Джоана Линдзи
Съвършен годеник (4)

Глава четвърта

Ричард придърпа шапката си по-ниско. Не, че се страхуваше, че ще го разпознаят. На лондонските докове? Едва ли. Но би било глупаво да се излага на показ, само за да изкуши съдбата. Имаше малка вероятност, едно на милион, някой негов приятел да се завръща от пътешествие на същите тези докове и да го разпознае, но защо да рискува?

Съблече палтото си, тъй като му беше топло и остана по обичайното си корабно облекло, което беше удобно за работа. Бялата риза с дълги ръкави беше широка, за да улеснява движенията, дълбоко изрязана отпред и пристегната отвън. Тъмните панталони бяха затъкнати в излъскани до блясък, черни Хесенски ботуши — единственото, което го отличаваше от общите работници на доковете.

Вероятността да го разпознаят след всичките тези години бе малка. Бе напуснал Англия като кльощаво седемнадесет годишно момче, непораснало на височина. Постепенно добави няколко инча към ръста си, което го издължи повече, отколкото му се искаше, но след това наедря достатъчно и вече не изглеждаше като вейка. Дългата черна коса, която допълваше маскировката му, беше далеч от модата в Англия. На Карибите този стил бе много харесван и той също го бе възприел. Не сплиташе косата си като Охър, но беше толкова дълга, че се налагаше да я връзва на опашка, за да не му пречи на кораба. Явно трябваше да се подстриже, докато се намираше в Англия. И миналата година, когато бе тук си бе помислил същото, но от друга страна, защо да го прави, след като нямаше да се задържи за дълго. А и харесваше косата си. Тя бе символ на бунта, който започна, преди да напусне дома си завинаги. Не би си позволил да носи косата си дълга, ако все още живееше под железния контрол на баща си.

— Лорд Алън?

Ричард не бе усетил, кога мъжът се бе приближил, но след като огледа внимателно лицето му го разпозна — един от развратниците, с които бе дружил, преди да замине. Шанс едно на милион да го разпознаят? По дяволите!

— Грешите, мосю. Аз съм Жан Пол от Ле Хавър — той се поклони почтително, но в действителност искаше косата му да се разпилее по раменете, за да подсили лъжата му. — Корабът ми току-що пристигна от Франция.

Всеки мускул в тялото му бе готов за бой, ако заблудата и неясният френски акцент не проработеха. Но мъжът само го огледа възмутено и явно реши, че се е заблудил.

— Много жалко. Новината щеше да бъде пикантна хапка за клюкарските кръгове.

Наистина щеше да бъде. И баща му щеше да узнае, че е жив. Мъжът си тръгна, но Ричард се нуждаеше от малко време, за да нормализира дишането си. Беше твърде опасно. И непланирано. Добре, че мъжът не му бе по-близък приятел и наистина не бе сигурен, че той е лорд Алън. Ричард бе убеден, че само някой от семейството му би могъл да го разпознае, тъй като се бе променил доста.

 

 

— Казах ти, че съм по-добра в намирането на превоз, отколкото ти — започна да злорадства Марджъри, когато се върна при багажа и нареди на кочияша да ги чака. — Къде е Габи? Още ли е на кораба?

Прислужницата на Габриел отправи поглед към мястото, където „Тритон“ бе закотвен — по средата на Темза. Корабът нямаше да акостира скоро, тъй като беше лято и доковете бяха претъпкани. Може би, щеше да настъпи време отново да отплава, докато намери място за пристан.

Ричард тръсна глава, за да прогони останалото напрежение и весело се усмихна на прислужницата.

— Тя чака Дрю. Знаете какви са капитаните. Обръщат внимание на десетки детайли, в последната минута преди да слязат от кораба.

Охър прекарваше останалите им сандъци с лодка през доковете. Съдейки по броя им, човек би помислил, че не идват за две седмици, а за два месеца — толкова много бяха.

— Усещаш ли аромата? — каза Марджъри възторжено. — Ухае прекрасно.

Ричард погледна жената, като че ли беше луда.

— На какво, по дяволите, ти мирише? Всичко, което аз усещам, е…

— Англия!

Той извъртя зелените си очи.

— Тук вони и ти го знаеш. Доковете у дома, въпреки постоянните пасати, ухаят на цветя в сравнение с това.

Тя изсумтя насреща му.

— Габи сигурно греши в предположението си, че си се родил и отраснал тук. Щеше да си по-признателен към родината си, ако беше така. Признай, че английския акцент, който използваш сега е фалшив колкото и френския ти отпреди малко. Просто се справяш доста по-добре с този.

Ричард сбърчи нос и само, за да я подразни каза:

— Дано някой ден, тази страна издаде закон за изхвърлянето на боклуци в реката.

Марджъри не очакваше такъв отговор, само защото бе засегнала миналото му и просто отвърна:

— Може би ще го направят. Доковете наистина не са най-почтеното място в Лондон и никога не са били. Не че се оплаквам. Чудесно е да съм отново у дома, дори и на гости.

Прислужницата бе решила да последва Габриел в Новия Свят и въпреки че привикваше към новия си начин на живот, все още й беше мъчно за дома. Ричард не тъгуваше за Англия, но Чарлс, брат му, му липсваше ужасно. Толкова близо до него, не можеше да спре да се чуди, дали ще успеят да се видят, без баща им да разбере.

— Стига си мечтал — каза Марджъри, привличайки вниманието му отново към себе си. — Достатъчно помечта на кораба. Използвай добре развитите си мускули и започвай да товариш сандъците на каретата. Кочияшът ме предупреди, че само ще кара и няма да товари. Арогантен мъж. Знае, че ще трябва да му платим допълнително. Също така знае, че ще спечели пари, докато седи и ни чака — след това добави със сияйна усмивка: — Нищо не се е променило в този стар град. Не е ли чудесно?

Марджъри беше от хората, които постоянно се оплакват за нещо. Приповдигнатото й настроение и радостното изражение бяха толкова необичайни за нея, че Охър се приближи до Ричард и отбеляза:

— Отново познатото „всичко е чудесно, защото съм в Англия“ поведение?

— Право в целта, както обикновено — усмихна се Ричард на приятеля си.

— Няма разлика от последния път, когато бяхме тук. Когато ти липсва нещо твърде много и накрая се добереш до него, може да изпаднеш в лека еуфория, която се стопява набързо щом реалността се завърне.

Ричард трепна. Охър беше твърде прозорлив и бе кристално ясно, че сега не говори само за Марджъри. И двамата знаеха, че Ричард не може да получи това, което иска. Тънкият намек бе, че заради мимолетно удоволствие, не си струва да умреш.

— И ти ли ще започнеш да ме поучаваш? — попита Ричард.

Знаеше, че Охър му мисли само доброто, както и Габриел впрочем. Ако не бе сигурен в това, вероятно много щеше да се дразни от постоянните им опити да отвлекат мислите му от Джорджина Малъри по време на пътуването. И все пак, Охър не го бе правил толкова явно, колкото Габи.

Ричард беше висок шест фута, но също като Дрю, Охър имаше няколко инча в повече и сигурно десет години отгоре, но те не се забелязваха. Дете на майка азиатка и баща американец плавал из Далечния Изток, лицето на Охър не остаряваше и той изглеждаше по същия начин, както преди осем години, когато се срещнаха. В този ден, Охър измъкна от затвора в Санта Лучия^[1] няколко човека от екипажа на Нейтън, а Ричард беше в една килия с тях. Някак успя да ги придума, да го вземат със себе си и когато разбра с какво се занимават, не мисли дълго преди да се присъедини към тях.

Карибите не бяха желаната от Ричард посока, но първият кораб, който отплаваше, когато реши да напусне Англия, потегляше натам. Хилядите острови в Карибско море, бяха отлично място за криене, но не и за работа, особено, за млад английски сноб. На седемнадесет и твърде взискателен, за да осъзнае, че трябва да се промени, Ричард обикаля цяла година разорен, от остров на остров и сменяше работа след работа. Продължаваха да го уволняват, тъй като беше твърде арогантен за слуга. Също така често влизаше в затвора, защото не можеше да си плати наема, дори за стая в най-жалкия бордей.

По ирония на съдбата, той и Охър се бяха озовали на Карибите по сходна, но и много различна причина. Охър търсеше баща си, когото не бе срещал никога, а Ричард искаше да избяга от своя, когото не понасяше. Срещата им в затвора на Санта Лучия вероятно бе спасила живота му. Той откри семейство в лицето на Нейтън Брукс и екипажа му, намери близки приятели, каквито не бе имал, а приключенията го забавляваха.

— Защо „и ти ли“? Да не би Габи пак да те заля с вълна от загриженост — попита Охър.

— Кога ли това мило момиче, ще започне да си гледа работата? — отвърна Ричард.

— Има само едно нещо, което наистина те заплашва и мразя да го казвам, но…

— Да, да, ти си напълно съгласен с нея — прекъсна го Ричард с раздразнение.

— Докачлив си, но ще ми отговориш ли, дали наистина обичаш Джорджина Малъри или просто си запленен от красотата й? Всъщност, не е необходимо да ми отговаряш, просто си помисли.

Наистина ли приятелите му смятаха, че любовта му е толкова повърхностна? Ричард не смяташе да отговаря на този въпрос.

— Говорих с нея дълго, Охър. Никога не съм се чувствал така с друга жена, освен…, е, освен с Габи. Но знам, че Джорджина има чувство за хумор. И видя колко е отдадена на децата си. Смела е — виж за кого се е омъжила, също така е и авантюристка — миналата година тръгна сама, за да спаси приятел. Тя е идеална за мен във всяко отношение.

— Освен, че обича друг.

Едно малко препятствие в живота, но той нямаше нищо против. Жените, с които обикновено се срещаше, бяха слугини от кръчмите или изкусителни лудетини, но нито една от тях не можеше да си представи като майка на децата си. През всичките тези години не беше срещнал свободна жена, освен Габриел, която можеше да му даде голямото любящо семейство, за което винаги бе мечтал — семейство, коренно различно от това, в което се беше родил. Ако той и Габи не бяха станали добри приятели и тя не бе дъщеря на капитана, щеше да я поиска за жена. Не срещна друга подходяща за него, преди Джорджина Малъри. Тя символизираше всичко, което искаше от бъдещата си съпруга. Не можеше да се откаже от тази жена.

Иронията бе в това, че мъжът, в когото бе влюбена тя, не го уплаши. Точно обратното — вдъхна му надежда. Как би могла да се влюби в брутален тип като Джеймс Малъри? Ричард просто не го проумяваше. И точно поради тази причина, бе твърдо решен, да я отдалечи от съпруга й. Искаше тя да знае, че ще я очаква с отворени обятия.

Охър поклати глава.

— Няма да говоря повече. Всъщност, ще кажа само още едно нещо. Не обичам погребенията. Не ме карай да присъствам на твоето.

Ричард потрепери.

— Противно на това, което мислите с Габи, предпочитам да завърша земния си път по естествен начин, а не в ръцете на този огромен звяр. И се кълна, че няма да я съблазнявам под носа на съпруга й. Кълна се Охър.

— Съгласен съм. Ако стоиш далеч от нея, всичко ще е наред.

Ричард не отговори, само извърна поглед.

Охър изсумтя.

— Така си и помислих. Но запомни, предупреждението на Малъри бе не само да не оказваш неподходящо внимание към съпругата му, но и да не се доближаваш до нея.

— Преувеличаваш. Повечето заплахи са изречени, за да внушат страх. Колко от тях се осъществяват?

— Зависи от това, кой ги отправя. Ако Джеймс Малъри твърди, че ще те убие, можеш да заложиш живота си, че ще го направи.

— Мислех, че няма да говориш повече — измърмори Ричард.

Охър се подсмихна.

— Ти си този, който говори по темата, приятелю. Може би губиш увереност и имаш нужда от помощ.

Така ли беше? Ричард си обещаваше, че няма да се опита да примами Джорджина Малъри далеч от съпруга й, но ако не можеше да устои? Не, той не бе идиот.

— Защо стоите още там? — попита Габриел, появявайки се зад тях, заедно с Дрю. — Трябваше вече да сте натоварили сандъците и да сте готови тръгнем. Не сте никак полезни.

— Чакахме съпруга ти — каза Охър. — Има повече мускули.

Габриел отправи възторжен поглед към съпруга си, който бе достатъчно близо, за да чуе Охър.

— Така е, нали? — съгласи се тя с усмивка.

Дрю би се изсмял на закачката с мускулите, но погледът на жена му го накара да се изчерви, което предизвика смях у другите. Доброто настроение се завърна и Ричард остави настрана опасенията си за това пътуване.

Само ако можеше и приятелите му да направят същото…