Хенрик Сенкевич
С огън и меч (53)

Петдесет и трета глава

След неколкодневна почивка старият Захар си тръгна обратно за Киев, а в това време дойде вест, че комисарите се завърнали без големи надежди за мир, дори напълно обезверени в това отношение. Те само бяха успели да постигнат армистициум^[1] до руската Петдесетница, след който празник щеше да почне заседанията си нова комисия, упълномощена да преговаря. Исканията обаче и условията на Хмелницки бяха толкова прекалени, та никой не вярваше, че Жечпосполита ще може да се съгласи с тях. Затова двете страни започнаха усилено да се въоръжават. Хмелницки провождаше пратеник след пратеник при хана да побърза на помощ начело на всичките си сили; пращаше и в Стамбул, където от дълго време от страна на краля се намираше пан Бечински; в Жечпосполита всеки момент се очакваше манифест за всеобща мобилизация. Пристигнаха съобщения за назначаването на новите военачалници: подчаши Остророг, Лянцкоронски и Фирлей, както и за пълното отстраняване на Йереми Вишньовецки от военните работи; сега той можеше само със собствените си сили да продължава да брани отечеството. Не само войниците на княза, не само украинската шляхта, но дори привържениците на по-раншните военачалници се възмущаваха от тоя избор и от отстраняването на княза, като основателно твърдяха, че ако пожертването на Вишньовецки имаше своето политическо оправдание, докато съществуваше надежда за преговори, отстраняването му през време на война е голяма, непростима грешка, понеже само той би могъл да се мери с Хмелницки и да победи тоя знаменит вожд на бунта. Най-сетне и князът се върна в Збараж, за да събере колкото може повече войска и да стои готов на границата на войната. Примирие беше сключено, но то всеки миг се оказваше безсилно. Хмелницки наистина заповяда да бъдат посечени няколко полковници, които въпреки споразумението си позволяваха да нападат замъци и хоронгви, пръснати тук-таме на гарнизон, но не можеше да овладее селските маси и многобройните самостоятелни банди, които не бяха чули нищо за армистициума или не искаха да чуят, или дори не разбираха значението на тая дума. И те постоянно нарушаваха установената по споразумението граница, като с това нарушаваха и всички обещания на Хмелницки. От друга страна, частните и областните войски, гонейки бандите, често пъти преминаваха Припет и Горин в киевския край, а също така навлизаха и навътре в Брацлавското воеводство и там, нападани от казаците, водеха с тях истински битки, много пъти страшно кръвопролитни и ожесточени. Оттук постоянните оплаквания и от полска, и от казашка страна за нарушаване на договора, който всъщност никой не беше в състояние да спази. И така, примирието съществуваше дотолкова, доколкото самият Хмелницки, от една страна, и кралят и хетманите, от друга, не тръгваха на поход — но войната фактически беше вече пламнала, преди главните сили да се вдигнат на бой, и първите по-топли пролетни лъчи както и по-рано озаряваха опожарени села, градчета, градове и замъци, озаряваха кланета и човешка несрета.

Банди откъм Бар, Хмелник, Махновка достигаха чак до Збараж и колеха, грабеха, палеха. Тях Йереми громеше чрез своите полковници, понеже сам не вземаше участие в тая война на дребно, като желаеше едва тогава да излезе с цялата дивизия, когато и хетманите тръгнат на поход.

Затова той изпращаше разезди със заповед да плащат за кръвта с кръв, за грабежи и убийства — с набиване на кол. С такъв разезд ходи и пан Лонгинус Подбипента и при Чорни остров разгроми една банда, но той беше страшен само в боя, а с пленниците, заловени с оръжие в ръка, се държеше много меко и затова повече не го изпращаха. В такива експедиции обаче особено се отличаваше пан Володийовски, който като че ли само в лицето на Вершул можеше да намери съперник при партизанска война. Защото никой не извършваше такива светкавични набези, никой не умееше толкова ненадейно да обгради неприятеля, да го разбие с такова лудо нападение, да го разпръсне на всички страни, да излови, изколи и избеси останалите. Затова името му скоро почна да се споменава с ужас, но от друга страна, той стана любимец на княза. От края на март до средата на април пан Володийовски унищожи седем банди, всяка от които беше три пъти по-многобройна от неговия разезд, и не преставаше да се бие, а, напротив, проявяваше все по-голяма готовност, която сякаш черпеше от пролятата кръв.

Тоя малък рицар или по-скоро малък дявол настоятелно увещаваше пан Заглоба да го придружава в тия експедиции, защото повече от всичко обичаше неговата компания; но възрастният шляхтич не се поддаваше на никакви увещания и обясняваше своето бездействие:

— Много голям корем имам, пане Михал, за това тръскане и блъскане, пък и всеки е роден за различно нещо. Заедно с хусарите посред бял ден да атакувам гъстите маси на неприятеля, обозите му да унищожавам, знамена да завладявам — това е моята работа, за това ме е създал Бог и подготвил. Но преследването нощем на нехранимайковци из храстите оставям на тебе, ти си тънък като игла и по-лесно се провираш навсякъде. Аз съм от старите рицари и предпочитам да разкъсвам, както впрочем прави и лъвът, отколкото да душа следи из храстите като хрът. Освен това след вечерното доене трябва да си лягам, защото за мене това е най-доброто време за сън.

Така пан Володийовски ходеше сам и сам побеждаваше, но веднъж замина в края на април, а се върна в средата на май толкова угнетен и тъжен, сякаш бе понесъл поражение и загубил хората си. Дори така и помислиха всички, но се лъжеха. Напротив, в тая дълга и тежка експедиция пан Володийовски бе стигнал чак отвъд Острог, към Головня, и там бе разгромил не обикновена чета от селяни, а запорожки отряд от неколкостотин души, половината от които посече, половината взе в плен. Затова още по-странна изглеждаше дълбоката тъга, която като мъгла покриваше веселото му по природа лице. Мнозина искаха веднага да узнаят причината, но пан Володийовски не каза никому нито дума и щом слезе от коня, отиде на дълъг разговор при княза, придружен от двама непознати рицари, а след това заедно с тях тръгна да се види с пан Заглоба, без да се спира с никого, при все че любопитните за новини го хващаха по пътя за ръкавите.

Пан Заглоба малко учудено изгледа двамата грамадни мъже, които никога преди това не беше виждал и чиито дрехи със златни петлици на раменете показваха, че служат в литовската войска, а Володийовски рече:

— Затвори, ваша милост, вратата и нареди да не пускат никого, защото имаме важен разговор.

Заглоба даде заповед на слугата, после загледа неспокойно дошлите и от лицата им заключи, че нямат нищо добро за казване.

— Това са — каза Володийовски, като посочи младежите — князете Булихови-Курцевич: Юрий и Андрей.

— Братовчедите на Елена! — възкликна Заглоба. Князете се поклониха и отговориха едновременно:

— Братовчедите на покойната Елена…

Червеното лице на Заглоба за миг стана жълто-синьо; той размаха ръце във въздуха като прострелян, отвори уста, без да може да поеме дъх, изблещи очи и рече или по-скоро простена:

— Как така?…

— Има сведения — отговори Володийовски мрачно, — че княгинята е била убита в манастира „Свети Николай“.

— Тълпата задушила с дим в една килия дванайсет момичета и двайсетина калугерки, там е била и нашата братовчедка — добави княз Юрий.

Тоя път Заглоба не отговори нищо, само лицето му, допреди минута синьо, сега така почервеня, че другите се уплашиха да не получи удар; клепачите бавно покриха очите му, после той ги закри с ръце, а от устата му се изтръгна нов стон:

— Боже! Боже! Боже!

След това дълго мълча.

А князете и Володийовски започнаха да се вайкат.

— Ето ни събрани заедно роднини и приятели, които искахме да те спасим — каза младият рицар, като въздишаше непрекъснато, — но вижда се, че закъсняхме с помощта си. Никаква полза от нашето желание, никаква полза от нашите саби и смелост, защото ти си вече в друг свят, по-добър от тоя подъл свят, пресели се ти в селенията на небесната царица.

— Сестро! — викаше грамадният Юрий, който от скръб започна да си скубе косата. — Прости ни греховете, а ние за всяка капка твоя кръв ведро ще пролеем.

— Дано Бог ни помогне! — добави Андрей.

И двамата мъже протегнаха ръце към небето. А Заглоба стана от пейката, пристъпи няколко крачки към леглото, олюля се като пиян и падна на колене пред иконата.

След малко в замъка се обади камбанен звън, който съобщаваше, че е пладне, но звучеше така мрачно, сякаш беше погребален звън.

— Няма я вече, няма! — каза отново Володийовски. — Ангели я отнесоха на небето, а за нас оставиха сълзите и въздишките.

Ридания разтърсваха пълното тяло на Заглоба, другите продължаваха да се вайкат, а камбаните биеха.

Най-сетне Заглоба се успокои. Дори помислиха, че изнурен от болка, може би е заспал на колене, но след някое време той се изправи и седна на леглото, но сякаш това беше друг човек: очите му бяха червени и замъглени, главата наведена, долната устна увиснала чак до брадата му, лицето изразяваше безсилие и някак изведнъж се състари — на човек наистина можеше да му се стори, че някогашният пан Заглоба, горд, шеговит, пълен с фантазия, е умрял, а е останал само един старец, притиснат и уморен от възрастта.

Ненадейно, въпреки протеста на слугата, който пазеше на вратата, влезе пан Подбипента и наново започнаха жалби и вайкания. Литовецът споменаваше Розлоги и първата си среща с княгинята, говореше за нейната миловидност, младост и хубост; най-сетне спомена, че има един по-нещастен от всички тях — годеникът й пан Скшетуски, — и започна да разпитва малкия рицар за него.

— Скшетуски е останал при княз Корецки в Корец, където пристигнал от Киев, и лежи там болен, глух и ням за света — каза пан Володийовски.

— Не трябва ли да отидем при него? — попита литовецът.

— Няма защо да ходим там — отвърна Володийовски. — Лекарят на княза гарантира за живота му. Там се намира пан Суходолски, полковник при княз Доминик, но голям приятел на Скшетуски, там е и нашият стар Зачвилиховски, двамата се грижат за него. Нищо не му липсва, а това, че делириумът не го оставя, е по-добре за него.

— О, велики Боже! — каза литовецът. — Ти, ваша милост, видя ли Скшетуски със собствените си очи?

— Видях го, но ако не ми бяха казали, че е той, нямаше да го позная, така се е стопил от мъката и болестта.

— А той позна ли ваша милост?

— Разбира се, че ме позна, ако и да не продума нищо, само се усмихна и кимна с глава, а мене ме обзе такава жалост, та не можах да остана по-дълго. Княз Корецки иска да дойде тук, в Збараж, с хоронгвите си, Зачвилиховски ще тръгне заедно с него, а и пан Суходолски се кълне, че ще дойде дори ако княз Доминик му заповяда да не идва. Те ще докарат тук и Скшетуски, ако болката не го сломи.

— А откъде имате сведения за смъртта на княгинята? — продължаваше да пита пан Лонгинус. — Да не би тия кавалери да са съобщили? — добави той, като посочи князете.

— Не. Те узнаха случайно в Корец всичко това, където пристигнаха с подкрепа от вилненския воевода, и дойдоха с мене тук, защото имаха и писмо за нашия княз от воеводата. Войната е неизбежна, а от комисиите няма да излезе нищо.

— Това вече и ние го знаем, но ми кажи, ваша милост, кой ти каза за смъртта на княгинята?

— Каза ми Зачвилиховски, а той е узнал от Скшетуски. Хмелницки дал разрешение на Скшетуски да я търси в Киев и сам митрополитът трябвало да му помага. Търсели главно из манастирите, защото всички наши, които са останали в Киев, се крият в тях. И мислели, че Богун навярно я е настанил в някой манастир. Търсили, търсили и все се надявали, макар да знаели, че в манастира „Свети Николай“ тълпата задушила дванайсет момичета. Митрополитът уверявал, че не биха се нахвърлили върху годеницата на Богун, но не излязло така.

— Значи тя е била в „Свети Николай“?

— Била е. Скшетуски срещнал пан Йоахим Йерлич, скрит в един манастир, а понеже питал всички за княгинята, попитал и него. Пан Йерлич му казал, че каквито полски момичета имало, казаците ги отвлекли, само в „Свети Николай“ останали дванайсет, които после били задушени с дим — а между тях била и княгиня Курцевич. Скшетуски не му повярвал, понеже пан Йерлич бил отчаян и полузамаян от постоянния страх, та за втори път полетял към манастира да пита още веднъж. За зла чест калугерките, три от които също били задушени в тая килия, не знаели имената, но като слушали дескрипцията^[2] на външния вид на княгинята, както им я направил Скшетуски, казали, че имало такава девойка. Тогава Скшетуски напуснал Киев и веднага заболял тежко.

— Чудно, че още е жив.

— Положително е щял да умре, ако не е бил оня стар казак, който го наглеждал като пленник в Сечта, а после дойде тук, изпратен от него с писма, и след завръщането си отново му помагал в търсенето. Той го откарал в Корец и го предал в ръцете на пан Зачвилиховски.

— Бог да го пази, защото той вече никога няма да се утеши — каза Лонгинус.

Пан Володийовски замлъкна и гробно мълчание се възцари. Князете, подпрени на лакти, седяха неподвижно, със смръщени вежди; Подбипента вдигна очи нагоре, а пан Заглоба бе впил изцъклен поглед в насрещната стена, сякаш потънал в най-дълбок размисъл.

— Събуди се, ваша милост! — каза му най-сетне Володийовски и го разтърси за рамото. — За какво мислиш така? Нищо вече няма да измислиш и всичките ти хитрини са безполезни.

— Зная — отвърна Заглоба със сломен глас, — мисля само, че съм стар и че нямам какво да правя на тоя свят.