Джоана Линдзи
Съвършен годеник (20)

Глава двадесета

— Тя имаше пистолет — започна Охър, щом се върна в стаята по-късно през деня. — Нали не се е опитала да те убие?

— Мен? Не. Само здравия ми разум. Много е добра, в това, да заплашва разсъдъка ми.

Когато Джулия започна да му крещи афектирана и разярена Ричард бе отхвърлил възможността тя да го убие. Но това не значеше, че няма да му причини болка. Още един талант, който използваше много ефективно. Сигурен бе обаче, че ако ги принудят да се оженят, накрая някой от тях щеше да посегне на другия и да го довърши. И двамата полудяваха, когато бяха заедно.

Заплахата, която му отправи днес определено го остави безмълвен. Изрече я толкова хладнокръвно, проклета да е, като че ли всеки ден плащаше на някого да изпълнява прищевките й — точно както правеше баща му.

Ричард потръпна при това сравнение и побърза да прогони Джулия Милър от ума си. Вече я нямаше. Видял я бе през прозореца как потегля в галоп по пътя за Лондон. Самият той скоро щеше да напусне страната. Едва ли пътищата им щяха да се пресекат отново.

— Красиво момиче — отбеляза Охър. — Колко жалко, че не се разбирате.

Ричард изсумтя в отговор:

— Красотата й няма никакво значение, след като знам какво малко чудовище се крие вътре в нея.

— Вече не е много малка — ухили се Охър.

Не, по дяволите! Вече бе пораснала и тялото й се бе изваяло в доста съблазнителни извивки. Нищо в кльощавото зверче не му бе подсказало, че един ден ще се превърне в красавица. Не че това щеше да има значение. Дори и навремето да бяха станали най-добри приятели той пак нямаше да се ожени за нея по простата причина, че това бе желание на баща му. А той не възнамеряваше да достави удоволствие на кучия син, като уважи искането му. Но днес на няколко пъти, всъщност доста пъти, бе пренебрегнал убеждението, с което бе живял през целия си живот. Беше я пожелал. Как за бога се бе случило това? Когато бе посегнала да го издере с нокти, той с лекота я бутна зад себе си и тя падна на леглото му. Как му се искаше сега да не бе решил, че най-добрия начин да се предпази от ноктите и зъбите й е като я задържи там. Естествено, тялото му бе реагирало веднага на извиващата се толкова провокативно под него жена. Грешката му бе, че не го осъзна на мига и не я пусна веднага. Вместо това я бе целунал и тази целувка го възбуди още повече. Сега, като си го припомняше, бе толкова очевидно. Идеше му да се ритне отзад, за това че веднага не бе осъзнал, че може да се случи нещо такова, ако започнеха да се борят така, както го правеха като малки. Вече не бяха деца. Не бе чудно, че такава физическа борба помежду им може да прерасне от ярост в яростна страст. И не го бе почувствал само той. Тя бе отвърнала на целувката със същия плам.

За пореден път се застави да забрави за Джулия и попита Охър.

— Ти извади ли късмет?

— И още как — засмя се Охър. — Забавих се нарочно и предполагам, че той ще пристигне всеки момент…

Вместо да довърши той се подсмихна като чу, че някой чука и махна към вратата. Ричард се втурна да отвори и се озова в мечешка прегръдка, на която отвърна с цялото си сърце. Бе минало твърде много време от последната му среща със семейството, поне с този член от семейството, когото обичаше. Заляха го емоции, които за малко не го просълзиха.

— Наистина не повярвах на приятеля ти — засмя се Чарлз. — Тайна среща с теб, и то тук? Разгневих се дори, че само подклажда надеждите ми с разни лъжи.

— Така беше — вметна Охър.

— Но трябваше да се уверя със собствените си очи. И ето, че си у дома.

— Не съвсем — Ричард дръпна брат си в стаята. Но не можех да напусна отново Англия, без да те видя. Господи, колко е хубаво, че те виждам Чарлз.

— И аз теб. Но какво е станало с лицето ти?

— Нищо особено — измънка брат му — Пих повече отколкото трябваше и се блъснах в една тухлена стена.

— И на мен ми се е случвало — трепна Чарлз. Но после отстъпи назад, за да го огледа по-добре. Накрая се подсмихна удивен. — Да не си забравил в кой век живееш? Или това е перука, за да се дегизираш докато си в района.

Ричард се усмихна и върза косата си.

— Съвсем истинска е и изобщо не е необичайно там, където живея напоследък. Но я се виж ти. Вече не си такава клечка, а? Някой явно добре те храни.

— Виж ти, кой го казва. Та аз едва те познах — изведнъж гласът му придоби сериозна нотка, когато добави: — Лесно е да се храниш добре ако няма кой да те тормози и не живееш под непрестанно напрежение, което те принуждава постоянно да повръщаш.

Ричард кимна разбиращо. Самият той го бе изпитвал на гърба си на няколко пъти, когато не можеше да се отърси от безсилната си ярост или да я насочи срещу някого. Явно прекомерната употреба на алкохол на брат му бе довела и до трудността да задържа храна в стомаха си. Ричард не помнеше Чарлз да е правил друго, освен да опитва по малко от ястията след сватбата си, но със сигурност си спомняше, че вечно бе пиян.

 

 

Бе трудно човек да отгатне, че двамата са братя, защото изобщо не си приличаха. Не приличаха и на баща си, въпреки че Чарлз малко напомняше на него, защото бе наследил тъмнокестенявата коса и сините очи на Милтън, а напоследък и солидната му фигура, след като бе напълнял. Освен това бе и няколко инча по-нисък от брат си. Ричард обаче, не бе наследил нищо и от двамата си родители, макар да му бяха казвали, че дължи черната коса и зелените си очи на рода на майка му.

Сега докато гледаше очевидно трезвия и възвърнал апетита си Чарлз той се осмели да предположи:

— Значи си се отказал от чашката?

— Да, но не това върна спокойствието ми.

— Само не ми казвай, че си започнал да се разбираш с баща ни — той се шегуваше. Нямаше човек, който би могъл да се разбере с него.

Изненадващо Чарлз отговори:

— Всъщност ние двамата постигнахме хм… споразумение. Но Кандис беше тази, която ми върна спокойствието като ми направи услугата да умре.

Ричард изобщо не очакваше това и затова се втренчи за миг в брат си.

— Ще си спестя съболезнованията ако не възразяваш.

— И по-добре. Ако трябва да съм честен не знам как сдържах усмивката си по време на погребението. Но оттогава я благославям всеки ден.

— Защото е умряла?

— Не, защото най-сетне ме дари със син. Отне ни почти три години и вината беше моя. Не можех да си представя, че ще я докосна. Тя също не спираше да се оплаква от мига, в който останехме насаме в спалнята. Разбрахме, че е бременна почти веднага след като ти замина.

— Имам племенник — усмивка озари лицето на Ричард.

— Да, Матю съвсем скоро навърши осем и напълно промени живота ми. Нямаш представа колко го обичам и съм решен да го защитя от всичко. Аз самият го осъзнах, когато тъстът ми се появи на погребението на дъщеря си и настоя да му дам Матю, за да го отгледа.

— Не може да бъде.

— Оказа се, че синът ми е единствения наследник от мъжки пол на херцога и той бе твърдо решен да го стори. Дори си доведе адвокат. Отправиха доста заплахи, включително, че ще бъда разорен. Баща ни разбира се взе тяхната страна. Знаеш, че примира от страх да не загуби благоволението и щедростта на този старец. Нали затова се ожених за Кандис. Да не говорим, че явно има дългове към него и като видя, че се възпротивих веднага ми нареди да се подчиня.

— По дяволите Чарлз, да не би да си дал сина си?

Брат му се усмихна.

— Не мога да те обвинявам, че си го помисли. Никога преди не съм се опълчвал на татко, нали? За разлика от теб.

Така беше. Всеки бунт на Ричард бе наказван с побой, но Чарлз не виждаше смисъл да си търси белята. И все пак Ричард каза:

— Ти не беше толкова упорит и толкова бунтарски настроен като мен.

— Да, така е, до онзи ден — засмя се той. — Предупредих баща ми да стои настрана, защото това е моят син. Момчето ми даваше кураж, който съм си мислил, че не притежавам. На херцога казах, че не съм срещал човек, с по-лош характер и отвратително възпитание от неговата дъщеря и няма да допусна синът ми да бъде отгледан по същия начин.

— Какво стана?

— Казах му дори, че аз и момчето ще напуснем страната и той никога повече няма да го види. Тази идея между другото ми хрумна заради твоя пример.

— И той ти повярва?

— И защо не? Аз наистина го мислех.

— Браво на теб! — засмя се Ричард.

— Освен това не съм му отказвал да се вижда с Матю. Водя го от време на време. Даже за днес бяхме планирали една такава визита, но приятелят ти ме намери и аз я отложих за утре. Както и да е важно е да отбележа, че всички решихме да забравим този спор.

— Дори баща ни?

— Той не е съвсем същият напоследък. Или поне се е отказал да ми налага волята си грубо. Може да се каже, че сега пипа с меки ръкавици. Склонен съм да мисля, че и ти имаш нещо общо с това. Явно се уплаши, че и другият му син ще изчезне, а Матю и аз сме връзката му с херцога и благоволението на Алън, нещо, което той не иска да изгуби. Та както казвах имаме негласно споразумение всеки да остави другия на мира.

— Аз… Не мога да повярвам.

— Аз пък мога — обади се Охър. — Всички се променяме, а девет години са напълно достатъчни някой да се промени.

Двамата братя впериха поглед в Охър за миг, след което Чарлз продължи с насмешка:

— Не бих отишъл толкова далеч. Баща ми си е същият тиранин какъвто винаги е бил. Просто някак успява да овладее надменната си властна натура, когато е в компанията на сина ми. Аз не бих допуснал друго разбира се, но досега нито веднъж не си е позволил да налага строгите си правила спрямо момчето и да ми се меси във възпитанието. А за разлика от начина, по който той се отнасяше с нас двамата, Ричард, аз позволявам на Матю да взима собствени решения и той се справя чудесно. Такова умно и грижовно момче е. Дори обича и двамата си дядовци и колкото и да е странно те всъщност се държат по най-добрия възможен начин, когато са около него.

Ричард не вярваше на ушите си. Трудно му бе да приеме, че баща им се е променил, пък било то и заради собствената му изгода. Брат му от друга страна се бе променил значително. Сякаш искреше от щастие, когато заговореше за сина си.

— Хайде стига за мен — каза Чарлз. — Къде, за Бога се беше запилял ти? В чужбина ли? И какво прави през всичките тези години?

Ричард погледна към Охър с блеснали от смях очи и решен да се придържа към официалната посмекчена версия отговори:

— Станах моряк.

— Ти? Това е последното, което бих си помислил — зяпна го Чарлз, преди да се засмее. — С този твой бунтарски дух бях сигурен, че ще намериш някоя нова битка, в която да се включиш или поне да се впуснеш в някое приключение.

— Защо си мислиш, че да плаваш не е приключение — засмя се на свой ред Ричард. — И съм много доволен от живота си. Сприятелих се с чудесни хора, които сега чувствам като свое семейство. Винаги съм имал къде да спя и какво да ям, при това в добра компания. Както и безброй жени. Какво повече да искам?

— Деца.

Каква сериозна мисъл. Но не се учуди, че Чарлз, който вече бе горд баща повдига въпроса. Просто на него досега не му се бе налагало да мисли за това и не бе стигнал до решение.

— Предпочитам да съм влюбен в жената, която ще ме дари с деца, вместо да ме оженят насила за нея.

Чарлз се скова.

— Не бих спорил. Пък и ти си млад. Няма ли някоя специална лейди?

— Има, но е някак… обвързана — измърмори под нос Ричард толкова тихо, че само Охър го чу и извъртя очи.

— Какво? — попита Чарлз.

— Радвам се да чуя, че си се измъкнал от ада, в който живееше — смени темата брат му. — Всъщност възнамерявах да те уговоря да тръгнеш с мен, но по всичко личи, че си щастлив тук.

— Така е. Но щях да бъда много по-щастлив ако ми бе казал, че се прибираш у дома.

— Невъзможно е. И не само защото презирам баща ни. Само преди малко научих, че все още могат да ме оплетат с онзи проклет брачен договор. А наистина вярвах, че Джулия Милър вече ще се е омъжила за някой друг досега.

— Баща ми все още не я е освободил от договора — въздъхна Чарлз.

— И аз така чух.

— Нима си я видял?

— Без да искам. Просто някак… налетяхме един на друг.

— И аз я видях преди няколко години. Превърнала се е в много приятна гледка за окото. Сигурен ли си, че…

— Помниш много добре всичко — сряза го Ричард. — Нищо не се е променило. Двамата с нея и пет минути не можем да се изтърпим в една и съща стая, без да се хванем за гушите. А и отказвам да зарадвам баща ми като му осигуря това, което винаги е искал, чрез тази женитба.

— Колко жалко, че двамата не можахте да намерите общ език.

— Така е било писано — сви рамене Ричард. — Тя обаче, е предприела стъпки да ни освободи от този нелеп договор затова съм длъжен да те предупредя да не й пречиш.

— И как?

— Като ме обяви за мъртъв.

— Ти се шегуваш? — зяпна го намръщено Чарлз.

— Никак даже.

— Но това е… По дяволите! Ричард това е зловещо. Изобщо не ми харесва!

— Не е необходимо да ти харесва. Просто забрави, че знаеш. Веднъж щом Джулия успее и двамата ще сме свободни да продължим живота си, а аз ще мога да те посещавам по-често.

Брат му продължи да се мръщи, но все пак кимна неохотно.