Джоана Линдзи
Съвършен годеник (40)

Глава четиридесета

Един поглед й бе достатъчен да разбере, че се бе успала. Ричард я беше оставил сама в стаята му. Но защо, дяволите да го вземат, не я бе събудил, преди да излезе? Знаеше, че работниците пристигаха днес и щяха да се нуждаят от напътствията й.

Втурна се към спалнята си, без да се бави да вика камериерката си, намери рокля, която можеше да облече без помощ, и после забърза надолу по коридора. Спря в горния край на стълбището и си пое дълбоко дъх, дори отдели минута да сплете косата си. Предверието долу бе празно. Работниците все още не бяха пристигнали. Беше глупаво да си измисля криза само, за да не мисли за снощи. Но тези мисли я връхлетяха с огромна сила.

Никога повече нямаше да си причини подобно мъчение, каквито и да бяха причините. Ричард бе удържал на думата си и не я бе докоснал след онази целувка! Единственият случай, в който би могла да си пожелае да не е почтен, той стори точно обратното. Разбира се, тя бе настояла да избягват всякакъв физически контакт в леглото, но нямаше представа колко трудно и неловко щеше да се окаже. Ако все пак той смяташе наистина, че споделянето на едно легло отново е абсолютно необходимо, тогава поне трябваше да го направят по правилния начин, без преструвки. Точно така, и тя щеше да заяви ясно, че е готова да направи тази саможертва в името на играта.

Въздъхна и продължи надолу по стълбите. Нямаше да казва нищо подобно на Ричард. Той би се обидил на подбора на думите й, обозначавайки интимността с него като саможертва — но пък как всъщност да се изрази, когато със сигурност не можеше да каже, че иска да прави любов с него. А дали щеше да му хареса, че поема контрол върху представлението им, когато то бе негов план, а не неин?

Намери Ричард в стаята за закуска. За съжаление и графът бе там.

Ричард се изправи при нейната поява на вратата:

— Разминаваме се, любима, аз вече приключих.

Щеше да я остави сама с баща му? Усмихна му се:

— Бих предпочела да се поразходя, преди да закуся така или иначе. Утрото е толкова прекрасно.

— По-късно няма да се сервира закуска — каза Милтън.

Нима й отправи критичен поглед? Значи нямаше подобрение в отношението му? Или може би не знаеше все още, че бяха прекарали нощта заедно? Опита се да си спомни как се бе чувствала, след като бяха правили любов. Напълно спокойна, блага, ласкава, щастлива.

Обърна се към графа с ведра усмивка:

— Така ли? Не съм обърнала внимание колко е часът. Обичам да се разхождам, преди да се нахраня. Обикновено яздя, но не доведох жребеца си или може би вие имате коне за езда в конюшнята си?

— Освен жребеца на Чарлз и понито на Матю има само коне за каретите. Самият аз не яздя.

— Мислите ли, че Чарлз би имал нещо против, ако заема коня му?

— Да — отвърна Милтън.

— Не — добави Ричард и погледна баща си укорително.

Милтън не обърна внимание на сина си и й каза:

— Нямаме дамски седла.

Мъжът бе твърдо решен да бъде нелюбезен. Започваше да става комично, но тя потисна смеха си и просто каза:

— Няма значение. Разходката ще ми е достатъчна.

Ричард я хвана за ръка и я изведе от стаята преди още нещо неприятно да се е случило. Тя усети напрежението му. Направо бе настръхнал.

— Трудно ли ти беше? — опита да предположи тя, докато я извеждаше навън.

Той тръгна по дългата алея далеч от къщата. Явно не бе планирал никакви демонстрации за баща си по време на тази разходка.

— Дори не може да е вежлив с теб! Никога не е бил толкова противен или неприятен преди. Разбира се, винаги се вбесяваше, когато някой от двама ни нарушеше правилата му, но след изпълнението на наказанията отново забравяше за Чарлз и мен или се държеше нормално.

— Какво имаш предвид под „нормално“? Начинът, по който нормалният родител се отнася към децата си?

— Не, нищо такова. Ако го е било грижа за някого от нас, никога не го е показвал. Отношението му беше като към гост в дома му, приветливо, но без никакви емоции. Чудя се дали хазартните дългове, които му оставих, са бръкнали по-надълбоко в джобовете му и са го изпълнили с горчивина. Имението никога не е било в толкова лошо състояние, преди да го напусна. Никога не е бил разточителен. Не сме си позволявали най-доброто, всъщност той мърмореше за разходите ни от време на време, но и не сме живели бедно. Сигурно много го боли, че е трябвало да остави имението да западне толкова.

Ричард се насочи обратно към къщата. Младата жена не понасяше да го вижда толкова разстроен и изпита силно желание да го прегърне.

Вместо това бързо каза:

— Вероятно баща ти се държи толкова неприятно, защото просто не ни вярва.

— Или е предположил защо сме тук — измърмори Ричард.

Тази мисъл безпокоеше и нея:

— Наистина ли трябва да удължаваме престоя си, за да се видиш с Чарлз? Не може ли да го посетиш, след като сме постигнали целта си?

— Именно, вече се опитах да вляза в кабинета на баща си, докато го нямаше на долния етаж, преди да дойда в твоята стая. Беше заключен. Един от прислужниците изведнъж изникна, като че ли се беше спотайвал в сенките и ми каза, че баща ми не е вътре. Проклетникът можеше поне да ме уведоми, че въобще не си е вкъщи, но не го направи.

— Мислиш ли, че договорът е вътре?

— Това е най-вероятното място. Ако пред кабинета продължава да стои някой прислужник на стража, ще ми се наложи да вляза вътре през прозореца. Доколкото си спомням на една от дъските, на пода, под бюрото му имаше ключалка.

Тя се изсмя:

— Заключвал е пода?

Той също се усмихна:

— Всъщност, да. Имаше кутия, която се събираше под дъската, и ключалка върху самата дъска, така че да не може да бъде вдигната без ключ. Бе направо обсебен от това, да не оставя пари наоколо, за да не ги откраднат слугите, така че това не е единственото място за тършуване. Едно от чекмеджетата на бюрото му също има ключалка. В добавка, и трите горни чекмеджета на бюрото в спалнята му имат ключалки, както и малкото ковчеже, в което пази часовниците си. Като се замисля, има и една заключена врата в дрешника му.

— Но тя не води към банята?

— Не, има отделна стая, в която се къпе, от другата страна на гардероба. С Чарлз винаги сме се чудили какво ли държи там, но така и не разбрахме. Веднъж ни наказа, защото бяхме влезли в неговата спалня, затова и никога не се върнахме там.

Тя простена:

— Как въобще ще успееш да се сдобиеш с толкова много ключове?

— Не съм и планирал да го правя. Донесох комплект инструменти, които могат да се използват вместо ключове.

Тя нямаше представа за какво й говори:

— Нима?

— Джереми Малъри, синът на Джеймс, ми ги предложи, преди да напуснем Лондон. Принадлежали са на съпругата му Дани. Джереми каза, че баща му е предложил да ми ги заеме — Ричард изсумтя и поклати глава. — Има нещо много сбъркано в това Джеймс Малъри да ми помага.

— Защо? Той е приятен мъж.

— Той е жив дявол. Знаеш ли, че е бил пират?

— Чувала съм шеговити препратки към миналото му, но не им вярвах.

— Истина е.

— Откъде знаеш?

— Бащата на Габи спасил живота му отдавна и ми разказа цялата история.

— Какви ги говориш? — Тя се разсмя. — Все още не мога да го повярвам.

— Предполагам, че няма да повярваш, че и аз бях пират?

Тя се разсмя още по-силно, не можеше да се спре. Забавлението й обаче явно не го развеселяваше, затова тя преглътна смеха си и се опита да изглежда сериозна. Но се провали.

Той я погледна с досада и добави:

— Би ли повярвала, че бях търсач на съкровища?

Това бе прекалено интригуващо, за да заслужи присмех. Хвърли му любопитен поглед:

— Наистина ли?

Изглежда вече не й се дразнеше и кимна:

— Старият ми капитан е увлечен по търсенето на съкровища, винаги е бил, а най-накрая го направи и единственото си занимание.

— Откривал ли си някога съкровище?

— Достатъчно, за да продължа да считам търсенето за изключително интригуващо. Попитай Габи. Моят капитан е нейният баща. — Бяха достигнали къщата, но вместо да отвори вратата, я погледна и попита:

— Наистина ли обичаш да яздиш?

— Това е една от страстите ми.

— Една?

Тя се изчерви. Определено бе лош подбор на думи в негово присъствие. Звукът на приближаващата се карета, който го накара да се обърне рязко, я спаси от отговор.

— Чарлз? — предположи тя.

— Надявам се.

В този момент брат му изскочи от каретата, преди тя да бе спряла напълно и сграбчи Ричард в меча прегръдка.

— Какво правиш тук? — възкликна Чарлз. — Мислих си, че…

Ричард бързо го прекъсна:

— Ще ти обясня гостуването си по-късно.

— И Джулия? — Чарлз й се усмихна. — Това означава ли…?

— Да — каза Ричард, което породи у Чарлз смях, изпълнен с удоволствие.

Джулия сдържа гримасата си. Ричард нямаше да сподели с брат си тяхната планирана измама? Тогава предположи обаче, че просто не иска да рискува да го чуят как обсъжда плана си на верандата. Доста трябваше да обяснява, ако това се случеше.

Вратата на каретата продължаваше да се люлее, но след малко една ръчичка я спря и отвътре се показа дете. Красиво момче, което много приличаше на баща си, но изглеждаше доста объркано и резервирано.

Чарлз се обърна към сина си:

— Ела да се запознаеш с чичо си, Матю.

Ричард коленичи и разтвори ръце към момчето. Но Матю се колебаеше срамежливо и гледаше баща си за насърчение.

Чарлз се усмихна:

— Той е мой брат, Матю. Единственият ми брат.

Момчето се усмихна разбиращо и се спусна напред. Беше толкова трогателен момент, Джулия почти се разплака, като видя нежното изражение на лицето на Ричард, когато прегърна племенника си за първи път.

Тогава Милтън отвори входната врата и с доволна усмивка протегна ръцете си към момчето. Матю се засмя и изтича към дядо си за прегръдка.

— Липсвах ли ти? — възкликна Матю.

— Знаеш, че си ми липсвал — каза Милтън и заведе момчето в къщата.

Ричард се изправи бавно:

— Боже! Ощипи ме, сигурно си въобразявам какво видях току-що.

Чарлз се засмя до него:

— Предупредих те, че се държи чудесно покрай сина ми. За Матю той е всичко, което трябва да бъде един дядо.

Ричард изгледа Чарлз остро:

— Искаш да кажеш бащата, когото никога не сме имали?

— Да.