Джоана Линдзи
Съвършен годеник (38)

Глава тридесет и осма

След вечеря Джулия се оттегли в наскоро изчистената си стая. Искаше да стане рано, за да упъти майсторите, когато пристигнат. Двамата с Ричард бяха решили да повикат голяма група работници в имението по няколко причини. Щеше да допринесе за достоверността на желанието им да се оженят. Голямата неразбория, която щеше да се получи, трябваше да отвлече вниманието на графа от тях двамата. Най-важното бе, че ремонтът щеше да им предостави достъп до всички стаи на долния етаж, тъй като трябваше да решат какви промени да се направят, преди да пристигнат гостите за сватбата.

Бе седнала с кръстосани крака по средата на леглото и решеше косата си. Това беше обичайният й вечерен ритуал и го правеше пред огледалото, но в стаята й нямаше такова. Бе го добавила в списъка на необходимите вещи за тяхното празненство, който прикрепи към писмото до баща й. Той бе настоял да го уведомят незабавно за развитието на събитията. Можеше да се появи да изрази лично позицията си пред Милтън, ако успееше да събере достатъчно сили да пътува, преди да са постигнали целта си. Все още се надяваше обаче, че тя и Ричард щяха да напуснат къщата след няколко дни, а не седмици.

Предполагаше, че ще е изтощена след лудуването в езерото днес, но бе неочаквано бодра. Прекалено много мисли се надпреварваха за вниманието й, а тя се опитваше да ги отпрати, като броеше наум всяко разресване на косата. Почти бе стигнала до сто, когато вратата се отвори.

Тя замръзна. Не бе облечена подходящо, за да приема каквито и да било посетители, най-малко Ричард, и все пак той стоеше по средата на стаята, вкаменен при вида й. Бе облякла любимата си лятна нощница — без ръкави и с остро деколте, направена от толкова фина бяла коприна, че бе най-нежната дреха, която притежаваше. И най-прозрачната.

Той пръв се отърси от своята омая. Устните му се разтеглиха в бавна усмивка, но едновременно с нея изръмжа и направи гримаса.

Не излезе, а просто затвори вратата и каза с леко рязък тон:

— Приведи се в приличен вид.

Тя веднага се завтече от леглото към гардероба, където висеше робата й, и бързо я облече. Направена от същата тънка коприна, дрехата не подобряваше особено вида й, но поне ръцете й бяха покрити и имаше още един слой коприна върху гърдите й. И за по-сигурно, веднага след като пристегна коланчето, преметна по кичур коса през всяко рамо, за да се прикрие.

— В приличен вид ли си вече?

Погледна към него и цъкна с език:

— Ако имаше навика да чукаш, преди да влизаш, нямаше да се злепоставяш, като виждаш неща, които не трябва да виждаш.

— Със сигурност не съм се злепоставил и не се чувствам притеснен. По дяволите, със зъби и нокти се боря да остана в тази част от стаята.

Устните й се закръглиха, но никакъв звук не излезе от устата й. Той звучеше толкова сърдит! Бе се възбудил от гледката, на която попадна? Фактът, че само намекът на зърната под коприната му причиняваше това, почти я накара да се усмихне.

— Да, вече можеш да се обърнеш и да ми кажеш какво правиш тук.

Той се обърна към нея. Очите му отново я обходиха бавно от глава до пети, преди да каже:

— Ще прекараме нощта заедно.

О, Господи! Живата картина веднага изпълни съзнанието й — двамата, долепени един до друг, в леглото й на „Мейдън Джордж“, и горещината, породена от тази представа, едва не я разтопи на мястото й. Но той със сигурност нямаше предвид отново да правят това! Не бе дошъл тук, за да й каже подобно нещо. Просто проявяваше обичайната за мъжете реакция към оскъдното й облекло.

Определено Ричард трябваше да подбира думите си по-грижливо. Леко нацупена заради лекотата, с която бе успял да я въодушеви, тя каза:

— Би ли повторил?

— Недей да се цупиш. Няма да те докосвам. Имаш думата ми. Всичко е заради търсения ефект. Искам прислужницата да ни намери заедно сутринта и да го съобщи на баща ми.

Той бе сериозен! Как щеше да оцелее цялата нощ с него, без да го докосва? Нямаше да успее. Идеята не бе добра.

Тя бързо му припомни:

— Изиграхме доста убедителна демонстрация днес. Наистина ли трябва да правим още нещо?

Той просто й отговори:

— Не ми харесва, че не се появи на вечеря. Когато не го видя, не му вярвам.

— А когато го видиш?

— Нямам му доверие и точка, но поне е по-лесно да се предположи какво е намислил, ако видя настроението му.

— Вероятно още не може да разбере желанието ни да се оженим. Ние двамата да се влюбим, е последното нещо, което някога е очаквал да се случи. А освен това, моята камериерка ще отвори вратата сутринта, а не прислужницата на баща ти от горния етаж, така че нищо няма да му бъде докладвано.

— Имаш ли доверие на прислужницата си?

— Не, нова е, но работата й харесва, защото й плащам повече от обичайното, така че ще се постарае да не я застраши.

— Плащаш повече на всичките си слуги само защото си богата ли?

Замисли се защо той звучеше толкова раздразнен. Дали ненавиждаше богатството й? Или все още бе разстроен, за това че я завари полуоблечена?

Джулия се опита да не се подвежда от киселото му настроение и просто отговори:

— За твое сведение смятам, че средното заплащане е недостатъчно за изхранване на прасета, още по-малко на хора. Семейството ми винаги е плащало на служителите си според техните заслуги, а не според обичайните стандарти. Резултатите са много по-добри, когато служителят е доволен и добре нахранен, както знаеш. Или може би не знаеш?

Най-накрая той се усмихна:

— Добър аргумент. Не, няма как да знам. Никога през живота си не съм плащал на какъвто и да било слуга.

— Никога? През всичките години, в които бе далеч от тук?

— Не споменах ли, че през по-голямата част от времето живях по море? Или в нечия къща?

— Благородник без камериер. Изумена съм.

— Не се изненадвай. Не е трудно да лъскаш собствените си ботуши или да переш дрехите си. Колкото до готвенето… Не, никога не съм опитвал за твое сведение.

Ухили се и добави:

— Що се отнася до новия ми план, все пак е добър. Баща ми е чувал, че спим заедно само от моята уста. А именно това е окончателният завършек на този театър. Затова искам да го чуе и от някой друг. И ако не може да разчитаме на твоята камериерка, че ще разнесе мълвата до баща ми, тогава ще използваме моята стая. Ела!

Не изчака тя да се съгласи, просто хвана ръката й и я поведе надолу по коридора до една от двете крайни стаи. Тя продължаваше да не харесва плана му въпреки добрия замисъл.

Джулия усети стеснителност, примесена със силно любопитство. Наистина искаше да види стаята, в която бе израснал. Но когато влезе вътре и се огледа, не видя нищо, което да подскаже, че тук някога е живяло дете. Избелели сапфирени тапети, стари жълти завеси, дръпнати встрани и разкриващи нощта, празна камина без предмети на полицата и никакви картини по стените. Тъй като бе крайна стая, имаше прозорци, както към страничната част на градината, така и към предната й част. Никой от тях не бе отворен и затова в стаята имаше дъх на мухъл, въпреки че бе почиствана скоро. Имаше и малко бюро, на което Ричард вероятно бе подготвял уроците си. Виждаше се и библиотечка, но без книги.

— Това не е ли била детската ти стая?

— Беше.

Нищо в стаята не подсказваше, че някога е била използвана за друго, освен за гостна стая, затова попита:

— Всичко ли взе със себе си, като тръгна?

— Не, вероятно е било изхвърлено, когато е станало ясно, че няма да се върна. Взех каквото можех да нося, шепа детински спомени и някакви дрехи. Бягах, за да спася живота си… или поне така се чувствах тогава. Току-що бяха отрязали косата ми, всеки кичур бе изрязан с нож до скалпа, защото не исках да я подстрижа, когато ми бе наредено.

Тя го погледна напрегнато:

— Това не е смешно.

— Не, не беше.

Очите й се уголемиха от ужас при неговия мрачен тон:

— Но ти не се шегуваш? — Тогава предположи: — Затова ли е толкова дълга сега? Защото баща ти не ти е позволявал?

— Въпрос на избор, който никога не ми бе позволен, и постоянно напомняне от какво избягах.

Джулия осъзна, че той не бе напуснал Англия заради нея. Тя просто бе израз на поредния изгубен избор и наложено решение от собствения му баща. Но той вече не бе момче и баща му не можеше да му налага други решения… освен чрез незаконни средства. Жестоки мерки от такъв род не бяха необходими, стига Милтън да повярваше на тяхната игра.

— Сега започвай да се смееш — каза й той.

Тя изсумтя на абсурдното предложение:

— Не мисля, че мога.

— Не съжалявай момчето, Джулс — каза той с леко раздразнение. — То вече не съществува. В момента съм доволен от живота си, или, за да сме точни, ще бъда, веднага след като напусна Англия. — Тогава кимна към стената от дясната му страна. — Това е неговата стая. Искам да се смееш силно, за да чуе, че си тук.

Не успя да спре изчервяването. Да говорят как да изфабрикуват тази част от тяхната измама, колкото и невинна да бе тя в действителност, бе много по-лесно от самото действие.

Виждайки червените й страни, той я изгледа укорно и каза:

— Не ставай смешна. Цялата идея е той да разбере, че се забавляваме тук. Започвай да се смееш.

Тя въздъхна:

— Не мога просто да се смея безпричинно, особено след всичко, което ми разказа.

— Тогава нека ти помогна.

Бе сигурна, че никаква шега, колкото и забавна да е, няма да разсее тъгата, която изпита след разказа за страховитото му детство. Не бе очаквала обаче, че Ричард ще започне да я гъделичка. Придърпа я към леглото, побутна я да легне и започна да я гъделичка от главата до петите. Тя се предаде незабавно. Дори изписка няколко пъти. Не знаеше, че има такъв гъдел. Смееше се и бе останала без дъх, когато той спря.

Ричард се наведе към нея и подпря глава на ръката си. Изглеждаше удовлетворен от изпълнението й и й отправи доволна усмивка. Мъжът имаше толкова чувствена уста. Всеки път, когато зелените му очи блестяха по този начин и леко накривяваше устни, тя усещаше неимоверно привличане към него.

Загледа се в устните му с надеждата, че ще я целуне. Той не го направи. Без да поглежда, внимателно издърпа робата обратно върху гърдите й. Жестът й напомни обещанието му да не я докосва. Затова изхвърли всички похотливи мисли от главата си и се опита да се отпусне. Но, както бе предположила, нямаше да й е лесно с близкото му присъствие.

Опита се да се разсее, като прокара пръст по гърба на носа му и по малката издутина там:

— Значи тук ти счупих носа?

— Да, беляза ме за цял живот, да знаеш.

— Нищо подобно, това придава характерно излъчване на лицето ти. И без това бе прекалено хубавичък преди това.

— Вече започваш да ме обиждаш?

Въпреки че той не звучеше сериозен, тя все пак добави:

— Това, че те намирам за красив, е обида?!

Тонът му звучеше обидено:

— Не можеше ли да не използваш тази дума?

Тя започна да се киска и продължи да го дразни:

— Е, когато беше още момче, беше хубавичък. Наистина беше.

И той се включи в закачката:

— А ти ме чакаше тази вечер, специално облечена толкова оскъдно, нали?

Тя ахна:

— Разбира се, че не.

— Защото ако ме очакваше, щях да дойда по-рано. Сигурна ли си? Не е нужно да спим тук като непознати, нали знаеш.

Шегуваше ли се или наистина имаше надежда в погледа му? Тя не можеше да си позволи да го окуражава, дори и заради скорошните си мисли за целувки. Прави любов с него импулсивно, а и тогава бе завладяна от страстта. Но да вземе осъзнато решение да го направи — не можеше.

— Сигурна съм — отвърна му.

Но той продължи да я гледа изпитателно и Джулия задържа дъха си:

— Не съм убеден, че си сигурна. — Той се наведе по-близо и й отправи предизвикателство като прошепна дрезгаво срещу устните й: — Докажи го.

Очите й се отвориха широко, точно преди устните му да пленят нейните, в целувката, за която бе мечтала. Ръката му я придърпа към тялото му. Чу се стон, но от кого? Притисна се към него силно и го вкуси още по-дълбоко. Да му докаже? След миг ще го направи, само след още един миг… Не, нямаше да го направи. Как можеше да не иска това да се случи, когато усещането бе толкова хубаво? Но как можеше да го позволи, когато всъщност не бе правилно? На сутринта ситуацията щеше да е доста неловка, можеше дори да осуети плановете им.

С последна капка на волята си, тя отдръпна глава.

— Ричард, какво правиш?

Изгледа я напрегнато, за доста дълъг момент, преди да промърмори:

— Подлудявам се. — После с шумна въздишка добави: — Оставаме непознати тогава и мисля, че е време да поспим.

Седна на леглото, за да събуе ботушите си. Нейните крака вече бяха боси. После Ричард се изправи и свали ризата си, докато заобикаляше леглото. Тя затаи дъх, като го гледаше. Той само дръпна завивките надолу от тази страна и й кимна и тя да се мушне под тях. Малките детайли бяха важни, като това да ги открият заедно под завивките на сутринта. Това му позволяваше да остане с панталоните, а и тя нямаше защо да съблича робата си, която лесно можеше да се приеме като част от нощницата й, след като бе наполовина покрита.

Той удари възглавницата си няколко пъти, преди да положи главата си на нея, обърна й гръб и каза просто:

— Лека, Джулс.

— Лека — промърмори и тя.

Толкова му бе лесно на него! Сигурно щеше да заспи за няколко минути. Бе сравнително топло в стаята, така че той само бе преметнал чаршафа върху бедрата си, което откриваше широкия му гръб за погледа й. Не можеше да отклони очи от него. Дали можеше да промени решението си, преди да е заспал? Защо й трябваше да е разумна?! Все пак вече бяха правили любов. Искаше да усети ръцете му върху тялото си отново.

Той се изправи рязко, сякаш прочел мислите й. Тя се изчерви, но не се опита да се преструва, че е заспала. Той така и не погледна към нея, за да види широко отворените й очи, просто измарширува към един от прозорците и го отвори. В стаята влезе хладен въздух и я накара да се сгуши по-дълбоко под завивките.

Ричард остана пред прозореца за няколко минути. Тя се обърна с гръб към него преди той да се е върнал в леглото. Мъжът изгаси лампата до леглото и легна отново. Нямаше защо да се чуди, че не може да свали очи от него! Поне сега в стаята бе наистина тъмно.

Тя се размърда, в опита си да намери положение, в което сънят да я примами. Коляното й случайно побутна задните му части. Джулия изръмжа и знаеше, че трябва да се извини. Надяваше се да е заспал и да не разбрал въобще.

Той бързо сломи тази надежда:

— По дяволите, Джулс! Волята ми е като изтъняла нишка — Но тогава се извини: — Съжалявам. Ще се смеем на тази случка утре сутрин… или по някое време другия век!

Краткият му опит да се пошегува не проработи. Тридесет минути по-късно бе сигурно, че и тъмнината не й помага да се унесе в сън. Той все още бе на ръка разстояние от нея и не можеше да го прогони от ума си. Затова и продължаваше да стои с широко отворени очи, когато каретата шумно се придвижи и спря пред входа на къщата.

Тя се изправи и щеше да отиде до прозореца, ако Ричард не я бе изпреварил:

— По дяволите, цялото ни представление отиде на вятъра — каза той с тежка въздишка. — Баща ми не е в тази стая. Дори не е бил в къщата.

— Къде би отишъл?

— Да намери лондонски вестник, за да провери дали са отпечатани съобщения за сватбата ни, предполагам. Дъртият проклетник не може просто да ни се довери.

— Трябва да се връщам в стаята си.

— Остани, където си.

— Прекалено съм изморена, за да изиграя този смях отново.

— И аз — Обърна гръб на прозореца с лека гримаса. — Но все пак искам прислужницата да ни намери тук сутринта и да му разкаже.

Тя изсумтя. Нямаше да може да мигне цяла нощ, беше сигурна в това.