Джоана Линдзи
Съвършен годеник (23)

Глава двадесет и трета

Джулия не можеше да заличи образа на Ричард от ума си. Едва забеляза как Реймънд ги поведе към странноприемница в следващия град. Можеха да продължат, още не се беше стъмнило. Но тя беше също толкова изтощена, колкото и братовчед й, заради което и двамата се успаха на следващата сутрин.

Наложи се да тропа на вратата на Реймънд продължително, преди да го чуе да крещи:

— Не мърдам оттук! Прибираме се утре!

— Днес! — извика му в отговор.

Тя обичаше братовчед си, но в моменти като този не го харесваше особено. Беше истински нехранимайко. Биваше го само да я придружава при нужда и то ако го предупредеше известно време преди това. Винаги беше без пукната пара. Получаваше добра издръжка, но я пропиляваше по комар и жени. Бе разговаряла с него безброй пъти, за това, че трябва да поеме някакви отговорности и да заработи част от издръжката си, но той имаше неизчерпаем запас от извинения да избягва каквато и да било работа. Поне беше умел ездач и поддържаше темпото й по време на пътуването, въпреки че се оплакваше през цялото време.

Раздразнението й от закъснялото тръгване остана в нея през целия ден, както и преследващият я образ на Ричард. Сякаш бягаше от него. Дългата коса, излязла от мода преди векове, не намаляваше мъжествеността му. Просто му придаваше див, примитивен вид, особено когато се задъхваше от ярост. Бе толкова гневен! Защото я бе целунал… не, той всъщност приписа отговорността за това на нея, обвини я, че тя е започнала, а това съвсем не бе така. Целувката обаче бе невероятна и загатваше страст. Чудеше се какво ли щеше да се случи, ако той не я беше прекъснал.

Наложи същото лудо темпо и през днешния ден, опитвайки се да се прибере, преди да е мръкнало. Не се получи. Когато спряха да вземат конете си, които оставиха в първия град по пътя си вчера сутринта, вече бе сумрак и Реймънд започна да упорства срещу решението й да продължат пътуването, тъй като не бе привикнал на толкова дълги дни, без да си подремне. Джулия бе достатъчно изморена, за да настоява за противното, а и се чувстваше скована и покрита с прах. Нае стаи за втора нощувка. Искаше й се да бе успяла да заспи този път. Въпреки изтощението си, през по-голямата част от нощта се въртя в леглото, преживявайки отново и отново срещата с Ричард. През ума й минаха всички онези неща, които трябваше да каже, а не успя. Всичко, което можеше да се случи, а не се случи.

Тръгнаха веднага след изгрев и навлязоха в Лондон няколко часа по-късно. Реймънд, раздразнен, че му се е наложило да става толкова рано, цели три сутрини подред, дори не се сбогува, когато стигнаха до къщата й. Просто продължи към дома си, който бе на няколко пресечки от нейния.

Тя планираше да се върне в леглото, все още изтощена след малкото сън предишната нощ. Но с влизането си в къщата, един от лакеите се спусна към нея и вълнението в гласа му я ободри веднага.

— Баща ви…

Повече не бе необходимо. Тя знаеше. Цялото домакинство се раздвижваше всеки път, когато баща й се събуждаше. Джулия се втурна нагоре по стълбите.

— Да не съм закъсняла? — попита, връхлитайки в стаята на Джералд забързана към леглото му, където той седеше, подпрян върху възглавници и й се усмихваше. — Колко време си буден? Моля те, кажи ми, че не е било за дълго?

— Успокой се, Джули — баща й потупа мястото до него приканвайки я да седне. — Не мисля, че времето е от значение…

— Разбира се, че е от значение, знаеш, че е така… знаеш го, нали? Спомените ти ясни ли са този път?

— Да, всички.

Тя си пое дълбоко дъх, усмихна му се, смутена от тревогата си, и седна. Щеше да е бясна на себе си, ако беше изпуснала тази среща с баща си заради Ричард. Най-после забеляза парчето плат, или по-скоро малката торбичка, която лежеше на възглавницата до главата му, а също и че Артър не беше в стаята с него.

Беше наела прислужника веднага след инцидента, за да обслужва Джералд постоянно. Да го храни, къпе, дори да го изнася на малкото балконче, което беше наредила да построят, за да може баща й да се радва на слънцето, когато времето го позволяваше. Артър спеше на допълнителното легло в единия ъгъл на стаята, за да бъде на разположение по всяко време.

— За какво е това? — тя посочи торбичката. — И къде е Артър?

— Отиде да ми донесе обяда — каза Джералд с очарователна усмивка. — Разбрах, че в кухнята са се трудили цяла сутрин, за да приготвят всичките ми любими ястия. Ще опитам всяко едно от тях.

— Цяла сутрин? — Джулия скочи отново на крака. — Кога се събуди?

Той въздъхна заради тревогата й, че няма да има достатъчно време с него:

— Джули, имам добри новини, ако се успокоиш за малко, ще мога да ти ги кажа.

Отново потупа леглото. Баща й умееше да прави този жест благодарение на старанието на Артър. Мъжът бе започнал да движи крайниците на Джералд по няколко пъти на ден, имитирайки упражнения, след като бяха открили, че мускулите му атрофират заради обездвижването. Сега, когато бе буден, можеше поне да движи ръцете си, дори и краката си по малко, въпреки че не бе достатъчно силен, за да ходи. Пробужданията му не траеха дълго, за да работи върху това. Артър обаче се бе погрижил, в случай че този ден дойде някога, крайниците на Джералд да не бъдат в безнадеждно състояние заради залежаването през тези дълги години.

Тя отново седна, но при размърдването на леглото от тежестта й, торбичката се търкулна от възглавницата и се спря до бедрото й. Тя се втренчи с ужас в петната кръв по нея.

— Боже, какво ти се е случило? — Натисна торбичката. Беше студена и подгизнала.

— Лед — обясни той. — Още не е достатъчно топло, за да се разтопи зимният ни запас в избата. Докторът беше тук вчера и препоръча студено за отока. Не се ядосвай пак. Споменах добри новини, нали така?

Той й се усмихваше широко. Джулия не можеше да преодолее факта, че баща й кървеше. Но тогава й просветна. Вчера? Бил е буден цял ден?

Разтревожено, но с прокрадваща се надежда, тя помоли:

— Кажи ми как се нарани.

— Събудих се вчера преди Артър. Бях толкова замаян, че помислих този ужасен инцидент за сън. Реших, че е сутрин като всяка друга и е време да ставам.

— Паднал си от леглото? — тя потрепери.

— Не, станах. Дори се изправих или поне прехвърлих цялата си тежест на левия крак. Почти се поизправих, преди да се подгъне. Паднах на лявата си страна и си ударих главата в ъгъла на нощното шкафче. Забелязваш ли, че го няма? Ударих се толкова силно, че го счупих. Изплашил съм Артър до смърт с това падане, както казва той. После пак съм изпаднал в безсъзнание.

— Но не за дълго?

— Достатъчно дълго, та Артър да изпрати да извикат д-р Андрю. Събудих се, когато той започна да преглежда главата ми. Беше изумен от факта, че съм я ударил на почти същото място, както при инцидента.

Тя въздъхна.

— Само малка драскотина е, въпреки че е подута, и затова докторът препоръча студен компрес. Артър предложи да опитаме с лед, който така или иначе ни е под ръка. Реши, че може да подейства по-бързо.

Джералд направи пауза и бавно повдигна лявата си ръка, за да докосне нараненото място. Най-лошото нараняване от първата контузия беше високо на лявата страна на главата му. Имаше и други рани, но не и толкова сериозни като тази.

— Доста голяма подутина — каза тя, ужасена, че я вижда през косата му.

— Не, понамаляла е от вчера. Явно ледът помага — увери я той.

— Много ли те боли?

— Едва я усещам, не се измъчвай. Не ме измъчва болка, уверявам те.

— Защо д-р Андрю е бил толкова заинтригуван?

Джералд изпухтя:

— Спомена за някакъв пациент с амнезия, който си е възстановил паметта при следващ удар на главата, което не е удачно сравнение с моето състояние, както му казах. Но лекарите знаят толкова малко за мозъка, че той трудно се нае въобще да лекува това ново нараняване. Всъщност каза, че раната би могла да се затвори с един-два шева, но искал да изчака, докато загубя съзнание отново, за да ги направи. Може и да беше заинтригуван, но не беше оптимистичен. Когато се върна следобеда обаче, все още бях буден. Намина отново и късно вечерта, преди да се прибере, но аз все още бях в съзнание.

Джералд се усмихваше широко. Джулия започна да плаче, не можеше да спре. От злополуката досега баща й никога не беше оставал в съзнание толкова дълго, за това време се събираха едва няколко часа, в които бяха заедно, а веднъж дори няколко минути, преди мъглата на забвението да го погълне отново.

Въпреки че сълзите се стичаха по бузите й, когато хвана ръката му, тя се усмихваше толкова широко, колкото и той:

— Боже мой, най-накрая се завърна!