Джоана Линдзи
Съвършен годеник (22)

Глава двадесет и втора

Вечерята отдавна бе приключила. Чарлс и Матю се бяха оттеглили веднага, тъй като щяха да заминават рано сутринта. Милтън беше завел Абел в кабинета си за малко бренди, но трудно намираше извинение да задържи мъжа за по-дълго.

Той вече беше заповядал на Олаф да започне търсенето на Ричард в трите странноприемници най-близки до Уилоу Уудс, а после бавно да се придвижва към Лондон. Манчестър беше прекалено далеч в противоположната посока и поне не им се налагаше да търсят там. Ако Ричард беше дошъл на север, за да види брат си, можеше дори да планира общо пътуване с Чарлс на изток до Ротерхам утре и така да удължи престоя си в близост до брат си. Независимо от това, в случай че бе решил друго, директният път обратно към Лондон трябваше да бъде проверен. Беше дал на Олаф и търсещата дружинка, която слугата беше събрал по негова заповед, достъп до най-добрите си коне в конюшнята, включително и собствения си жребец. Искаше претърсването да се извърши бързо и без грешки, затова не можеха да се разделят, тъй като само Олаф би разпознал Ричард, ако го срещнеха.

Внезапно вратата се отвори и Олаф и снажният син на стария градинар довлякоха някакъв мъж в стаята. Абел скочи на крака, объркан от неочакваната поява. Същото стори и Милтън. Можеше ли да е истина, най-накрая? Заобиколи бързо бюрото си, за да се увери. Мъжът беше в безсъзнание, ако се съдеше по вида на увисналата му глава и дългата коса, покриваща лицето му. Милтън повдигна косата и рязко си пое дъх.

Ричард.

Обзе го такъв триумф, че едва се побираше в кожата си. Гневът също не закъсня. Олаф беше такъв идиот. Ами ако Чарлз беше в кабинета? Това със сигурност щеше да му попречи да се разправи с Ричард. И все пак бунтуващото се вълче беше отново под негов контрол. За минута обмисли дали да не изпрати да доведат Джулия Милър и да осъществи венчавката веднага, но реши да не го прави. Рискът беше прекалено голям. Свещеникът, който живееше в имението на Милтън, щеше, разбира се, да се съгласи, но момичето можеше да се отметне, ако Ричард се развикаше, че не я иска. А и с този проклет компетентен правен екип на нейно разположение, който веднъж вече му се беше пречкал, когато се опита да вземе попечителство над нея, не смееше да рискува.

Двамата мъже стовариха Ричард на пода до краката си. Ръцете му бяха завързани на гърба. Беше пораснал. Доста. Пред него лежеше висок, здрав мъж, а не момче. Краката му трябваше също да са вързани. Милтън не искаше да има какъвто и да било шанс отново да го изгуби.

— Какво означава това? — настойчиво се обърна Абел към двамата слуги.

— Изглежда непокорният ми син е бродил достатъчно близо до дома, за да бъде открит — отвърна Милтън, вгледал се надолу с отвращение в отблъскващата дължина на косата на Ричард.

— Ричард? — каза Абел изненадано.

— Именно, Ричард. И погледни това — Милтън се наведе да отскубне пръстенът-печат от пръста на Ричард и да го сложи там, където му беше мястото — на неговия. — Изненадан съм, че все още пази този пръстен, който открадна от мен. Не че не ми се наложи да го заменя, но този беше специален, предаван през вековете от първия граф на Манфорд, и той го знаеше. Очевидно не го е взел, за да го продава, а като още едно средство да подкопае авторитета ми и да ме обиди, защото знаеше колко много го ценях.

— Мога да го затворя само заради това. Ти току-що ми показа доказателството.

Милтън беше доволен, че Кейнтъл реагира точно, както се бе надявал, но знаеше, че малко почивка в местния затвор нямаше да убеди Ричард в каквото и да било. Преди да измисли начин какво би могъл да направи, освободи сина на градинаря.

Олаф тръгна да излиза с него, при което Милтън се озъби:

— Ти не. Погрижи се момчето да не избяга оттук в момента, в който се събуди — след това се обърна към съдията, за да му напомни. — Собственият ми син почти ме направи бедняк с неговите хазартни дългове. Някога споменавал ли съм за това? Дванадесет хиляди проклети паунда! И има достатъчно свидетели, за да го потвърдят!

Абел кимна с леко неудобство:

— Спомена го мисля една вечер, когато беше пийнал малко повече.

— Ако херцог Челтър не ме беше измъкнал, щях самият аз да съм в затвора за дългове сега. Да не говорим, че още съм твърде далеч от това да се изплатя на мъжа — тогава, сякаш мисълта му беше хрумнала току-що, Милтън попита — Брат ти не е ли пазач на един от корабите, които транспортират престъпници до новите наказателни колонии в Австралия?

Абел се намръщи:

— Той е капитанът всъщност, но не мислиш ли, че е малко прекалено?

— Въпросът дали Ричард се е върнал вкъщи, за да плати дълга си е спорен. Ако е така, тогава всичко може и ще бъде забравено. Ако ли не, е, не предлагам да го пратим за неограничено време. Няколко месеца и ще е готов да посрещне задълженията си, не мислиш ли?

— Отнема повече от няколко месеца, за да пристигнат, а някои от престъпниците дори не оцеляват до края на пътуването. Ако все пак оживеят, суровите условия обикновено пречупват човек още през първите няколко седмици. Сигурен ли си, че искаш да изпратиш сина си там?

Милтън нямаше да остави Ричард да му се изплъзне отново. Ако откажеше да се вразуми, за Бога, щеше да предприеме стъпки, които да го заставят да го направи. Момчето имаше да компенсира за девет години оскъдица. Девет години на безсилен гняв, защото той не можеше повече да си позволи малкото неща в живота, които му доставяха удоволствие.

Затова напомни на Абел:

— Изпращат хората там и за по-малки престъпления, нали?

Абел сви рамене:

— Нашите затвори са претъпкани и трудът на осъдените е безплатен все пак. Австралия се нуждае от много работници, ако ще я превръщаме в обещаваща нова колония на короната. Там още няма нищо, освен наказателни колонии и няма начин да се избяга от тях. Единствените кораби, които пристигат, са тези с престъпниците. Изпратят ли те там няма никаква надежда да се измъкнеш.

Милтън се усмихна на себе си:

— Да, доста сурово, но вероятно единственото нещо, което ще промени този бунтовник — стига освобождаването на Ричард да бъде уредено веднага, щом е готов да поеме задълженията си. Това може ли да бъде уредено?

— Всичко може да бъде уредено — отвърна Абел видимо смутен.

Милтън се намръщи на очевидното неудобство на мъжа. Дали не беше прекалено студен и безсърдечен дори за обикновен човек без титла като Кейнтъл? Не беше ли повече от ясно, че Ричард си го заслужаваше? Кейнтъл трябваше само да се вгледа в потресаващото състояние на Уилоу Уудс около него и да види вредата, която Ричард беше причинил на собственото си семейство.

— Да чуем първо какво има да каже. Ако е готов да се съгласи и да помогне на това семейство, вместо да го наранява, тогава ще му бъде простено. Събуди го — каза Милтън на Олаф.

Според Олаф това означаваше да го изрита силно. Абел извърна глава. Милтън изгледа яростно големия слабоумник.

— С малко вода или ароматни соли, глупако.

— Не виждам никакви тук — каза Олаф.

— Не… е необходимо — изпъшка Ричард и после, когато осъзна, че ръцете му са вързани на гърба и не може да се изправи, добави: — Какво, по дяволите…?

Всъщност знаеше какво ще се случи от мига, който Олаф беше изритал вратата — глупавият гигант дори не беше проверил, за да види, че не е заключено. Ричард беше сам в стаята и се наслаждаваше на вечерята, която Охър му беше изпратил горе със съобщение, че ще бъде възпрепятстван — от барманката в отсрещната кръчма.

Веднага го бе познал — един от тримата насилници, които Милтън беше наел, когато Ричард беше станал прекалено голям за пръчката. Последният спомен, който имаше за Уилоу Уудс, беше настояването на баща му да си отреже косата, която едва достигаше раменете му. Той отказа, разбира се, въпреки че знаеше, че ще последва наказание. По това време двамата с баща му вече непоколебимо изпитваха волята си и бяха във война. В резултат Милтън беше наредил на зверовете си да отрежат косата на Ричард и те го бяха измъкнали от леглото му, докато спеше дълбоко, бяха го завързали за един стол и почти го бяха скалпирали. Боже, каква безсилна ярост бе изпитал. Същата нощ той тръгна за Лондон и никога не се обърна назад.

Ричард всъщност се зарадва като видя Олаф да стои пред счупената врата, дори не се замисли какво правеше там това животно. Единственото, което го интересуваше бе да си отмъсти.

Олаф си беше същия, проклет гигант, но Ричард знаеше, какъв глупак е, а и самият той вече не беше момче. За съжаление не можа да се наслади дори за миг на мисълта да го пребие до несвяст. Пет други мъже го наобиколиха и всичките шест го нападнаха веднага и го свалиха на пода. Чисто и просто многочисленият враг взе надмощие. Не беше необходимо да го пращат в безсъзнание, но един от тях все пак го направи.

Сега, в кабинета на баща си, той най-накрая успя да се вдигне на крака. Опъването, за да освободи ръцете си, се оказа напразно, както и втренченият поглед, който отправи към баща си. Как се беше случило това? Беше абсолютно сигурен, че никой от околността не го бе познал, но явно грешеше и някой веднага бе дотичал при графа с новината.

А те с Охър дори не трябваше да са там тази нощ! Предпазливо бяха планирали да си тръгнат и да отседнат в някой хан по близо до Лондон. Само че на Ричард му се искаше да пресрещне Чарлз на пътя сутринта и да види племенника си за пръв и последен път преди да напусне Англия завинаги.

Баща му почти не се беше променил. Косата му беше, може би, с леко по-светъл нюанс на кестенявото, сините му очи бяха все така студени и само малкото отпускане на бузите издаваше изминалите години. Но Милтън още не го беше погледнал в очите. Вторачил се беше с отвращение в дългата коса, която се стелеше по раменете на Ричард.

— Боже, дори е по-дълга, отколкото си мислих. Изглеждаш като проклет просяк, който не може да си позволи да се подстриже — каза и после нареди на наемника си — Отърви се от това.

Ричард се обърна към по-едрия мъж и спокойно му каза:

— Опитай се и този път ще те убия.

Олаф само се изсмя, но Милтън поклати глава и каза:

— Остави. Очевидно си е все така непокорен.

— Какво очакваше? — Ричард се обърна и изръмжа към баща си — Ти, старче, вече нямаш думата, за това как изглеждам или какво правя. Отдавна нямаш контрол над мен.

— Така ли мислиш? Не си по-голям от законите обаче, а ти наруши няколко, преди да избягаш.

— Какви закони? Твоите?

Милтън посочи пръстена-печат, който вече беше на неговия пръст отново:

— Открадна това, преди да заминеш. Забрави ли за това престъпление?

Ричард се присмя:

— Този пръстен отива при брат ми с твоята смърт, а той не би имал нищо против, че го заех… и защо, по дяволите, не умреш и не ни избавиш от мъките?

Милтън въздъхна и каза на другите мъже в стаята:

— Виждате ли с какво трябваше да се справям? Не е ли най-нетърпимият син, който човек може да има?

Ричард се намръщи на демонстрацията на родителско разочарование, очевидно скалъпено за пред другите мъже. Ако Милтън беше показал каквото и да било истинско разочарование поне веднъж или дори леко безпокойство, или нотка на загриженост, техните отношения можеха да се развият по съвсем друг начин. Инстинктът на детето беше да зарадва родителите си или поне бе така, докато не откри, че нищо и никога няма да ги удовлетвори.

— Кой сте вие? — попита Ричард третия мъж.

— Абел Кейнтъл е мой стар приятел — отговори баща му вместо съдията.

Но Абел се почувства задължен да добави:

— Аз също съм и местният съдия, лорд Ричард.

Това целенасочено предупреждение ли беше? Ричард се стегна. Само обикновен човек без титла би се обърнал към него по този начин, а мъжете от всички прослойки се съобразяваха с желанията на графа. Но пък той винаги бе знаел, че Милтън може да се опита да използва старите му злодеяния срещу самия него, ако някога се срещнеха отново. Навремето искаше само да се отрече от всичко. Беше прекалено млад, за да осъзнае, че така може би предоставяше още един инструмент на баща си, с който той да го принуди да се съгласи с договора за женитба.

Все още не беше обезпокоен, обаче. Можеше да е просто съвпадение, че законът имаше представител в тази стая. А и не беше планирал да остава за дълго, нито пък беше сам този път. Чарлс беше някъде из къщата, беше казал, че няма да тръгва до утре сутринта за гостуването им при дядото на Матю по майчина линия. Преди брат му нямаше куража да се намеси, но вече беше мъж със собствено мнение. И Охър щеше да го търси първо в Уилоу Уудс, когато се върнеше от флирта с барманката и откриеше, че Ричард го няма, а пораженията останали след него в стаята, бяха доказателство, че не беше тръгнал доброволно.

И какво всъщност можеше… щеше да направи Милтън? Да заповяда да го пребият отново? Познато. Да го задържи в стаята със заплахи за истински затвор? За заемане на пръстен от собственото му семейство — случай, на който биха се изсмели в съда? Освен това, с малко помощ той щеше да е избягал доста, преди която и да е заплаха да е станала реалност. Още тази нощ, сигурен бе.

Повече го безпокояха думите на Джулия, че колкото и да крещи „не“ все пак можеше да бъде обявен за неин съпруг. Милтън се грижеше поне за един свещеник в земите си, който зависеше от него за прехраната си. Но Джулия беше тръгнала към Лондон. Би отнело ден или два, за да я върнат тук, а той беше сигурен, че тя би удължила завръщането си дори и за по-дълго, ако научи, че появата й е необходима. Младият мъж не възнамеряваше да се застоява тук толкова дълго.

— Знаеш ли, татко, можеше да помолиш за тази среща, вместо да ми я натрапваш, както винаги.

— И двамата знаем какъв би бил твоят отговор — каза Милтън сковано.

— Е, аз знам, но дали и ти знаеш? Ами ако се връщах вкъщи, за да те моля за прошка?

Това накара Милтън да се замисли:

— Така ли е?

Ричард не можа да се насили да каже „да“, въпреки че това можеше да му върне свободата:

— Не, но ти трябваше да си направиш усилието да разбереш, преди да изпратиш твоите недодялани лакеи след мен, защото дори и да се връщах с наведена глава, това посрещане определено щеше да промени решението ми. Но ти единствено се грижеше да налагаш наказания или да платиш на някого…

— Достатъчно! — прекъсна го Милтън, червен като цвекло.

Ричард повдигна вежда:

— Не искаш съдията тук да разбере колко жесток е животът под твоя покрив, нали? Но ти си абсолютно прав, татко. И двамата знаем, че няма да има помирение помежду ни. Така че каква беше целта ти да ме довлечеш тук?

— Да си уредим сметките. Имаш ли пари, за да изплатиш огромните дългове от хазарт, които остави и които все още дължа на херцога на Челтър, тъй като той ме измъкна и все ми го натяква?

Ричард се замисли. Значи онези проклети разгулници най-накрая бяха отишли при баща му, за да си получат парите? Тогава защо Милтън не беше скъсал всякакви връзки с него?

— Ти си глупак, ако си платил, вместо да се откажеш от мен — каза Ричард.

— Да разбирам ли, че е било целенасочено? Опит да ме насилиш да приключа с теб?

— Нямах избор, с жесток тиранин като теб — настоя Ричард. — И не е прекалено късно. Имаш свидетел. Можеш да го направиш и сега, при това законно.

Милтън поклати глава:

— Дори и да имаше такъв вариант, това нямаше да реши нищо. Ти беше непълнолетен и остави мен, отговорен за твоите действия. Значи да приема, че отговорът ти е „не“? Нямаш средствата да възстановиш дължимото?

— Разбира се, че ги нямам.

— Тоест си готов да се ожениш за годеницата си, за да върнеш тези дългове?

— Как ли пък не, по дяволите!

— Виждаш ли? — обърна се Милтън към съдията. — Дори не се извинява, че нарочно се е опитал да докара собственото си семейство до просешка тояга. Нито пък иска да върне парите по единствения начин, по който може — после въздъхна. — Дай ми няколко минути насаме със сина ми. Ще бъда небрежен към родителския си дълг, ако не направя един последен опит да го вразумя, преди да прибягна до по-драстични мерки.

Ричард никак не хареса това, което чу. Но едва ли щеше да е тук достатъчно дълго, та тези „драстични мерки“ да станат реалност. Милтън беше глупак, ако мислеше, че той би уважил брак, който му е натрапен. Или пък бе решен да постигне своето с каквито и да е средства? Това го разтревожи. Не се беше самозаточил далеч от Англия, за да може баща му да победи в крайна сметка.

Графът се беше облегнал на бюрото си с кръстосани ръце, в очакване вратата да се затвори. Не изглеждаше ядосан, всъщност изглеждаше озадачен.

— Никога не съм те разбирал — започна Милтън.

— Никога не си опитвал.

— Направих ти добро преди толкова много години, като уредих този договор, който ни свързва със семейство Милър и ти подсигурих богатство и добра сполука.

— Без да ме попиташ — напомни му Ричард.

— Беше твърде млад, за да имаш собствено мнение тогава, още по-малко да оцениш кое ще е добро за теб. Дори сега си все още толкова упорит и решен да осуетиш плановете ми, че не осъзнаваш от какво се отказваш.

— Затаил съм дъх — вметна Ричард саркастично.

— Смееш да подценяваш всичко това? И то след като обстоятелствата се промениха толкова драстично, откакто те няма? Джералд Милър претърпя злополука преди пет години и сега не си спомня нито кой е, нито какво се е случило. Лекарите не дават никаква надежда да се възстанови, следователно цялото богатство на Милър остава в ръцете на единственото му дете, твоята годеница, а ти се връщаш у дома точно на време, за да се възползваш от това. Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш „да“ на брачната церемония и ще бъдеш женен за една от най-богатите жени в Англия. Ще имаш контрол върху огромното й състояние, което ще подобри както позицията, така и социалната, и финансова мощ на всички нас, не само на мен и теб, а също и на брат ти и племенника ти.

— Те са пряко свързани с херцога на Челтър. Нямат нужда от издигане.

— Богатството на Челтър намалява.

— Той все още е богат.

— Дори не се доближава до богатството на Милър! — възкликна Милтън, после въздъхна и се опита да се успокои, преди да добави — Освен това херцогът винаги ни е карал да се чувстваме като бедните роднини.

Ричард повдигна едната си вежда:

— Нас? Имаш предвид себе си, нали?

Милтън изскърца със зъби:

— Ти въобще разбираш ли, какъв е залогът? Начинанията на Милър са се разраснали до невероятни размери през годините. Знаеш ли, че богатство като това, може да повлияе дори на краля? Лесно могат да се появят нови титли за семейството ни, заедно с още подарени земи.

— Тук няма „наше“, татко. Човек не бива да се жени, ако жената е непокорна и той не може да я понася.

— Аз го направих — изръмжа Милтън. — За майка ти.

Ричард го изгледа с изумление:

— Затова ли никога не си ми показвал никаква любов или привързаност, или дори добрина, докато растях? Защото си мразел майка ми? И се опитваш да ми наложиш подобно нещо? Противен брак, като твоя? Защо никога не си споменавал за това преди?

— Ти беше дете — каза Милтън сковано. — Децата нямат нужда от обяснения.

— Това дете имаше нужда от тях. От деня, в който съм се родил, ти настояваше да изживееш моя живот вместо мен. Но това е моят живот, татко. Аз ще го изживея и ще вземем собствени решения за добро или лошо. И моето решение е да не се женя за Джулия Милър.

Лицето на Милтън почервеня от яд — гледка, с която Ричард беше добре запознат:

— Не трябваше да се опитвам да те вразумявам. Ти си все така безобразно твърдоглав и глупав — после извика: — Абел!

Преди вратата да се отвори напълно, Милтън каза на съдията:

— Отведи го!