Джоана Линдзи
Съвършен годеник (48)

Глава четиридесет и осма

— О, Боже, вали! — каза Реймънд, като слезе от каретата и подаде ръка на Джулия да слезе. — Ще подгизнеш още преди да се качиш на кораба.

— Глупости — отвърна тя и любопитно огледа доковете. — Едва ръми.

Дори в този ранен час наоколо кипеше оживление. „Тритон“ не бе единственият кораб, който щеше да отплава с прилива. Пресни продукти продължаваха да се качват на борда на кораба на Дрю, като още няколко каруци чакаха да бъдат разтоварени. Скоро се появи редица от моряци, за да качат сандъците й на борда.

Тя погледна към братовчед си, който се мръщеше на сивото небе. Жалко, че хубавото време от последните дни не се бе задържало за отпътуването й. Облаците все още не бяха тъмни и силният вятър можеше скоро да изчисти небето.

— Не забравяй да навестяваш баща ми… често — каза на Реймънд, когато последният й сандък бе отнесен нагоре по рампата. Тя трябваше да го последва или щеше да се намокри.

— Да, да, но в разумен час! — отговори Реймънд и я прегърна. Чу го да си мърмори, докато се качваше обратно в каретата: — Не мога да повярвам, че отново ме измъкна от леглото преди съмване!

Толкова й бе познато недоволството му, че едва го забеляза. Продължаваше обаче да е озадачена от тазсутрешното добро настроение на баща й, преди да напусне къщата. Имаше доста по-положително отношение към пътуването й в сравнение с предишния ден. Дали не се преструваше само, за да може тя да се почувства по-добре?

Джулия се качи на кораба. Добре, че валеше. Така или иначе не искаше да гледа как „Тритон“ отплава от Англия. Можеше да се разплаче. Отново. В каютата седна на леглото, загледа се в багажа си, който заемаше цялото свободно място, и се опита да не мисли защо е тук. Четири сандъка. Явно бе взела прекалено много дрехи. Но пък и никога до сега не бе пътувала толкова далеч от дома.

В малката каюта, обзаведена с легло, имаше място още само колкото за масичка, на която да се храни, най-миниатюрната кръгла вана, която бе виждала, умивалник и стандартен гардероб. Щеше да й се наложи да разопакова сандъците, за да освободи място в стаята. Поколеба се дали да не дремне преди това. Може да си бе наваксала със съня онази нощ в каретата по време на дългия път към Лондон, но не бе успяла да си почине предишната нощ с мисълта за предстоящото пътуване… и какво щеше да се случи, когато то приключеше.

След като вчера изпрати съобщение на Ричард, той й бе върнал бележка с упътване как да стигне до дока, където „Тритон“ бе закотвен, и да бъде там преди зазоряване. Можеше да пише, че ще я вземе, но не го бе направил. Това щеше да й даде възможност още веднъж да опита да промени решението му да напусне Англия толкова бързо, преди да бе станало прекалено късно. Не успя да го намери и на кораба преди котвата да бъде вдигната, въпреки че я увериха, че е някъде наоколо.

Бе доволна, че поне Габриел и Дрю се бяха съгласили да отплават толкова скоро, но се чудеше дали Ричард изобщо им бе казал за брака им. Бяха й дали собствена каюта, така че вероятно не го бе споделил…, но не, той трябваше да обясни присъствието й тук.

Карол бе казала „Имате да прекосявате цял океан, преди да се срещнете с официално лице, което да прекрати брака, с който може би никой от вас не иска да приключва. Разкрий чувствата си пред Ричард.“ Звучеше толкова лесно, казано от нея. Джулия обаче не вярваше, че на приятелката й някога се бе налагало да се справя с човек като Ричард. Той имаше демони в себе си, които го изяждаха. Те го бяха превърнали в чудовище, когато бяха деца. Бяха го контролирали през по-голямата част от живота му. Можеха да се появят по всяко време и да започнат да бълват гняв и горчивина. Но когато тези демони мълчаха, когато не мислеше за баща си, той бе напълно различен човек — този, в когото се бе влюбила.

Като се взираше в сандъците пред себе си, тя се отказа от идеята да поспи с толкова много мисли в главата си и започна да разопакова. Не й отне много време, за да осъзнае, че в гардероба няма да има място за половината от опакованото, затова извади само любимите си рокли. Другите дрехи трябваше да останат в сандъците.

Спря, когато чу почукване на вратата, и задържа дъха си. Надяваше се да е Ричард, ако вече бе готов да говори с нея, но таеше и желанието да не е той, ако все още бе обладан от тези демони… страхуваше се, че ще се ядоса, ако трябва отново да се справя с тях.

Бе Габриел, която надникна вътре, усмихна й се сияйно и влезе с въпроса:

— Къде е камериерката ти?

— Съпругът й не искаше да напуска Англия. Млада е и са женени от скоро. А и нямах време да намеря друга.

Габриел погледна с досада:

— Знам какво имаш предвид. Така или иначе трябваше да се прибираме, но Ричард настоя да тръгнем днес, в противен случай щял да си намери друг кораб. Постъпи толкова грубо и дори не пожела да го обсъди. Но не се притеснявай за камериерката. Моята е тук и може да помага и на теб.

— Благодаря. Не се нуждая от много помощ, предимно за косата ми. Никак не се справям с повдигането й.

Габриел се засмя:

— Може спокойно да забравиш за елегантни прически на кораба, освен ако не възнамеряваш да прекараш цялото пътуване, без да излизаш от каютата си. „Тритон“ развива добра скорост, което означава, че обикновено е много ветровито на палубата. На мен самата ми е доста по-лесно да се оправям с косата си, ако просто я сплета.

Джулия почти не чу нищо от това — толкова бе изненадана, че Ричард не е говорил дори с най-близките си приятели. Най-накрая отрони в негова защита:

— Ричард е ядосан.

— Очевидно бе, че нещо не е наред, но няма извинение, че се държа толкова рязко с приятелите си — нацупи се Габриел.

— Каза същото и на мен — или да съм готова да потегля днес, или сбогом.

— Но ти си му съпруга!

— Значи все пак ви е казал?

— Сподели само това — каза Габриел и погледна Джулия с очакване.

Джулия не искаше отново да разказва за катастрофата в Уилоу Уудс. Очите й се пълнеха със сълзи всеки път, когато я споменаваше, а вече бе плакала достатъчно.

Габриел обаче не възприе добре мълчанието й и добави:

— Нали разбираш, когато казах, че може да си неговото спасение, не си мислих за…

— Всичко е наред. Нищо не се получи така или иначе.

— Така ли? — отвърна Габриел безизразно. — Но той се е оженил за теб!

Джулия въздъхна. Явно трябваше да обясни. Седна на леглото и потупа мястото до себе си, за да прикани Габриел да седне до нея. Възможно най-сбито разказа на новата си приятелка същата история, която сподели с баща си, просто пропусна да спомене за забавните моменти, които бе преживяла в Уилоу Уудс в отсъствието на графа. Започваше да си мисли, че е сънувала приятното време, прекарано с Ричард и с Чарлз и Матю.

Като гледаше пода замислено, Габриел каза:

— Няма ли да обмислиш дали да не останеш омъжена за него?

Да го задържи в брак, който им бе наложен? Карол явно смяташе, че ако каже на Ричард, че го обича, положението ще се промени. Нямаше. Как да стане, когато той не таеше същите чувства към нея?

Пропусна да каже всички причини, защо бракът нямаше да потръгне и просто отвърна:

— Моето място е в Англия.

— Но ние често ще ходим на гости в Англия, тъй като голяма част от семейството на Дрю е там. Добре дошла си да се присъединиш към нас, когато поискаш. А и Ричард ще бъде чудесен съпруг!

Джулия бе слисана от убедеността на Габриел:

— Дали? Знам, че може да бъде очарователен, забавен, грижовен… да го беше видяла с племенника му. Бе толкова затрогващо, дори предполагам, че би бил добър баща. Показа ми колко мил може да бъде, но ние двамата живеем в два напълно различни свята. След вълнуващите приключения, които е преживял, откакто е напуснал дома, той вече не би бил щастлив да живее в Англия, както и аз няма да съм щастлива да съм далеч от света, в който съм отраснала. Освен това, ако останем заедно, баща му печели.

Габриел завъртя очи с досада:

— Баща му вече е спечелил, но това е незначителна победа. Ти и Ричард не сте изгубили в действителност… все още. Затова не позволявайте повече този тиранин да застава помежду ви или той наистина ще спечели.