Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Епилог

Но историческата трагедия не завърши нито при Збараж, нито при Зборов, там не завърши дори първото й действие. Две години по-късно цялото казачество отново се вдигна на бой срещу Жечпосполита. Хмелницки въстана по-силен от когато и да било, а с него тръгна ханът с всичките си орди и същите ония вождове, които видяхме вече при Збараж: дивият Тухай бей и Урум мурза, и Артим Гирей, и Нурадин, и Галга, и Амурат, и Субагази. Огнени стълбове от пожари и човешки стонове вървяха сред тях — хиляди бойци покриваха полята, изпълваха горите, половин милион уста надаваха войнствени викове — и на хората се струваше, че е дошъл краят на Жечпосполита.

Но и Жечпосполита вече се бе пробудила от вцепенението, скъсала бе с някогашната политика на канцлера, с преговорите и договорите. Вече се знаеше, че само мечът може да осигури по-продължителен мир, и когато кралят тръгна срещу неприятелското наводнение, с него вървеше стохилядна войска и шляхтичи освен мравуняка от нестроеваци и слуги.

Не липсваше никой от лицата, включени в досегашния разказ. Там беше княз Йереми Вишньовецки с цялата си дивизия, в която постарому служеха Скшетуски, Володийовски и доброволецът Заглоба; бяха двамата хетмани, Потоцки и Калиновски, откупени вече от татарски плен. Беше и полковник Стефан Чарнецки, по-късно победител на шведския крал Карл Густав, и пан Пшемски, който командваше цялата артилерия, и генерал Убалд, и пан Арцишевски, и красниставския староста, и брат му, яворският староста, по-късно крал Ян ІІІ, и Лудвиг Вейхер, поморски воевода, и Якуб, малборски воевода, и хоронжи Конецполски, и княз Доминик Заславски, и епископи, и коронни сановници, и сенатори — цялата Жечпосполита със своя върховен вожд краля.

Най-сетне в полята край Берестечко се срещнаха тия маси, стотиците хиляди хора, и там се състоя една от най-големите битки в историята на света, отзвук от която прозвуча из цяла тогавашна Европа.

Сражението продължи три дни. През първите два везните на щастието се колебаеха — третия ден се стигна до генерален бой, който реши победата. Боят бе започнат от княз Йереми. Този ден на първата среща беше ден на триумф за политиката на страшния Ярема — затова на него се полагаше да удари пръв срещу неприятеля.

И го видяха начело на цялото ляво крило как без ризница, гологлав, летеше като вихър по полето срещу огромните пълчища, съставени от всички запорожки конници, от всички кримски, ногайски, белгородски татари, от силистренски и румелийски турци, от урумбали[1], еничари, сърби, власи, периери[2], и други диви бойци, събрани от Урал, Каспийско море и Меотските блата чак до Дунав.

И както река се губи от очите в разпенените морски бездни, така изчезнаха от очите полковете на княза в това море от неприятели. Над равнината се издигна облак прах като развилняла се вихрушка и закри бранниците…

Цялата войска гледаше тоя свръхчовешки бой — и кралят също, а подканцлерът Лешчински издигна кръстно дърво и благославяше обречените на смърт.

В това време от другата страна почна да обгражда кралската войска целият казашки табор от двеста хиляди души, настръхнал с оръдията си, бълващ огън като змей и измъкващ малко по малко грамадното си тяло.

Но преди да се измъкне целият, от оня облак прах, в който изчезнаха полковете на Вишньовецки, започнаха да изскачат отделни конници, после десетки, после стотици, после хиляди, после десетки хиляди — и да хвърчат към възвишенията, където стоеше ханът, заобиколен от елитната си гвардия.

Дивите тълпи бягаха в безумна паника и безредие — полските полкове се носеха след тях.

Хиляди молойци и татари застлаха с телата си бойното поле, а между тях лежеше, разсечен със сабя на две, закоравелият враг на ляхите и верен казашки съюзник, дивият и храбър Тухай бей.

Страшният княз тържествуваше.

Но кралят забеляза с окото на вожд тържеството на княза и реши да смаже ордите, преди да е дошъл казашкият лагер.

Цялата войска тръгна, загърмяха всички оръдия и разнесоха смърт и бъркотия; братът на хана, великолепният Амурат, падна, ударен от гюлле в гърдите. Ордите закрещяха болезнено. Слисан и ранен от самото начало на битката, ханът погледна към бойното поле. От далечината, сред оръдия и огън, идеше пан Пшемски и самият крал с кавалерията, а отстрани земята гърмеше под тежестта на устремената в атака тежка конница.

Тогава Ислям Гирей затрепера — не издържа на бойното поле и побягна, а след него се пръснаха безредно всички орди, власите, урумбалите, запорожките конници, силистренските турци и потурнаците, както облак се пръска от вихъра.

Отчаяният Хмелницки догони обърнатите в бягство и искаше да моли хана да се върне в боя — но ханът изрева от гняв, като го видя, после заповяда на татарите да го хванат, да го вържат за коня му, за да го отвлече със себе си.

Сега остана само казашкият стан.

Командирът на стана, кропивенският полковник Дедяла, не знаеше какво се бе случило с Хмелницки, но като видя поражението и позорното бягство на всички орди — спря войските, оттегли се в стана и се настани в мочурливите ръкави на река Плешова.

В това време се разрази буря и рукна пороен дъжд. „Бог измиваше земята след справедливата битка.“

Дъждът валя няколко дни и няколко дни кралската войска почиваше, уморена от предишните битки. През това време казашкият стан се опасваше с валове и се превърна в грамадна подвижна крепост.

Когато времето се оправи, започна обсадата — най-странната обсада, каквато е виждана някога.

Сто хиляди души кралска войска обсадиха двестахилядната армия на Дедяла.

На краля липсваха оръдия, храна, муниции — Дедяла имаше безкрайни запаси от барут, всякакви храни, а освен това седемдесет тежки и леки оръдия.

Но начело на кралските войски стоеше кралят — на казаците липсваше Хмелницки.

Кралската войска беше окуражена от неотдавнашната победа — казаците бяха загубили вяра в себе си.

Минаха няколко дни — надеждата, че Хмелницки и ханът ще се върнат, изчезна.

Тогава започнаха преговори.

Казашките полковници дойдоха при краля и му се кланяха доземи, като молеха за милост, обикаляха шатрите на сенаторите, хващаха ги за дрехите им и обещаваха да намерят Хмелницки дори под земята и да го предадат на краля.

Сърцето на Ян Кажимеж не беше чуждо на милостта — той беше готов да пусне простолюдието и войниците по домовете, стига да му бъдат предадени всички висши чинове, които реши да задържи, докато не му предадат Хмелницки.

Но такова споразумение не беше удобно за висшите казашки офицери, които не очакваха прошка за огромните си престъпления.

Затова през време на преговорите боевете продължаваха, продължаваха и отчаяните набези на казашки части и всеки ден се лееше полска и казашка кръв.

Денем молойците се сражаваха със смелостта и ожесточеността на отчаянието, ала нощем се трупаха около кралския стан и виеха мрачно за милосърдие.

Дедяла беше готов за спогодба и сам искаше да даде в жертва главата си на краля, стига да откупи войската и народа.

Но в казашкия стан започнаха размирици. Едни искаха да се предадат, други да се отбраняват докрай, а всеки си мислеше как да се измъкне от стана.

Но и на най-смелите това изглеждаше невъзможно.

Станът беше обграден от разклоненията на реката и грамадни мочурища. В него можеха да се защитават цели години, но за отстъпление имаше само един път — през кралската войска.

За тоя път никой не мислеше в казашкия стан.

Преговорите, прекъсвани от битки, се влачеха лениво; размириците сред казашките тълпи ставаха все по-чести. При една такава размирица Дедяла беше свален от командването и бе избран нов вожд.

Името на тоя вожд вля нова смелост в унилите казашки души, отекна гръмко в кралския стан и събуди в няколко рицарски сърца избледнелите спомени за преминали битки и нещастия.

Новият вожд се наричаше Богун.

Още преди това той заемаше висок пост между казаците в съвета и в боя. Всички го сочеха като заместник на Хмелницки, когото надминаваше в омразата си към ляхите.

Богун пръв от казашките полковници бе застанал заедно с татарите при Берестечко начело на петдесет хиляди души. Участва в тридневните боеве на конницата — и разгромен заедно с хана и ордите на Йереми, успя да изведе от погрома по-голямата част от своите сили и да намери убежище в стана. Сега, след падането на Дедяла, партията на непримиримите му предаде главното командване, като вярваше, че той едничък ще успее да спаси стана и войската.

И наистина, младият вожд не искаше и да чуе за преговори — той жадуваше война и кръвопролитие дори и сам да се удави в тая кръв.

Но скоро се убеди, че с тия войски не може вече да се мисли за преминаване с оръжие в ръка през труповете на кралската войска, затова се залови за друго средство.

Историята е запазила спомен за тия безпримерни усилия, които на съвременниците му са изглеждали достойни за гигант и които са могли да спасят войската и простолюдието.

Богун реши да премине през бездънните мочурища на Плешова, или по-скоро да построи през тия мочурища такъв мост, та всички обсадени да могат да минат по него.

И така, цели гори започнаха да падат под брадвите на казаците и да тънат в калищата; хвърляха в тях коли, шатри, кожуси, дрехи — и мостът от ден на ден ставаше все по-дълъг.

Изглеждаше, че за тоя вожд няма нищо невъзможно.

Кралят забави атаката, защото не желаеше да пролива кръв, но като видя тия грамадни строежи, разбра, че няма друг изход, и заповяда да се разтръби сред войската, че ще трябва до вечерта да се приготви за решителна битка.

Никой в казашкия стан не знаеше за това намерение — удължаваха моста и през цялата предна нощ, а рано сутринта Богун излезе начело на висшите командири да разгледа как върви работата.

Това беше в понеделник, седми юли 1651 година. Утрото беше бледно, сякаш уплашено, зората на изток беше кървава, слънцето изгря червеникаво, болнаво, някакъв кървав блясък осветяваше водата и горите.

От полския стан изкарваха конете на паша; казашкият стан шумеше от гласовете на събудените хора. Запалиха огньове и варяха закуска. Всички видяха тръгването на Богун, на неговата свита и последвалата го конница, с чиято помощ вождът искаше да прогони брацлавския воевода, който заемаше тила на стана и разваляше с оръдията си казашките строежи.

Простолюдието гледаше спокойно това тръгване и дори с надежда в сърцето. Хиляди очи изпратиха младия воин и хиляди уста казаха след него:

— Да те благослови Бог, соколе!

Вождът, свитата и конницата се отдалечаваха бавно от стана, стигнаха до началото на гората, мярнаха се още веднъж, осветени от сутрешното слънце, и вече се губеха зад храстите.

Изведнъж някакъв страшен, пронизителен глас викна, или по-скоро нададе вой при входа на стана:

— Хора, спасявайте се!

— Командирите бягат! — викнаха изведнъж двайсетина гласа.

— Командирите бягат! — повториха стотици и хиляди хора.

Сред тълпите премина шум като в блъсната от вихър гора — и изведнъж ужасен, нечовешки вик се изтръгна от двеста хиляди гърла:

— Спасявайте се! Спасявайте се!… Ляхи!… Командирите бягат!

Човешките маси изведнъж се понесоха като подлудял поток. Стъпкаха огнищата, събориха колите, шатрите, разкъсаха оградите от колове; притискаха се, задушаваха се. Страхотната паника побърка всички умове. Планини от тела тутакси задръстиха пътя — и хората газеха по трупове сред рев, шум, врясък, стонове. Тълпите се изляха от плаца, нахлуха по моста, наблъскаха се в мочурищата, потъваха, хващаха се в конвулсивни прегръдки и като виеха до небето за милосърдие, затъваха в студената подвижна тиня. На моста започна битка и клане за място. Водите на Плешова се напълниха и задръстиха от тела. Историческата Немезида отплащаше страшно с Берестечко за Пилавци.

Ужасните крясъци достигнаха до ушите на младия вожд и той веднага разбра какво се бе случило. Но напразно се върна веднага в стана, напразно летеше срещу тълпите с вдигнати към небето ръце. Гласът му потъна сред рева на хилядите — страхотната река от бягащи го повлече заедно с коня, свитата и цялата конница — и го носеше към гибел.

Кралските войски гледаха смаяни това зрелище, което отначало мнозина сметнаха за някаква отчаяна атака, но човек не можеше да не вярва на очите си.

След няколко мига, когато смайването премина, всички хоронгви, без дори да чакат заповед, тръгнаха срещу неприятеля, а напред вървеше като вихър драгунската хоронгва, начело на която летеше малкият полковник със сабя над главата.

И наистина ден на гняв, поражение и страшен съд… Който не беше задушен или не се удави, падаше под меча. Потекоха такива реки от кръв, че не можеше да се разбере кръв ли тече в тях или вода. Обезумелите тълпи започнаха още по-безредно да се задушават и блъскат във водата, да се давят… Сеч изпълни тия страшни гори и зацари в тях още по-ужасно, защото силни групи започнаха да се бранят ожесточено. Водеха се битки по блатата, из дебрите, на полето. Брацлавският воевода пресече отстъплението на бягащите. Напразно кралят заповядваше да се възпрат войниците. Милостта угасна — и чак до нощта продължи такова клане, каквото не помнеха дори най-старите бойци и при спомена за което по-късно косите им настръхваха.

Когато най-сетне мрак покри земята, самите победители бяха ужасени от делото си. Не пееха „Te Deum“ и нямаше сълзи на радост, а сълзи на жал и тъга се изливаха от достойните очи на краля.

Така се разигра първото действие на драмата, чийто автор беше Хмелницки.

Но Богун не сложи глава заедно с другите в тоя страшен ден. Едни казваха, че като видял поражението, пръв се спасил чрез бягство; други — че го спасил един познат рицар. Никой не можа да узнае истината.

Едно е само сигурно, че през следващите войни неговото име често се появяваше между имената на най-прочутите казашки вождове. Няколко години по-късно бил засегнат от изстрел на отмъстителна ръка, ала и тогава не дошъл последният му час. След смъртта на княз Вишньовецки, умрял от военните усилия, когато лубнинската държава отпадна от тялото на Жечпосполита, Богун завладя по-голяма част от нейните земи. Говори се, че най-сетне той не искал да признае и Хмелницки над себе си. Самият Хмелницки, сломен, проклинат от собствения си народ, потърси чуждо покровителство, но гордият Богун отхвърлил всяка власт над себе си и бил готов със сабя в ръка да брани своята казашка свобода.

Говори се също, че никога усмивка не се появила на устата на тоя изключителен човек. Той живеел не в Лубни, а в едно село, което издигнал от пепелищата и което се наричало Розлоги. И там като че ли умрял.

Междуособиците го надживели и продължили още много. После дошли чумата и шведите. Татарите почти непрекъснато нахлували в Украйна и заробвали множество народ. Опустяла Жечпосполита, опустяла Украйна. Вълци виели из пепелищата на някогашните градове, а двете страни, цъфтящи в миналото, сега изглеждали като грамадна гробница. Омраза поникнала в сърцата и отровила братската кръв — и никоя уста не казвала: „Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение.“

Бележки

[1] От Европейска Турция. — Б.пр.

[2] Жители на предградието Пера в Цариград. — Б.пр.

Край
Читателите на „С огън и меч“ са прочели и: