Хенрик Сенкевич
С огън и меч (39)

Тридесет и девета глава

Когато пан Заглоба се намери сам начело на своя отред, веднага се почувства неудобно, дори зле, и много би дал да бяха при него Скшетуски, Володийовски или пан Лонгинус, от които в душата си се възхищаваше най-силно и при които се чувстваше съвсем в безопасност. Така сляпо вярваше той в тяхната досетливост и мъжество.

Затова отначало яздеше доста мрачен начело на своя отред, оглеждаше се подозрително на всички страни, мислено си представяше опасностите, на които би могъл да налети, и мърмореше:

— Все пак по-добре би било, ако някой от тях беше тук. За каквото Бог е предназначил някого, за това го е създал, а тия тримата би трябвало да се родят насекоми, защото обичат да кацат на кръв. На война те се чувстват така, както другите хора при кана с вино или както рибата във вода. За тях войната е забавление. Коремът им е лек, а ръцете тежки. Виждал съм Скшетуски, като се бие, и знам, че е peritus^[1]. Той така трепе хора, както калугерът чете молитви. Това е неговата любима професия. На оня литовец, който няма собствена глава, а търси три чужди, нищо не може да му убегне. Най-малко познавам оня малък палавник, но и той трябва да е люта оса. Като си спомня какво видях при Константинов и какво ми разказваше Скшетуски за него — оса ще да е! За щастие, той се движи близо до мене и мисля, че най-добре ще направя да се присъединя към него, защото, ако зная накъде да вървя, кучетата да ме ядат.

Пан Заглоба се почувства много самотен на тоя свят, та дори сам започна да се оплаква от самотата си.

— Така е то! — мърмореше той. — Всеки има на кого да се облегне, а аз какво? Ни другар, ни баща, ни майка. Сирак съм, и толкоз!

В тоя миг вахмистър Космач се приближи до него:

— Ваша милост командире, накъде отиваме?

— Накъде отиваме ли? — повтори пан Заглоба. — А? Изведнъж той се изправи на седлото и засука мустак.

— Към Каменец, ако бъде такава волята ми! Разбираш ли, ваша милост вахмистър?

Вахмистърът се поклони и се отдръпна мълчаливо при редиците, без да може да разбере защо командирът се разсърди. А пан Заглоба хвърли наоколо още няколко заплашителни погледа, после се успокои и продължи да мърмори:

— Ако тръгна към Каменец, ще дам да ми ударят сто тояги по голо. Тюх, да се не види! Да беше някой от тях при мене, по-висок дух щях да имам. Какво ще правя аз с тия сто души? По-добре да съм сам, че тогава човек може да се надява на хитростта си. А сега сме много, за да воюваме с хитрост, и малко, за да се защитаваме. Много несполучливо беше това хрумване на Скшетуски — да дели разезда. И накъде да тръгна сега? Зная какво има зад мене, но кой ще ми каже какво е пред мене и кой ще ми гарантира, че дяволите не са заложили там някаква клопка? Кривонос и Богун! Хубава бесовица! Дано ги дяволи дерат! Боже, пази ме поне от Богун! Скшетуски иска да се срещне с него — послушай го, Господи! Желая му това, което сам желае, защото съм му приятел… Амин! Ще стигна до Збруч и ще се върна в Ярмолинци, а пленници за разпит ще им докарам повече, отколкото искат. Това не е трудна работа.

Внезапно Космач се приближи до него:

— Ваша милост командире, някакви конници се виждат зад възвишението.

— Да вървят по дяволите! Къде? Къде?

— Ами там, зад хълма. Знамена видях.

— Войска ли е?

— Изглежда, че е войска.

— Кучетата да ги ядат. А много ли са?

— Не се знае, защото са далеко. Да бяхме се скрили тук, зад ония скали, ще ги нападнем ненадейно, защото пътят им е оттук. Ако са много, пан Володийовски не е далеко, ще чуе гърмежите и ще долети на помощ.

Неочаквано смелостта замая главата на пан Заглоба като вино. Може би отчаянието му вдъхна такава готовност за действие, а може би надеждата, че пан Володийовски е още близо, затова той извади сабята си, хвърли заплашителен поглед наоколо и викна:

— Скрийте се зад скалите! Ще ги нападнем изневиделица! Ще ги науча тия негодници!…

Опитните войници на княза веднага завиха към скалите и в миг се наредиха в боен ред, готови за неочаквано нападение.

Мина цял час: най-сетне се чу гълчава на далечно множество, ехото носеше отгласи от весели песни, а след малко до ушите на спотаилите се войници достигнаха звуци на цигулки, гайди и дайре. Вахмистърът отново се приближи до пан Заглоба и каза:

— Това не е войска, пане командир, не са казаци. Това е сватба.

— Сватба ли? — рече Заглоба. — Ще им засвиря аз, нека почакат малко!

След тия думи той тръгна с коня, а след него войниците и се строиха в редици на пътя.

— След мене! — викна заплашително Заглоба.

Всички войници полетяха в тръс, а после в галоп, заобиколиха скалата и внезапно застанаха до самата група от хора, смутени и разтревожени от неочакваната гледка.

— Стой! Стой! — викаха от двете страни.

Това беше наистина селска сватба. Най-напред яздеха на коне гайдар, теорбист, цигулар и двама с дайрета, вече малко пийнали, които свиреха шумно игриви танцови мелодии. Зад тях яздеше булката, хубава девойка, с тъмен жупан и с отпусната върху раменете коса. Заобикаляха я шаферките, които пееха песни и носеха нанизани на ръцете венци — а всички девойки бяха на коне, яхнали по мъжки, нагиздени, накичени с полски цветя, и отдалеч изглеждаха като група казаци. Във втората редица на буен кон яздеше младоженецът сред шафери с венци на дълги пръти, подобни на пики; шествието завършваха родителите на младоженците и гостите, всички на коне. Само буретата с водка, медовина и бира бяха натоварени на леки, постлани със слама каручки, и бълбукаха примамливо по неравния каменист път.

— Стой! Стой! — викаха от двете страни, след което сватбеното шествие се обърка. Момичетата започнаха да викат пронизително и се отдръпнаха назад, а момците и по-възрастните сватбари изскочиха напред, та с гърдите си да заслонят младите девойки от неочаквано нападение.

Пан Заглоба скочи пред тях и като размахваше сабя и святкаше с нея в очите на уплашените селяни, започна да крещи:

— Ах вие, хайти такива, кучи опашки, бунтовници! Бунт ще вдигате, а! С Кривонос сте, негодници, а? Тръгнали сте да шпионирате? Препречвате пътя на войската, така ли? Ръка срещу шляхтата вдигате, а? Ще ви дам аз да се разберете, мръсни кучешки души! Във вериги ще заповядам да ви оковат, на кол да ви набият, нехранимайковци, поганци! Сега ще платите за всички престъпления!

Стар и бял като гълъб сватбар слезе от коня, приближи се до шляхтича и като хвана покорно стремето му, започна да се кланя до пояс и да моли:

— Смилете се, светлейши рицарю, не погубвайте бедните хора. Бог ни е свидетел, че сме невинни, не на бунт сме тръгнали, ние се връщаме от черква, от Гусятин: венчахме нашия роднина Димитър ковача с Ксеня, дъщерята на бъчваря. Ние сме сватбари, сватбен кравай носим.

— Това са невинни хора, пане — прошепна вахмистърът.

— Махай се, това са негодници! От Кривонос са дошли на сватба! — изрева Заглоба.

— Дано го гръм удари! — извика старецът. — Очите ни не са го виждали, ние сме бедни хора. Смилете се, светлейши пане, позволете ни да минем, ние никому не правим ало, а знаем своите задължения.

— До Ярмолинци вързани ще отидете!…

— Ще отидем, където заповядате, пане! Ваше право е да заповядате, а ние да слушаме! Но вие бъдете милостив, светлейши рицарю! Заповядайте на пановете войници да не ни правят зло, а сам вие — извинете ни, прости хора сме и покорно бием чело в земята — пийнете с нас за щастието на младоженците… Пийнете, ваша милост, за радост на простите хора, както са наредили Бог и светото Евангелие.

— Само да не мислите, че ще ви простя, като пийна — рече остро пан Заглоба.

— Не, пане! — извика радостно старецът. — Не мислим така! Ей, свирачи! — викна той към музиката. — Засвирете за светлейшия рицар, защото светлейшият рицар е добър, а вие, молойци, търчете за медовина, сладка медовина за светлейшия рицар: той няма да направи зло на бедните хора. Бързо, момчета, бързо! Благодарим, пане!

Молойците се затекоха бързо към буретата, а в това време задрънкаха дайретата, цигулката запищя весело, гайдарят изду бузи и започна да мачка гайдата под мишницата си, сватбарите затръскаха пръчките с венците; като видяха това, войниците започнаха да се приближават все повече, да сучат мустак, да се усмихват и да поглеждат през плещите на молойците към младите девойки. Отново прозвучаха песни — и страхът мина, дори тук-таме се чуха радостни подвиквания: „Уха! Уха!“

Но пан Заглоба не се развесели изведнъж — дори когато му дадоха грамадна кана с медовина, той още продължаваше да мърмори тихо: „Ах, негодници! Ах, нехранимайковци!“ Дори когато бе потопил мустаци в тъмната повърхност на питието, веждите му още не се отпускаха; той повдигна глава и като присвиваше очи и мляскаше с устни, започна да преценява вкуса на питието — след това по лицето му се изписа удивление, но и възмущение.

— Какви времена! — измърмори той. — Селяндури да пият такава медовина! Боже, ти виждаш това и не пращаш мълнии!

След тия думи той навири каната и я изпразни до дъно.

А сватбарите се престрашиха и дойдоха да молят да не им прави зло и да ги пусне да си вървят. Заедно с тях дойде и булката Ксеня, боязлива, разтреперана, със сълзи в очите, но пламнала и хубава като зора. Тя се приближи и скръсти умолително ръце: „Простете ни, пане!“ и почна да целува жълтия ботуш на пан Заглоба. Сърцето на шляхтича веднага омекна като восък.

Той разхлаби кожения си пояс и започна да рови в него, а като изрови последната златна монета от ония, които навремето му беше дал князът, рече на Ксеня:

— Вземи! Дано Бог благослови и тебе, както и всяка невинна душа.

Тук вълнението не му даде да говори повече, защото тая стройна и черновежда Ксеня му припомни княгинята, която пан Заглоба обичаше посвоему. „Къде ли е тя сега, клетата, и дали там я пазят светите ангели?“ — помисли той и вече цял обзет от вълнение, беше готов да се прегръща и побратимява с всекиго.

А сватбарите, като видяха неговата великодушна постъпка, започнаха да викат от радост, да пеят, да се притискат около него и да целуват полите на дрехата му. „Той е добър! — повтаряха в тълпата. — Златен лях! Жълтици дава, зло не прави, добър пан! Слава и щастие за него!“ Цигуларят чак се тресеше, така силно свиреше, очите на гайдаря бяха изскочили навън, ръцете на дайретарите отмаляха от умора. Старият бъчвар, както личеше, голям страхливец, до тоя момент се тулеше отзад, но сега излезе напред и заедно с жена си, бъчварката, и със старата ковачка, майка на младоженеца, започнаха да се кланят до пояс и да канят на сватба в хутора, като казваха, че да имат такъв гост е чест и хубаво предзнаменование за младите; че инак ще им бъде криво. Зад тях се кланяха младоженецът и черновеждата Ксеня, която, макар и проста селска мома, веднага разбра, че нейната молба може да постигне най-много. А сватбарите викаха, че хуторът не е далеко, че рицарят няма да се отклони от пътя си, че старият бъчвар е богат и ще извади по-хубава медовина. Пан Заглоба изгледа войниците си: всички те като зайци мърдаха мустаци и очакваха удоволствия от танците и пиенето. Затова — макар да не смееха да молят да отидат на сватбата — пан Заглоба се смили над тях и след малко той, сватбарите, младите девойки и войниците тръгнаха като най-близки приятели към хутора.

Хуторът наистина не беше далеко, а старият бъчвар бе богат, та и сватбата беше шумна. И всички се напиха здравата, а пан Заглоба така се развесели, че беше пръв за всичко. Тогава започнаха да изпълняват странни обреди. Старите жени отведоха Ксеня в малката стая и се затвориха с нея; те се бавиха там дълго, след което излязоха и заявиха, че девойката е като гълъб, като лилия! Тогава радост зацари между сватбарите, които започнаха да викат: „За слава! За щастие!“ Жените започнаха да ръкопляскат и да крещят: „Е, какво? Не казахме ли!“ А мъжете тропаха с крака и всеки танцуваше поотделно с кана в ръка, която изпиваше пред вратата на стаята „за слава“! Така танцува и пан Заглоба, само че за да подчертае своя знатен произход, изпи пред вратата не кана, а половин ведро медовина. После бъчварят, бъчварката и ковачката въведоха младия Димитър в стаята, но понеже той нямаше баща, поклониха се пред пан Заглоба той да замести баща му; пан Заглоба се съгласи и отиде заедно с другите. В това време в трема, където бяха сватбарите, настана тишина, само войниците, които пиеха пред къщата, вдигаха шум, крещяха от радост по татарски и гърмяха с бандолетите си. Но най-голяма радост и пиене започна едва когато родителите се върнаха в трема при сватбарите. Старият бъчвар прегръщаше от радост ковачката, мъжете идваха при бъчварката и я вдигаха на ръце, а жените я славеха, че запазила дъщеря си като собствените си очи, като гълъбче и лилия^[2], след което пан Заглоба тръгна да танцува с нея. Те заситниха един срещу друг, а той пляскаше с ръце, приклякаше и така подскачаше, така удряше с подкованите си ботуши по пода, та чак трески хвърчаха от дъските и обилна пот течеше от челото му. Последваха ги и другите: който можа — в трема, който не можа — на двора, младите девойки с молойците и с войниците. Бъчварят постоянно поръчваше да вадят нови и нови бурета с медовина. Най-сетне цялата сватба излезе на двора — запалиха купища сухи тръни и борина, че вече бе настъпила дълбока нощ, а веселието се превърна в пиене до забрава; войниците гърмяха с бандолети и мускети като през време на битка.

Пан Заглоба, червен и потен, се олюляваше на краката си и бе забравил какво става с него и къде се намира; през парата, която се вдигаше от главата му, той виждаше лицата на сватбарите, но дори да го набучеха на кол, не би могъл да каже кои са тия хора, дето се веселят. Помнеше, че е на сватба — но на чия сватба? Навярно сватбата на пан Скшетуски с княгинята! Тази мисъл му се стори най-невероятна, най-сетне тя се заби като гвоздей в главата му и така го изпълни с радост, че той започна да крещи като луд: „Да живеят! Панове, братя, нека се обичаме! — и непрекъснато обръщаше нови и нови кани с медовина. — За твое здраве, пане, брате, за здравето на нашия княз господар! За нашите успехи!… Дано това бедствие да отмине отечеството!“ Тук той се заля в сълзи и се препъна на път към бурето, а се препъваше все по-често, защото по земята лежаха като на бойно поле след битка множество неподвижни тела. „Боже! — извика пан Заглоба. — Няма вече мъже в тая Жечпосполита. Само пан Лашч умее да пие, вторият е Заглоба — а останалите, Боже опази!“ И той вдигна жално очи към небето — и изведнъж забеляза, че небесните тела не стоят вече спокойно като златни гвоздеи по небосвода, а едни се тресат, сякаш искат да изскочат от небесната си рамка, други се въртят в кръг, трети танцуват казачок едно срещу друго — и пан Заглоба се учуди страшно, а после си каза смаяно:

— Нима само аз не съм пиян in universo^[3]?

Но внезапно и земята се затресе като звездите в безумен въртеж и пан Заглоба се просна на земята.

Скоро го овладяха страшни сънища. Струваше му се, че някакви призраци са седнали върху гърдите му, че го мачкат и притискат към земята, че му връзват ръцете и краката. Едновременно чуваше крясъци и като че ли гърмежи; някаква ярка светлина пронизваше затворените му клепачи и дразнеше очите му с непоносим блясък. Той искаше да се събуди, да отвори очи, но не можеше. Чувстваше, че нещо необикновено става с него, че главата му увисва назад, сякаш го носят за ръцете и краката… После го обзе страх; беше му лошо, много лошо, много тежко. Възвръщаше се някакво полусъзнание — но странно — защото беше съпроводено от такова безсилие, каквото никога не беше изпитвал през живота си. И още веднъж се опита да се размърда, но когато не му се удаде, той се събуди и отвори клепачи.

Тогава погледът му срещна две очи, които се впиваха жадно в него, и това бяха черни като въглен зеници и толкова враждебни, че вече напълно събудилият се пан Заглоба помисли в първия момент, че дяволът гледа към него — и отново притвори клепачи, после пак ги отвори бързо. Очите продължаваха да го гледат упорито — лицето му се стори познато; внезапно пан Заглоба затрепера до мозъка на костите си, студена пот го обля, а по цялото му тяло чак до краката пропълзяха хиляди мравки.

Той позна Богун.