Джоана Линдзи
Съвършен годеник (45)

Глава четиридесет и пета

Бе омъжена за него! Щеше да се разплаче и не смееше да каже нищо все още, дори не смееше да погледне към ядосания мъж, който седеше срещу нея в каретата на път за Лондон.

Все още бе толкова засрамена, че не смяташе, че някога ще спре да се чувства така. Наложи й се да стои увита в одеяло на собствената си сватба. Дори не й дадоха възможност да се преоблече преди церемонията. Свещеникът бе започнал венчавката веднага. Наложи се също да я сръчкат, за да отговаря — бе в дълбок унизителен ступор. Направиха го отново, за да се подпише. Три пъти узакони тази пародия с подписа си — веднъж за църковния регистър, който бе подписан и от свидетелите, втори път върху документа, който Милтън искаше за себе си, както и на документа, който й връчиха — доказателство, че е омъжена. Нима след тази сцена имаше нужда от него?

Когато вратата се затвори зад всички свидетели, а смехът на Милтън се чуваше от другата й страна, Ричард имаше вид сякаш искаше да убие някого, наистина.

Тя все още бе в потрес от току-що разигралата се ситуация, за да е ядосана, но осъзна, че сами бяха улеснили графа. Опита се да не звучи обвинително, но трябваше да попита Ричард:

— Беше ли взел предвид тази възможност, когато се реши на нашия театър?

— По дяволите, не. И сега не е добра идея да се говори с мен, Джулс. Отивай да опаковаш багажа си, тръгваме.

Не каза нищо повече. Тя не възропта, защото също толкова силно искаше да напусне Уилоу Уудс, колкото и той.

Отпътуването през нощта не улесни бързото им напускане. Повечето от слугите си бяха легнали и трябваше да ги събудят, за да помогнат с багажа и да подготвят двете карети. Едва ли щяха да препускат по тъмните пътища. Джулия бе убедена, че Ричард щеше да намери странноприемница, в която да отседнат, след като се отдалечат от Уилоу Уудс. Но не стана така. Той направи почивка, само колкото да организира Охър и няколко от пазачите, които да сменят водачите на каретите, тъй като възнамеряваше да стигнат Лондон, преди да се е мръкнало на следващия ден.

Джулия спа през остатъка от нощта, въпреки емоционалната буря, която бе започнала да се влошава. Просто бе прекалено изморена и задрямваше седнала. В един момент Ричард се наведе и й помогна да легне върху седалката, за да й е по-удобно. Почти не го забеляза и веднага заспа отново.

Най-накрая се събуди отпочинала по средата на деня, но не и подготвена да се справи със съпруг, който бе бесен, че е женен.

Ричард не каза и дума, докато тя се изправяше и потъркваше сънените си очи. Просто й подаде кошница с храна, за която вероятно бяха спирали. Изглежда той не я бе докосвал. Сякаш не бе и спал също.

Той се взираше потиснато през прозореца. Мускулчетата на челюстта му често потрепваха. Косата му бе разпусната, беше така от снощи, когато бе отвързала опашката му в леглото. Беше със сако и разхлабено шалче. Контрастът между дългата му коса и елегантно скроените му дрехи бе странен. Той бе наполовина аристократ, наполовина дързък авантюрист и много красив мъж, въпреки че издигаше студена, гневна стена между себе си и света. Това я накара да се замисли, какво наистина бе правил през всичките тези години. Какво го бе превърнало в толкова противоречива личност? Когато го бе питала преди, той даваше смешни, закачливи отговори, на които не можеше да повярва. Но сега, когато бяха вече в примката на брака, тя имаше правото да знае истината.

— Ти си пират, нали?

Съжали за въпроса, в момента, в който го изстреля. Сега не бе времето да обсъждат миналото му, когато още не бяха обсъждали какво ще правят с бъдещето си. Изглежда той изобщо не се беше успокоил.

Не я погледна, но каза:

— Не… вече не.

Не бе очаквала, че ще чуе потвърждението му:

— Значи си бил?

— Да.

— Защо не се опита да ме убедиш, че е истина?

— След като ти изглеждаше толкова смехотворно, че съм водил такъв живот?

— Но пират, Ричард? — продължи в своя защита: — Не мисля, че е нелепо, че си бил пират, просто не вярвах, че все още съществуват пирати. Нали знаеш кой век сме?

Той я погледна. Усмивка заигра на устните му. Дали бе успяла да пробие стената на яростта му?

— Струва ми се, че ги възприемаш за кръвожадни главорези. Права си, тези са живели в друго време. Нека ти разкажа за моя капитан, Нейтън Брукс. Той е бащата на Габи и е мил, добросърдечен мъж, който някога бе пират.

Като го слушаше как говори за приключенията си на борда на „Кръсти Джуъл“ и наблюдаваше как очите му светнаха, тя бързо се увлече. Разказа й как се бе срещнал с Охър, а после и с Нейтън и другите от екипажа, как те се бяха превърнали в своеобразно семейство за него. Да, неточно се определяха като пирати, но реално бяха търсачи на съкровища.

— Това винаги е била истинската страст на Нейтън и прекарвахме поне половината от времето си в търсене на стари пиратски съкровища. Напоследък се занимаваме само с това. След като известно време Нейтън бе заложник, се отказа от пиратството. Лесно взе решение, защото Габи се омъжи в корабната фамилия Скайларк, а те гледат с лошо око на подобен род занимания.

— Значи наистина много харесваш Карибите?

— Да ги харесвам? Обожавам ги, но не с всеки е така. Красиво е, няма нищо общо с Англия. Напълно различен начин на живот от този, който познаваш, понякога труден, а горещината често е непоносима. Англичаните, които отиват там, скоро клюмват и се връщат в родината.

— Но не и ти.

— Бях принуден да се приспособя, защото нямах дом, в който да се завърна.

Обърна се към прозореца, стената отново бе на мястото си, непоклатима, след като си припомни, защо не е могъл да се върне. Тя погледна към скута си, а мъката я надви. Пръстенът на ръката й привлече погледа й — брачна халка. Милтън сигурно го бе купил набързо от някой от слугите, за да го използва за венчавката. Не й бе по мярка и бе толкова грозен, колкото бе и самата церемония.

Усети болезнено присвиване в гърдите. Искаше й се да не бе научавала за живота на Ричард далеч от Англия. Една емоционална част от нея харесваше факта, че бе омъжена за него. Страхуваше се, че се бе привързала толкова много към него за последния месец и се бе влюбила. Но от всичко, което й бе разказал, и от задоволството му от новия живот, който си бе устроил в Карибите, ставаше ясно, че за нея няма място там. Но дори и да успееше да се впише, не можеше да пренебрегне недоволството на Ричард от сегашното им състояние. Беше го показал много ясно. Затова тя трябваше да се погрижи за него и поне да му предложи начин да се измъкне. Въпреки това, в колебанието си да повдигне темата, се оказа, че е чакала прекалено дълго.

Каретата спря пред дома й на Бъркли Скуеър и Ричард отвори вратата и й подаде ръка да слезе на тротоара. Той дори не излезе от каретата. Толкова ли бе бесен, че не можеше да иде с нея да съобщят на баща й, че вече са женени?

Нямаше как да промени ситуацията. Имаше чувството, че той ще затвори вратата без дори да се сбогува.

— Ще започна делото за развода веднага — обеща му тя. — Няма да е нужно…

Прекъсна я рязко:

— Искаш развод?

Без въздишка на облекчение? Без благодаря? Яростта още ли изригваше от него? Тя стисна зъби:

— Да, разбира се. Никой от нас не очакваше и не искаше това да се случва.

— Както искаш, Джулс — каза с горчивина, която тя не разбра съвсем. Сигурно се бе объркала, защото той добави безцеремонно: — Аз заминавам.

Започна да затваря вратата.

— Чакай! Трябва да присъстваш на развода. Няма да отнеме повече от няколко седмици. Къде мога да те открия?

Той се вгледа в нея за момент, преди да й отговори:

— Предполагам, че ще трябва да се приготвиш за дълго пътуване. Ако искаш този развод, ще ти се наложи да дойдеш с мен. Няма да остана в тази страна и ден повече. Ако „Тритон“ не е готов да отплава, ще се кача на друг кораб. Прибирам се у дома, където мога да дишам и да забравя за този безскрупулен нещастник отново.

— Не мислиш логично. Ще отнеме малко време и тогава ще сме приключили с въпроса.

Той поклати глава непреклонно:

— Ако остана още един ден, ще се върна там и ще убия този кучи син. Трябва да отида възможно най-далеч от това изкушение. Незабавно. Решавай, Джулс. Разполагаш с остатъка от деня да го обмислиш.

— Просто така? Почакай! Къде отиваш? Как да те намеря, ако… се съглася?

— Може да изпратиш съобщение в къщата на Бойд Андерсън, тъй като Габриел и Дрю са отседнали там, а аз ще се срещна с тях.

Ричард затвори вратата и удари с юмрук по тавана, като знак за кочияша да потегля. Тя се загледа невярващо в отпътуващата карета. Боже Господи, какво се бе случило току-що? Нали му правеше услуга, като му предлагаше бърз изход от тази ситуация и въпреки това той не й съдействаше?