Хенрик Сенкевич
С огън и меч (30)

Тридесета глава

Войските минаха Константинов и се спряха в Росоловци. Защото князът беше пресметнал, че когато Корицки и Ошински узнаят за превземането на Полонне, ще бъдат принудени да отстъпят към Росоловци, а ако неприятелят поиска да ги преследва, тогава неочаквано ще попадне като в клопка сред цялата княжеска войска и непременно ще претърпи поражение. Тия предвиждания се сбъднаха в по-голямата си част. Войските заеха позиции и чакаха тихо, готови за бой. По-големи и по-малки разезди бяха разпратени на всички страни. А князът с няколко полка спря в селото и зачака. Вечерта татарите на Вершул съобщиха, че откъм Константинов се приближава някаква пехота. Като чу това, князът излезе пред вратата на квартирата си, обкръжен от офицерите, а заедно с тях и няколко десетки по-видни лица, за да гледат пристигането на пехотата. В това време полковете съобщиха за себе си със свирене на тръби и се спряха пред селото, а двамата полковници бързешком дотърчаха задъхани пред княза, за да му предложат услугите си. Това бяха Ошински и Корицки. Като видяха Вишньовецки и великолепната свита от рицари около него, те много се смутиха, несигурни как ще бъдат приети, поклониха се ниско и зачакаха мълчаливо какво ще каже.

— Съдбата се обръща и унизява горделивите — рече князът. — Вие не искахте да дойдете по наша покана, а сега идвате сами.

— Ваше княжеско височество! — каза Ошински смело. — Ние с цялата си душа искахме да служим под командването на ваше княжеско височество, но забраната беше категорична. Който я е дал, той да отговаря за нея. Ние молим да ни простите, при все че сме невинни, защото като военни трябваше да слушаме и да мълчим.

— Значи ли това, че княз Доминик е отменил заповедта? — попита князът.

— Заповедта не е отменена — каза Ошински, — но вече не е задължителна за нас, понеже единственото спасение и запазването на войските ни зависи от благоволението на ваше княжеско височество, под чието командване искаме да живеем, служим и умираме отсега нататък.

Тия думи, пълни с мъжка сила, и фигурата на Ошински направиха най-добро впечатление на княза и околните. Защото Ошински беше прочут воин и макар още млад — нямаше повече от четирийсет години, — беше натрупал военен опит в чуждестранни армии. Всяко войнишко око го гледаше със симпатия. Висок, прав като тръстика, със засукани нагоре жълти мустаци и шведска брада, по облекло и държание напомняше напълно полковниците от Трийсетгодишната война. Корицки, по произход татарин, с нищо не приличаше на него. Дребен на ръст и плещест, той имаше мрачен поглед и чудноват вид с чуждестранното облекло, което не хармонираше с източните му черти. Той командваше полк отбрана немска пехота и се славеше както с мъжеството си, така и със своята мълчаливост и с желязната дисциплина, в която държеше своите войници.

— Чакаме вашите заповеди, ваше княжеско височество — каза Ошински.

— Благодаря за решението на ваша милост панове, а услугите ви приемам. Зная, че войникът трябва да се подчинява, и ако изпратих за вас, то е, понеже не знаех за забраната. Оттук нататък ние ще преживеем заедно и добри, и лоши мигове, но се надявам, че ще бъдете доволни от новата си служба.

— Дано ваше княжеско височество бъде доволен от нас и нашите полкове.

— Добре! — каза князът. — Как мислите, неприятелят далеко ли е зад вас?

— Авангардите са близо, но главната сила едва утре сутрин би могла да бъде тук.

— Добре. Тогава имаме време. Заповядайте, ваша милост панове, на полковете си да минат през площада, та да ги видя и разбера какви войници сте ми довели и дали ще може с тях да се направи много нещо.

Полковниците се върнаха при полковете и след няколко минути влязоха начело на тях в стана. Войниците и офицерите от хоронгвите на княза се изсипаха като мравки, за да видят новите си другари.

Отпред вървяха кралските драгуни под командването на капитан Гиза, с тежки шведски шлемове с високи гребени. Конете им бяха подолски, но избрани и добре охранени, войниците — бодри, отпочинали, с ярки и бляскави униформи и се открояваха с това великолепие сред измършавелите полкове на княза, облечени с изпокъсани и избелели от дъждовете и слънцето дрехи.

След тях вървеше Ошински с полка си, а накрая Корицки.

Похвални възгласи се разнесоха между княжеските рицари при вида на широките немски редици. Куртките им бяха еднакво червени, на раменете им лъщяха мускети. Те вървяха по трийсет в редица, с еднаква крачка, сякаш вървеше един човек, силен и гръмогласен. А всички бяха едри, плещести мъже, стари войници, минали през много страни и през много бойни огньове, в по-голямата си част ветерани от Трийсетгодишната война, стегнати, дисциплинирани и опитни.

Когато стигнаха пред княза, Ошински викна:

— Halt!^[1] — и полкът спря като закован. Офицерите вдигнаха саби нагоре, знаменосецът издигна знамето, разлюля го три пъти и го сведе пред княза. — Vorwarts!^[2] — извика Ошински.

— Vorwarts! — повториха офицерите и полкът отново тръгна напред.

По същия начин, ако не и още по-сръчно, Корицки представи своите хора, при чийто вид се зарадваха всички войнишки сърца, а Йереми, познавач над познавачите, дори се хвана за кръста от задоволство, гледаше и се усмихваше, защото тъкмо пехота му липсваше, а беше уверен, че по-добра мъчно би намерил по целия свят. Той се чувстваше сега по-силен и се надяваше да извърши велики военни подвизи. А околните разговаряха за различните военни неща и разните войници, които могат да се видят по света.

— Добра е запорожката пехота, особено за защита иззад окопа — казваше пан Шлешински, — но тия ще я удържат, защото са по-обучени.

— О! Много по-добри са! — отвърна пан Мигурски.

— Все пак са тромави — каза пан Вершул. — Ако попаднат на мене, за два дни така ще ги изморя с моите татари, че на третия вече ще мога да ги изколя като овни.

— Какво приказваш, ваша милост! Немците са добри войници. Сега се обади пан Лонгинус Подбипента със своя напевен литовски говор:

— Как Бог в своето милосърдие е надарил различните народи с различни добродетели! Както съм чувал, на света няма по-добра конница от нашата, но пък нито нашата, нито унгарската пехота могат да се сравняват с немската.

— Защото Бог е справедлив — каза на това пан Заглоба. — Например на тебе, ваша милост, е дал голямо богатство, голям меч и тежка ръка, но затова пък малко ум.

— Пак се залепи за него като конска муха — каза пан Скшетуски и се засмя.

А пан Подбипента присви очи и каза с характерния си сладък глас:

— Противно е да се слуша! А на ваша милост е дал език, само че много дълъг.

— Ако твърдиш, че е постъпил лошо, като ми е дал такъв език, какъвто имам, ще отидеш в пъклото заедно със своята чистота, понеже искаш да се противопоставиш на волята му.

— Ей, кой може да наддума ваша милост! Бъбреш ли, бъбреш!

— А пък ако ти, ваша милост, не разбираш защо Полша има най-добрата конница, а немците — пехота, аз ще ти обясня.

— Защо? Защо? — попитаха няколко души.

— Защото, когато Господ Бог създал коня, докарал го при хората, за да хвалят делото му. А на брега стоял един немец — те къде ли няма да се мушнат! Та показва му Господ Бог коня и го пита: „Какво е това?“ А немецът отговаря: „Pferd.“^[3] — „Какво? — казва Творецът. — Значи ти на моето дело казваш «пфе»? Няма тогава ти, мърльо такъв, да яздиш това мое творение или ако го яздиш, лошо ще го яздиш.“ Като рекъл това, подарил коня на поляка. Ето защо полската конница е най-добрата, а немците, като почнали да се тътрят пеш подир Господа Бога и да му се извиняват, така станали най-добрата пехота.

— Много майсторски го натъкми, ваша милост — каза пан Подбипента.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от нови гости, които дотърчаха с донесение, че още някаква войска се приближава до стана, но тя не можеше да бъде казашка, защото не идва откъм Константинов, а от съвсем друга страна, откъм река Збруч. След около два часа тия хоронгви влязоха с такъв гърмеж на тръби и барабани, че князът дори се разсърди и изпрати до тях заповед да се държат тихо, тъй като неприятелят е наблизо. Оказа се, че това е коронният стражник^[4] Самуел Лашч, инак известен авантюрист, насилник, размирник и нехранимайко, но храбър воин. Той водеше осемстотин души, хайти като него, една част шляхтичи, другите казаци, които до един заслужаваха кол и въже. Но княз Йереми не се смущаваше от разпасаността на тия войници, защото вярваше, че в неговите ръце те ще се превърнат в покорни овчици, а пък със своята войнственост и храброст ще компенсират другите си недостатъци. Това беше щастлив ден. Вчера още, заплашен от заминаването на киевския воевода, князът беше решил да спре да воюва, докато не събере още сили, и за известно време да се оттегли на по-спокойно място — но днес отново стоеше начело на близо дванайсетхилядна армия и при все че войската на Кривонос беше пет пъти по-многобройна, двете сили можеха да бъдат смятани за равни, поради това че мнозинството от бунтовническите войски се състоеше от необучени селяни. И сега вече князът не мислеше за почивка. Като се затвори с Лашч, киевския воевода, Зачвилиховски, Махницки и Ошински, той обсъждаше с тях по-нататъшното водене на войната. Реши се да дадат на другия ден сражение на Кривонос, а ако не дойде, да тръгнат срещу него.

Вече беше дълбока нощ, но след последните дъждове, които толкова много бяха измъчили войниците при Махновка, времето се задържа отлично. Рой златни звезди светеха по тъмния небесен свод. Месецът се бе изтърколил високо и белосал всички росоловски покриви. В стана никой не мислеше за сън. Всички бяха отгатнали, че утре ще има бой, и се готвеха за него, като си приказваха постарому, пееха и си обещаваха големи удоволствия. Офицерите и по-личните бойци, всички в отлично настроение, се събраха около един голям огън и се забавляваха с чаша в ръка.

— Казвай по-нататък, ваша милост! — викаха те на Заглоба. — Какво правихте, когато минахте тогава Днепър, и как стигнахте до Бар?

Пан Заглоба обърна голяма кана медовина и рече:

— „…et iam nox humida coelo Praecipitat, suadentque cadentia sidera somnos. Sed si tantus amor casus cognoscere nostros, Incipiam…“^[5] Ваша милост панове, ако започна да разправям подробно всичко, и десет нощи няма да стигнат, а навярно и медовината ще е малко, защото старото гърло трябва да се смазва като стара кола. Достатъчно е да ви кажа, че отидох с княгинята в Корсун, в стана на самия Хмелницки, и спокойно я изведох от тоя ад.

— Боже, Света Богородице! Ти сигурно магии си правил, ваша милост! — възкликна пан Володийовски.

— Вярно е, че правих — отговори пан Заглоба. — Аз още на младини научих това дяволско изкуство от една вещица в Азия, която се бе влюбила в мене и ме посвети във всички arcana на магьосническото изкуство. Но не можех да правя много магии, тъй като срещу магиите имаше други магии. Около Хмелницки беше пълно с врачки и вещици, които са му довели толкова дяволи да му служат, че той се държи с тях като със слуги. Рече ли да си ляга — дявол трябва да му свали ботушите, напрашат ли му се дрехите — дяволи ги изтупват с опашките си, а той на това отгоре, когато е пиян, ще цапне тоя или оня по муцуната, защото — зле служиш! — казва.

Набожният пан Лонгинус се прекръсти и рече:

— С него са адските сили, а с нас небесните.

— И мене черните щяха да ме издадат пред Хмелницки кой съм и кого водя, но ги заклех по един особен начин, та мълчаха. Страхувах се също, че Хмелницки може да ме познае, защото преди една година на два пъти се срещнах с него в Чигирин у Допул, а имаше и няколко други познати полковници, но какво да ви кажа? Коремът ми беше спаднал, брадата ми пораснала до пояса, косата до раменете, облеклото беше променило останалото, та никой не ме позна.

— Значи ваша милост си видял самия Хмелницки и си говорил с него?

— Дали съм видял Хмелницки? Така както виждам вас. Ами че той мене като шпионин ме изпрати в Подолието, за да раздавам неговите манифести на селяните. Пернач ми даде за предпазване от ордата, така че вече от Корсун навсякъде пътувах в безопасност. Като ме срещнеха селяни или запорожци, тиках им пернача под носа и казвах: „Помиришете това, деца, и вървете по дяволите!“ Също така навсякъде заповядвах да ми дават да ям и пия до насита, а те даваха и каруци също. Аз се радвах на това и все гледах моята клета княгиня да си почине след тия толкова големи мъки и страхове. И казвам ви, ваша милост панове, че докато стигнем в Бар, тя така се охрани, та хората в Бар за малко не си изгледаха очите по нея. Там има много хубави девойки, защото се е събрала шляхта от далечни места, но те толкова могат да се сравняват с нея, колкото кукумявки с гургулица. Затова я обичат хората, а и вие, ваша милост панове, бихте я обикнали, ако я познавахте.

— Разбира се! — каза малкият пан Володийовски.

— Но защо ваша милост пътешества чак до Бар? — попита пан Мигурски.

— Защото си казах, че няма да спра, докато не пристигна на безопасно място, затова не се доверявах на малките замъчета и си мислех, че бунтът може да стигне до тях. А до Бар и да стигне, ще си строши зъбите в него. Пан Аджей Потоцки е издигнал там мощни стени и толкова го е еня за Хмел, колкото мене за празна чаша. Как мислите, ваша милост панове, лошо ли съм направил, като съм отишъл толкова далече от огъня? Ами че Богун сигурно ме е гонил и ако ме беше настигнал, на мръвки за кучетата щеше да ме накълца. Вие не го познавате, но аз го познавам. Дано го дяволите вземат! Няма да бъда спокоен, докато не го обесят. Дай му, Боже, такъв щастлив край — амин! Сигурно никого не е нарочвал така, както мене. Бррр! Студено ми става, като си помисля за това. По тая причина и употребявам много питиета, при все че по природа не обичам да пия.

— Какво говориш, ваша милост! — обади се пан Подбипента. — Та ти, братко, пиеш като кофа от кладенец.

— Не надничай, ваша милост, в кладенец, защото мъдрец на дъното му няма да видиш. Но да оставим това. Та като се движех с пернача и манифестите на Хмелницки, големи пречки не срещнах. Когато стигнах във Виница, сварих там хоронгвата на пан Аксак, който се намира сега тук, в стана, но не свалих просяшката си кожа, защото се страхувах от селяните. Само се освободих от манифестите. Там има един седлар, Сугак на име, който шпионираше в полза на запорожците и изпращаше сведения на Хмелницки. Чрез него върнах обратно манифестите, като написах на тях такива сентенции, че когато Хмел ги прочете, сигурно ще заповяда да одерат на оня кожата. Но не щеш ли, при самия Бар ми се случи такова нещо, та за малко не се удавих до брега.

— Какво се случи? Какво?

— Срещнах едни разюздани пияни войници, които чуха, че казвам на княгинята „ваша милост панно“, защото вече бяхме близо до своите, та не се пазех много. Че като викнаха: какъв е тоя просяк и какво е това особено момче, към което се обръщат с „ваша милост панно“? Погледнаха княгинята, а тя прекрасна като картина! И хайде върху нас! Аз я блъснах сиромашката в ъгъла, закрих я с тялото си и хванах сабята…

— Чудно нещо, ваша милост — пресече го пан Володийовски, — как може да си носил сабя, когато си бил преоблечен като просяк?

— Какво? — рече Заглоба. — Да съм имал сабя? А кой ти каза, ваша милост, че съм имал сабя? Аз нямах сабя, ами грабнах една войнишка, оставена на масата. Защото това се случи в кръчмата в Шипинци. За миг свалих двама нападатели. Другите грабнаха пушките. А аз викам: „Стойте, кучета, защото съм шляхтич!“ И в тоя миг се развикаха: „Алт, алт!^[6] Разезд иде!“ Оказа се, че това не е разезд, а пани Славошевска с ескорт от петдесет конника, воден от сина й, младо момче. Едва тогава войниците подвиха опашка. А аз с орация^[7] към пани Славошевска. И така я разчувствах, че от очите й рукнаха сълзи като река. Тя взе княгинята в каретата и тръгнахме за Бар. Но да не мислите, ваша милост, че с това се свърши? Къде ти!…

Внезапно пан Шлешински прекъсна разказа:

— Я, гледайте, панове — рече той, — там разсъмва ли се, какво става?

— О, не може да бъде! — отвърна пан Скшетуски. — Много е рано.

— Това е Константинов!

— Точно така. Я вижте: все по-светло става.

— Кълна се, че е пожар!

При тия думи лицата им станаха сериозни, всички забравиха за разказа и наскачаха.

— Пожар! Пожар! — повториха няколко гласа.

— Кривонос е дошъл откъм Полонне.

— Кривонос с цялата си сила.

— Навярно предните части са подпалили града или съседните села. Веднага тръбите прозвучаха тихо за тревога; в същото време Зачвилиховски се появи внезапно всред офицерите.

— Ваша милост панове! — каза той. — Дойдоха разезди с вести. Неприятелят е пред нас. Веднага тръгваме. При хоронгвите! При хоронгвите!…

Офицерите се завтекоха бързо към полковете си. Прислугата загаси огньовете и след малко в стана зацари мрак. Само в далечината откъм Константинов небето се червенееше все по-широко, все по-силно и при тоя блясък звездите постепенно побледняваха и гаснеха. Отново тръбите прозвучаха тихо. Като под сурдинка свиреха за възсядане на конете. Раздвижиха се неясни маси от хора и коне. Сред тишината се чуваха тропотът на конете, отмерените стъпки на пехотинците и накрая глухото тракане на артилерията на Вурцел; сегиз-тогиз издрънчаваха мускети или се разнасяха команди. Имаше нещо страшно и зловещо в тоя нощен поход, прикрит от тъмнината, в тия гласове, шумове, дрънкане на желязо, в проблясването на броните и мечовете. Хоронгвите се спускаха към константиновския път и се движеха по него към пожара подобно на някакъв огромен змей или смок, който пълзи в мрака. Но великолепната юлска нощ беше вече към края си. Петлите в Росоловци запяха, като се обаждаха един на друг през целия град. Една миля път делеше Росоловци от Константинов, та докато войската в бавен ход мина половината разстояние, иззад пожарното сияние се показа и утринната зора, бледа, сякаш уплашена, и почна все повече да насища със светлина въздуха, като вадеше от сянката гори, горички, бялата лента на пътя и проточената по него войска. Сега вече добре можеше да се различат хората, конете и гъстите редици на пехотата. Появи се хладен утринен ветрец, от който плющяха знамената над главите на рицарите.

Напред вървяха татарите на Вершул, след тях казаците на Понятовски, после драгуните, артилерията на Вурцел, а най-накрая пехотата и хусарите. Пан Заглоба яздеше редом със Скшетуски, но нещо се въртеше на седлото и явно го обземаше тревога пред близката битка.

— Ваша милост пане — обърна се той към Скшетуски, като шепнеше тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой.

— Какво има, ваша милост?

— Хусарите ли ще ударят първи?

— Казвате, ваша милост, че си стар воин, а не знаеш, че хусарите се държат за решителния момент, когато неприятелят е хвърлил най-много сили в сражението.

— Зная, зная, но исках да се уверя.

Настана кратко мълчание. После пан Заглоба още повече сниши глас и продължи да пита:

— Ами Кривонос с цялата си сила ли е?

— Точно така.

— А колко души води?

— Заедно със селяните шейсет хиляди.

— О, дявол да го вземе — каза пан Заглоба. Скшетуски се усмихна под мустак.

— Не мисли, ваша милост, че се страхувам — продължаваше да шепне Заглоба, — но имам задух, та не обичам навалицата, че става горещо, а когато е горещо, за нищо не ме бива. По-добре в единоборство да се бия! Тогава човек поне може да си служи с разни хитрости, а тук и хитрости не помагат. Не главата, а ръцете побеждават. Тук аз съм глупак в сравнение с пан Подбипента. На корема си имам тия двеста жълтици, които ми подари князът, но вярвай ми, ваша милост, че предпочитам коремът ми да бъде сега някъде другаде. Тюх, тюх! Не обичам аз тия големи битки! Дано ги чума умори!

— Нищо няма да ти се случи, ваша милост. Запази висок дух!

— Висок дух ли? Та аз тъкмо от това се боя най-много — че храбростта ще победи у мене благоразумието. Аз се паля много лесно. А пак имах лоша поличба: когато седяхме край огъня, две звезди паднаха. Кой знае, едната може да е била моята!

— За добрите ти дела, ваша милост, Бог ще те възнагради и ще те запази здрав и читав.

— Дано само не намисли да ме възнаграждава твърде рано!

— Защо тогава не остана при обозите?

— Мислех, че при войската ще е по-безопасно.

— И така си е. Ще видиш, ваша милост, че няма нищо страшно. Ние вече сме свикнали, a consuetudo altera natura^[8]. Ето вече Случ и Вишовати став.

И наистина, в далечината блеснаха водите на Вишовати став, отделени от Случ с дълъг насип. Войската спря изведнъж по цялата линия.

— Тук ли е? — попита пан Заглоба.

— Князът ще подрежда войската — отвърна пан Скшетуски.

— Не обичам навалицата!… Пак ти казвам, ваша милост — не обичам навалицата.

— Хусарите на дясното крило! — чу се гласът на слугата, пратен от княза при пан Ян.

Развидели се съвсем. При блясъка на изгрялото слънце пожарното сияние избледня, златистите лъчи се отразиха в остриетата на хусарските копия и изглеждаше така, сякаш хиляди свещи горят над рицарите. След като бе подредена, войската, без да се крие вече, запя в един глас: „Отворете се, райски врати!…“ Мощната песен се понесе по росата, блъсна се в боровата гора и отразена като ехо, полетя към небето.

Най-сетне брегът от другата страна почерня докъдето поглед стигаше от огромни казашки маси; полк вървеше след полк, запорожки конници, въоръжени с дълги пики, пехотинци с кремъклийки и тълпи от селяни с коси, тояги и вили. Зад тях като в мъгла се виждаше грамаден обоз, който наподобяваше подвижен град. Скърцането на хилядите коли и цвиленето на конете достигаше чак до ушите на княжеските войници. Казаците обаче вървяха без обикновените крясъци, без вой и се спряха от другата страна на насипа. Двете враждебни сили се гледаха известно време в мълчание.

Пан Заглоба, който не се откъсваше от Скшетуски, поглеждаше към човешкото море на противника и мърмореше:

— Господи Исусе Христе, защо си създал толкова многобройна тая сган! Това е навярно самият Хмелницки с тълпите си и с всичките си въшки! Не е ли това разюздана паплач, кажи, ваша милост. С шапките си ще ни покрият. А толкова хубаво беше по-рано в Украйна! Прииждат и прииждат! Дано дяволите в катрана да ви натикат! И всичко това върху нашата кожа. Дано ги сап изяде!…

— Не кълни, ваша милост. Днес е неделя.

— Вярно, че днес е неделя, по-добре за Бога да помисли човек! Отче наш, който си на небесата… Никакво уважение не можеш да очакваш от тия нехранимайковци… Да се свети името ти… Какво ли има да става на тоя насип!… Да дойде царството ти… Не мога вече да си поема въздух… Да бъде волята ти… Дано пукнете, чудовища!… Я гледай, ваша милост! Какво е това?

Отряд от неколкостотин души се откъсна от черната маса и се понесе безредно към насипа.

— Това са конници, които започват схватка преди боя — каза пан Скшетуски. — Сега наши ще излязат срещу тях.

— Нима битката непременно ще започне?

— Разбира се.

— По дяволите всичко това! — Тук лошото настроение на пан Заглоба вече нямаше мярка. — А ти, ваша милост, гледаш сякаш театър в месопустна неделя! — викна той недоволно към Скшетуски. — Сякаш не се отнася за кожата на ваша милост!

— Нали ти казах, ваша милост, че ние вече сме свикнали.

— И сигурно ще тръгнеш за тая схватка?

— Не е много прилично рицари от горните степени да влизат в единоборство с такива неприятели. Който държи на достойнството си, не прави такива неща. Но в тия времена кой ти гледа достойнството.

— И нашите вече отиват, и нашите! — викна пан Заглоба, като видя червената редица от драгуни на Володийовски, която се носеше в тръс към насипа.

След тях тръгнаха по двайсетина доброволци от всяка хоронгва. Между другите отидоха рижавият Вершул, Кушел, Понятовски, двамата Карвичи, а от хусарите пан Лонгинус Подбипента.

Разстоянието между двете редици започна бързо да намалява.

— На великолепни неща ще бъдеш очевидец, ваша милост — каза Скшетуски на пан Заглоба. — Особено гледай Володийовски и Подбипента. Това са големи рицари. Ще ги видиш ли, ваша милост?

— Ще ги видя.

— Тогава гледай и сам ще се запалиш.