Хенрик Сенкевич
С огън и меч (27)

Двадесет и седма глава

И така, Кривонос тръгна от Бяла церква през Сквира и Погребище към Махновка, а където минеше, изчезваха дори следите от човешки живот. Който не се присъединеше към него, загиваше под ножа. Изгаряха дори житата по нивите, горите, градините, а в това време и князът на свой ред опустошаваше всичко. След клането в Погребище и кървавата баня, която пан Барановски устрои на Немиров, войските смазаха още петнайсетина по-големи дружини и се разположиха на стан при Райгород, защото цял месец вече минаваше, откак не бяха слизали от коня, та съвсем бяха изнемощели, а смъртта ги беше значително разредила. Тия косачи трябваше да починат, защото ръцете им бяха отмалели от кървава коситба. Князът дори се колебаеше и мислеше дали за някое време да не отиде в по-спокоен кът за почивка и за да увеличи войската си, особено конете, които повече приличаха на животински скелети, отколкото на живи същества, понеже от месец не бяха зобвали зрънце и само пасяха изпотъпкана трева. Но неочаквано след едноседмичен престой бе съобщено, че идват подкрепления. Князът веднага замина да ги посрещне — и наистина срещна пан Януш Тишкевич, киевски воевода, който пристигаше с хиляда и петстотин души добри войници, а с него пан Кшищоф Тишкевич, брацлавски заместник-съдия, младият пан Аксак, почти момче още, с добре въоръжена своя хусарска хоронгва и много още шляхтичи като пановете от родовете Шенюти, Полубински, Житински, Йеловицки, Кердеи, Богуславски, едни с войска, други без, общо близо две хиляди конници плюс прислугата. Князът много се зарадва и сърдечно покани воеводата в квартирата си, а пан Тишкевич не можеше да се начуди на нейната бедност и скромност. Защото князът, докато в Лубни живееше като крал, на поход не си позволяваше никакви удобства, за да дава пример на войниците. Той заемаше една стая, в която киевският воевода поради огромната си дебелина едва можа да влезе през тясната врата, дори накара слугата си да го тика отзад. В стаята имаше маса, дървена пейка, диван, покрит с конска кожа, и нищо повече освен още един сламеник при вратата, на който спеше слугата, готов винаги да се притече при всяко повикване. Тая скромна обстановка много удиви воеводата, който обичаше удобствата и се возеше на килими. Когато влезе, загледа княза смаян, чудеше се как е възможно такъв голям човек да живее така просто сред такава бедност. Той бе виждал понякога княза на сеймовете във Варшава, дори беше далечен роднина с него, но не го познаваше отблизо. Едва когато подхвана разговор, разбра, че има работа с необикновен човек. И той, стар сенатор и стар воин с безцеремонно държание, който потупваше по рамото колегите си сенатори, а към княз Доминик Заславски се обръщаше с „любезни мой“ и дори със самия крал беше интимен, сега не се осмеляваше на такава интимност с Вишньовецки, при все че князът го прие любезно, благодарен за военната помощ.

— Ваша милост воеводо — рече князът, — слава Богу, че сте дошли със свежи сили, защото аз вече едва издържам.

— Видях, че войниците на ваше княжеско височество са се измъчили много, клетите, което и мене ме тревожи много, тъй като идвам тук с молба ваше княжеско височество да ми се притечеш на помощ.

— Работата бърза ли е?

— Periculum in mora, periculum in mora!^[1] Нахлуха няколко десетки хиляди разбойници под водачеството на Кривонос, който, както чух, бил изпратен срещу ваше княжеско височество, но като узнал, че си тръгнал към Константинов, отправил се за там, а сега пътем обсади моята Махновка и такива поразии направи, че никой не е в състояние да ги опише.

— И аз чух за Кривонос и го чаках тук, но щом ме е отминал, виждам, че сам ще трябва да го търся. Работата наистина не търпи отлагане. Гарнизонът в Махновка голям ли е?

— В замъка има двеста немци, много добри войници, които ще издържат още някое време. Но най-лошото е, че в града са надошли много шляхтичи със семействата си, а градът е защитен само с един вал и с ограда от колове, та не ще може да се съпротивлява дълго.

— Работата наистина е неотложна — повтори князът, а после се обърна към слугата си: — Желенски! Тичай за полковниците.

В това време киевският воевода бе седнал на една пейка и пъхтеше; а се и пооглеждаше за вечеря, защото беше гладен, пък и обичаше да си похапва.

Скоро се чуха тежки стъпки на въоръжени лица и княжеските офицери влязоха — черни, отслабнали, брадясали, с хлътнали очи, със следи от неописуемо напрежение по лицата. Те се поклониха мълчаливо на княза и гостите и зачакаха какво ще им се каже.

— Ваша милост панове — рече князът, — конете при отрядите ли са?

— Тъй вярно.

— Готови ли сте?

— Както винаги.

— Много добре. След един час тръгваме срещу Кривонос.

— О? — възкликна киевският воевода и погледна учуден към пан Кшищоф, брацлавския заместник-съдия. А князът продължаваше:

— Тяхна милост Понятовски и Вершул ще тръгнат първи. След тях — Барановски с драгуните, а един час по-късно трябва да излезе и артилерията на Вурцел.

Полковниците се поклониха и напуснаха стаята, а след малко се чуха тръбите, които свиреха за поход. Киевският воевода не очакваше такова бързане и дори не го желаеше, защото беше уморен от пътя. Той бе разчитал, че ще почине ден-два у княза и пак ще успее — но ето че сега трябваше да се качи на коня веднага, без да спи, без да яде.

— Ваше височество княже — каза той, — но дали войниците ви ще стигнат до Махновка? Видях, че са страхотно fatigati^[2], а пътят е дълъг.

— Не се тревожи за това, ваша милост. Те отиват на бой като на сватба.

— Виждам това, виждам. Юначаги са тия войници, само че… и моите хора са изморени от пътя.

— Но нали, ваша милост, ти сам каза: periculum in mora.

— Това е вярно, но бихме могли да починем поне една нощ. Ние идваме чак откъм Хмелник.

— Ваша милост воеводо, ние пък идваме от Лубни, от Задднеприето.

— Цял ден бихме път.

— А ние цял месец.

След тия думи князът излезе, за да строи сам войската за поход, а воеводата опули очи към заместник-съдията пан Кшищоф, плесна се по коленете и каза:

— Така ми се пада. За Бога, те ще ме уморят тук от глад. Ех, че гореща кръв! Идвам за помощ, мисля, че подир много молби ще тръгнат след два-три дни, а ето че не дават на човека да си поеме дъх. Да ги вземат дяволите! Тоя мой слуга предател закопчал лошо ремъка на стремето, та ми протри крака, а червата ми куркат… дявол да ги вземе! Махновка си е Махновка, а стомахът — стомах! И аз съм стар войник и може би съм воювал повече от тях, но не така ураджийски! Това не са хора, а дяволи, не спят, не ядат, само се бият. Кълна се в Бога, че те изобщо не ядат. Видя ли, пане Кшищоф, тия полковници — не изглеждат ли на spectra^[3], а?

— Но темпераментът им е горещ — отговори пан Кшищоф, който имаше страст към военната служба. — За Бога! Каква неразбория и безредие настават из другите станове, когато се наложи да тръгнат на поход! Какво тичане, стягане на колите, пращане за коне!… А тук — чувате ли, ваша милост — ето че леките хоронгви вече излизат!

— Наистина! Отчаян съм! — каза воеводата.

А младият пан Аксак долепи една до друга момчешките си длани и възкликна с възхищение:

— Ах, това е голям вожд, ах, голям военачалник!

— Устата ти, ваша милост, мирише на мляко! — изръмжа му воеводата. — Кунктатор е бил също голям вожд! Разбираш ли, ваша милост?

Внезапно влезе князът.

— Ваша милост панове, на конете! Тръгваме! Воеводата не издържа.

— Нареди, ваше княжеско височество, да дадат да хапна нещо, защото съм гладен! — възкликна той, без да може да овладее лошото си настроение.

— О, ваша милост воеводо — каза князът, като се засмя и го прегърна, — простете, простете, с най-голяма готовност, но на война човек забравя за тия неща.

— Е, какво, пане Кшищоф? Не казах ли, че те изобщо не ядат? — рече воеводата, като се обърна към брацлавския заместник-съдия.

Но вечерята не продължи много и след няколко часа дори пехотата беше вече излязла от Райгород. Войската се движеше през Виница и Литин за Хмелник. По пътя Вершул се натъкна в Северовка на една татарска част и заедно с пан Володийовски я смаза до крак, като освободи неколкостотин роби, почти всички момичета. Оттам вече започваше опустошена земя, пълна със следи от ръката на Кривонос. Стрижавка беше опожарена, а населението й избито по страхотен начин. Изглежда, че нещастниците бяха оказали съпротива на Кривонос, затова тоя див военачалник ги беше подложил на огън и меч. При входа на селото на един дъб висеше самият пан Стрижавски, когото хората на Тишкевич познаха веднага. Висеше съвсем гол, а на гърдите си имаше ужасна огърлица от глави, нанизани на въже. Това бяха главите на шестте му деца и жена му. В самото село, впрочем изгорено напълно, хоронгвите видяха от двете страни на пътя дълга редица „казашки свещи“, тоест хора с вдигнати над главата ръце и вързани за забити в земята греди, увити със слама, облени със смола и запалени откъм китките на ръцете. На повечето от тях бяха обгорени само ръцете — изглежда, че дъжд беше попречил да изгорят докрай. Но тия трупове с изкривени лица, които протягаха към небето черни ръце без китки, изглеждаха страшно. Наоколо се носеше миризма на разложено. Над гредите гъмжаха ята от врани и чавки, които при приближаването на войската хвръкваха с грак от по-близките греди, за да кацнат на по-далечни. Пред хоронгвите няколко вълци побягнаха към храсталаците. Войската се движеше мълчаливо по страшната алея и броеше „свещите“. Бяха повече от триста. Най-сетне отминаха нещастното село и си отдъхнаха на чист въздух сред полето. Но следите от унищоженията продължаваха и по-нататък. Беше първата половина на юли. Житата бяха отчасти опожарени, отчасти сгазени, смазани, затъпкани. Сякаш ураган бе минал през тях. И наистина ураган беше минал, най-страшният ураган — междуособната война. Войниците на княза бяха виждали много пъти плодородни местности, опустели след татарско нападение, но на подобен ужас, на подобен унищожителен бяс не бяха попадали никога през живота си. Горите бяха опожарени също като житата. Където огънят не бе погълнал дърветата, там с огнен език бе смъкнал листата и кората, обгорил ги бе с дъха си, опушил ги бе и почернил — затова дърветата стърчеха като скелети. Киевският воевода гледаше и не вярваше на очите си. Меджаков, Зхар, Футори, Слобода — пепелища! На много места селяните бяха избягали при Кривонос, а жените и децата отвлечени в робство от оная татарска част, която по-късно смазаха Вершул и Володийовски. По земята пустош, а по небето ята от врани, гарвани, чавки, орли лешояди, които бяха долетели Бог знае откъде на тая казашка жътва… Следите от преминаването на войска ставаха все по-пресни. Час по час виждаха строшени коли, още неразложени трупове на животни и хора, строшени глинени съдове, медни котли, чували с намокрено брашно, още димящи пепелища, току-що наченати, разхвърляни купи сено. Князът тласкаше хоронгвите към Хмелник, без да им даде да отдъхнат, а старият воевода се хващаше за главата и повтаряше жално:

— Моята Махновка! Моята Махновка! Виждам вече, че няма да стигнем навреме.

В това време в Хмелник дойде вест, че Махновка е обсадена не лично от Кривонос, а от сина му с петнайсетина хиляди души и че той именно е извършил тия толкова безчовечни опустошения по пътя. Според тия вести градът бил вече превзет. Като влезли вътре, казаците изклали до крак шляхтичите и евреите, а шляхтишките жени взели в стана си, където ги очаквала съдба, по-лоша от смъртта. Но замъкът още се защитавал под командването на пан Лев. Казаците го атакували от бернардинския манастир, в който съсекли монасите. Пан Лев се борел с последни сили и последния си барут и не обещавал да удържи повече от една нощ.

Тогава князът остави пехотата, артилерията и главните сили от войската си, на които заповяда да тръгнат за Бистрик, а самият той полетя на помощ заедно с воеводата, с пан Кшищоф, пан Аксак и две хиляди конника.

Старшият воевода вече го възпираше, защото бе загубил ума и дума: „Махновка е загубена, ще стигнем късно. По-добре да се откажем, а да защитаваме другите селища и да им оставим гарнизони“ — повтаряше той. Но князът не искаше и да чуе за това. Брацлавският заместник-съдия настояваше, а войската налиташе на бой. „Щом сме дошли до тук, няма да си идем без кръв“ — казваха полковниците. И походът продължи.

Най-после, на половин миля от Махновка, пред войската се изпречиха двайсетина конници, които летяха с всички сили. Това бяха пан Лев и неговите другари. Като го видя, киевският воевода веднага разбра какво се е случило.

— Замъкът е превзет! — викна той.

— Тъй вярно — отговори пан Лев и в същия миг загуби съзнание, понеже беше накълцан и прострелян, та кръвта му бе изтекла.

Но другите започнаха да разказват какво се бе случило. Немците били избити до крак на стените, защото предпочитали да умрат, отколкото да се предадат; пан Лев си пробил път през гъстата тълпа и изкъртената порта, но все пак в помещенията на кулата се бранели няколко десетки шляхтичи и на тях трябвало да се помогне бързо.

Понесоха се с всички сили. След малко на един хълм се показаха градът и замъкът, а над тях тежък облак дим от пламналия пожар. Денят вече беше към залез. По небето горяха огромни пурпурни и златни сияния, които войската отначало взе за пожарни отблясъци. При тия светлини се виждаха полковете на запорожците и гъстите маси от селяни, които се изливаха през портите, за да посрещнат войската — толкова по-смело, понеже никой в града не знаеше за пристигането на княза, а смятаха, че само киевският воевода пристига на помощ. Изглежда, че водката ги беше заслепила напълно или превземането на замъка преди малко ги бе изпълнило с безкрайна самоувереност, та те слязоха смело от хълма и едва на равното започнаха с голяма готовност да се строяват за бой, като думкаха с котли и тъпани. При тая гледка радостен вик се изтръгна от всяка полска гръд, а киевският воевода за втори път има случай да се възхити на ловкостта на княжеските хоронгви. Щом видяха казаците, те се спряха, строиха се в боен ред, тежката кавалерия по средата, леката на крилете, така че нищо не трябваше да се поправя и можеше да се тръгне веднага.

— Пане Кшищоф, що за хора са тия? — рече воеводата. — Веднага се строиха. Те биха могли и без командир да водят бой.

Все пак, като предвидлив предводител, князът прелиташе между хоронгвите с жезъл в ръка; правеше преглед, даваше последни заповеди. Отблясъците играеха по сребърната му броня и той наподобяваше светъл пламък, който лети между редиците, понеже само той едничък блестеше ярко сред тъмните брони.

И така, строиха се в следния ред: по средата в първата линия три хоронгви — първата се командваше лично от киевския воевода, втората от младия пан Аксак, третата от пан Кшищоф Тишкевич; зад тях във втората линия драгуните, командвани от пан Барановски, и накрая многобройните хусари на княза с началник пан Скшетуски.

На крилата застанаха Вершул, Кушел и Понятовски. Топове нямаше, защото Вурцел бе останал в Бистрик.

Князът се спусна към воеводата и даде знак с жезъла си.

— Поради злото, което ти причиниха, започвай пръв, ваша милост.

Воеводата на свой ред замахна с жезъла си — войниците се наведоха на седлата и тръгнаха. По начина, по който водеше хоронгвата си, веднага можеше да се познае, че воеводата, макар тежък и муден, тъй като беше в напреднала възраст, е опитен и храбър воин. За да пести сили, той не поведе изведнъж хоронгвата с най-голяма бързина, а я водеше бавно, като увеличаваше скоростта, колкото повече се приближаваше към неприятеля. Самият той се движеше в първата редица с жезъл в ръка, а слугата му държеше под мишница дълъг и тежък меч, не прекалено тежък обаче за неговата ръка. А тълпата от селяни се изсипа пеш срещу хоронгвата с коси и тояги, за да възпре първия удар и да улесни атаката на запорожците. И когато се приближиха на не повече от петдесетина крачки, махновчани познаха воеводата по огромния му ръст и пълнота и започнаха да викат:

— Хей, светловелможни воеводо, жътвата наближава, защо не заповядаш на поданиците си да тръгнат за нивите ти? Нашите почитания, светлейши пане, но ние ще ти разпорим корема.

И град от куршуми се изсипа върху хоронгвата, но не нанесе щети, защото тя вече се носеше като вихър. Последва силно сблъскване. Чуха се удари на тояги и звън на коси по броните, викове и стонове. Копията отвориха проход сред плътно притиснатата тълпа и разлудувалите се коне се втурнаха през него като ураган, тъпчеха, събаряха, смазваха. И както на ливадата, когато застанат редица косачи, буйната трева изчезва пред тях, а те вървят напред и размахват косилата, също така под ударите на мечовете широката вълна от селяни изтъняваше, топеше се, изчезваше — и блъскана от конските гърди, не можа да се задържи на място, а започна да се огъва. Най-сетне се разнесе вик: „Люди, спасайтесь!“ и цялата маса почна да захвърля косите, тоягите, вилите, кремъклийките и се спусна в дива паника към запорожките полкове, които стояха отзад. Но от страх да не би побягналата тълпа да обърка техните редици запорожците насочиха пиките си срещу нея и тогава простолюдието при вида на тая преграда се хвърли в отчаян вой на две страни, веднага обаче я подгониха пък Кушел и Понятовски, които точно в тоя момент тръгнаха от крилата на княжеската войска.

А воеводата мина през труповете на тълпата, изправи се пред запорожците и се понесе към тях, а те срещу него, за да отговарят на устрема с устрем. И се сблъскаха също като две вълни, които идват от срещуположни страни и при сблъскването си образуват пенлив гребен. Така коне се изправиха срещу коне, конниците се изпречиха като вал, а сабите като пяна над вала. И воеводата разбра, че сега няма работа с тълпа, а с твърдия и обучен запорожки войник. Двете редици напираха една въз друга, огъваха се, без нито едната да може да пречупи другата. Падаха труп до труп, защото там мъж нападаше мъж, меч — меча. Сам воеводата втъкна жезъла си в пояса, грабна меча от слугата, заработи с пот на чело и запъхтя като ковашки мех. До него двамата панове Шенют, пановете Кердеи, Богуславски, Йеловицки и Полубински сечеха като бесни. А от казашката страна най-яростен беше Иван Бурдабут, подполковник от калницкия полк, казак с грамадна сила и ръст, още по-страшен, че имаше и такъв кон, който воюваше наравно с господаря си. Затова не един от поляците стягаше юздите на жребеца си и се отдръпваше назад, за да не се срещне с тоя кентавър, който сееше смърт и опустошение. Братя Шенют се хвърлиха срещу него, но конят на Бурдабут заби зъби в лицето на по-младия, Анджей, и го смаза в един миг; като видя това, по-големият, Рафал, удари звяра над очите. Нарани го, но не го уби, защото сабята попадна на месинговото копче на ремъка върху челото. А в тоя момент Бурдабут заби острието на сабята си под брадата на Рафал и му отне живота. Така паднаха двамата братя, пановете Шенют, и лежаха с позлатени брони в прахта, под копитата на жребците; а Бурдабут се хвърли като огън в по-нататъшните редици и веднага нападна княз Полубински, шестнайсетгодишно момче, на което отсече дясното рамо заедно с ръката. Като видя това, пан Урбански поиска да отмъсти за кръвта на роднината си и стреля с пистолет току в лицето на Бурдабут, но не улучи, а само го удари в ухото и го обля с кръв. Страшни станаха тогава Бурдабут и неговият кон, двамата черни като нощ, двамата облени в кръв, двамата с диви очи и издути ноздри, развилнели се като буря. Не избягнаха смъртта от ръката му и пан Урбански, чиято глава отсече като палач с един замах, и старият, осемдесетгодишен пан Житински, и двамата панове Никчемни — а другите почнаха да отстъпват ужасени особено като видяха зад Бурдабут да святкат още сто запорожки саби и сто пики, вече потопени в кръв.

Най-сетне дивият хайдутин съзря воеводата, нададе страхотен възклик на радост и се хвърли към него, като събаряше по пътя коне и конници, но воеводата не отстъпваше. Уверен в необикновената си сила, той изсумтя като ранен глиган, вдигна меча над главата си, пришпори коня и полетя към Бурдабут. И сигурно щеше да дойде краят му — навярно парката^[4] беше вече хванала с ножиците си нишката на неговия живот, която по-късно преряза в Окшея — ако не беше Шилницки, шляхтич слуга, който се хвърли като светкавица върху разбойника и го хвана през кръста, преди да бъде пронизан от сабята. Защото, докато Бурдабут се разправяше с него, пановете Кердеи викаха за помощ на воеводата и няколко десетки души веднага се втурнаха, преградиха пътя между двамата и започнаха ожесточена битка. Но измореният полк на воеводата вече се огъваше пред надмощието на запорожците, отстъпваше и се объркваше, когато пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия, и пан Аксак долетяха с пресни хоронгви. Наистина, в тоя момент и нови запорожки полкове влязоха в боя, но нали пък отзад стоеше и князът с драгуните на Барановски и хусарите на пан Скшетуски, които досега не бяха взели участие в боя.

Отново закипя кървава сеч, а в това време вече се смрачаваше. Но пожарът бе обхванал крайните къщи на града. Отблясъците от него осветиха бойното поле и двете линии, полската и казашката, се виждаха отлично как се пречупват под хълма, виждаха се цветовете на знамената, дори лицата. Пан Вершул, пан Понятовски и пан Кушел също така бяха вече в огъня и боя, защото след смазването на селската тълпа се биеха на казашките крила, които започнаха да се отдръпнат нагоре под техния натиск. Дългата линия на бойците се изви в двата си края към града и започна все повече да се огъва, понеже, докато полските крила напредваха, центърът отстъпваше към княза под напора на казашкото надмощие. Три нови казашки полка влязоха в боя, за да разкъсат бойната линия в средата, но в тоя миг князът прати драгуните на пан Барановски да подкрепят воюващите части. При княза останаха само хусарите, които отдалеко изглеждаха като тъмна гора, израснала направо от полето, страшна вълна от железни мъже, коне и копия. Вечерният повей шумолеше в пряпорците над тях, а те стояха мирно, не бързаха да тръгнат без заповед — бяха търпеливи, опитни и изпитани в толкова битки и знаеха, че кървавата им участ няма да ги отмине. Сред тях князът със сребърна броня, със златен жезъл в ръка наблюдаваше напрегнато боя — а от лявата му страна стоеше пан Скшетуски, полуизвърнат встрани. Като поручик той беше запретнал ръкав към рамото и хванал в голата си до лакътя мощна ръка меч вместо боздуган, чакаше спокойно команда.

А князът, заслонил очи от пожара с лявата си длан, гледаше битката.

Притискан от чуждото надмощие, центърът на полския полумесец се отдръпваше бавно към него, защото пан Барановски, същият, който бе изклал Немиров, не можа дълго да го подкрепя. Князът виждаше като на длан тежката работа на войниците. Удължената светкавица на сабите ту се издигаше над черната линия от глави, ту изчезваше в замахванията. Коне без ездачи изскачаха от тая маса бойци и цвилейки, бягаха по полето с развети гриви, подобни на адски зверове върху фона на пожара. Понякога развято над гъмжилото червено знаме падаше внезапно в тълпата, за да не се вдигне повече. Но погледът на княза шареше зад линията на бойците, чак горе към града, където лично младият Кривонос стоеше начело на два избрани полка и чакаше момента да се хвърли в центъра на биещите се и да смаже напълно намалелите полски редици.

Най-сетне той връхлетя със страшен вик право върху драгуните на Барановски, но тоя именно момент бе чакал и князът.

— Води! — викна той на Скшетуски.

Скшетуски вдиша меча си нагоре и желязната лавина тръгна напред. Не галопираха дълго, защото бойната линия се бе доста приближила.

Драгуните на Барановски се отдръпнаха наляво и надясно със светкавична бързина, за да пуснат хусарите към казаците, а те връхлетяха през тая врата с цялата си тежест върху победоносните вече сотни^[5] на Кривонос.

— Йереми! Йереми! — завикаха хусарите.

— Йереми! — повтори цялата войска.

От страшното име сърцата на запорожците се свиха в тръпна тревога. Едва в тоя миг те разбраха, че не киевският воевода, а лично князът предвожда войската. Пък те и не можеха да окажат съпротива на хусарите, които със самата си тежест смазваха като повалена стена застаналите под нея хора. Единственото спасение за тях беше да се отдръпнат на две страни, да пуснат хусарите и да ги ударят във фланг, но фланговете вече се пазеха от драгуните и от леките хоронгви на Вершул, Кушел и Понятовски, които подгониха казашките крила и ги изблъскаха към центъра. Сега картината на боя се промени, защото тия леки хоронгви отвориха нещо като улица, по средата на която хусарите хвърчаха с лудешка бързина, гонеха, смазваха, блъскаха, събаряха хора и коне, а пред тях казаците бягаха с рев и вой към височината и града. Ако крилото на Вершул успееше да се съедини с крилото на Понятовски, казаците щяха да бъдат обкръжени и избити до един. Но нито Вершул, нито Понятовски можеха да направят това поради огромната навалица от бегълци, затова само биеха отстрани, та ръцете им чак отмаляваха в тая сеч. Младият Кривонос, при все че беше храбър и див, когато разбра, че ще трябва да противопостави своята неопитност на такъв вожд като княза, съвсем загуби ума и дума и побягна начело на другите към града. Застаналият встрани пан Кушел, който виждаше само отблизо, съгледа беглеца, спусна се към него с коня си и хрясна със сабята младия хайдутин през лицето. Не го уби, защото острието бе възпряно от подбрадника на шлема му, но го обля в кръв и с това още повече го лиши от смелост. Но насмалко сам да плати с живота си за тая постъпка, защото в същия миг върху него налетя Бурдабут начело на остатъците от калницкия полк.

Два пъти той се бе опитвал да се противопостави на хусарите, но и двата пъти трябваше да отстъпва заедно с другите, сякаш отблъснат и разгромен от свръхестествена сила. Накрая събра остатъците от полка си и реши да удари Кушел отстрани, та през неговите драгуни да се измъкне на широко, в полето. Но преди да успее да ги разкъса, пътят, който водеше към града и хълма, така се задръсти, че бързото бягство стана невъзможно. Поради тая навалица от хора хусарите задържаха устрема си и като счупиха копията си, започнаха с мечове да секат тълпата. Започна объркан, безреден, див, безпощаден бой, който кипеше сред блъсканица, врява, горещина, сред човешки и конски изпарения. Труп падаше върху труп, конските копита затъваха в полуживи тела. На места човешките маси така се бяха притиснали, че нямаше място да се замахне със сабя; там се биеха с дръжките на сабите, с ножове и пестници, конете започнаха да цвилят. Тук-таме се обадиха гласове: „Милост, ляхи!“ Тия гласове се засилваха, увеличаваха, заглушаваха звъна на мечовете, стърженето на желязото о костта, хъркането и страхотното стенание на смъртно ранените. „Милост, панове!“ — носеше се все по-жално, но лъч на милосърдие не проблясваше над тая маса бойци; като слънце над буря им светеше пожарът.

Само Бурдабут начело на своите калницки хора не молеше за милост. Липсваше му място за бой, затова си пробиваше път с ножа. Най-напред се сблъска с дебелия пан Джик и като го мушна в корема, го свали от коня, а той викна: „О, Боже!“ и вече не се вдигна изпод копитата, които тъпчеха вътрешностите му. Тогава изведнъж се отвори място и Бурдабут вече със сабя разсече главата заедно с шлема на Соколски, после събори едновременно от конете пановете Приям и Цертович; отвори се по-широко място. Младият Зенобиуш Скалски го улучи в главата, но сабята се изви в ръката му и удари с плоското, а хайдутинът пък замахна силно, стовари левия си пестник в лицето му и го уби на място. Хората от калницкия полк вървяха след Бурдабут, като сечеха със саби, пробождаха с кинжали. „Магьосник! Магьосник!“ — започнаха да викат хусарите. „Желязото не го лови! Побеснял мъж!“ А той наистина имаше пяна по мустаците и бяс в очите. Най-сетне видя Скшетуски, позна по запретнатия ръкав, че е офицер, и се втурна към него. Всички затаиха дъх и спряха, загледани в боя между тия двама най-страшни рицари. Защото пан Ян не се уплаши от вика „магьосник“, а гняв закипя в душата му при вида на тия опустошения; затова скръцна със зъби и с ярост се устреми към хайдутина. И така се сблъскаха, та конете им чак приседнаха на задниците си. Зафуча желязо и внезапно сабята на Бурдабут се пръсна на късове под удара на полския меч. Вече изглеждаше, че никаква сила няма да спаси Бурдабут, когато той скочи и така се вкопчи в пан Скшетуски, та двамата изглеждаха като едно тяло — а ножът му блесна над гърлото на хусаря. Сега смъртта се изправи пред очите на пан Скшетуски, защото той вече не можеше да сече с меча. Но бързо като светкавица той пусна меча, който увисна на ремъка, и хвана с ръка ръката на хайдутина. Някое време тия две ръце трепереха конвулсивно във въздуха, но хватката на пан Скшетуски трябва да беше желязна, защото Бурдабут зави като вълк и пред очите на всички ножът изпадна от изтръпналите му пръсти като изронено от клас зърно. Тогава Скшетуски пусна смачканата му ръка и като го хвана за врата, изви страшната му глава чак до седлото, а с лявата си ръка измъкна боздугана от пояса, удари го веднъж, втори път — и хайдутинът захърка и падна от коня.

При тая гледка калницките хора изстенаха и се затекоха на помощ — но в същото време хусарите се хвърлиха върху тях и ги избиха до един.

А на другия край на хусарската маса битката не преставаше нито за миг, защото навалицата беше по-малка. Там, препасан с шарфа на Ануша, върлуваше пан Лонгинус със сваликачулката. На другия ден след битката рицарите с удивление разглеждаха тия места и като си показваха ръце, отсечени заедно с рамото, разцепени от челото до брадата глави, тела, разсечени страхотно на две, цял път от човешки и конски трупове, шепнеха си един на друг: „Гледайте, тук се би Подбипента!“ Сам князът разглеждаше труповете и при все че на другия ден беше много угрижен от разни вести, благоволи да се удивлява, защото такива неща не беше виждал никога през живота си.

Но засега изглеждаше, че боят е към края си. Тежката конница отново тръгна напред, подгонила пред себе си запорожките полкове, които бързаха да се скрият горе, в града. Хоронгвите на Кушел и Понятовски пресякоха пътя за отстъпление на останалите бегълци. Обградени, те се защитаваха отчаяно, докато не изгинаха до един, но със смъртта си спасиха другите, защото след два часа, когато Вершул с придворните татари влезе пръв в града, там вече нямаше нито един казак. Неприятелят се бе възползвал от тъмнината, след като дъждът беше загасил пожара, да прибере веднага празните коли в града и снабден с обоз, с присъща само на казаците бързина, да избяга от града през реката и да унищожи мостовете след себе си.

Няколко десетки шляхтичи, бранили се в малкия замък, бяха освободени. Освен това князът заповяда да бъдат наказани ония граждани, които се бяха присъединили към казаците, а самият той тръгна да преследва неприятеля. Ала без оръдия и пехота не можеше да превземе обоза. Неприятелят беше спечелил време чрез изгарянето на мостовете, защото това налагаше да се заобикаля по дигата далеко покрай реката, а той се оттегляше толкова бързо, че изморените коне на княжеската конница едва можеха да го догонват. Но казаците, при все че бяха прочути с умението си да се отбраняват в обозите, сега не се защитаваха така мъжествено както обикновено. Страшната увереност, че ги преследва сам князът, така им отне смелостта, че те напълно се усъмниха в спасението си. И сигурно щеше да дойде краят им, защото след целонощна стрелба пан Барановски вече им беше взел четирийсет коли и две оръдия, но киевският воевода се противопостави на по-нататъшното преследване и оттегли хората си. Поради това между него и княза се стигна до остри укори, които бяха чути от много полковници.

— Защо, ваша милост, искаш да оставим сега неприятеля — питаше князът, — когато в битката беше толкова решителен срещу него? Славата, която спечели снощи, искаш да я загубиш днес със своето бавене.

— Ваше княжеско височество — отвърна воеводата, — не зная какъв дух живее във вас, но аз съм човек от плът и кръв, след работа се нуждая от почивка, моите хора — също. Аз винаги ще настъпвам срещу неприятеля така, както настъпвах вчера, когато той се противопоставяше, но бития вече и побягнал няма да преследвам.

— Трябва да се избият до крак — викна князът.

— И каква полза от това? — каза воеводата. Ще избием тия, а ще дойде старият Кривонос. Ще опожари, ще унищожи, ще погуби маса народ, както тоя в Стрижавка — и за нашата ожесточеност ще платят нещастни хора.

— О, виждам, че ваша милост — извика князът, вече сърдит, — заедно с канцлера и с тия техни военачалници принадлежиш към миролюбивата фракция, която би искала да угаси бунта чрез преговори, но кълна се в Бога, че това няма да го бъде, докато държа сабя в ръка.

А Тишкевич отговори:

— Аз не принадлежа на никаква фракция, а на Бога, защото съм стар и скоро ще трябва да застана пред него. Ти, ваше княжеско височество, не се чуди, че не искам да ми тежи прекалено много кръв, проляна в междуособна война… А ако ваше княжеско височество се сърдиш, че не е било поверено на тебе върховното командване, ще ти кажа следното: с храбростта си ти напълно го заслужаваше, но може би е по-добре, че не ти го дадоха, защото ти би потопил в кръв бунта, а заедно с него и тая нещастна земя.

Юпитеровите вежди на Йереми се свиха, шията му се изду, а очите му започнаха да мятат такива мълнии, че всички наоколо изтръпнаха за воеводата, но внезапно пан Скшетуски се приближи бързо и рече:

— Ваше княжеско височество, дойдоха вести за стария Кривонос. Веднага мислите на княза се обърнаха в друга посока и гневът му срещу воеводата отслабна. В това време въведоха дошлите четирима вестоносци, двама от които стари православни свещеници; като видяха княза, те се хвърлиха на колене пред него.

— Спасявай ни, владико^[6], спасявай! — повтаряха те и протягаха ръце към него.

— Откъде сте вие? — попита князът.

— От Полонне. Старият Кривонос обсади замъка и града и ако не усети на шията си твоята сабя, ще загинем всички.

На това князът отговори:

— За Полонне аз зная, че много хора са се скрили там, но както ми съобщиха, повечето са русини. Ваша заслуга пред Бога е, че вместо да се присъедините към бунта, му се противопоставяте и си оставате при майката родина, но все пак аз се боя от измяна от ваша страна, както ми се случи в Немиров.

Пратениците започнаха да се кълнат във всички небесни светии, че очакват княза като спасител и дори мисъл за измяна не се е мярнала в главите им. И като че ли искрено говореха. Защото Кривонос ги беше обсадил с петдесет хиляди души и се бе заклел, че ще ги унищожи именно защото са русини, а не искат да се присъединят към бунта.

Князът им обеща помощ, но понеже главните му сили бяха в Бистрик, трябваше да ги почака. Пратениците си отидоха с утеха в сърцата, а князът се обърна към киевския воевода и рече:

— Простете, ваша милост! Сам вече виждам, че ще трябва да оставя Кривонос на мира, за да се заловя с другия Кривонос. По-младият може да почака за въжето. Смятам също, че вие няма да ме напуснете при тая нова акция.

— То се знае! — каза воеводата.

Веднага затръбиха тръби, които съобщаваха на хоронгвите, тръгнали да преследват младия Кривонос, че трябва да се върнат. Трябваше също така да се даде почивка на хората и на конете. Вечерта от Бистрик пристигна цялата дивизия, а с нея пан Стахович, пратеник от страна на брацлавския воевода. Пан Кишел беше пратил писмо, изпълнено с възхищение; че князът като втори Марий^[7] спасява отечеството от окончателна гибел, пишеше също така за радостта, с която изпълнило сърцата на всички идването на княза от Задднеприето, поздравяваше го за победите — но в края на писмото ставаше ясно по какви причини беше написано. Панът от Брусилов заявяваше, че преговорите са вече започнали, че той самият с други комисари тръгва за Бяла церква и се надява да възпре и да удовлетвори Хмелницки. Накрая молеше княза, докато траят преговорите, да не преследва много казаците и доколкото е възможно, да преустанови военните действия.

Ако бяха съобщили на княза, че цялото Задднеприе е унищожено и всички крепости — сравнени със земята, нямаше да го заболи толкова много, колкото от това писмо. При четенето присъстваха пан Скшетуски, пан Барановски, пан Зачвилиховски, двамата Тишкевич и двамата Кердеи. Князът си затисна ушите и отметна глава назад, сякаш стрела го беше улучила в сърцето.

— Позор! Позор! Боже! Нека по-скоро да загина, за да не гледам тия неща!

Дълбока тишина зацари между насъбраните, а князът продължи:

— Не искам да живея в тая Жечпосполита, защото днес трябва да се срамувам за нея. Казашкото и селското простолюдие заля отечеството ни с кръв, съюзи се с поганците срещу собствената си майка. Хетманите са бити, войската унищожена, славата на народа стъпкана, величието осквернено, черквите изгорени, свещениците и шляхтичите изклани, жените обезчестени, а с какво отговаря Жечпосполита на тия неща и на тоя позор, само при споменаването на който нашите прадеди биха умрели. Започват преговори с изменника, със своя опозорител, със съюзника на поганците и му обещават удовлетворение! О, Боже, дай ми смърт, повтарям, защото не можем да живеем на тоя свят ние, които чувстваме безчестието на отечеството и му поднасяме главите си в жертва.

Киевският воевода мълчеше, а пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия, се обади след малко:

— Пан Кишел не представлява Жечпосполита.

На това князът отговори:

— Не говори, ваша милост, за пан Кишел, защото добре зная, че той има цяла партия зад себе си. Той е проникнал в мислите и на примаса^[8], и на канцлера, и на княз Доминик, и на много панове, които днес, през времето на interregnum, управляват Жечпосполита и представляват нейното величие или по-скоро я опозоряват със слабост, недостойна за тоя велик народ. Защото не с преговори трябва да се гаси тоя огън, а с кръв — и е по-добре за един рицарски народ да гине, отколкото да се унижава и да буди презрение в целия свят.

И отново князът закри очи с ръце. А гледката на тая болка и скръб беше толкова жална, че полковниците просто не знаеха какво да правят със сълзите, които пълнеха очите им.

— Ваше височество княже — осмели се да се обади Зачвилиховски, — нека те се борят с думи, а ние ще продължаваме да се борим с меч.

— Наистина — каза князът, — и при тая мисъл сърцето се къса: какво да правим? Ето, ваша милост панове, като чухме за нещастията на отечеството, дойдохме тук през запалени гори и непроходими блата, без да спим, без да ядем, като давахме последните си сили, за да спасим нашата майка родина от унищожение и позор. Безсилни отпускаме ръце от многото работа, глад свива червата, раните болят — а ние не гледаме усилията, стига да можем да спрем неприятеля. Казваше ми се, че съм недоволен, защото не ми били дали главното командване. Нека целият свят да съди дали са по-достойни тия, които го получиха, а аз вземам Бога и вас за свидетели, че като вас не за награда и за почести принасям кръвта си в жертва, а от чиста любов към отечеството. Но когато ние даваме последния дъх от гърдите си, какво ни съобщават на нас? Че пановете във Варшава и пан Кишел в Хушча обмислят как да удовлетворят тоя неприятел^[9]. Позор! Позор!

— Кишел е изменник! — извика пан Барановски.

При тия думи пан Стахович, човек сериозен и смел, стана, обърна се към Барановски и каза:

— Аз съм приятел на брацлавския воевода и негов пратеник, затова няма да позволя да го наричат тук изменник. И неговата брада е побеляла от грижи — а на отечеството служи така, както разбира, може би погрешно, но честно.

Князът не чу тоя отговор, защото беше потънал в мъчителни мисли, а Барановски не смееше в негово присъствие да вдига скандали, затова само впи стоманените си очи в пан Стахович, сякаш искаше да му каже: „Аз ще те намеря!“, и сложи ръка върху дръжката на меча. В това време обаче Йереми се сепна от замислеността си и каза мрачно:

— Тук няма друг избор: или ще нарушим послушанието, защото през времето, когато нямаме крал, те упражняват властта, или ще пожертваме честта на отечеството, за която сме се борили…

— От непослушанието произтича цялото зло в Жечпосполита — каза сериозно киевският воевода.

— Значи да позволим опозоряването на отечеството? Ако утре ни заповядат да отидем с въже на шията при Тухай бей и Хмелницки, и това ли ще трябва да направим в името на послушанието?

— Veto^[10]! — обади се пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия.

— Veto! — повтори пан Кердеи. Князът се обърна към полковниците.

— Говорете, стари воини! — каза той. Думата взе пан Зачвилиховски:

— Ваша милост княже, аз съм на седемдесет години и съм православен украинец, бях казашки комисар и самият Хмелницки ме наричаше свой баща. По-скоро аз би трябвало да говоря за преговори, но ако трябва да избирам между думите „позор“ или „война“, тогава, дори когато слизам в гроба, ще кажа: „Война!“

— Война! — повтори пан Скшетуски.

— Война, война! — повториха двайсетина гласа, между които пан Кшищоф, пановете Кердеи, Барановски и почти всички насъбрани.

— Война! Война!

— Нека бъде според вашите думи — отвърна сериозно князът и удари с жезъла в разгънатото писмо на пан Кишел.