Джоана Линдзи
Съвършен годеник (37)

Глава тридесет и седма

Следобедът бе безкрайно приятен, въпреки че бе просто демонстрация за пред бащата на Ричард, на когото трябваше да покажат колко добре се разбираха. През цялото време Джулия се забавляваше толкова много, че дори не се замисляше за това. Но да се преструваш отдалеч бе много по-лесно, отколкото да изиграеш театъра, когато си в една стая с графа. Джулия се ужасяваше при мисълта, че трябва да вечерят заедно тази вечер.

Облече се по-скоро официално, с кремава вечерна рокля с висока яка, обточена с бели перли по краищата й и по ръкавите. Все пак, щеше да вечеря с граф и отчетливо си спомняше, че той винаги се бе обличал официално за общите вечери с родителите й.

Ричард се отправи към възможно най-отдалечения, от обичайното място на графа, стол, в срещуположния край на дългата маса. Издърпа един от странични столове по-близо до своя и настани Джулия там.

Не можеше да е по-небрежно облечен — с бялата си, широка риза с отворена яка и дълги ръкави и черния си панталон. Баща му обаче не се появи, за да му направи забележка. Когато лакеят започна да им сервира, тя и Ричард осъзнаха, че вероятно графът нямаше да се присъедини към тях. Един от прислужниците потвърди предположението им.

— Неразположен е, милорд — каза мъжът, който наливаше вино в чашата на Ричард, и кимна към празното място начело на дългата маса.

Джулия веднага се отпусна. Ричард не го стори, вероятно защото лакеите не напуснаха стаята, а двама от тях застанаха до вратата. Това бе обичайно в повечето домакинства, които имаха многобройна прислуга. Но в това домакинство с недостиг на прислуга? Тогава тя стигна до извода, че вероятно ги шпионираха. Ако наистина бе така, трябваше да изглеждат спокойни в компанията си и да не се хранят в мълчание.

— И брат ти ли няма да се присъедини към нас? — попита Джулия, когато им поднесоха първото ястие — прясна риба със сметана и подправки.

— Той не е тук — отвърна Ричард с явно разочарование. — Другият дядо на Матю имал ангажименти в Манчестър. Поканил ги да го придружат за няколко дни. Той е херцог Челтър, ако не знаеш.

— Да, зная. Семейството ми бе поканено на сватбата на Чарлз. Не помниш ли?

— Предполагам ти не си спомняш, че аз не бях там.

— Да, бях забравила. Защо не се появи на сватбата на собствения си брат?

— Защото отказах да го гледам как прави толкова сериозна грешка. Не можеше да понася съпругата си, както знаеш, дори преди сватбата.

Това звучеше толкова познато и близко до тяхната ситуация, че успя да ги върне в действителността. Но тя не можеше да прекъсне разговора просто така.

— Всичко, което си спомням за нея, е, че имаше много писклив глас.

— Нека назоваваме нещата с истинските им имена, мила. Лейди Кандис пищеше като заклано прасе.

Джулия едва не се задави с рибата си. Не можеше да възпре кикота:

— Като дете мислех, че гласът й е доста уникален, но нека не бъдем жестоки. Вероятно по рождение е имала проблем с гласните си струни.

Той я изгледа дълго, преди да добави:

— По дяволите, не се бях сетил за това. Но тя също така не спираше да се оплаква постоянно, а това не се наследява.

— Определено — усмихна му се Джулия. — А не бе и много красива…

— Бъди откровена — прекъсна я той с онази негова усмивка.

Джулия кимна с глава в съгласие с него:

— Така, да видим — грозновата, със странен глас и без късмет в намирането на съпруг. Бих казала, че е имала причини да се оплаква.

— Вземаш нейната страна, защото си жена ли? — попита той с любопитство.

— Не, просто я разглеждам от друг ъгъл.

— Добре, помисли и за тази гледна точка — каза той, докато й подаваше хапка от неговата риба. — Бедните и болните имат причини да се оплакват. Тя бе дъщеря на дук и бе разглезена до… безобразие.

Младата жена се чудеше защо той направи пауза и осъзна, че я гледаше с изражение, близко до очарование. Хранеше я от собствената си чиния, като грижовен любовник. Бе го помислила за добро хрумване и затова се включи в играта. Дори се преструваше, че неговата храна е по-вкусна от нейната и показваше замечтано изражение всеки път, когато й подадеше хапка. Но сега погледът му бе много по-горещ.

Той потвърди посоката на мислите си, когато каза:

— Всеки момент ще изхвърля тези двамата от стаята и ще изям теб за вечеря.

Тя усети внезапна вълна на топлина и коремът й се изпълни с прелестно трептене. А той дори не бе сериозен! Знаеше го и все пак трябваше да се пребори с желанието си да седне в скута му и да обвие ръце около врата му. Беше го казал достатъчно силно, за да го чуят слугите, затова не се изчерви толкова силно, колкото би го направила, ако не бе сигурна, че това бе поредната демонстрация на привличане.

Как трябваше да отговори? Как би отговорила любимата? Имаше усещането, че би звучало така:

— Дръж се прилично… до по-късно.

— С такова обещание, ще се насиля — каза Ричард с прелъстителна усмивка.

О, Боже мили, нима бе произнесла това на глас? Но усмивката му, този път истинска, я увери, че той е доволен от приноса й към представлението.

Именно това й помогна да се върне към неутралната тема на разговора, при все че й трябваше дълбоко, успокояващо вдишване, за да го направи:

— Значи нямаше нищо привлекателно и достойно за харесване у Кандис?

Той не отговори веднага, пое си дълбоко дъх, погледна към тавана за момент преди очите му да се върнат върху нея и да каже:

— Когато Чарлз дойде, попитай го дали въобще се е научил да я харесва?

Джулия поклати глава:

— Винаги съм харесвала Чарлз, но този въпрос е прекалено личен, дори и за бъдещия ми девер. Ще ти се доверя по въпроса.

Той повдигна едната си вежда:

— Харесвала си брат ми, така ли?

Тя се засмя:

— Няма нужда да ревнуваш. Как да не харесаш Чарлз? Винаги е бил мил с мен. — „А ти не беше“, продължи наум тя.

Той не го премълча обаче:

— А аз не бях.

— Ш-ш-шт — опита се да го спре.

— Не ми шъткай, целият свят знае, че се мразехме.

— Не преувеличавай.

— Добре, цяла Англия.

Все пак преувеличаваше, тъй като само техните семейства и слугите им знаеха за тази вражда. Тя не бе сигурна защо Ричард подхваща тема, която не трябваше да споменават, тъй като тук и стените имаха уши.

Тъкмо започна да се чувства неудобно и той внесе ведрина със следващото си изказване:

— Не е нужно да заобикаляме темата, любима. Това е нашето минало. Със сигурност вече не се чувстваме по този начин.

Не, наистина сега положението бе различно. Нямаше какво да мрази у Ричард. Също като мъжа, към когото усети привличане на бала у Джорджина, той можеше да е очарователен, дори галантен. Притежаваше и чудесно чувство за хумор. И бе благороден. Не бе нужно да е тук и да прави това за нея, само и единствено за нея. Но той й бе длъжник и сега й се отплащаше.

Изненадваща мисъл се прокрадна в главата й — тя харесваше този мъж. Много. Колко странно и смущаващо.