Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Петнадесета глава

Като слушаше битката, поручикът чакаше с трепет нейния край, защото смяташе, че Хмелницки се е сблъскал с всичките сили на хетманите.

Но надвечер старият Захар го изведе от заблуждението му. Вестта за измяната на казаците под предводителството на Кшечовски и за избиването на немците възмути младия рицар до дъното на душата, защото това беше предвестник на бъдещи измени, а поручикът знаеше отлично, че значителна част от хетманските войски се състои главно от казаци.

Угнетеността на поручика растеше, а тържествуването в запорожкия стан прибавяше горчилка към нея. Всичко се очертаваше в най-лош вид. За княза не се чуваше нищо, а хетманите изглежда бяха направили страхотна грешка, като вместо да хвърлят цялата си сила към Кудак или да чакат неприятеля в укрепените станове в Украйна, бяха разделили силите, сами се бяха отслабили и дали широко поле за вероломство и измяна. Наистина в запорожкия лагер още по-рано говореха за пан Кшечовски и за отделно изпратената войска под предводителството на Стефан Потоцки, но поручикът не хващаше вяра на тия вести. Той смяташе, че това са силни разузнавателни отряди, които навреме ще бъдат отдръпнати. Но стана другояче. Покрай измяната на Кшечовски Хмелницки се сдоби с още няколко хиляди души, а над младия Потоцки се надвеси страшна опасност. Лишен от помощ и залутан в пустинята, той лесно можеше да бъде обкръжен от Хмелницки и смазан напълно.

С болка от раните, изпълнен с тревога, през безсънните си нощи Скшетуски се утешаваше само с мисълта за княза. Защото звездата на Хмелницки ще залезе, когато князът се вдигне от своя Лубни. А кой може да знае дали той вече не се е съединил с хетманите? Макар силите на Хмелницки да бяха значителни, макар началото на похода да беше успешно, макар с него да беше Тухай бей и самият кримски „цар“ да беше обещал да се притече на помощ в случай на неуспех, Скшетуски не допускаше нито за миг, че тая буря би могла да продължи много, че един казак ще може да разклати цялата Жечпосполита и да сломи нейната страшна сила. „Тая вълна ще се разбие в праговете на Украйна“ — мислеше поручикът. Как са свършвали досега всички казашки бунтове? Избухваха като пламък и угасваха при първото сблъскване с хетманите. Така е било досега. Когато от една страна се изправяха за бой низовски хищници, а от друга — сила, чиито брегове се миеха от две морета, беше лесно да се предвиди изходът. Бурята не може да бъде трайна, значи ще мине и ще настъпи хубаво време. Тая мисъл крепеше пан Скшетуски и може да се каже, че тя го държеше на крака, защото иначе върху него тежеше такова тежко бреме, каквото досега никога в живота си не беше носил. Бурята, макар и да мине, може да унищожи нивите, да събори къщите и да нанесе несметни щети. Ето поради тая буря той едва не загуби живота си, беше ранен и попадна в плен тъкмо тогава, когато държеше на свободата си почти толкова, колкото на своя живот. А как ли можеха да пострадат от вихъра по-слабите същества, които не умеят да се бранят? Какво ли ставаше там в Розлоги с Елена?

Но Елена трябва да е вече в Лубни. Поручикът я виждаше в сънищата си обкръжена от дружелюбни лица, приласкана от самия княз и княгиня Гризелда, предмет на възхищение на рицарите, но самата тя тъгуваща за своя хусар, запилял се някъде в Сечта. Но ще дойде най-сетне моментът, когато хусарят ще се върне. Сам Хмелницки му беше обещал свобода — а и казашката вълна се носи и носи към праговете на Жечпосполита; когато се разбие в тях, ще дойде краят на мъките, терзанията и безпокойствата.

Вълната наистина се носеше. Без да се бави, Хмелницки вдигна лагера и тръгна срещу хетманския син. Неговата сила действително беше страшна, защото заедно с казаците на Кшечовски и чамбула на Тухай бей водеше близо 25 хиляди обучени и жадни за бой воини. За силите на Потоцки липсваха сигурни сведения. Бегълците казваха, че той води две хиляди души тежковъоръжена конница и двайсетина оръдия. При това съотношение на силите изходът на битката можеше да бъде съмнителен, защото често пъти една атака на страхотните хусари беше достатъчна да смачка десет пъти по-многоброен неприятел. Така пан Ходкевич, хетман литовски, на времето си при Кирхолм с три хиляди хусари бе превърнал на пух и прах осемнайсет хиляди отбрана шведска пехота и конница; така при Клушин една бронирана хоронгва като вихър бе разпръснала няколко хиляди английски и шотландски наемници. Хмелницки помнеше това, ето защо вървеше, според думите на руския летописец, бавно и предпазливо: „с многото очи на своя ум, като ловец хитър, оглеждайки се на всички страни и стражи на миля и повече от стана си имайки“[1]. Така се приближи той до Жълти води. Пак хванаха двама нови неприятелски войници. Те потвърдиха малобройността на коронните сили и съобщиха, че кастеланът вече се прехвърлил през Жълти води. При тая вест Хмелницки спря на място като закован и се окопа с валове.

Сърцето му биеше радостно. Ако Потоцки се осмели да атакува, ще бъде бит. Казаците не умеят да се справят в открито поле с бронираните части, но иззад валовете се бият отлично и при това с грамадно числено превъзходство непременно ще отблъснат атаката. Хмелницки разчиташе на младостта и неопитността на Потоцки. Но при младия кастелан се намираше един опитен воин, синът на живецкия староста, пан Стефан Чарнецки, хусарски полковник. Той предвиди опасността и склони кастелана да се оттегли обратно зад Жълти води.

На Хмелницки не оставаше нищо друго, освен да тръгне подир него. На втория ден, след като той се прехвърли през жълтоводските тресавища, двете войски застанаха една срещу друга.

Но никой от военачалниците не искаше да удари пръв. Враждебните войски започнаха бързо да се окопават. Беше събота, пети май. Целия ден валя проливен дъжд. Облаците бяха така закрили небето, че от обед цареше мрак като през зимен ден. Надвечер пороят се засили още повече. Хмелницки потриваше ръце от радост.

— Нека само се размекне степта — казваше той на Кшечовски, — и не ще се поколебая да започна боя и да се сблъскам с хусарите, защото те ще затънат в калта с тежкото си въоръжение.

А дъждът все валеше и валеше, сякаш самото небе искаше да помогне на запорожците.

Войските се окопаваха лениво и унило сред тия водни струи. Огън не можеше да се запали. Няколко хиляди татари излязоха от стана да пазят да не би полската войска да се възползва от мъглата, дъжда и нощта и да се опита да се измъкне. След това настана дълбока тишина. Чуваха се само плющенето на пороя и шумът на вятъра. Навярно никой не спеше в двата стана.

На разсъмване в полския стан продължително и жално засвириха тръби сякаш в знак на тревога, после тук-таме забиха барабани. Денят започваше скръбен, мрачен, влажен; стихията се беше укротила, но все още ръмеше дребен дъждец, сякаш пресяван през сито.

Хмелницки заповяда да гръмнат с едно оръдие.

Веднага след него се обади второ, трето, десето, а когато между двата стана започна обикновената оръдейна „кореспонденция“, пан Скшетуски каза на своя ангел хранител:

— Захар, заведи ме на насипа, за да мога да гледам какво става.

Захар сам беше любопитен, затова не се противи. Отидоха на високия ъгъл, откъдето като на длан се виждаха леко хлътналата степна долина, жълтоводските тресавища и двете войски. Но щом погледна, пан Скшетуски се хвана за главата и възкликна:

— За Бога, та това е разузнавателна част, нищо повече!

И наистина, валовете на казашкия стан се простираха на близо четвърт миля, докато в сравнение с тях полските приличаха на малък шанец. Неравенството в силите беше толкова голямо, че победата на казаците не можеше да буди никакво съмнение.

Сърцето на поручика се сви от болка. Значи още не беше дошъл часът за разгрома на надменността и бунта, а тоя, който идеше, щеше да бъде час на нов техен триумф. Така поне изглеждаше.

Под огъня на оръдията преследванията вече започнаха. От ъгъла се виждаха отделни и групови сблъсквания на конници. Това бяха татари, които се гонеха с казаците на Потоцки, облечени с тъмносини и жълти униформи. Конниците връхлитаха един върху друг и отскачаха бързо, издебваха се взаимно отстрани, стреляха се един друг с пистолети и лъкове или се мушкаха с пики, мъчеха се да се хващат взаимно с примки. Отдалече тия сблъсквания изглеждаха по-скоро като забавление и само конете, които тичаха насам-натам из полето без ездачи, показваха, че става въпрос за живот и смърт.

Все повече татари се изсипваха на полето. Скоро то почерня от техните гъсти маси, тогава и от полския стан започнаха да излизат нови и нови хоронгви и да се строяват в боен ред пред окопа. Те бяха толкова близо, че пан Скшетуски с острия си поглед можеше ясно да различи техните знаци, бунчуци, дори ротмистрите и поручиците на коне, заставащи малко встрани от хоронгвите си.

Сърцето му се разигра, по бледото му лице изби руменина и той, сякаш намерил отзивчиви слушатели в лицето на Захар и казаците, която стояха при оръдията на ъгъла, викаше възбуден, когато хоронгвите излизаха една след друга иззад окопа:

— Това са драгуните на пан Балабан! Видях ги в Черкаси!

— Това е влашката хоронгва, кръст имат на знамето си!

— О, и пехотата излиза от валовете!

След това разпери ръце и с още по-голямо въодушевление извика:

— Хусарите! Хусарите на пан Чарнецки!

Наистина се появиха хусарите, а над тях облак от крилца по шлемовете им и гора от копия, украсени със златисти панделки и дълги зелено-черни пряпорци. Те излязоха от окопа в редици от по шест души и се строиха при насипа. Като видя тяхното спокойствие, сериозност и умение, радостни сълзи се показаха в очите на пан Скшетуски и за миг замъглиха взора му.

При все че силите бяха толкова неравни, при все че пред тия няколко хоронгви се чернееше огромна маса от запорожци и татари, които както обикновено заеха крилата, макар техните редици да се пръснаха толкова далече в степта, че мъчно можеше да им се види краят, пан Скшетуски вече вярваше в победата. Лицето му сияеше, силите му се възвърнаха, очите му, втренчени в полето, пламтяха и той не можеше да се удържи на място.

— Хей, дете — измърмори старият Захар, — душата ти иска да отиде в рая.

В това време няколко татарски отряда полетяха напред с викове „Аллах, Аллах“. От полския лагер отговориха със стрелба. Но това беше само за сплашване. Татарите, без дори да стигнат до полските хоронгви, се пръснаха на две страни към своите и изчезнаха в навалицата.

Внезапно се обади големият тъпан на низовци и по негов сигнал веднага грамадната казашко-татарска маса във форма на полумесец се понесе напред. Явно беше, че Хмелницки опитва дали ще може с един замах да смаже тия хоронгви и да превземе полския стан. Ако неприятелят изпаднеше в паника, това щеше да бъде възможно. Но нищо подобно не се забелязваше сред полските хоронгви. Те чакаха спокойно, разгънати в доста дълга линия, чийто тил се засланяше от окопа, а страните — от обозните оръдия, така че можеха да бъдат атакувани само отпред. Отначало изглеждате, че ще приемат боя на място, но когато полумесецът измина половината поле, в окопа тръбите засвириха за атака — и изведнъж плетът от копия, които досега стърчаха нагоре, мигновено се наведе до конските глави.

— Хусарите атакуват — викна пан Скшетуски.

И наистина те се наведоха над седлата и полетяха напред, а веднага след тях драгунските хоронгви и цялата бойна линия. Ударът на хусарите беше страшен. При първия си напор те попаднаха на три курена — двата стебловски и миргородския — и ги пометоха в един миг. Виковете достигнаха чак до ушите на пан Скшетуски. Конете и хората, катурнати от огромния товар на железните конници, падаха като житни стебла под напора на бурята. Съпротивата беше толкова кратка, та на Скшетуски се стори, че някакъв исполински змей е глътнал на един път тия три полка. А това бяха най-коравите войници на Сечта. Ужасени от шума на крилете, конете почнаха да всяват паника в редовете на запорожците. Ирклеевският, калниболотският, минският шкуринският и титоровският полк съвсем се смесиха и натискани от бягащите маси, сами почнаха да отстъпват безредно. А в това време драгуните настигнаха хусарите и заедно с тях започнаха кървава жътва. Васютинският курен се пръсна след ожесточена, но кратка съпротива и побягна панически чак до самите окопи на казаците. Центърът на силите на Хмелницки се огъваше все повече и бит, подгонен на безредни групи, сечен с мечове, блъскан от желязната лавина, не можеше за миг да спре и да се престрои.

— Дяволи, не ляхи! — викна старият Захар.

Скшетуски беше като умопобъркан. Болен, той не можеше да се владее, та се смееше и плачеше едновременно, а понякога издаваше заповеди на висок глас, сякаш сам предвождаше хоронгва. Захар го държеше за полите и трябваше да вика други на помощ.

Битката толкова се приближи до казашкия стан, че лицата вече почти можеха да се разпознаят. От окопите стреляха с оръдия, но казашките гюллета едновременно с неприятелите убиваха и свои — и с това още повече засилваха суматохата.

Хусарите се натъкнаха на пашковския курен, който беше хетманска гвардия и сред който се намираше самият Хмелницки. Внезапно страшен вик се разнесе по всички запорожки редици: голямото малиново знаме се олюля и падна.

Но в тоя момент Кшечовски начело на своите пет хиляди казаци се впусна в бой. Яхнал грамаден кулест кон, той летеше в първата редица без шапка, със сабя над главата, и събираше пред себе си разбягалите се низовци, които, щом забелязаха, че им иде помощ, започнаха, макар и безредно, да се връщат в атака. Сражението отново закипя в центъра на бойната линия.

На двете крила щастието също не се усмихна на Хмелницки. Татарите, на два пъти отблъснати от влашките хоронгви и казаците на Потоцки, съвсем загубиха желание за бой. Два коня под Тухай бей бяха убити един след друг. Победата решително се наклони на страната на младия Потоцки.

Битката обаче не продължи още много дълго. Проливният дъжд, който от някое време се усилваше все повече, скоро заваля така, че нищо не се виждаше. Вече не струи, а потоци от дъжд се изливаха от отворените небесни хляби. Степта се превърна в езеро. Притъмня така, че човек на няколко крачки не можеше да различи нищо. Шумът от дъжда заглушаваше командите. Мокрите мускети и кремъклийки замълчаха. Самото небе сложи край на убийствената сеч.

Хмелницки, мокър до кости, се втурна побеснял в стана си. Не каза на никого нито дума. Разпънаха му шатър от камилска кожа, в която се подслони, и седнал самотен, потъна в горчиви размисли.

Обземаше го отчаяние. Едва сега разбираше с какво се беше заловил. Ето че е бит, отблъснат, едва ли не смазан в сражение с толкова незначителни сили, та с право би могъл да ги смята за разузнавателна част. Знаеше той колко голяма е съпротивителната сила на Жечпосполита и бе взел това предвид, когато се реши на война, но все пак се бе излъгал. Така поне му се струваше в тоя момент, затова се хващаше за подбръснатата си глава и искаше да я разбие в първото оръдие, което му попадне. А какво остава, когато дойде ред да се сблъска с хетманите и с цяла Жечпосполита?

Размислите му прекъсна влизането на Тухай бей.

Очите на татарина горяха от ярост, лицето му беше бледо, а зъбите блестяха зад устните, необрасли с мустаци.

— Къде е плячката? Къде са пленниците? Къде са главите на предводителите? Къде е победата? — питаше той с пресипнал глас.

Хмелницки скочи от мястото си.

— Там! — отговори с гръмлив глас и посочи към стана на кралските войски.

— Върви ти там! — изрева Тухай бей. — А ако не отидеш, на въже ще те подкарам за Крим.

— Ще отида! — каза Хмелницки. — Още днес ще отида! Ще взема плячка и пленници ще взема, но ти ще даваш сметка пред хана, защото плячка искаш, но боя избягваш!

— Псе! — зави Тухай бей. — Ти погуби войската на хана!

Застанаха така един срещу друг и пръхтяха с ноздри. Пръв се овладя Хмелницки.

— Тухай бей, успокой се! — каза той. — Дъждът прекъсна боя, когато Кшечовски беше вече сломил драгуните. Аз ги познавам. Утре вече ще се бият с по-малка настървеност. Степта ще се размекне съвсем. Хусарите ще паднат. Утре всички ще бъдат наши.

— Обещаваш! — рече сърдито Тухай бей.

— И ще удържа на обещанието си. Тухай бей, приятелю мой, ханът те е изпратил на помощ, не за беда.

— Ти обеща победа, не поражение.

— Взети са малко пленници измежду драгуните, ще ти ги дам.

— Дай ги. Ще заповядам да ги набият на кол.

— Не прави това. Пусни ги на свобода. Това са украинци от хоронгвата на Балабан. Ще ги изпратим да привлекат драгуните на наша страна. Ще стане така, както с Кшечовски.

Тухай бей омекна; погледна проницателно Хмелницки и измърмори:

— Змия…

— Хитростта струва колкото мъжеството. Ако убедим драгуните да им изменят, жива душа няма да се измъкне от техния стан — разбираш ли!

— Потоцки ще взема аз.

— Ще ти го дам. Чарнецки също.

— Дай сега водка, че е студено.

— Добре.

В тоя миг влезе Кшечовски. Полковникът беше мрачен като нощ. След днешната битка бъдещите желани староства, кастеланства, замъци и съкровища се бяха забулили като с мъгла. Утре можеха да изчезнат напълно, а вместо тях от тая мъгла да изскочи въже или бесилка. Ако с избиването на немците на хетмана не бе изгорил мостовете зад гърба си — навярно сега полковникът щеше да обмисля как да измени пък на Хмелницки и да премине с казаците в лагера на Потоцки.

Но това беше вече невъзможно.

Сега тримата седнаха около дамаджаната с водка и започнаха да пият мълчаливо. Шумът от проливния дъжд постепенно утихваше. Здрачаваше се.

Пан Скшетуски, изтощен от радост, безсилен, бледен, лежеше неподвижен на каруцата. Захар, който го бе обикнал, нареди на своите казаци да опънат и над него платнище. Поручикът слушаше тъжния шум от пороя, но в дутата му беше светло, радостно. Ето че неговите хусари показаха какво могат, ето че неговата Жечпосполита даде отпор, достоен за нейното величие, ето че първият устрем на казашката буря се разби вече в острите копия на коронните войски. А освен това там са още хетманите, там е княз Йереми и още толкова панове, толкова шляхтичи, толкова сили, а над всичко това кралят — primus inter pares[2].

Гордост изпълваше гърдите на пан Скшетуски, сякаш цялата тая мощ сега се намираше в него.

С чувство за нея за пръв път, откак бе загубил свободата си в Сечта, той изпита известна милост към казаците: „Виновни са, но са и заслепени, щом са тръгнали с копраля срещу слънцето — помисли той. — Виновни са, но и нещастни, защото се подлъгаха по един човек, който ги води към сигурна гибел.“

После мисълта му литна напред. Ще настъпи спокойствие и тогава всеки ще има право да помисли за своето лично щастие. Сега с мисълта и душата си се надвеси над Розлоги. Там, близо до бърлогата на звяра, трябва да е съвсем тихо. Там бунтът никога няма да вдигне глава, а дори да я вдигне — Елена непременно ще е вече в Лубни. Внезапно топовните гърмежи прекъснаха златните нишки на неговите размишления.

Хмелницки се беше напил и отново изведе полковете в атака.

Но се свърши само със стрелбата на оръдията. Кшечовски възпря хетмана.

На другия ден беше неделя. Целият ден мина спокойно и без пушка да гръмне. Становете стояха един срещу друг като станове на две съюзни войски.

Скшетуски си обясняваше тая тишина с изтощението на казаците. За съжаление, не знаеше, че в това време Хмелницки „с многото очи на своя ум, оглеждайки се напред“, работеше да привлече на своя страна драгуните на Балабан.

В понеделник боят закипя от зори. Скшетуски го наблюдаваше, както и по-рано, с усмивка, с весело лице. И отново коронните полкове излязоха пред окопа; тоя път обаче, без да се впускат в атака, всяваха страх у неприятеля от място. Степта се бе размекнала не само по повърхността, както през първия ден на боя, но надълбоко. Тежката конница почти не можеше да се движи, което веднага даде превъзходство на леките запорожки и татарски хоронгви. Усмивката постепенно изчезваше от устата на Скшетуски. При полския окоп лавината от нападатели почти напълно покри тясната ивица на коронните войски. Изглеждаше, че още миг и тая верига ще бъде разкъсана и ще започне атака право срещу окопите. Пан Скшетуски не виждаше и половината от оня дух, от оная бойна готовност, с която хоронгвите се биха първия ден. Те и днес се отбраняваха ожесточено, но не удариха първи, не разбиваха на пух и прах курените, не помитаха като ураган полето пред себе си. Почвата в степта, размекната не само на повърхността, но надълбоко, правеше невъзможен устрема и наистина беше заковала тежката конница при окопите. Нейната сила се криеше в размаха и той решаваше победата, сега обаче тя трябваше да стои на едно място. А Хмелницки вкарваше нови и нови полкове в боя. Той самият беше навсякъде. Лично водеше в атака всеки полк и се оттегляше едва пред самите саби на неприятеля. Малко по малко неговото въодушевление започна да се отразява върху запорожците и те, въпреки че стелеха земята с трупове, се надпреварваха с викове и вой към окопите. Тук се удряха в стената от железни гърди, в острията на копията и разбити, дали безброй жертви, отново подхващаха атаката. Под тоя напор полските хоронгви започнаха да се разклащат, огъват, на места да отстъпват, както борецът, хванат в железните ръце на противника си, ту отслабва, ту отново се напряга и бори.

Към обед едва ли не всички запорожки сили бяха в огъня на боя. Битката кипеше толкова ожесточено, че между двете линии от бойци изникна нещо като нов насип от конски и човешки трупове.

В казашките окопи непрекъснато се връщаха от боя групи ранени бойци, окървавени, кални, запъхтени, и падаха от умора. Но се връщаха с песен на уста. От лицата им се излъчваше огънят на битката и увереност в победата. Губейки съзнание, те още викаха: „Смърт!“ Оставените в стана части не можеха да се сдържат на място.

Пан Скшетуски посърна. Полските хоронгви започнаха да се измъкват от полето към окопите. Те вече не можеха да издържат, а в отстъплението им личеше трескава бързина. При тая гледка двайсет и няколко усти закрещяха радостно. Напорът на атаката се удвои. Запорожците взеха надмощие над казаците на Потоцки, които прикриваха отстъплението.

Но оръдията и градът от мускетни куршуми ги отхвърлиха назад. Битката секна за малко. В полския стан засвири парламентьорска тръба.

Хмелницки обаче не искаше вече да преговаря. Дванайсет курена слязоха от конете, та заедно с пехотата и татарите да започнат атака срещу насипите.

Кшечовски с трите хиляди пехотинци щеше да им дойде на помощ в решителния момент. Всички котли, барабани, чинели и тръби се обадиха едновременно и заглушиха виковете и залповете на мускетите.

Пан Скшетуски с трепет гледаше дълбоките редици на несравнимата запорожка пехота, която тичаше към валовете и ги обграждаше с все по-тесен пръстен. Дълги ивици бял дим избухваха към нея от окопите, сякаш някаква исполинска гръд искаше да издуха тия скакалци, които налитаха неумолимо от всички страни. Оръдейните гюллета риеха бразди в нея, гърмежите на кремъклийките ставаха все по-чести. Грохотът не спираше нито за миг — мравунякът намаляваше пред очите, на места се гърчеше конвулсивно като гигантска ранена змия, но вървеше напред. Почти достигат вече! Вече са до окопа! Оръдията вече не могат да им пречат! Пан Скшетуски притвори клепачи.

Сега бързи като светкавици въпроси запрелитаха през главата му: когато отвори очи, дали ще види още полските пряпорци на валовете? Ще види ли — няма ли? Врявата там е все по-силна, там се чува някакъв необикновен крясък. Нещо трябва да се е случило! Виковете идват от средата на стана. Какво е това? Какво се е случило?

— Боже всемогъщи!

s_ogyn_i_mech_prevzetija_stan.jpg

Това възклицание се изтръгна от устата на пан Скшетуски, когато отвори очи и видя на валовете вместо голямото златно коронно знаме малиновото с архангела.

Станът беше превзет.

Едва вечерта поручикът узна от Захар целия ход на атаката. Ненапразно Тухай бей наричаше Хмелницки змия, защото в момента на най-ожесточената отбрана придуманите от него драгуни на Балабан преминали на страната на казаците и като се хвърлили в тил върху своите хоронгви, помогнали да бъдат избити до крак.

Вечерта поручикът видя пленниците и присъства при смъртта на младия Потоцки, който с пронизано от стрела гърло живя само няколко часа след битката и умря в ръцете на пан Стефан Чарнецки. „Кажете на баща ми… — шептеше в последния миг младият кастелан — кажете на баща ми… че съм… като рицар…“ — и не можа да добави нищо повече. Душата му напусна тялото и отлетя на небето. Скшетуски по-сетне дълго си спомняше това бледо лице и тия светлосини очи, обърнати нагоре в момента на смъртта. Пан Чарнецки се закле пред застиващото тяло, че ако даде Бог да получи свободата си, с потоци кръв ще отмъсти за смъртта на своя приятел и ще измие позора на поражението. И нито сълза не потече по суровото му лице, защото той беше железен рицар, прославен вече със смелите си дела, и човек, който не се огъва пред никакво нещастие. И той изпълни клетвата си. Сега, вместо да се поддаде на отчаянието, пръв започна да ободрява Скшетуски, който страшно страдаше от поражението и позора на Жечпосполита.

„Жечпосполита е претърпяла не едно поражение — казваше пан Чарнецки, — но тя има неизчерпаеми сили в себе си. Никой не я е сломил досега, няма да я сломят и бунтовете на селяните, които сам Бог ще накаже, защото, като се вдигнат срещу по-горните от тях, те се противопоставят на неговата воля. А колкото до поражението, вярно, че то е тъжен факт, но кой понесе това поражение? Хетманите ли? Коронните войски? Не! След като Кшечовски се отцепи и измени, отрядът, предвождан от Потоцки, можеше да се смята само за разузнавателна част. Бунтът непременно ще се разпространи из цяла Украйна, защото селяните са самонадеяни и с боен опит, но това не е първият им бунт. Ще го потушат хетманите и княз Йереми, чиито сили са непокътнати и досега. А колкото по-голям е бунтът, когато бъде потушен, толкова по-дълго време ще е мирно, а може би завинаги. С малка вяра и малко сърце е оня човек, който би могъл да допусне, че някакъв си казашки размирник в съдружие с един татарски мурза наистина могат да заплашат един могъщ народ. Тежко на Жечпосполита, ако от някаква проста селска буна зависеше нейната съдба, нейната екзистенция[3]. Наистина, ние с пренебрежение тръгнахме на тая акция — завърши пан Чарнецки, — но при все че нашата разузнавателна част бе унищожена, смятам, че хетманите не с меч, не с оръжие, а с камшици могат да потушат тоя бунт.“

И сякаш говореше не пленник, не войник след загубено сражение, а горд хетман, уверен в утрешната си победа. Това величие на душата и вярата в Жечпосполита се изляха като балсам върху раните на поручика. Той гледаше отблизо могъществото на Хмелницки и затова то го беше позаслепило, още повече че досега бунтовникът все имаше успех. Но пан Чарнецки сигурно беше прав. Силите на хетманите стоят още непокътнати, а зад тях и цялата мощ на Жечпосполита, също на закона, на властта и на Божията воля. И Скшетуски си тръгна с повдигнат дух и повесел, а на тръгване попита Чарнецки дали не иска веднага да започне преговори с Хмелницки за освобождението си.

— Аз съм пленник на Тухай бей — рече пан Стефан — и на него ще платя, а с тоя хайдутин не искам да имам нищо общо. Да върви по дяволите.

Захар, който бе помогнал на пан Скшетуски да се срещне с пленниците и го бе съпроводил до каруцата, също го ободряваше по пътя.

— С младия Потоцки не беше трудно — казваше той, — с хетманите ще бъде трудно. Работата едва започва, а какъв ще й бъде краят — един Бог знае! Ех, награбиха казаците и татарите плячка от поляците, но да вземеш и да запазиш, не е едно и също. А ти, дете, не се тревожи, не скърби, защото ти ще си получиш свободата, ще си отидеш при своите, но аз, старецът, ще тъгувам за тебе. Най-лошото е, когато на стари години човек остава сам на света. С хетманите ще бъде трудно, ой, много трудно!

И наистина победата, макар и блестяща, съвсем не разрешаваше въпроса в полза на Хмелницки. Тя дори можеше да се окаже вредна за него, защото лесно беше да се предвиди, че сега великият хетман, за да отмъсти за смъртта на сина си, с особена настървеност ще се нахвърли върху запорожците и няма да пропусне да ги смаже от един път. Но великият хетман изпитваше някаква неприязън към княз Йереми, която, макар и прикривана с учтивост, се проявяваше доста често при разни обстоятелства. Хмелницки, който отлично знаеше това, предполагаше, че сега тая неприязън ще изчезне и краковският велможа пръв ще протегне ръка за помирение, което ще му осигури помощта на прославения воин и на неговата силна войска. А Хмелницки още не смееше да се мери с така съединените сили под такова предводителство, защото още не вярваше достатъчно в себе си. Поради това реши да побърза и заедно с вестта за поражението при Жълти води да налети в Украйна и да удари хетманите, преди да е дошла помощта от княза.

Затова той не даде почивка на войските си и на другия ден след битката още призори тръгна в поход. Бързаха, като че ли хетманът бягаше. Човек би казал, че наводнение залива степта, носи се напред и събира всички води по пътя си. Минаваха гори, дъбрави, могили, преминаваха през реки — без да си отдъхнат. По пътя казашките сили растяха, защото към тях непрекъснато се присъединяваха нови групи селяни, които бягаха от Украйна. Селяните донасяха и новини за хетманите, но противоречиви. Едни казваха, че князът още си седял отвъд Днепър; други — че вече се бил присъединил към коронните войски. Но всички твърдяха, че Украйна вече гори. Селяните не само тичаха да срещнат Хмелницки от Дивите поля, но опожариха селата и градовете, нападаха господарите си и се въоръжаваха навред. От две седмици вече коронните войски водеха боеве. Стеблев бе подложен на сеч, а при Деренковци се бе стигнало до кървава битка. Тук-там казаците от крепостните гарнизони вече се бяха прехвърлили на страната на разбунтуваните маси, а навсякъде чакаха само знак. Хмелницки разчиташе на всичко това и бързаше още повече.

Най-сетне застана на границата. Чигирин му отвори широко вратите си. Казашкият гарнизон веднага премина под неговите знамена. Къщата на Чаплински беше разрушена, шепата шляхтичи, потърсили убежище в града, бяха избити. Радостните викове, камбанният звън и шествията не преставаха нито за миг. Пожарът веднага обхвана цялата околност. Всичко живо грабваше коси, пики и се присъединяваше към запорожците. Безкрайни тълпи прииждаха в стана от всички страни. Пристигнаха и радостни вести — защото бяха достоверни, — че княз Йереми наистина е предложил помощ на хетманите, но още не се бил присъединил към тях.

Хмелницки си отдъхна.

Незабавно тръгна напред и вече вървеше сред бунт, сеч и огън. Свидетелстваха за това пепелищата и труповете. Той се движеше като лавина, която унищожава всичко по пътя си. Пред него страната въставаше, зад него пустееше. Той вървеше като отмъстител, като легендарен змей. Стъпките му изстискваха кръв, дъхът му запалваше пожари.

В Черкаси се спря с главните си сили, а изпрати напред татарите под командата на Тухай бей и на дивия Кривонос, които настигнаха хетманите при Корсун и ги нападнаха, без да се колебаят. Но трябваше скъпо да платят за смелостта си. Отблъснати, изпосечени, превърнати на пихтия, те се отдръпнаха в паника.

Хмелницки се вдигна веднага и тръгна да им помогне. По пътя го настигна вест, че пан Шенявски заедно с няколко полка се е присъединил към хетманите, които напуснали Корсун и вървят към Богослов. Това беше истина. Хмел зае Корсун без съпротива, остави в него колите, хранителните припаси, с една дума, целия обоз и веднага полетя подир тях.

Нямаше нужда да ги гони дълго, защото още не бяха отишли далеч. При Крута балка неговите предни стражи се натъкнаха на полския обоз.

На пан Скшетуски не беше съдено да види битката, защото заедно с обоза остана в Корсун. Захар го настани на централния площад, в дома на пан Забокшицки, който преди това беше обесен от простолюдието — и сложи стража от остатъците от миргородския курен, защото тълпата непрекъснато грабеше къщите и убиваше всекиго, който й се стореше поляк. През строшените прозорци пан Скшетуски виждаше групите пияни селяни, окървавени, със запретнати ръкави на ризите, да се влачат от къща на къща, от дюкян на дюкян и да претърсват всички ъгли, стрехи и тавани; от време на време страхотен крясък известяваше, че е открит шляхтич, евреин, мъж, жена или дете. Измъкваха жертвата на площада и се гавреха с нея по ужасен начин. В тълпата се биеха помежду си за останки от телата, с наслада мажеха с кръв лицата и гърдите си, увиваха шиите си с черва, от които още се вдигаше пара. Хващаха малките еврейчета за краката и ги разчекваха сред лудия смях на тълпите. Нахвърляха се и на обградените със стража къщи, в които бяха затворени важни пленници, оставени живи, защото очакваха от тях значителен откуп. Тогава застаналите на стража запорожци или татари отблъскваха тълпата, като биеха нападателите по главите с дръжките на пиките, с лъкове или камшици от волска кожа. Така беше и при къщата, където бе настанен пан Скшетуски. Захар заповяда да бият селяните безмилостно, а миргородци изпълняваха заповедта с удоволствие. Защото при бунт низовци с готовност приемаха помощта на простолюдието, но го презираха несравнимо повече, отколкото го презираше шляхтата. Та нали ненапразно се наричаха „благородно родени казаци“! После сам Хмелницки неведнъж е подарявал множество селяни на татарите, които ги откарваха в Крим, а оттам ги продаваха в Турция и Мала Азия.

Така тълпата беснееше на площада и достигаше до такова диво обезумяване, че накрая започнаха взаимно да се избиват. Денят беше към края си. Подпалиха цялата една страна на площада, черквата и къщата на свещеника. За щастие, вятърът издухваше огъня към полето и пречеше да се разшири пожарът. Но огромното зарево освети толкова ясно площада, като че ли това бяха слънчеви лъчи. Горещината стана нетърпима. Отдалече долиташе страхотният грохот на оръдията — очевидно битката край Крута балка ставаше все по-ожесточена.

— Трябва да е станало напечено за нашите там! — мърмореше старият Захар. — Хетманите не се шегуват. Хей, пан Потоцки е истински войник.

После посочи през прозореца към простолюдието.

— О! — каза той. — Сега те вилнеят, но ако Хмел бъде бит, и с тях ще се гаврят!

В тоя момент се разнесе тътнеж и на площада се втурнаха няколко десетки конници на запенени коне. Почернелите им от барута лица, изпомачканите дрехи и увитите с парцали глави показваха, че идат направо от сражението.

— Хора! Който вярва в Бога, да се спасява! Ляхите бият нашите! — викаха те до небесата.

Вдигна се крясък и настъпи бъркотия. Тълпата се разлюля като вълни, тласната от вихър. Внезапно дива паника овладя всички. Хвърлиха се да бягат. Но понеже улиците бяха заприщени от коли, а една част от площада бе в огън, нямаше къде да бягат.

Простолюдието започна да се блъска, да крещи, да бие, да се души и да вие за милост, при все че неприятелят беше още далеко.

Като чу какво става, поручикът едва не полудя от радост: той започна да тича из стаята като умопобъркан, да се бие с всички сили в гърдите и да вика:

— Знаех, че така ще стане! Кълна се, че знаех! Бой с хетманите е бой с цялата Жечпосполита! Дойде часът на наказанието! Какво е това?

Отново се разнесе тътнеж и тоя път близо няколкостотин конници, все татари, се появиха на площада. Изглежда, че те бягаха слепешката. Тълпата им препречваше пътя, те се хвърлиха върху нея, почнаха да я газят, да я бият, разпръсваха я, сечеха я и си пробиваха с конете път към Черкаси.

— Бягат като вихър — извика Захар.

Едва каза тия думи и прелетя втори отряд, а след него трети. Изглежда бягството беше всеобщо. Стражите при къщите започнаха да се въртят неспокойно и също проявяваха желание за бягство. Захар изскочи пред вратата на къщата.

— Стой! — викна той на своите миргородци.

Димът, горещината, паниката, конският тропот, изплашените гласове, воят на осветената от пожарите тълпа — всичко това се сля в една пъклена картина, която поручикът гледаше от прозореца.

— Какъв ли погром трябва да е там? Какъв ли погром! — викаше той на Захар, без да гледа, че казакът не може да сподели радостта му.

В това време отново отряд бегълци прелетя като светкавица. Грохотът на оръдията разтърсваше корсунските къщи из основи. Внезапно някакъв пронизителен глас започна да вика току под къщата:

— Спасявайте се! Хмел е убит! Кшечовски е убит! Тухай бей убит!

На площада настъпи истински край на света. Хората се хвърляха обезумели в пламъците. Поручикът падна на колене и вдигна ръце нагоре.

— Всемогъщи Боже! Велики и справедливи Боже — слава на тебе във висините!

Захар се втурна от пруста в стаята и прекъсна молитвата му.

— Детето ми — извика той задъхан, — излез и обещай милост на миргородци, защото искат да бягат, а ако избягат, тук ще нахлуе тълпата!

Скшетуски излезе пред къщата. Миргородци се въртяха неспокойно пред дома и проявяваха истинско желание да напуснат поста си и да офейкат всички в града. Откъм Крута балка непрекъснато долитаха нови отряди от разбити, като че ли понесени на криле. Бягаха селяни, татари, казаци от гарнизоните, запорожци, всички страшно размесени. И все пак главните сили на Хмелницки като че ли още се съпротивляваха и сражението навярно не беше още напълно решено, защото оръдията гърмяха с удвоена сила.

Скшетуски се обърна към миргородци.

— Затова, че пазихте вярно моята особа — каза той надменно, — няма нужда да се спасявате с бягство, аз ви обещавам покровителство и милост от страна на хетмана.

Миргородци до един свалиха шапки, а той сложи ръце на кръста и загледа гордо към тях и към площада, който опустяваше все повече. Каква промяна на съдбата! Ето, пан Скшетуски, до неотдавна още пленник, влачен подир казашкия обоз, сега стоеше между дръзките казаци, като господар между крепостните си, като шляхтич сред простолюдието, като хусар от брониран полк между обозната прислуга. Той — пленникът — сега обещаваше милост и пред него шапките се сваляха от главите, а покорните гласове викаха с оня тъжен, провлечен тон, който издава страх и готовност да се предадат:

— Помилвайте ни, пане!

— Каквото казах, ще стане! — каза поручикът.

И той наистина беше уверен в своето ходатайство пред хетмана, който му беше познат, защото много пъти му беше носил писма от княз Йереми и бе успял да спечели благоволението му. Сега стоеше с ръце на кръста, а осветеното му от блясъка на пожара лице излъчваше радост.

„Ето, войната е свършена! Ето, вълната се разби в прага! — мислеше той. — Пан Чарнецки беше прав: неизчерпаема е силата на Жечпосполита, непоколебима е нейната мощ.“

И като мислеше така, гърдите му се пръскаха от гордост. Не дребнава гордост, която произтича от очакваното отмъщение, от унизяването на врага или от възвърнатата свобода, която вече очакваше да придобие след малко, или от това, че сега сваляха пред него шапки — чувстваше се горд, че е син на тая победоносна, могъща Жечпосполита, пред прага на която се разбива и рухва всяка злоба, всяко посегателство, всеки удар, както адските сили се разбиват в небесния праг. Той се чувстваше горд като шляхтич патриот, че беше подкрепен и не се беше разочаровал във вярата си. Не желаеше вече отмъщение.

„Разгроми като кралица и прости като майка“ — мислеше той.

В това време тътнежът на оръдията се превърна в непрестанен грохот.

Отново по пустите улици затропаха конски копита. На площада като мълния долетя върху неоседлан кон казак без шапка, само по риза, с разсечено от меч лице, от което бликаше кръв. Той се втурна, спря коня, разпери ръце и като поемаше въздух с отворена уста, започна да вика:

— Хмел бие ляхите! Светлейшите панове, хетмани и полковници, рицари и кавалери са победени!

Каза това, олюля се и се строполи на земята. Миргородци скочиха да му помогнат.

Пламък и бледност преминаха по лицето на пан Скшетуски.

— Какво говори той! — рече трескаво поручикът на Захар. — Какво се е случило? Не може да бъде. За Бога, това не може да бъде!

Тишина! Само пламъците съскат по противоположната страна на площада, хвърчат снопове искри, а понякога изгорена къща рухва с шум. Но ето че летят нови вестители.

— Ляхите са бити! Ляхите бити!

След тях иде отряд татари — вървят бавно, защото са обкръжили пешаци, очевидно пленници.

Пан Скшетуски не вярва на очите си. Той познава веднага униформата на хетманските хусари у пленниците и започва да пляска с ръце и с някакъв странен, чужд глас да повтаря упорито:

— Не може да бъде! Не може да бъде!

Грохотът на оръдията се чува още. Сражението не е свършило. По неопожарените улици обаче прииждат тълпи от запорожци и татари.

Лицата им са черни, гърдите дишат тежко — но се връщат сякаш упоени, пеят песни!

Така се връщат войници след победа.

Поручикът побледня като мъртвец.

— Не може да бъде — повтаряше той все по-дрезгаво, — не може да бъде… Жечпосполита…

Нещо ново привлича вниманието му.

Влизат казаците на Кшечовски и носят цели снопове знамена. Идват до средата на площада и ги хвърлят на земята. За зла чест — полски. Оръдейният грохот отслабва, в далечината се чува тропот на коли, които приближават. Отпред върви една висока казашка талига, зад нея цяла редица други, всичките заобиколени от казаци от пашковския курен, с жълти шапки. Те минават досами къщата, при която стоят миргородци. Пан Скшетуски заслони чело с ръка, защото блясъкът от пожарите го заслепяваше, и се вгледа в пленниците, които седяха в първата кола.

Внезапно се дръпна назад, замаха с ръце във въздуха като човек, ранен със стрела в гърдите, а от устата му се изтръгна страшен свръхчовешки вик:

— Боже, Света Богородице! Това са хетманите!

И падна в ръцете на Захар, мъгла се спусна пред очите му, а лицето му се опна и вцепени като на мъртвец.

След няколко минути трима конници пристигнаха на корсунския площад начело на безброй полкове. Този, който беше в средата, облечен в червено, яхаше бял кон, подпираше се в хълбока с позлатен жезъл и гледаше гордо като крал.

Това беше Хмелницки. От двете му страни яздеха Тухай бей и Кшечовски.

Жечпосполита лежеше в прах и кръв под краката на казака.

Бележки

[1] Самоил Величко, с. 62. — Б.а.

[2] Пръв между равните (лат). — Б.пр.

[3] Съществувание (лат.). — Б.пр.