Хенрик Сенкевич
С огън и меч (1)

Първа глава

Дивна беше 1647 година, през която разни знамения по небето и земята предвещаваха какви ли не беди и необикновени събития.

Тогавашни летописци отбелязват, че от пролетта скакалци в невиждани количества се изроили от Дивите поля и унищожили посевите и тревата, което било предзнаменование за татарски нашествия. През лятото се случило голямо слънчево затъмнение, а скоро след това на небето се появила комета. Във Варшава пък били виждали над града гроб и огнен кръст в облаците; и хората се отдавали на пост и раздавали милостиня, защото някои твърдели, че мор ще сполети страната и ще изтреби човешкия род. Най-сетне настъпила такава мека зима, каквато не помнели и най-старите хора. В южните воеводства ледове изобщо не сковали реките, които, подхранвани от топящите се всяка сутрин снегове, излезли от коритата си и изпозалели бреговете. Валели чести дъждове. Степта се размекнала и се превърнала в огромно блато, а слънцето по обед греело толкова силно, че — о, чудо на чудесата! — в Брацлавското воеводство и в Дивите поля зеленина покрила степта и нивята още в средата на декември. Пчелите в кошерите почнали да се роят и бръмчат, добитъкът ревял из дворовете. И когато редът в природата изглеждал по тоя начин обърнат с краката нагоре, всички в Рус^[1] в очакване на необикновени събития обръщали неспокойната си мисъл и очи най-вече към Дивите поля, откъдето по-лесно, отколкото отвсякъде другаде, би могла да се яви опасност. Обаче по тия поля не е ставало нищо необикновено и не е имало никакви други борби и сблъсквания, освен ония, които обикновено се случвали там и за които знаели само орлите, ястребите, гарваните и дивите зверове. Защото такива са си били Дивите поля. Като се отива на юг, последните следи от уседнал живот свършвали недалеко зад Чигирин откъм Днепър, а откъм Днестър — недалеко зад Уман, оттам нататък чак до лиманите и морето — степ и степ, обхваната от двете реки като в рамка. В завоя на Днепър, в Низ, зад праговете още кипял казашки живот, но в самите Диви поля не живеел никой и навярно само по бреговете имало тук-таме „полянки“^[2] като острови сред море. Земята принадлежала номинално на Жечпосполита^[3], но била пустинна и Жечпосполита позволявала на татарите да я използват за пасище; казаците обаче често се противопоставяли и това пасище бивало едновременно и бойно поле.

Никой не е преброил и никой не е запомнил колко битки са станали там и колко хора са паднали. Виждали това само орлите, ястребите и гарваните, а който отдалеко дочувал шум от криле и гракане, който съзирал птици да се въртят над едно и също място, знаел, че там лежат непогребани трупове или кости… Във високата трева устройвали лов на хора като на вълци или на диви кози. Ловувал, който искал. Преследваният от закона човек намирал убежище в дивите степи, пастирът с оръжие пазел стадото си, рицарят там търсел приключения, а разбойникът — плячка. Казак — татарина, татарин — казака. Случвало се цели дружини да бранят стадата от тълпите нападатели. Степта била едновременно пуста и пълна, тиха и страшна, спокойна и на всяка крачка със засади, дива поради дивите поля, но и поради дивите души.

А понякога тук се разигравала страхотна война. Тогава по нея като вълни се носели татарски чамбули^[4], казашки полкове, полски и влашки хоронгви^[5]; нощем конско цвилене съпровождало воя на вълците, гласът на котлите и на месинговите тръби летял чак до Овидското езеро и към морето, а по Черния друм и към Кучманск — същински човешки поток. От Каменец та чак до Днепър границите на Жечпосполита били пазени от станици^[6] и „полянки“ и по неизброимите ята птици, които, плашени от чамбулите, летели на север, се познавало кога пътищата ще се оживят. Ала татаринът, щом се покажел от Черни лес или прегазел Днестър откъм влашката земя, заедно с птиците стигал през степта в южните воеводства.

Но през зимата, за която става дума, птиците не се носеха с крясък към Жечпосполита. В степта беше по-тихо от обикновено. В момента, когато започва нашият разказ, слънцето тъкмо залязваше, а червеникавите му лъчи осветяваха съвсем пустата околност. В северния край на Дивите поля, край река Омелник, чак до устието й, дори най-силният поглед не би могъл да открие нито една жива душа, ни най-малко движение в тъмните, изсъхнали и повехнали буренаци. Само половината от слънчевия диск още надничаше зад хоризонта. Небето беше вече тъмно, а после и над степта постепенно почна все повече да се смрачава. На левия бряг, на едно малко възвишение, което повече приличаше на могила, отколкото на хълм, се белееха остатъци от зидовете на станица, издигната някога още от Теодорик Бучацки, а по-късно унищожена при нападенията. От тия руини падаше дълга сянка. Малко по-нататък лъщяха водите на широко разлетия Омелник, който на това място завива към Днепър. Но блясъците по небето и земята гаснеха все повече. От небето долиташе само грак на жерави, устремени към морето; никакъв друг глас не нарушаваше тишината.

Над пустинята падна нощ, а заедно с нея настъпи часът на духовете. По онова време рицарите, които пазеха по станиците, си разказваха, че нощем в Дивите поля сенките на убитите, намерили там внезапна смърт без изповед и покаяние, ставали и играели хора, на което не можел да им попречи никакъв кръст или черква. Затова, когато започваха да догарят фитилите към полунощ, по станиците четяха молитви за умрелите. Говореше се също така, че тия сенки на конници, които бродят из пустошта, препречват друма на пътниците, стенат и молят за светия кръстен знак. Между тях имало и вампири, които тичали след хората и виели. Опитното ухо отдалеко различавало виенето на вампирите от вълчия вой. Виждани били също цели пълчища от сенки, които понякога толкова се приближавали до станиците, че стражите свирели тревога. Всичко това обикновено предвещавало голяма война. Срещата на отделни сенки също не вещаела нищо добро, но невинаги от това трябвало да се очаква и някакво зло, защото често пъти и жив човек се появявал и изчезвал като сянка пред пътниците, та можело да го сметнат за дух.

Затова и сега не беше никак чудно, че щом нощта падна върху Омелник, веднага при пустата станица се появи някакъв дух или човек. Тъкмо в тоя миг луната надникна иззад Днепър и озари пустошта, върховете на бодилите и степната далечина. Но изведнъж по-долу в степта се появиха някакви други нощни същества. Подвижните облачета току засланяха блясъка на луната и затова тия фигури ту изникваха от сянката, ту отново угасваха. Понякога изчезваха напълно, сякаш се стапяха в сянката. Те се движеха към възвишението, на което стоеше първият конник, прокрадваха се тихо, предпазливо, бавно и се спираха всеки миг.

В движенията им имаше нещо поразително, както и в цялата тая степ, наглед толкова спокойна. Понякога вятърът духваше откъм Днепър и сухите бодили тъжно шумяха, навеждаха се и трепереха, сякаш ужасени. Най-сетне фигурите изчезнаха, скриха се в сянката на руините. В бледата светлина на нощта се виждаше само един самотен конник, който стоеше на възвишението.

Най-сетне тоя шумол привлече вниманието му. Той се приближи до края на възвишението и започна да се взира внимателно в степта. В тоя миг вятърът престана да вее, шумолът затихна, настана пълна тишина.

Внезапно се чу пронизително подсвиркване. Смесени гласове започнаха да крещят пронизително: „Халла! Халла!^[7] Исусе Христе! Спасявай! Бий!“ Разнесоха се изстрели от кремъклийки, червени светлини разкъсаха мрака. Тропотът на коне се смеси със звънтежа на желязо. Някакви нови конници сякаш изникнаха изпод земята. Човек би казал, че внезапно буря се развихри в тая тиха, зловеща пустиня. После човешки стонове се смесиха със страшните крясъци, накрая всичко утихна: битката бе свършила.

Изглежда, че се разиграваше една от честите сцени в Дивите поля.

Конниците се събраха на възвишението, някои слязоха от конете и се взряха внимателно в нещо.

Изведнъж сред мрака се обади силен заповеднически глас:

— Хей там! Секнете огнивата и запалете огън!

Най-напред се посипаха искри, а после бухна пламък от суха тръстика и борина, каквито пътниците през Дивите поля винаги носеха със себе си.

Незабавно в земята беше забит прът с железен светилник и ярката светлина отгоре ясно освети двайсетина души, наведени над някаква фигура, която лежеше неподвижно на земята.

Това бяха войници с червена болярска униформа и с вълчи калпаци. Един от тях, който беше възседнал як кон, изглежда, че предвождаше другите. Той слезе от коня, приближи се до легналия на земята и попита:

— Е, какво, вахмистър? Жив ли е или не?

— Жив е, пане поручик, но хърка, въжето го е задушило.

— Що за човек е той?

— Татарин не е, трябва да е някой знатен.

— Е, слава Богу.

Сега поручикът изгледа внимателно легналия човек.

— Прилича на хетман — рече той.

— И конят му е великолепен, татарски. И ханът няма такъв — отговори вахмистърът. — Ей оня, дето го държат там.

Поручикът погледна и лицето му светна. Отстрани двама редници държаха наистина великолепен жребец, който остреше уши и издул ноздри, протягаше глава и гледаше с ужасени очи към господаря си.

— Но конят, пане поручик, ще остане за нас, нали? — подпита вахмистърът.

— Ах ти, кучешка вяра, на християнин ли искаш да отнемеш коня в степта?

— Но той е плячка…

Едно по-силно изхъркване на задушения прекъсна по-нататъшния разговор.

— Налейте му водка в устата — каза поручикът, — свалете му колана.

— Тук ли ще останем да нощуваме?

— Да, разседлайте конете, запалете голям огън.

Войниците скочиха пъргаво. Едни се заловиха да свестяват и разтриват непознатия, други отидоха за суха тръстика, трети постлаха на земята камилски и мечи кожи за нощуване.

Без да се грижи повече за задушения мъж, поручикът свали колана си и се изтегна на наметалото си край огъня. Той беше още твърде млад човек, сух, мургав, много напет, със слабо лице и голям орлов нос. В очите му се отразяваше страхотна смелост и буйност, но лицето му имаше честен израз. Доста големите му мустаци и явно отдавна небръснатата брада му придаваха по-внушителен вид за възрастта му.

В това време двама слуги се заеха да приготвят вечеря. Сложиха на огъня готови овнешки бутове; свалиха от конете и убитите през деня няколко дропли, няколко полски яребици и една дива коза, която един от слугите веднага започна да дере. Огънят гореше и хвърляше в степта огромен кръг червена светлина. Задушеният човек малко по малко почна да идва на себе си.

Известно време той оглеждаше с кървясали очи непознатите хора и проучваше лицата им; после се опита да стане. Войникът, който преди това бе разговарял с поручика, го повдигна, като го хвана под мишници; друг му пъхна обушек^[8] в ръката и непознатият се облегна на него с цялата си сила. Лицето му беше още червено, жилите издути. Накрая с глух глас изломоти първата дума:

— Вода!

Дадоха му водка и той жадно почна да пие; това изглежда му подейства добре, защото най-сетне, когато махна шишето от устата си, попита с вече чист глас:

— В чии ръце се намирам?

Поручикът стана и се приближи до него.

— В ръцете на тия, които спасиха ваша милост.

— Значи не вие ме хванахте с въже?

— Ние боравим със сабя, не с въже. Ти, ваша милост, обиждаш добрите войници с подозренията си. Уловили те бяха някакви негодници, които се представяха за татари и които, ако си любопитен, можеш да видиш, защото те лежат ето там, заклани като овни.

При тия думи поручикът посочи с ръка няколко тъмни тела, които лежаха малко по-надолу. Непознатият отговори:

— Тогава позволете ми да почина.

Подложиха му едно плъстено седло, той седна на него и потъна в мълчание.

Беше мъж в разцвета на силите си, среден на ръст, с широки рамене, почти атлетично тяло и лице, което се запомня. Главата му беше грамадна, кожата повехнала, силно загоряла, очите черни и леко скосени като на татарин, а над тънките му устни имаше мустачки, които в самия край се разклоняваха в две широки снопчета. Мощното му лице говореше за смелост и гордост. У него имаше нещо, което привличаше и отблъскваше едновременно — хетманска сериозност, съчетана с татарска хитрост, добродушие и дивост.

Като поседя малко на седлото, той стана и съвсем неочаквано, вместо да поблагодари, отиде да разглежда труповете.

— Простак! — измърмори поручикът.

В това време непознатият разглеждаше внимателно всяко лице и клатеше глава като човек, който е отгатнал всичко. После тръгна бавно към поручика, като се потупваше по бедрата и несъзнателно си търсеше колана, изглежда за да мушне ръката си.

На младия поручик не се хареса тая важност на човека, който само преди малко бе развързан, и рече кисело:

— Някой би казал, че ваша милост търсиш познати между тия разбойници или четеш молитва за душите им.

Непознатият отвърна сериозно:

— И не се лъжеш, и се лъжеш, ваша милост: не се лъжеш, защото търсех познати, а се лъжеш, защото това не са разбойници, а слуги на един шляхтич, мой съсед.

— Изглежда, че не мелете брашно с тоя съсед.

Някаква странна усмивка прелетя по тънките устни на непознатия.

— И в това се лъжеш, ваша милост — процеди той през зъби.

А след малко добави по-високо:

— Прощавай, ваша милост, че първо не ти благодарих за auxilium^[9] и благополучното ми спасение, с което ме избави от толкова внезапна смърт. Храбростта на ваша милост застана зад моята непредпазливост — бях се отделил от хората си, и благодарността ми е равна на готовността на ваша милост да ми помогне.

След тия думи непознатият протегна ръка на поручика.

Но гордият момък не мръдна от мястото си и не бързаше да подаде ръка; вместо това рече:

— Най-напред бих искал да зная дали с шляхтич имам работа, защото, макар да не се съмнявам в това, все пак не подобава да приемам безименни благодарности.

— Виждам у ваша милост истинска кавалерска фантазия — и право казваш. Моя дискурс^[10] и моята благодарност трябваше да започна с името си. Аз съм Зинови Абданк, герб Абданк с кръстче, шляхтич от Киевското воеводство и полковник на казашката хоронгва на княз Доминик Заславски.

— А аз съм Ян Скшетуски, поручик в бронираната хоронгва на негово височество княз Йереми Вишньовецки.

— При славен военачалник служиш, ваша милост. Приеми сега моята благодарност и ръка.

Поручикът не се колеба повече. Наистина той и другарите му от бронираните части гледаха отвисоко на бойците от другите родове оръжие, но сега пан Ян Скшетуски се намираше в степта, в Дивите поля, където не се обръщаше особено внимание на такива неща. А и имаше работа с полковник, в което веднага се убеди със собствените си очи, защото, когато неговите войници донесоха на пан Абданк колана и сабята, които му бяха свалили при свестяването, подадоха му същевременно и къс жезъл с костена дръжка, с глава от пъстър рог, каквито обикновено носеха казашките полковници. При това облеклото на Зинови Абданк беше богато, а красноречието му говореше за остър ум и светски маниери.

Затова пан Скшетуски го покани в компанията си. Миризмата на печеното месо тъкмо беше почнала да се носи откъм огъня и да дразни приятно ноздрите и небцето. Слугата извади месото от жарта и го поднесе на калайдисан поднос. Почнаха да се хранят, а когато донесоха и доста голям мех от козя кожа с молдовско вино, езиците веднага се развързаха.

— Дано се върнем благополучно вкъщи! — каза пан Скшетуски.

— Ти връщаш ли се, ваша милост? А откъде, ако мога да попитам? — попита Абданк.

— Отдалеко, от Крим.

— А какво си правил там, ваша милост? С пари за откуп ли си ходил?

— Не, ваша милост полковник. Ходих при самия хан. Абданк любопитно наостри ухо.

— Охо, хубави връзки си си създал, ваша милост! А защо ходи при хана?

— С писмо от негово височество княз Йереми.

— Значи като пратеник, ваша милост! И какво пише негово височество князът на хана?

Поручикът изгледа изпитателно събеседника си.

— Ваша милост полковник — каза той, — ти се взира в очите на негодниците, които ти бяха сложили примка на шията — това си е твоя работа. Но какво князът е писал на хана не е нито твоя, нито моя работа, а само на тях двамата.

— Чудех се преди малко — отвърна хитро Абданк, — че негово височество князът е изпратил толкова млад пратеник при хана, но след отговора на ваша милост вече не се удивлявам, защото виждам, че си млад на години, но стар по експериенция^[11] и разум.

Поручикът прие с удоволствие ласкателните думи, само засука мустак и попита:

— Но я ми кажи, ваша милост, какво правиш край Омелник и как си попаднал тук сам?

— Не съм сам, но оставих хората си по пътя, а отивам в Кудак при пан Гроджицки, който там е началник на гарнизона и при когото великият хетман ме изпраща с писма.

— Но защо не с ладия, по вода?

— Така ми се заповяда и аз не мога да не изпълня заповедта.

— Странно, че хетманът е издал такъв ординанс^[12], защото ето че тъкмо в степта ваша милост попадна в такива тежки перипетии, които сигурно щеше да избегнеш, ако беше пътувал по вода.

— Сега в степите е спокойно, ваша милост, не от днес ги познавам, а това, което ме сполетя, е човешка злоба и invidia^[13].

— Та кой се е заял така с ваша милост?

— То е дълга история, ваша милост. Това е лош съсед, който съсипа имота ми, от земята ми ме гони, сина ми преби и ето, ти видя, ваша милост, и тук дебнеше за главата ми.

— Но ти, ваша милост, не носиш ли сабя на кръста?

По юнашкото лице на Абданк блесна омраза, очите му заискриха мрачно и той отговори бавно, натъртено:

— Нося и дано ми помогне Бог, защото вече няма да търся другаде помощ против враговете си.

Поручикът поиска да каже нещо, но внезапно в степта се чу конски тропот или по-скоро шляпане на конски копита по размекнатата трева.

И веднага един от хората на поручика, който беше на стража, дотърча с вест, че някакви хора се приближават.

— Навярно моите — рече Абданк, — които останаха малко зад Ташмин. Аз им бях обещал да ги чакам тук, без да допускам, че ще бъда нападнат.

След малко групата конници обгради хълма в полукръг. В светлината на огъня се показаха конски глави с отворени ноздри, които пръхтяха от умора, а над тях наведените глави на конниците, които засланяха с ръце очите си от блясъка и гледаха втренчено в светлината.

— Хей, хора, кои сте вие? — попита Абданк.

— Раби Божии! — отговориха гласовете от тъмнината.

— Да, това са моите молойци^[14] — повтори Абданк, като се обърна към поручика. — Здравейте! Здравейте!

Някои слязоха от конете и се приближиха до огъня.

— А ние бързахме, бързахме, батко^[15]. Что с тобою?

— Устроиха ми засада. Хведко, измамникът му с измамник, знаел мястото и вече чакаше тук с други. Трябва да е тръгнал доста преди мене. С примка ме хванаха!

— Спаси Бих! Спаси Бих!^[16] А какво е това ляхче^[17] при тебе?

При тия думи поглеждаха странно към пан Скшетуски и другарите му.

— Те са добри момци — рече Абданк. — Слава Богу, жив и здрав съм. Веднага тръгваме.

— Слава Богу! Ние сме готови.

Новодошлите започнаха да греят ръцете си на огъня, защото нощта беше студена, макар и хубава. Те бяха около четирийсет души, едри и добре въоръжени. Съвсем не приличаха на регестрови^[18] казаци, което доста много учуди пан Скшетуски особено защото бяха значителна група. Всичко това се стори на поручика много подозрително. Ако великият хетман пращаше негова милост пан Абданк в Кудак, щеше да му даде охрана от регестрови войници, а и защо ще го кара да пътува от Чигирин през степта, а не по вода? Това налагаше да се мине през всички реки, които текат през Дивите поля към Днепър, а то можеше само да забави пътуването му. По-скоро изглеждаше, че негова милост пан Абданк иска да избегне Кудак.

Но и самата личност на пан Абданк правеше силно впечатление на младия поручик. Той веднага забеляза, че казаците, които се държаха доста фамилиарно със своите полковници, го обграждаха с необикновена почит като истински хетман. Той трябва да беше някакъв рицар от висок ранг и това още повече удивляваше пан Скшетуски, защото поручикът познаваше Украйна и от двете страни на Днепър, но нищо не беше чувал за този преславен Абданк. При това в лицето на тоя мъж имаше нещо особено — някаква спотаена сила лъхаше от него като горещина от пламък, някаква непоколебима воля, която даваше да се разбере, че тоя човек няма да се спре пред никого и нищо. Също такава воля изразяваше и лицето на княз Йереми Вишньовецки, но това, което у княза беше вроден дар на природата, присъщо на високия му произход и властта, правеше силно впечатление у тоя човек с неизвестно име, залутан в глухата степ.

Пан Скшетуски дълго мисли. В главата му се въртеше предположение, че това може да е или някакъв голям политически престъпник, който, преследван от закона, се е скрил в Дивите поля, или главатар на разбойническа банда; но последното беше малко вероятно. И облеклото, и говорът на човека показваха нещо друго. Затова поручикът съвсем не знаеше как да се държи, само беше нащрек, а в това време Абданк заповяда да му дадат коня.

— Ваша милост поручик — каза той, — чака ни път и нямаме време. Затова позволи ми още веднъж да поблагодаря за спасяването ми. Дано Бог ми даде възможност да ти се отплатя с равна услуга.

— Не знаех кого спасявам, затова не съм заслужил благодарност.

— Твоята модестия^[19] е равна на храбростта ти и тя говори това. И така, приеми от мене тоя пръстен.

Поручикът се намръщи и отстъпи крачка назад, като измерваше с очи Абданк, а той продължаваше да говори с почти бащинска сериозност в гласа и държанието си:

— Погледни, ваша милост. Препоръчвам ти не богатството на тоя пръстен, а други негови качества. Още на младини, когато бях пленник у неверниците, го получих от един поклонник, който се връщаше от Светата земя. В него има прах от Божи гроб. Такъв дар не може да бъде пренебрегнат дори ако иде от осъдени ръце. Ти, ваша милост, си млад човек и войник, а щом дори близката до гроба старост не знае какво може да й се случи преди последния й час, какво остава за младостта, която има пред себе си дълги години и трябва да очаква повече приключения. Тоя пръстен ще те предпази от зло и ще те защити, когато дойде съдният ден, а аз ти казвам, че тоя ден вече иде през Дивите поля.

Настана кратка тишина; чуваше се само пращенето на пламъка и пръхтенето на конете.

От далечните тръстики долиташе жално виене на вълци. Внезапно Абданк повтори още веднъж, сякаш на себе си:

— Съдният ден вече иде през Дивите поля, а когато дойде — задивиться всій свит Божий…

Поручикът прие пръстена машинално, толкова беше смаян от думите на тоя странен мъж.

А той се загледа в степния тъмен простор.

После се обърна бавно и възседна коня. Молойците му вече чакаха в подножието на хълма.

— На път! На път!… Остани със здраве, приятелю воин! — каза той на поручика. — Времената сега са такива, че брат на брата си не вярва, затова и ти не знаеш кого си спасил, аз не ти казах презимето си.

— Значи ти, ваша милост, не си Абданк?

— Това е моят герб…

— А името?

— Богдан Зинови Хмелницки.

Като каза това, той се спусна с коня си от възвишението и молойците се понесоха след него. Скоро мъглата и нощта ги скриха. Едва като изминаха стотина метра, вятърът донесе откъм тях думите на казашка песен:

Ой, визволи, Боже, нас всіх, бідних невільників,

З тяжкоі неволі,

З віри басурманськоі —

На ясніі зорі,

На тихіі води,

У край веселий,

У мир хрещений —

Вислухай, Боже, у просьбах наших,

У нещасних молитвах,

Нас бідних невільників.^[20]

Гласовете затихнаха бавно, после се сляха с повея, който шумеше из тръстиките.