Джоана Линдзи
Съвършен годеник (52)

Глава петдесет и втора

В Уилоу Уудс бяха посрещнати на вратата от жизнерадостния Матю, който в тяхно отсъствие бе решил, че в крайна сметка му харесва да има чичо. Ричард се зарадва, че момчето вече не бе срамежливо в негово присъствие. Джулия вече обмисляше да покани Чарлз да ги посетят на Карибите. Бе сигурна, че на Матю ще му хареса.

Като разроши косата на момчето, Ричард попита къде да намерят графа, а после го отпрати да каже на баща си, че са пристигнали. Милтън бе в малката библиотека и четеше. Не се изправи, когато влязоха. Не изглеждаше и изненадан, че ги вижда. Всъщност им се стори, че сякаш още злорадства, точно както го бяха видели последния път. Което не беше много логично.

Къщата изглеждаше по същия начин. Работниците на Джулия, които бяха инструктирани да си тръгнат, веднага щом тя напусне къщата, поне бяха почистили, но всъщност нищо не бе ремонтирано. Разбира се, не бяха тук едва от една седмица, но зестрата бе доставена заедно с обещание от Джералд, че няма да има никакви други пари. Човек би помислил, че графът ще е бесен заради това.

— Толкова бързо си тръгнахте — каза Милтън, като остави книгата си встрани. — Забравихте ли нещо?

Очевидно Ричард не го бе грижа за самодоволната усмивка на Милтън и мина направо на въпроса:

— Бащата на Джулия не ти ли каза, че няма да получиш нищо повече от семейство Милър?

Милтън му се надсмя:

— Джералд ще промени мнението си, след като го дарите с няколко внучета.

Каква удивителна заблуда. Тонът на Ричард бе невярващ, когато изтъкна:

— Може и да се разведем. Това не ти ли хрумна?

— Няма да го направите — отвърна уверено графът. — Разводът води до възможно най-лошия скандал в нашите…

— Наистина ли не си обмислил развода като възможност?

— Разбира се, че не.

— Дори когато въобще не ми пука за скандала?

— Този скандал щеше да засегне брат ти и племенника ти. За тях ти пука, нали?

Изведнъж Ричард се засмя:

— Те са защитени.

Милтън не хареса хумора на Ричард, дори попита подозрително:

— Изглеждаш ми променен.

— Влюбен съм — отвърна Ричард.

— Каза така и преди.

Ричард кимна:

— Преди не бях осъзнал дълбочината на чувствата си към Джулия. Сега вече не е така. Преди разигравахме театър за теб…

— Знаех си!

— Сега вече не го правим — завърши Ричард. — Така че, не, няма да има развод.

— Мислех си, че ще осъзнаеш, че може да… — Милтън започна да злорадства отново.

Този път Ричард го прекъсна:

— Но за теб няма да има полза от това. Аз също се подсигурих законово, както направи и Джералд. Нищо мое никога няма да достигне до теб, докато съм жив, дори и след това. В действителност съм се отказал от теб, което реално те отстранява от новото ми семейство.

Очите на Милтън заблестяха:

— Не можеш да направиш това.

— Вече е направено.

Милтън се изправи рязко от стола си вбесен:

— Как смееш да проваляш план граден с години?

— Какъв план? — попита Ричард с любопитство. Джулия бе сложила ръката си в неговата за подкрепа, но осъзна, че той е доста спокоен пред лицето на бащината ярост: — Аз съм възрастен. Всичко нейно е мое, не твое.

— Трябваше да сме едно семейство, а семействата се грижат един за друг. Очаквах, че нищо няма да ми липсва никога повече.

— Семейство Милър ти предлагаха цяло състояние, за да освободиш Джулия от този брачен договор — напомни му Ричард. — Защо не го взе, когато имаше тази възможност?

— Не беше достатъчно.

— Щеше да е повече от достатъчно, ако бе продал тази колекция, която имаш горе в дрешника си.

Милтън почти изпищя:

— Ти луд ли си? Колекционирам тези вази, откакто съм млад. Това е единствената ми истинска страст!

Джулия изведнъж предположи:

— Боже Господи, ти вече си похарчил зестрата за още вази, нали?

— Разбира се, че го направих. Знаете ли колко дълго трябваше да чакам, за да купя тези, които исках? Малкото, което бе останало от семейното богатство, се похарчи много преди жена ми да почине, благодарение на родителите й. Преди това всичко бе наред, можех да си купувам отделни вази, които желаех. Но цените започнаха да стават прекалено високи и това ме разгневи. Нямате представа какво е да обичаш нещо толкова много и да си неспособен да го получиш. Важно е да имаш в живота си красиви неща, които можеш да цениш и обичаш. Но аз не можех вече да си ги позволя! Година след година доставчиците ми се появяваха с ваза, която знаеха, че ще пожелая, а аз трябваше да ги отпращам, отново и отново.

— Осъзнаваш ли колко жалко звучи това? — каза Ричард. — И какъв глупак си, за да правиш значими бездушните, студени предмети, а не хората в живота си?

— Не смей да ме съдиш, момче — изръмжа Милтън. — Вината бе на майка ти! Нейните дългове, дълговете на родителите й. И на всичкото отгоре, тя ме накара да те нося на гърба си! Но ти щеше да наклониш везните и да поправиш тази несправедливост. Ти щеше да направиш семейството процъфтяващо отново. А погледни какво направи, неблагодарен хлапак такъв.

— Ти въобще моят истински баща ли си?

— Аз те отгледах, нали? — отвърна Милтън отбранително.

— Това не отговаря на въпроса ми. И наричаш живота с теб да бъдеш отгледан? Ако не съм твой син, по-добре щеше да бъде да ме дадеш на някой, дори и на най-бедния фермер. Всеки друг живот щеше да е за предпочитане пред този, който имах тук с теб.

— Така и трябваше да направя! Разбира се, че не си мой. Тя нямаше търпение да хвърли в лицето ми този факт веднага след като се върна от Лондон или пък да ми каже каква блудница е била, за да го подсигури. Смееше се, когато ми призна, че е била с толкова много мъже, че не знае кой е бащата. Не можеш да си представиш колко много я мразех.

— И мен — каза Ричард.

— Да! И теб.

— Страхувам се, че има още — каза Чарлз от вратата зад тях.

— Чарлз, излез от тук — нареди Милтън. — Това не те засяга.

— Всъщност ме засяга — отвърна Чарлз, като влезе в стаята. — И е крайно време да говоря. Майка ми каза всичко. Бях единственият й довереник. Трябваше да бъде наша тайна. Едва бях пораснал достатъчно, за да разбирам какво става, а и нейната ярост често ме плашеше. Тя те мразеше толкова много. И аз се опитах да те мразя, но не можех. Ричард е само мой полубрат, но аз съм копелето, което е родила от изневяра. Ричард е твоят истински син.

Милтън падна назад върху стола си, целият пребледнял:

— Лъжеш.

— Не, казвам истината най-накрая. Тя жадуваше за отмъщение и то бе двойно. Искаше да обичаш копелето и да мразиш сина си. Баща ми е бил мъжът, който тя е обичала, за него е искала да се омъжи. Познавала го е през целия си живот. Семейството му обаче не е било достатъчно заможно, за да се хареса на нейните родители, и затова те я дали на теб.

— Лъжеш! — повтори Милтън.

Чарлз поклати глава тъжно:

— Тя обичаше баща ми до края на дните си. Срещали се тайно, всеки ден в близката гора, преди да го извикат по спешност вкъщи. Тогава той умрял… подозрително. Тя обвиняваше теб. Наистина мислеше, че си разбрал за тях и си уредил смъртта му. Затова планирала идеалното отмъщение. Искала да те накара да мислиш, че истинският ти син е нейното копеле. Вече е била бременна с Ричард, когато е заминала за Лондон. Знаела обаче, че носи детето на любимия си скоро след сватбата. Никога ли не си се замислял защо е дошла в леглото ти, молейки за дете, въпреки че те е мразела?

Милтън бе прекалено ужасен, за да отговори, и се вторачи в Ричард с нов поглед. Джулия също бе онемяла. Това не бе истинско семейство — изпълнено с омраза, лъжи и отмъщение. Това, че съпругът й бе надраснал наследството си и се бе превърнал в нежен и внимателен мъж, бе цяло чудо. Иронично, Ричард изглежда не бе засегнат наученото току-що.

— Е, това със сигурност бе много кратко облекчение — отбеляза той сухо.

— Съжалявам, Ричард — каза Чарлз засрамено. — Трябваше да му кажа в подходящо време, както и на теб. Имаше толкова много такива моменти, но… никога нямах смелостта да го направя.

— Всичко е наред — каза Ричард и дори се усмихна на брат си. — Както казах на съпругата си, дали той ми е баща или не, не променя нищо. Щеше да ми хареса да си мисля, че не е. Не мога да отрека това. Но през всички тези години никога не съм се съмнявал, че той е причината за това гнило чувство в мен, причината да не можех да го обичам. Изглежда чувството вече го няма и трябва да благодаря на теб за това. Облекчение е да знам, че той е имал своите причини, колкото и егоистични и погрешни да са били, да се отнася с мен по този начин.

Милтън възвърна гласа си:

— Ричард…?

— Недей — каза Ричард и прекъсна баща си, който звучеше помирително. — Знаеш, че е прекалено късно. Оставил си се омразата да управлява живота ти и заради това и моят живот бе управляван от нея. Това е единственият завет, който си ми оставил. Но сам се отделям от извора на това завещание за добро.

— Но това променя всичко.

— Боже мой, колко си заблуден. Всички мостове са прекъснати. Не можеш да промениш това, което си сътворил, старче. Няма връщане назад. Що се отнася до мен, ти вече дори не съществуваш.

Тишина завладя стаята. Никой друг, освен Милтън, не можеше да каже, че изявлението на Ричард бе сурово. Милтън бе разрушил собственото си семейство целенасочено, натрапчиво. Нямаше място за състрадание към някой като него.

— Да се махаме оттук — предложи Чарлз. — Матю и аз също си тръгваме. Бях подведен да мисля, че той има нужда да познава и двамата си дядовци, когато в действителност има само един.

— Не ми го отнемай. Моля те.

Умолителният тон от Милтън бе толкова неуместен, че не звучеше реално, но спря Чарлз, колкото да добави:

— Днес от раменете ми се смъкна товар, който няма да ти позволя да сложиш там отново. Матю няма роднинска връзка с теб. Аз не съм свързан с теб.

— Това не променя факта, че обичам Матю.

Не можеха да повярват, и тъй като братята не се решаваха да зададат очевидния въпрос, Джулия, която не бе толкова сдържана проговори:

— Защо не можеше да обичаш собствените си синове?

Милтън я изгледа свирепо заради безочливостта й:

— Защото те бяха нейни синове, а аз я ненавиждах. Но тя умря преди толкова много години и нищо в Матю не ми напомня за нея.

— Почти изпитвам съжаление към вас, но не съвсем — каза Джулия. — Вие, сър, сте болен и достатъчно дълго сте заразявали и хората в тази стая с болестта си, в това число и мен. За вас са важни предметите, а не хората. Наранявали сте невинни деца, защото не сте харесвали майка им. Имали сте семейство и не сте го оценили, дори не сте се опитали. Не заслужавате друго. Съпругът ми вече изплати тази сметка. Разписката стои пред вас. Сега ще живеете с това, което сте си спечелил — не съществува никой, който да го е грижа за вас.

— Матю ме обича!

— Матю не ви познава! Няма значение каква страна от себе си му показвате. Заразата е все още там и, слава Богу, той ще бъде спасен от нея.