Джоана Линдзи
Съвършен годеник (5)

Глава пета

Джулия Милър бе убедена, че балът на семейство Идън щеше да се превърне в събитието на сезона. Не само, че всяка покана бе приета, но от тълпата в балната зала на Парк Лейн си личеше, че присъстват и много натрапници. Което обясняваше защо домакинята, Реджина Идън, изглеждаше толкова изтощена. На един маскен бал нямаше как да се разпознаят повечето гости, прикрити зад сложно изработени маски, затова тя не можеше да посочи някого с пръст и да каже „Не сте поканен, напуснете“

Всъщност Реджина Идън, племенница на четиримата братя Малъри, бе прекалено мила, за да направи нещо толкова грубо. Самата Джулия не би имала такива скрупули в случай, че предвидените храна и напитки се окажеха недостатъчни заради многото неканени гости.

Тази вечер Джулия бе облечена в любимите си цветове. Новата й бална рокля бе в морскосиньо, обшита с тюркоазни лентички прихванати със сребрист конец. Морскосиньото и тюркоазът караха синьо-зелените й очи да проблясват и им придаваха нюанси от двата й любими цвята. Беше направо престъпление да носи домино, което отчасти ги скриваше, но от всевъзможните модели маски, доминото бе най-оскъдното и покриваше само очите й. Нейното бе доста пъстро и обрамчено с блестящи скъпоценни камъни.

Но от друга страна, доминото беше толкова тясно, че почти бе невъзможно да скрие нечия самоличност. Лесно успя да разпознае лорд Пърсивал Алдън, който си проправяше път през тълпата, за да стигне до нея. Познаваше го покрай семейство Малъри, тъй като той им бе дългогодишен приятел и изглежда бе малко увлечен по нея, независимо от годежа й. Беше висок, на не повече от тридесет и пет години и очите му излъчваха особена непринуденост.

Пърси, както го наричаха повечето от приятелите му, непохватно хвана ръката й и галантно я целуна.

— Спирате дъха ми, мис Милър. Никога не съм бързал да се оженя, но съм наясно, че все някога трябва да го направя. За Бога, всичките ми приятели вече надянаха оковите. Но съм сигурен, че ако бяхте свободна, щях да съм склонен да се обвържа много по-рано от предвиденото.

Тя се изчерви. Това не беше първият път, в който й го казваше. Пърси бе доста нетактичен и често изричаше неща, без да мисли. Представяше си колко дразнещо бе това за приятелите му. Но в повечето случаи беше безобиден. Тя не му бе казала, че обстоятелствата много скоро ще се променят. Въпреки че бе приемлив за съпруг не спираше дъха й. Но определено беше крайно време да потърси мъж, който би могъл да го стори.

— Срамота, Пърси, всички знаят, че сте заклет ерген — даде му тя, заслуженият за такива смели думи, отговор.

Въобще не беше сигурна дали я чу, тъй като един от приятелите му го повика да се присъедини към него. Изглеждаше така, сякаш не иска да напусне компанията й, но накрая въздъхна примирено.

— Моля ви, имайте ме предвид, ако все пак обстоятелствата около вас се променят — тъй като бързаше се обърна и се провикна: — И ми запазете един танц!

Танц в тази блъсканица? Джулия се изсмя тихичко. В полунощ всички щяха да свалят маските си и бе сигурна, че поне една трета от гостите ще си тръгнат. Дотогава щяха да са постигнали това, за което бяха дошли — да зърнат онзи Малъри, който избягваше подобни събития и затова винаги бе обект на много слухове и предположения. Но тази вечер бе изключение. Джеймс Малъри присъстваше на бала, тъй като бе организиран в чест на съпругата му.

Малъри не бяха просто голямо семейство, защото освен богатство, притежаваха и титли. Оказа се, че тази вечер всички присъстваха на рождения ден на Джорджина. Джулия се беше запознала с повечето и дори успя да опознае добре някои от тях. Всъщност, тя се бе сприятелила със съседката си много отдавна и бе канена на малки вечеринки, даже и на тихи семейни вечери. Джорджина бе американка и нейните братя се занимаваха с търговия точно както и семейството на Джулия. Един от братята на Джорджина беше сключил сделка с баща й, преди да претърпи инцидента — договор за редовни товари на вълна. Текстилът бе само едно от многото начинания на Милър.

В края на миналата година Джулия бе помогнала на най-младия брат на Джорджина, Бойд Андерсън, който току-що се бе оженил за една от дъщерите Малъри и търсеше да купи къща, за себе си и за съпругата си, в града. Баща й бе придобил доста имоти в Лондон, някои от които се намираха в заможните квартали, в резултат на неизплатени дългове към него. Веднъж сдобил се с дадена собственост, той никога не продаваше и тя бе изцяло съгласна със стратегията му. Затова вместо да продаде къщата, която искаше Бойд, му я отдаде под наем, което напълно го устройваше.

Да, тя познаваше добре Малъри и знаеше, че някои от тях я съжаляваха точно, както повечето от членовете на висшето общество. Не защото се беше превърнала в стара мома, а защото не можеше да се омъжи, докато отдавна изчезналият й годеник не се завърне в Англия… което, едва ли щеше да се случи. Джулия нямаше нищо против. Небеса, тя също щеше да се почувства по този начин, ако някой друг попаднеше в нейното положение. А и повечето хора бяха достатъчно учтиви, за да не засягат темата. Е, Пърси беше изключение, но тя се надяваше в скоро време положението да се промени. След разговора, който проведе с Карол, посети адвоката си на следващия ден. Той вече беше започнал да работи по въпроса, но я предупреди, че графът на Манфорд ще направи всичко възможно, за да забави процеса. Така че да се отърве от този проклет договор, щеше да й отнеме повече време, отколкото тя бе предвидила.

— Знаех си — възкликна Карол. — Нужен е само един поглед, за да разбереш, че всичко е истина, всяко едно ужасно и брутално нещо, което някога са казвали за него.

Джулия едва се стърпя да не се засмее. Карол звучеше толкова сериозно! Но когато погледна отблизо лицето на приятелката си, което бе прикрито от бледорозово домино, украсено с камъни, подобно на нейното, разбра, че е сериозна. Щеше да изхвърчи през вратата на мига, ако Джулия не успееше да я накара да осъзнае колко глупаво постъпва, като оформя мнението си за Джеймс Малъри позовавайки се единствено на слухове.

Преди години двамата най-млади братя Малъри — Джеймс и Антъни — бяха непоправими развратници, прочути с това, че никога не са губили дуел, било то с юмруци или пистолет. Всички казваха, че са смъртоносно опасни и никой не се осмеляваше да го оспори. Това породи и още по-лоши твърдения и сега слуховете около миналото на Джеймс извън Англия включваха и доста нелепи твърдения. Като например, че е бил изпратен в наказателна колония в Австралия, където избил пазачите, за да избяга и станал пират, който започнал да потапя всички изпречили се на пътя му кораби само за забавление. Шушукаха още, че бил водач на контрабандистите в Корнуол и накрая бил арестуван за убийство. Това бяха само част от нещата, които се говореха по негов адрес и то от хора, които никога не са познавали него или някой от семейството му.

Не че касаеше някого, защо Джеймс бе изчезнал в продължение на толкова години или какво бе правил през това време. Но висшето общество бе печално известно с афинитета си към всякакъв род клюки и докато едни от тях предпочитаха да обсъждат някой действителен скандал, други, които нямаше как да узнаят истината, просто си измисляха своя версия.

Джулия не се съмняваше, че голяма част от слуховете за Джеймс Малъри не са основателни. Вероятно заплашителният му вид, в добавка с тайнствеността, в която бе обвито миналото му, както и факта, че странеше от хората, допринасяха значително за това. Да, той можеше да бъде смъртоносно заплашителен, но само ако го провокират, а кой разумен човек би дръзнал подобно нещо?

Едър, рус и мъжествен, Джеймс щеше да е център на внимание дори и ако хората не знаеха кой е придружител на красивата дребничка гостенка в рубиненочервена рокля. Двамата бяха поразително красива двойка! Но тази вечер той не носеше маска както всички останали. Тя бе в ръката на Джорджина, която постоянно го уговаряше да си я сложи. А той я гледаше безизразно, отказвайки да се съобразява с каквото и да е било. На Джулия това й се струваше много забавно. Бе толкова типично за него да пренебрегва подобни лекомислени забавления.

Повечето от маските прикриваха цялото лице или само част от него и за разлика от доминото, действително можеха да скрият самоличността на човек. Но Джулия бе сигурна, че ще разпознае Джеймс дори ако бе с плътна маска върху цялото лице. Тялото му бе толкова мускулесто и някак грубовато, че го отличаваше от всички. А и никой друг не носеше косата си толкова дълга, разпиляна по раменете и съвсем не по модата, като него. Може би, ако бе сложил маската си Карол щеше да успее да прекара вечерта, без да умре от страх.

Джулия трябваше да разясни някои неща на приятелката си.

— Карол, знаеш, че Джеймс Малъри мрази обществените събирания. Той наистина не може да ги понася. Тази вечер е тук, защото обича съпругата си и не може да си позволи да я разочарова като не присъства.

— Наистина ли ги мрази?

— Да.

— Това обяснява защо никога не ги посещава, нали?

— Именно.

— Мислех си, че е защото е презрян от обществото — после Карол продължи с по-нисък глас. — И то толкова, че никоя домакиня не би го включила в списъка си за гости.

Джулия успя да сдържи напиращия смях и добави.

— Нали знаеш за кого говорим? Едно от най-влиятелните и големи семейства в града. Те винаги са поканени на всички събития.

— Останалите може би, но за него се съмнявам — намуси се Карол с очевидно несъгласие.

— Него най-вече, Карол, или не си забелязала колко претъпкано е тук? Не мислиш наистина, че лейди Идън е поканила толкова много хора, нали? Ако репутацията му не беше скандално известна, никой нямаше да бъде толкова нетърпелив да го види най-накрая на обществено събитие. Което прави поканите изключително важни и обяснява защо толкова много хора са дошли. Мислиш ли, че той не го знае? Но е тук само заради жена си, с ясното съзнание, че ще бъде център на вниманието.

— Много достойно от негова страна, нали?

— Нека да те представя — предложи Джулия. — Той може да бъде много мил към дамите. След като веднъж го опознаеш, никога повече няма да повярваш на тези глупави слухове.

Карол не помръдна и с енергично кимане отказа:

— Не, благодаря. Нека да се придържаме към тази страна на залата, а той да си стои там. Може да няма и частичка истина в тези слухове и да е много по-мъжествен, отколкото очаквах, но ни най-малко не изглежда безопасен. Та той нито веднъж не се е усмихнал на жена си. Сигурно въобще не знае как се прави. А и не виждам друг, дръзнал да го приближи. Все едно какво казваш Джули, в него има нещо, което ме кара да изтръпвам. Сякаш се готви да се нахвърли на всеки, който се осмели да го доближи и да му откъсне главата.

— Какъв ужас — каза Джулия, като все още се сдържаше да не избухне в смях при развинтеното въображение на приятелката си. — Засрами се.

— Но е истина! Може и да е най-приятния човек, който можеш да си представиш. Вероятно е така. Ето, виждаш ли, изслушах те. Но той все още изглежда като чудовище, както го нарече.

— Нищо подобно не съм казвала — възрази Джулия. — По-скоро се опитвах да те накарам да си промениш мнението и да не го мислиш за такъв.

— Че не е чудовище ли? — попита Карол с внезапна тържественост. — Я го виж в момента. Ако това не е човек замислил убийство, то тогава не знам какво е.

Джулия се намръщи, проследи втренченият й поглед и по дяволите, трябваше да се съгласи. Нито веднъж, при всичките си посещения не го бе виждала такъв. Ако погледите можеха да убиват, то някой в тази стая вече бе мъртъв.