Джоана Линдзи
Съвършен годеник (10)

Глава десета

— Какво, по дяволите, става? — попита Охър докато бързаше да помогне на служителя от хотела да вмъкнат Ричард в стаята им. Трясъкът на вратата не го стресна, но видът на Ричард успя. Младият служител, вероятно все още момче, явно имаше проблем с теглото на приятеля му, който се бе отпуснал като мъртъв.

— Открих го да лежи на тротоара, пред хотела — каза момчето, когато Охър с лекота пое Ричард и го сложи в леглото му.

— Файтонджията отказа да ми помогне — измрънка той. — Ядоса се, че изцапах седалките с кръв.

Охър се намръщи, бутна една монета в ръката на момчето и затвори вратата след него. Запали още една лампа, преди да се приближи до леглото.

Мъртвешката тишина принуди Ричард да попита:

— Толкова ли е зле?

— Какво те прегази? — попита Охър в отговор.

Ричард се обърна на една страна, придържайки ребрата си. Не знаеше колко от тях са счупени, но със сигурност бяха много. Всеки дъх му причиняваше болка, предполагаше, че е голям късметлия щом още е жив. А беше толкова близо до това да се измъкне! Тъкмо щеше да прескочи оградата на градината, през която по-рано бе влязъл, когато изведнъж някаква ръка го сграбчи и обърна, а един юмрук се заби в стомаха му.

Превит, дишайки тежко и останал без въздух, Ричард попита:

— Защо го направи?

— И питаш?

Ричард не видя кой нанесе удара, не че не знаеше, но след като чу сухия глас, напълно се убеди. От момента, в който прескочи оградата на градината, със спомена как Джорджина го бе ударила пред съпруга си, той знаеше, че този ден ще дойде. Но тогава трябваше да рискува, толкова я искаше! И сега бе дошло времето да си плати. Сам си бе виновен, че Малъри го заблуди на последната им среща, че няма да го убие. Той напълно го бе игнорирал, когато дойде на Карибите, за да помогне на Габи да спаси баща си, тъй като се бе съсредоточил в задачата си. Заради това Ричард не обърна внимание на заплахите му, че ще го пребие, ако отново се доближи до съпругата му.

Тази вечер, той се опита да каже на Джеймс:

— Тъкмо си тръгвах…

— Закъснял си.

С втория боксов удар в брадичката му, Джеймс го повали и той падна на земята. Имаше смътното усещане, че поне половината от мъжете на терасата и онези, които се бяха разпилели из малката градина, сега се събираха около стената. Те без съмнение мислеха, че вуйчото на Реджина е решил да изгони някой от неканените гости на бала.

— Достатъчно — каза Ричард, опитвайки да се изправи на крака. — Схванах намека.

Тънкият порцелан на маската се счупи от поредния удар и малки парченца се посипаха около краката му на земята. Острото пробождане от счупването на маската се смеси с болката в областта, където юмрука на Джеймс се бе стоварил с тежестта на чук. Но тялото му вече бе изтръпнало.

Отново на крака, той огледа Джеймс Малъри и се окуражи. Мъжът не изглеждаше ядосан. Лицето му беше безизразно, сякаш бе крайно отегчен. Стомаха на Ричард се сви от страх, когато го чу да казва:

— Едва сега започваме.

Ако мъжът не бе толкова брутален, Ричард може би щеше да има шанс. Охър го бе научил на някои азиатски бойни техники, които да го предпазят, тъй като често участваха с екипажа на Нейтън в сбивания, като редовни посетители на по шумните кръчми. Тази вечер защитата на Ричард бе перфектна, просто нямаше как да е по-добра. Но тип като Малъри не можеше да бъде спрян. Габи се бе опитала да го убеди в това, когато му предаде заплахата, че ако Джеймс отново го види около съпругата си, ще го убие. Той бе изключителен на ринга. Габи му бе казала също, че никой не е успял да го победи. Само един поглед към Малъри, бе достатъчен, за да се убеди в това. Високото му тяло бе пълно с енергия, а ръцете му бяха като ковашки чукове.

Това бе най-лошият бой в живота му и бе жестоко наказание за грешката му. Джеймс не спря, докато Ричард не изпадна в безсъзнание. Искаше му се да бе припаднал по-рано. Повечето от мъжете, прескочили обратно извън градината, когато боят започна, останаха да гледат, но го сториха от другата страна, чувствайки се по-сигурно щом имаше стена между тях и Малъри. Някои от тях се смилиха над Ричард и му помогнаха да се махне оттам, а след това и да се качи във файтона, след като Джеймс се върна в балната зала.

— И? — попита Охър.

— Малъри — бе всичко, което каза Ричард.

— В такъв случай имаш нужда от доктор.

Охър забърза към вратата, с намерение да настигне момчето от хотела, преди да е слязло долу, но то също се бе сетило за това. И тъкмо щеше да почука на вратата, когато Охър я отвори.

— Стори ми се, че приятелят ви има нужда от…

— Доктор, да, благодаря ти — той даде на младежа още една монета.

— Тръгвам веднага, сър.

Охър затвори вратата със смях. Ричард знаеше, че приятелят му безкрайно се развеселява, когато го нарекат „сър“ — обръщение, което не подхождаше на един пират и никога не би подхождало.

Стая над някоя кръчма бе обичайната за тях квартира, освен ако не бяха в къщата на Нейтън, където си имаха собствени стаи. Но този хотел бе в най-добрата част на града, в Мейфеър. Тази част от Лондон, бе предназначена за къщите на висшето общество, още от могъщата фамилия Гросвенър през седемнадесети век. Мейфеър включваше няколко големи части на север, като Бъркли Скуеър, където живееше Джорджина. Хотелът, някога резиденция на аристократично семейство, бе първото място, на което Охър бе наречен „сър“.

Той се приближи към леглото, погледна Ричард и каза:

— Нека позная, отишъл си на приема, нали?

— Беше бал, с маски при това. Той не трябваше изобщо да ме забележи.

— Тогава как те е видял? Не, чакай да позная отново, направил си някоя глупост нали? Не можа ли просто да я погледаш и да си тръгнеш?

Ричард може би се сепна, но не бе сигурен, тъй като лицето му бе твърде изтръпнало.

— Мисля, че не ме позна, просто забеляза, че я гледам твърде дълго.

— Не се заблуждавай. Габи беше там и той веднага се е сетил за теб. И какво е това по бузата ти?

— Порцеланови парченца вероятно. Той счупи маската, която носех, когато ме удари.

— Не я ли забеляза?

— Убеден съм, че не го е било грижа.

— Цялото ти лице е в кръв. Моли се да не ти останат белези. Има повече кръв, едва ли е само от няколко удара. Използва ли нож срещу теб? Трудно ми е да…

— Не, юмруците му бяха предостатъчни. Кръвта сигурно е от носа ми, тъй като кървя доста след като го счупи. И преди са ми чупили носа и не се притеснявам за това. Повече се тревожа за ребрата си. Струва ми се, че едно или няколко са изскочили през кожата ми.

— Нека да погледна — затюхка се Охър.

— Не! Не ме мести! Единствено в тази поза мога да дишам.

— Само ще ти разкопчея ризата. Не се дръж като момиче — смъмри го Охър, и след като погледна, добави: — Е предполагам, че ти е разрешено да похленчиш малко. По дяволите, Ричи, горната част на тялото ти е като огромна синина.

— Виждаш ли изскочили ребра?

— Не виждам ребра отвън, но ще трябва да ти съблека сакото и ризата, за да видя останалото. Другото ще оставя за доктора.

— Имаме ли бутилка алкохол?

— Никога не пътувам без една-две. Идеята ти е добра. Ако ребрата ти се счупени, доктора ще трябва да ги намести, преди да те превърже и ще е по-добре ако не усещаш.

Ричард изстена. Не мислеше, че ще може да понесе по-голяма болка от тази, която вече изпитваше.

Тогава Охър каза:

— Сигурна ще отнеме време да намерят доктор по това време на нощта. Не се тревожи, ще имаш възможност да се напиеш до безсъзнание.

На Охър му трябваха няколко минути, за да сложи възглавници под главата на Ричард, без да променя позицията му и резултатът беше добър, щом надигаше бутилката, без да разлива от уискито.

— Знай, че си голям късметлия — каза, след като приятелят му пресуши една трета от бутилката. — Малъри можеше така да размаже лицето ти, че да не се познаеш, дори след като оздравееш. А защо не го е сторил?

— Сигурно е решил, че няма да е достатъчно болезнено. А и стратегията му бе непоколебима. Остави ме да се боря за всяка глътка въздух и без здраво място по гърба ми.

С гневна нотка в гласа си, Охър попита:

— По дяволите, да не си забравил всичко, на което те научих?

Ричард изпи още една трета от бутилката, преди да отговори:

— Напротив. Бях отличен ученик, ти дори го потвърди. Не се опитах да го ударя, защото бях твърде зает да се защитавам. Но наистина не подейства. Забрави ли как изглежда той?

— Дори планините могат да бъдат сразени, но те разбирам. Джеймс Малъри е от този тип мъже, които е добре да удариш рано или всичко приключва… за теб. Трябваше да останеш да лежиш на земята, след като те е съборил.

Ричард започна да се смее, но това му причини твърде много болка.

— Мислиш ли, че не опитах? Вдигаше ме на крака всеки път — думите на Ричард започнаха да се сливат в едно цяло. — Между другото, съжалявам, че те ядосах по-рано тази вечер. Не исках да те обидя.

— Разбрах, но твърде късно. Когато се върнах ти беше заминал. Какво те накара да си грабнеш парцалките и да идеш да се преоблечеш на друго място?

— Трябваше. Знаех, че няма да си ми ядосан дълго.

Охър въздъхна.

— Не вярвах, че ще проявиш такава глупост за жена, която не можеш да имаш. Лесно я забравяш, когато се въргаляш с някоя друга. Чудил ли си се защо е така?

Ричард не отговори. Вече бе изпаднал в несвяст.