Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Двадесет и четвърта глава

Пан Скшетуски долетя пръв, преди хоронгвите, в замъка, за да пита за княгиня Елена и Заглоба, но то се знае — не ги намери тук. Нито ги бяха виждали, нито бяха чували за тях, при все че бяха пристигнали вече вести за нападението в Розлоги и за унищожаването на василовския гарнизон. Тогава рицарят се затвори в своята квартира в казармата заедно с измамената си надежда — и скръбта, страхът и грижите отново го връхлетяха. Но той се бранеше от тях, както раненият войник се брани на бойното поле от гарвани и врани, които се трупат над него, за да пият топлата му кръв и да ръфат прясното му месо. Крепеше го мисълта, че Заглоба, такъв майстор в хитрините, ще успее да се промъкне и да се скрие в Чернигов, след като узнае за поражението на хетманите. Той също така си припомни навреме за оня просяк, когото бе срещнал на отиване в Розлоги и който сам бе разказал, че някакъв дявол заграбил неговите и на слугата му дрехи, та трябвало да седи три дни гол в кагамлишките тръстики от страх да се покаже пред света. Внезапно на Скшетуски му хрумна, че Заглоба трябва да е обрал просяка, за да се сдобие с облекло за себе си и за Елена. „Не може да бъде другояче!“ — повтаряше си поручикът и при тая мисъл му ставаше много леко, защото такова преобличане твърде много улесняваше бягството. Той се надяваше също така, че Бог, който бди над невинността, няма да изостави Елена, и в желанието си да спечели още повече благоволението му за нея, реши да се очисти от греховете си. Тогава излезе от казармата и потърси свещеник Муховецки, а когато го намери да утешава някаква млада жена, помоли го да бъде изповядан. Свещеникът го поведе към храма и седна веднага в изповедалнята. След като го изслуша, се залови да го поучава, да съживява и укрепва вярата му, да го утешава и кори. А го кореше, като му казвате, че християнинът не може да се съмнява в силата на Бога, гражданинът не може да плаче над своето нещастие повече, отколкото над нещастието на отечеството, понеже да лееш повече сълзи за себе си, отколкото за обществото, е своего рода егоизъм — както и да скърбиш повече за своята любима, отколкото за всеобщото нещастие. След това той описа тия нещастия, падението и поруганието на отечеството с такива възвишени и трогателни думи, че изведнъж разпали пламенна любов към родината в сърцето на рицаря, от която собствените му нещастия се смалиха до такава степен, че станаха почти незабележими. Очисти го също от ожесточеността и ненавистта, която съзря у него против казаците. „Ще ги преследваш — казваше свещеникът — като неприятели на вярата, на отечеството, като съюзници на неверниците, но ще им простиш като хора, които са причинили зло лично на тебе, от сърце ще им простиш и няма да си отмъщаваш. А когато направиш това, аз вече виждам, че Бог ще те зарадва, ще ти върне твоята любов и ще ти изпрати успокоение…“

След това свещеникът го прекръсти, благослови го и излезе, като му нареди до сутринта да лежи проснат на кръст пред разпятието Христово.

Храмът беше пуст и тъмен, само две свещи блещукаха пред олтара и хвърляха червени и златисти блясъци върху лицето на Христос, издялано от алабастър и пълно със сладост и страдание. Цели часове минаваха, а поручикът седеше неподвижен, сякаш мъртъв — но и все по-ясно чувстваше, че горестта, отчаянието, омразата, болката, грижата, страданието се изтичат от сърцето му, изпълзяват от гърдите му, пълзят като змии и се крият някъде в мрака. Почувства, че диша по-леко, че сякаш в него нахлува ново здраве, нови сили, че в главата му става все по-ясно и го обгръща някакво блаженство — с една дума, пред олтара и пред Христос намери всичко, което би могъл да намери човекът на ония векове, човекът на непоколебимата вяра, без следа и сянка от съмнение.

На другия ден Скшетуски беше като възроден. Започна се работа, движение и суетня, защото беше денят на заминаването от Лубни. Офицерите трябваше от сутринта да извъртат преглед на хоронгвите, да проверят дали конете и хората са в ред, после да ги изведат на полето и да ги стягат за похода. Князът беше на литургия в черквата „Свети Михал“, после се върна в замъка и приемаше депутации от православното духовенство и от гражданите на Лубни и Хорол. Той беше седнал на трон в залата, рисувана от Хелм, обкръжен от най-първите рицари, и тук лубнинският кмет Груби се сбогува с него на руски от името на всички градове, които спадаха към заддпепърската държава. Най-напред той го помоли да не заминава и да не ги оставя като овци без пастир, което като чуха другите делегати, скръстиха ръце и заповтаряха: „Не заминавай! Не заминавай!“ Когато князът отговори, че това е невъзможно, паднаха в краката му и започнаха да изразяват своята скръб или се преструваха, че скърбят за добрия си господар, защото се говореше, че мнозина от тях, въпреки цялото благоволение на княза, повече симпатизирали на казаците и Хмелницки. Но по-заможните хора се страхуваха от тълпата, тъй като се предполагаше, че тя ще въстане веднага след заминаването на княза с войската му. Князът отговори, че се е мъчил да им бъде не господар, а баща, и ги заклеваше да останат верни на краля и Жечпосполита, общата майка на всички, под чието крило те не са били онеправдавани, живели са в мир, растяла е тяхната заможност и не са изпитвали никакво иго, което други не биха пропуснали да им наложат. С подобни думи той се сбогува и с православното духовенство, след което дойде часът на заминаването. Едва тогава плачовете и риданията на прислугата се разнесоха по целия замък. Момичетата от свитата на княгинята припадаха, а панна Ана Борзобогата едва бе свестена. Само княгинята седна със сухи очи и вдигна глава в каретата, защото гордата господарка се срамуваше да показва страданието си пред хората. Тълпи от народ стояха около замъка, всички камбани в Лубни биеха, поповете благославяха с кръстен знак заминаващите, върволиците от коли, карети и каруци едва можеха да преминат през портата на замъка.

Най-сетне и сам князът възседна коня си. Полковите знамена се сведоха пред него, оръдията по валовете загърмяха; плачовете, хорската гълчава и викове се смесиха със звъна на камбаните, с изстрелите, със звука на военните тръби, с гърмежа на барабаните. Тръгнаха.

Най-напред вървяха двете татарски хоронгви, командвани от Розтворовски и Вершул, после артилерията на пан Вурцел, пехотата на полковник Махницки, зад тях пътуваше княгинята със свитата си и целия двор, колите с вещите, подир тях влашката хоронгва на пан Биховец и най-сетне останалата войска, отборните полкове тежка кавалерия, бронираните и хусарските хоронгви, а целият поход завършваше с драгуните и казаците.

Зад войската се точеше безкрайна и пъстра като змия върволица от шляхтишки коли със семействата на всички, които не искаха да останат в Задднеприето след заминаването на княза.

Полковите музики свиреха, но сърцата бяха свити. Като гледаше градските стени, всеки си мислеше: „Мили доме, дали ще те видя пак през живота си?“ Лесно е да замине човек, но трудно е да се върне. А пък всеки оставяше някаква част от душата си и сладък спомен по тия места. Затова всички очи се обръщаха за последен път към замъка, към града, към кулите на католическите черкви и кубетата на православните храмове, към покривите на къщите. Всеки знаеше какво оставя тук, но не знаеше какво го чака там, в оная синя далечина, към която се движеше цялата колона…

Скръб владееше всички души. Градът зовеше подир заминаващите със звъна на камбаните, сякаш молеше и заклинаше от своя страна да не го напускат, да не го оставят в несигурност, да не го излагат на бъдещата лоша съдба; зовеше, сякаш с тоя тъжен звън на камбаните искаше да се сбогува и да се запечата в паметта…

И така, при все че походът се отдалечаваше, главите бяха обърнати към града, а по всички лица се четеше въпросът: „Дали не за последен път?“

Точно така! От цялата тая войска и навалица, от хилядите, които в тоя момент вървяха заедно с княз Вишньовецки, нито той самият, нито който и да било друг щеше да види отново тоя град и тая страна.

Тръбите свиреха. Походът се движеше бавно, но непрекъснато и след някое време градът започна да се забулва от светлосиня мъгла, къщите и покривите се сливаха в една маса, която светеше силно на слънцето. Тогава князът препусна напред коня си и като излезе на една висока могила, застана неподвижен и гледа дълго. Защото тоя град, който блестеше сега на слънцето, и целият този край, който се виждаше от могилата, беше дело на неговите предци и негово собствено. Защото князете Вишньовецки бяха превърнали тия глухи някога пустини в заселен край, отворили ги бяха за човешки живот и може да се каже: те бяха създали Задднеприето. А най-голямата част от това дело беше създал именно князът. Той бе строил тия черкви, чиито кули се синеят ей там над града, той бе укрепил града, той го бе свързал с пътища с Украйна, той изкореняваше горите, пресушаваше блата, издигаше замъци, основаваше села и заселища, докарваше жители, преследваше грабителите, бранеше от татарски нападения, поддържаше мира, желан от земеделеца и търговеца, утвърждаваше закона и справедливостта. Чрез него тоя край живееше, развиваше се и цъфтеше. Той му беше душата и сърцето — а сега дойде време да напусне всичко това.

И не за грамадното богатство, равно на цяло немско княжество, скърбеше князът, а понеже се беше привързал към това дело на собствените си ръце и знаеше, че когато той няма да бъде тук, ще изчезне всичко, че многогодишната работа ще бъде унищожена веднага, че трудът ще отиде на вятъра, ще се развихрят дивите инстинкти, пожари ще погълнат селата и градовете, татарин ще пои конете си в тия реки, гора ще израсте върху пепелищата и — ако е рекъл Бог той да се върне — ще трябва всичко, съвсем всичко да се започва отново — а може би вече няма да има и тия сили, и времето няма да стигне, и вяра като предишната няма да се намери. Тук бяха изминали годините, които бяха за него слава пред хората, заслуга пред Бога — а сега славата и заслугата ще се разпръснат като дим…

И две сълзи бавно се търколиха по бузите му.

Това бяха последните сълзи, след които в тия очи останаха само светкавици.

Конят на княза протегна тия и зацвили, а на неговото цвилене веднага отговориха другите коне от хоронгвите. Тия гласове сепнаха княза от замислеността му и го изпълниха с утеха. Ами че на него му остават още шест хиляди верни другари, шест хиляди саби, благодарение на които светът стои пред него открит и които унилата Жечпосполита чака като единствено спасение. Със задднепърския спокоен живот беше свършено, но там, където гърмят оръдия, където села и градове горят, където нощем цвиленето на татарските коне и казашките крясъци се смесват с плача на робите, със стоновете на мъже, жени и деца — там полето е открито, за да се сдобие и със славата на спасител, и с прозвището баща на отечеството… Кой ще протегне ръка за тоя венец, кой ще спасява така опозорената, стъпкана от селяшките крака, унизена, над гроб надвесена родина, ако не той — князът, ако не тая войска, която ето там долу святка и блести с насочено към слънцето оръжие?

В тоя момент походът минаваше в подножието на могилата и при вида на княза, застанал с жезъл в ръка на върха под кръста, изведнъж от гърдите на всички войници се изтръгна възгласът:

— Да живее князът! Да живее нашият вожд и хетман Йереми Вишньовецки!

И стотици знамена се сведоха под краката му, хусарите издадоха страшен звук със своите карваши[1], котлите загърмяха в съпровод на възгласите.

Тогава князът извади сабята си, издигна я към небето, повдигна очи нагоре и заговори така:

— Аз, Йереми Вишньовецки, руски воевода, княз на Лубни и Вишньовец, се заклевам пред тебе, Боже, пред Светата едносъщна троица и пред тебе, Пресвета майко, че като вдигам тая сабя срещу бунтовниците, от които е опозорено отечеството, няма да я прибера в ножницата, докато имам сили и живот, докато не измия тоя позор, докато не сваля всеки неприятел в краката на Жечпосполита, докато не усмиря Украйна и не потопя в кръв селските бунтове. И понеже давам тоя обет с чисто сърце, помогни ми, Боже — амин!

След като каза това, той стоя още малко с поглед към небето, после слезе бавно с коня си от могилата към хоронгвите. Вечерта войската стигна до Басан, село на пани Криницка, която посрещна княза коленичила на вратата, защото селяните вече бяха обградили имението й и тя се отбраняваше, подпомагана от най-вярната си прислуга, когато внезапното пристигане на войската спаси нея и деветнайсетте й деца, четиринайсет от които бяха момичета. Князът заповяда да изловят нападателите, а същевременно изпрати Понятовски, ротмистър на казашката хоронгва, при Канев, който същата нощ докара петима казаци от васютинския курен. Всички те бяха участвали в корсунската битка и когато започнаха да ги пекат на огън, дадоха пълен доклад за нея на княза. Те увериха също така, че Хмелницки още се намира в Корсун, а Тухай бей с пленници, плячка и с двамата хетмани е потеглил за Чигирин, откъдето щял да замине за Крим. Чувало се също, че Хмелницки много го молил да не изоставя запорожката войска и да тръгне срещу княза, но мурзата не се съгласявал и казвал, че след разбиването на войската и хетманите казаците могат сами да се справят, а той нямало да чака повече, защото пленниците му измирали. Разпитани за силите на Хмелницки, те казаха, че са двеста хиляди, но доста разпуснати, а добри войници — само около петдесет хиляди, тоест запорожците и казаците, които са служили при пановете или в крепостите, но се присъединили към бунта.

След тия сведения духът на княза се повиши, защото той се надяваше, че отвъд Днепър неговите сили ще почнат да растат поради присъединяването на шляхтичи, бегълци от разбитата кралска войска, и военни шляхтишки отреди. На другия ден той продължи пътя си.

След Переяслав войската навлезе в огромни глухи гори, които се простираха по течението на Трубеж чак до Козелец и по-нататък до Чернигов. Беше вече краят на май — страхотни горещини. В горите вместо да е хладно беше толкова задушно, че хората и конете не можеха да си поемат дъх. Добитъкът, каран подир войската, падаше на всяка крачка или надушеше ли вода, като луд тичаше към нея, катурваше коли й предизвикваше суматоха. И коне започнаха да падат, особено непоносими поради неизброимите насекоми и твърде силната миризма на смола, която дърветата изпущаха по-изобилно поради горещините.

Влачиха се така четири дни, най-сетне на петия жегата стана непоносима. През нощта конете започнаха да пръхтят, а добитъкът мучеше жално, сякаш предвиждаше някаква опасност, за която хората още не можеха да се досетят.

— Кръв надушват! — говореше се в колоната сред тълпите побягнали шляхтишки семейства.

— Казаци ни преследват! Ще има битка!

При тия думи жените започнаха да плачат — вестта стигна до прислугата, вдигна се олелия — колите започнаха да се надминават една друга или да се отбиват слепешката от пътя в гората, където се заклещваха между дърветата.

Но изпратените от княза хора бързо възстановиха реда. Разпратени бяха на всички страни разезди, за да проверят дали наистина някаква опасност не заплашва войската.

Пан Скшетуски, който бе отишъл като доброволец заедно с Волоша, се върна пръв на разсъмване и веднага отиде при княза.

— Какво има? — попита Йереми.

— Ваша светлост, горите горят.

— Запалени?

— Да. Улових няколко души, които признаха, че Хмелницки е изпратил доброволци, които да вървят подир ваша княжеска светлост и да палят огън, щом вятърът е благоприятен.

— Живи е искал да ни опече, без да води битка. Дай тук тия хора! След малко бяха въведени трима пастири, диви, глупави, уплашени, които веднага признаха, че наистина им е било наредено да подпалят горите.

Те признаха също, че и войска била вече изпратена срещу княза, но тя вървяла по друг път към Чернигов, по-близо до Днепър.

В това време се върнаха и другите разезди и всеки носеше една и съща вест.

— Горите горят.

Но изглежда, че князът никак не се тревожеше.

— Това е варварски начин — рече той, — но никаква полза от него! Огънят няма да премине отвъд реките, които се вливат в Трубеж.

И наистина в Трубеж, покрай който походът се движеше на север, се вливаха толкова рекички, които тук-таме образуваха широки мочурища, че нямаше опасност огънят да се прехвърли през тях. Необходимо беше след всяка река гората да бъде отново подпалвана.

Скоро разездите установиха, че така именно се постъпва. И всеки ден докарваха подпалвачи, с които окичваха крайпътните борове.

Огънят се разширяваше бързо, но надлъж по реките на изток и запад, а не на север. Нощем небето ставаше червено, докъдето поглед стига. От вечерта до разсъмване жените пееха молитвени песни. Уплашените диви животни от пламтящите гори търсеха убежище на пътя и следваха похода, като се смесваха със стадата домашни животни. Вятърът носеше пушеци, които закриха целия хоризонт. Войската и колите се движеха като в гъста мъгла, през която не се виждаше нищо. Гърдите нямаха какво да дишат, димът смъдеше в очите, а вятърът докарваше все повече. Слънцето не можеше да пробие през тия облаци и нощем беше по-светло, отколкото денем, защото светеха пожарищата. Гората изглеждаше, че няма край.

През такива обхванати от огъня гори и пушеци водеше княз Йереми своята войска. Заедно с това дойдоха вести, че неприятелят иде от другата страна на Трубеж, но не се знаеше колко голяма е неговата сила — все пак татарите на Вершул провериха и установиха, че той е още много далеко.

В това време в стана една нощ пристигна пан Суходолски от Боденки, от другата страна на река Десна. Той беше някогашен дворянин с право да подава ръка на княза, който преди няколко години се беше оттеглил на село. Пан Суходолски също бягаше от селяните, но донесе една новина, за която още не се знаеше сред войската.

И тя предизвика голямо смущение, когато, запитан от княза за новини, Суходолски отговори:

— Лоша работа, ваша княжеска светлост! Сигурно вече знаете както за погрома над хетманите, така и за смъртта на краля.

Князът, който седеше на малка походна табуретка пред палатката, скочи:

— Какво? Кралят умрял?

— Милостивият господар предаде Богу дух в Мереч цяла седмица преди погрома при Корсун — каза Суходолски.

— Бог в своето милосърдие не му е дал да доживее тоя момент! — отговори князът. После се хвана за главата и продължи: — Страшни времена идват за Жечпосполита. Конвокации[2] и елекции[3] — interregnum[4], крамоли и задгранични машинации сега, когато целият народ трябва да се превърне в един меч, в една ръка. Бог ще да е отвърнал от нас лицето си и в своя гняв се кани да ни накаже за греховете ни. Само крал Владислав можеше да угаси тоя пожар, защото казаците премного го обичаха, а и беше войнствен господар.

В тоя момент петнайсетина офицери, между които Зачвилиховски, Скшетуски, Барановски, Вурцел, Махницки и Поляновски, се приближиха до княза, който им рече:

— Ваша милост панове, кралят е умрял!

Шапките бяха свалени като по команда. Лицата станаха сериозни, тая толкова неочаквана вест сякаш отне говора на всички. Едва след малко избухна всеобща скръб.

— Дай му, Боже, вечен покой — каза князът.

— И светлото му име да пребъде във вековете!

Малко след това свещеник Муховецки запя „Dies irae“[5] и сред тия гори, сред тоя дим неизразимо униние обхвана сърцата и душите. На всички се струваше, че сега вече сякаш са останали сами на тоя свят пред страшния неприятел… и че срещу него нямаха никого другиго освен своя княз.

Затова всички обърнаха очи към него и нова връзка възникна между него и войнството.

Същия ден вечерта князът рече на Зачвилиховски така, че го чуха всички:

— На нас ни е необходим войнствен крал, затова, ако Бог позволи да дадем нашия глас на елекциите, ще го дадем за принц Карол, който има по-войнствен дух от Кажимеж.

— Vivat Carolus rex![6] — завикаха офицерите.

— Vivat! — повториха хусарите, а подир тях цялата войска. Но едва ли князът воевода е очаквал, че тия възгласи в Задднеприето сред глухите черниговски гори, ще стигнат чак до Варшава и ще изтръгнат от ръцете му жезъла с голямата корона.

Бележки

[1] Метални нараменници (унг.). — Б.пр.

[2] Заседания на шляхтата преди избори за крал (лат.). — Б.пр.

[3] Избори за крал (лат.). — Б.пр.

[4] Междуцарствие (лат.). — Б.пр.

[5] „Ден на гнева“ — начални думи на католическа заупокойна молитва (лат.). — Б.пр.

[6] Да живее крал Карол. — Б.пр.