Джоана Линдзи
Съвършен годеник (42)

Глава четиридесет и втора

Джулия не възнамеряваше да облече нощницата си, докато не бе готова да се пъхне под завивките, но когато влезе в стаята си същата вечер, не вярваше, че ще намери сили за вечерните си ритуали, въпреки че вече имаше огледало, пристигнало от Манчестър същия следобед.

Не можеше да си спомни някога да е била толкова изморена, но двата натоварени дни в езерото и малкото сън миналата нощ определено й се отразяваха. Вечерята, която сподели със семейство Алън без компанията на графа, бе толкова спокойна, че едва не заспа на масата!

Отсъствието на Милтън две вечери подред щеше да я притесни, ако Ричард не се бе навел към нея на масата и не бе прошепнал:

— Има си приятелка.

Това бяха единствените думи, които размениха помежду си от сутринта на завръщането на брат му. Работниците бяха пристигнали и тя ги бе завела в музикалната стая, за да им обясни какви подобрения искаше, а остатъка от деня прекара заедно с Ричард, Чарлз и Матю. След урока по плуване в езерото, няколко часа поиграха крокет на една от страничните ливади. Без да го дискутират, възрастните направиха така, че Матю да спечели всички игри. На Джулия това й се стори доста забавно, особено недоволните възгласи на двамата мъже, докато нарочно пропускаха ударите си.

Не съжаляваше за деня, който Ричард прекара с единствените двама членове на семейството, които обичаше, но се надяваше, че той ще му стигне и ще се концентрира върху намирането на договора. Бе изключително мъчително да са в една къща с графа, който бе толкова непредсказуем. Сети се за поведението му с внука му днес. Бе се държал като човек, напълно различен, от този, който бе изпратил сина си на пътуване към ада. Без никакви колебания. Без угризения.

Тя изсумтя, когато чу почукването на вратата само няколко минути след като я бе затворила. Не се съмняваше, че е Ричард и сега се зарадва, че все още не се бе преоблякла. Притесняваше се, че той ще предложи да се позабавляват и тази нощ в спалнята му, въпреки че графът не се бе прибрал още, и тази мисъл успя да я разсъни малко.

Когато отвори вратата обаче, Ричард я сграбчи за ръката, поведе я надолу по коридора и каза:

— Хайде, трябва ми съгледвач. Баща ми е навън и сега е нашият шанс!

Най-накрая! Веднага се разсъни! Но той спря по средата на стъпалата. Видяха лакея, застанал в началото на тесния коридор от лявата им страна, който продължаваше зад стълбището и водеше към кабинета на графа. Щеше да се наложи Ричард да излезе навън и да влезе през прозореца, ако искаше да претърси стаята тази вечер.

Реши да спомене някаква причина да излязат навън на достатъчно висок тон, че да ги чуе лакеят, но се спря, когато Ричард стисна по-силно ръката й. Тя почти усети яростта, която се излъчваше изведнъж от него и която само неговият баща можеше да възпламени толкова лесно. Когато се наведе, за да види какво я бе причинило, видя, че Ричард не се взираше в Милтън.

Мъж с гигантски размери се движеше тромаво по страничния коридор от задната част на къщата. Бе на средна възраст, по-скоро грозен и почти уродливо мускулест. Докато подминаваше лакея, го удари игриво с юмрук в корема. Горкият човечец пребледня, което накара гигантът да се изсмее, когато продължи към стълбите и започна да се качва по тях. Като видя Ричард, му подхвърли с насмешка:

— По-добре си отрежи косата за сватбата, а?

Ричард пусна ръката й, хвана се за парапета за опора и ритна с двата си крака едновременно мъжа. Сблъсъкът на гиганта с пода в коридора може и да бе потрошил някои от старите дъски. Замаян, мъжът не се изправи, но Джулия бе ужасена какво можеше да се случи, когато го направеше. Сигурно бе два пъти по-тежък от Ричард и както всичко в тялото му, ръцете му бяха неестествено големи.

Ричард определено не вземаше нищо от това под внимание или просто бе прекалено разгневен, за да го е грижа. Той бързо последва мъжа надолу по стълбите:

— Ставай, Олаф. Стани и ме зарадвай! Или не ти стиска без разрешението на баща ми?

Олаф не помръдна, продължи да лежи и да ръмжи с ръце пред корема си, очаквайки ритник от Ричард.

Но Ричард само се наведе към Олаф и се обърна към него с толкова зловещ тон, какъвто Джулия никога не бе чувала от него:

— Изчезвай от тази къща и никога не се връщай. Няма да има значение, че графът ти е заповядал да ме нападнеш в странноприемницата и да ме домъкнеш тук. Важно е единствено, че си осъществил насилие над лорд. Преди бесеха хора за това, ако не знаеш. Като се замисля, сигурно още го правят.

Другият лакей просто стоеше там, трепереше и си придаваше вид, че не забелязва суматохата около него. Джулия се съвзе и избърза надолу към Ричард. Имаше прекрасна възможност и се възползва от нея, като каза:

— Защо не се разходим навън… да охладиш страстите.

Ричард кимна и отново я хвана за ръка. Вече навън и след като затвориха предната врата, той се спря да поеме дълбоко дъх няколко пъти, тогава я погледна с извинително свиване на раменете:

— Съжалявам, че видя това.

— Беше… неочаквано.

— Но отдавна закъсняло.

Не бе нужно да го пита. Този гигант трябва да е бил от зверовете, които баща му бе използвал срещу него преди. Огромен мъж като този срещу беззащитно момче… тя бе изненадана, че Ричард бе толкова снизходителен и не го бе пребил до несвяст.

Заобиколиха до страничната част на къщата. Градината бе добре осветена. Няколко от стаите от тази страна на къщата бяха със запалени лампи в тях, дори и кабинетът. Джулия реши, че това е странно, докато Ричард не надникна през прозореца и веднага след това се наведе, като я издърпа встрани.

— Кучи син — прошепна той. — Оставил е един от слугите в кабинета. Човекът е заспал в един стол, но ако отворим прозореца, вероятно ще се събуди. Значи това трябва да е скришното място.

— Ако винаги е охранявано, няма да успеем да влезем, нали? — попита тя с разочарование.

— Ще успеем. През деня, когато слугите са прекалено заети с другите си отговорности, за да са пазачи.

— Знаеш, че е прекалено рисковано.

— Не и ако баща ми намали своята бдителност. Все още не го е направил. Прекалено подозрителен е. Съмнявам се, че камериерката му е споменала, че ни е видяла в леглото тази сутрин. Но още една нощ заедно, когато той в действителност може да ни чуе как сме се разлудували, би трябвало да го убеди. Тази вечер ще изчакаме подходящото време, веднага след като се прибере.

— В момента, в който главата ми докосне възглавница, ще заспя, толкова съм изморена.

— Тогава утре или вдругиден, когато сме сигурни, че си е в стаята.

Още два дни в Уилоу Уудс? Тя веднага промени мнението си:

— Добре, нека е тази вечер.