Хенрик Сенкевич
С огън и меч (17)

Седемнадесета глава

За да обясним какво се бе случило в Розлоги, трябва да се върнем малко назад, чак до оная нощ, в която пан Скшетуски изпрати Женджан с писмо от Кудак до старата княгиня. Писмото съдържаше настоятелна молба княгинята да вземе Елена и час по-скоро да замине за Лубни, за да бъдат под закрилата на княз Йереми, защото всеки момент ще започне войната. Женджан се качи на чайката, която пан Гроджицки изпращаше от Кудак за барут, и тръгна на път, но се движеше бавно, тъй като плаваха срещу течението на реката. При Кременчуг срещнаха войската, която плаваше под командването на Кшечовски и Барабаш, изпратена от хетманите срещу Хмелницки. Женджан се видя с Барабаш, на когото веднага разказа какви опасности могат да възникнат за пан Скшетуски от пътуванията му за Сеч. Затова той молеше стария полковник след срещата с Хмелницки да не забрави да пита настойчиво за посланика. След това продължи пътя си.

В Чигирин пристигнаха на разсъмване. Тук веднага ги обкръжи казашка стража и ги заразпитва кои са и какви са. Отговориха, че идват от Кудак, от страна на пан Гроджицки с писмо до хетманите. Въпреки това повикаха най-старшия от чайката и Женджан да отидат и се представят на полковника.

— На какъв полковник? — попита старшият.

— Пан Лобода — отговориха есаулите от стражата, — на когото великият хетман заповяда да спира и проверява всички, които идват от Сечта в Чигирин.

Отидоха. Женджан вървеше смело, той не очакваше нищо лошо, понеже знаеше, че тук вече се простира властта на великия хетман. Отведоха ги близо до „Дзвонецки кът“, в къщата на пан Желенски, където беше на квартира полковник Лобода. Но им се каза, че още в зори полковникът заминал за Черкаси и го замества подполковникът. Чакаха доста дълго, докато най-после вратата се отвори и очакваният подполковник се появи в стаята.

Когато Женджан го видя, коленете му затрепераха.

Беше Богун.

Наистина хетманската власт още се простираше до Чигирин, но понеже Лобода и Богун досега не бяха преминали на страната на Хмелницки, а, напротив, шумно се обявяваха на страната на Жечпосполита, великият хетман им беше наредил да стоят в Чигирин и да бъдат там на стража.

Богун седна до масата и започна да разпитва дошлите. Старшият, който носеше писмото от пан Гроджицки, отговори за себе си и за Женджан. Младият подполковник разгледа писмото и започна да разпитва внимателно какво става в Кудак — виждаше се, че има голямо желание да узнае за какво пан Гроджицки изпраща хора и чайка при великия хетман. Но старшият не можеше да му каже нищо по това, а писмото беше запечатано с пръстена на пан Гроджицки. Като ги разпита така, Богун щеше да ги пусне, вече посягаше към кесията си да им даде за почерпка, когато изведнъж вратата се отвори и пан Заглоба се втурна като вихър в стаята.

— Слушай, Богуне — развика се той, — тоя изменник Допул е скрил най-добрата си тригодишна медовина. Слязох с него в избата — гледам: нещо като сено в ъгъла. Питам го какво е, а той казва: сухо сено. Но като погледнах по-отблизо, видях, че шийката на дамаджана наднича като татарин в трева. „О, сине майчин — казвам, — ще си разделим работата: ти ще изядеш сеното, защото си вол, а аз ще изпия медовината, понеже съм човек.“ И донесох дамаджаната да я опитаме. Дай само чаши.

При тия думи пан Заглоба сложи едната си ръка на кръста, а с другата вдигна дамаджаната над главата си и започна да пее:

Хей, Ягуш, хей, Кундуш, я чаши давай,

дай и девойките, не се втелявай.

Тук пан Заглоба видя Женджан и веднага прекъсна песента; после сложи дамаджаната на масата и каза:

— О, кълна се в Бога, това е слугата на пан Скшетуски!

— На кого? — попита бързо Богун.

— На пан Скшетуски, поручика, който замина за Кудак, а преди заминаването си с такава лубнинска медовина ме черпи, че всяка друга не струва нищо пред нея. Какво става с твоя господар? Здрав ли е?

— Здрав е и поръча да поздравя ваша милост — каза Женджан смутен.

— Той е кавалер на място. А ти как си попаднал в Чигирин? Защо те е върнал господарят ти от Кудак?

— Господарят като господар — отговори слугата — си има свои работи в Лубни, заради които ми поръча да се върна, тъй като аз нямаше какво да правя в Кудак.

През цялото време Богун гледаше изпитателно Женджан. Внезапно той каза:

— И аз познавам твоя господар, виждах го в Розлоги.

Женджан кривна глава, подаде ухо и сякаш недочул, попита:

— Къде?

— В Розлоги.

— Това е имението на князете Курцевичи — каза Заглоба.

— Чие? — отново попита Женджан.

— Виждам, че си оглушал нещо — забеляза сухо Богун.

— Защото не съм се наспал.

— Ще се наспиш. Та казваш, че твоят господар те е пратил в Лубни?

— Така си е.

— Навярно има там някаква женичка — намеси се пан Заглоба, — до която чрез тебе изпраща израз на чувствата си.

— Та знам ли, ваша милост!… Може да има, а може и да няма — каза Женджан.

После се поклони на Богун и на пан Заглоба.

— Слава на Господа Бога — каза той и се готвеше да излезе.

— Вовеки веков! — отвърна Богун. — Но я почакай малко, птицо, не бързай. Ти защо скри от мене, че си слуга на пан Скшетуски?

— Защото ваша милост не ме е питал, а аз си помислих: какво ще говоря разни там глупости. Слава на Господа Бо…

— Почакай, ти казвам. Носиш ли някакви писма от господаря си?

— Негова работа е да пише, а моя, като слуга, да ги предам, но само на оня, до когото са писани, затова позволете ми да се сбогувам с ваша милост панове.

Богун намръщи самурените си вежди и плесна с ръце. Веднага двама казаци се втурнаха в стаята.

— Претърсете го! — извика Богун и посочи Женджан.

— За Бога, това е насилие! — крещеше Женджан. — Аз също съм шляхтич, макар и слуга, а ваша милост панове, за тая си постъпка в крепостта ще отговаряте.

— Богуне, остави го! — намеси се пан Заглоба.

Но в това време един от казаците намери в пазвата на Женджан две писма и ги даде на подполковника. Богун веднага заповяда на казаците да излязат навън, защото не знаеше да чете, а не искаше да издаде това пред тях. После се обърна към Заглоба и рече:

— Чети, а аз ще наблюдавам слугата.

Заглоба притвори лявото си око, на което имаше перде, и зачете адреса:

— „До моята многомилостива пани и благодетелка нейна светлост княгиня Курцевич в Розлоги.“

— Значи, ти, сврако такава, си пътувал за Лубни, а не знаеш къде е Розлоги? — каза Богун и изгледа със страшен поглед Женджан.

— За където ми заповядаха, за там отивах! — отвърна слугата.

— Да го отворя ли? Шляхтишкият sigillum^[1] е свещено нещо — забеляза Заглоба.

— Мене великият хетман ми даде право да проверявам всички писма. Отваряй и чети!

Заглоба отвори писмото и започна да чете:

— „Моя многомилостива пани и т.н… Съобщавам на Ваша светлост, че съм вече в Кудак, откъдето, ако даде Бог, днес сутринта ще тръгна за Сеч. А сега, през нощта, Ви пиша, защото не мога да спя от безпокойство да не би да Ви се случи някаква неприятност от страна на тоя разбойник Богун и на неговите хайти. А понеже тук и пан Кшищоф Гроджицки ми говори, че всеки момент може да избухне голяма война, при която и простолюдието ще се разбунтува, заклевам и моля Ваша светлост да благоволиш eo instante^[2], дори степта да не е изсъхнала, дори ако трябва с коне да пътувате, веднага да заминете заедно с княгиня Елена за Лубни, защото аз не ще успея да се върна навреме. Моля Ваша светлост да благоволиш да изпълниш тая ми молба, за да мога да бъда спокоен за сигурността на обещаното ми щастие и да се зарадвам след завръщането си. И вместо, Ваша милост пани, да залъгваш Богун и като си обещала момичето на мене, от страх да хвърляш прах в очите му, по-добре е да се скриеш sub tutelam^[3] на княза, моя господар, който няма да се забави да изпрати praesidium^[4] в Розлоги, и по тоя начин ще запазите имението си. При това имам чест — и т.н., и т.н.“

— Хм, ваша милост Богуне — каза пан Заглоба, — хусарят иска май да ти сложи рога. Значи вие двамата сте тичали подир едно момиче? Защо не си казал? Но утеши се с това, че и на мене веднъж ми се случи…

Започнатата историйка внезапно замръзна на устата на пан Заглоба. Богун седеше неподвижен до масата, но побледнялото му лице сякаш се свиваше от конвулсии, очите му бяха затворени, веждите смръщени. Нещо страшно ставаше с него.

— Какво ти е? — попита го пан Заглоба.

Казакът започна да маха трескаво с ръка, а от устата му излезе беззвучен, хриплив глас:

— Чети, чети другото писмо.

— Другото е до княгиня Елена.

— Чети, чети!

Заглоба започна:

— „Най-сладка, любима Халшко, господарка и кралица на сърцето ми! Понеже по служебни причини трябва да остана още доста време по тия места, пиша до стринка ти веднага да заминете за Лубни, където Богун не може да ти стори нищо лошо и взаимните ни чувства няма да бъдат изложени на изпитание…“

— Стига! — викна внезапно Богун и като скочи обезумял от масата, хвърли се върху Женджан. Бойната секирка изсъска в ръката му и нещастният слуга, ударен право в гърдите, само изстена и се строполи на пода. Богун обезумя, хвърли се върху пан Заглоба, изтръгна писмата от ръцете му и ги скри в пазвата си.

Заглоба грабна дамаджаната с медовината, скочи към печката и завика:

— В името на Отца и Сина и Светаго духа! Човече, ти побесня ли, полудя ли? Успокой се, укроти се! Пъхни главата си във ведрото, дявол да го вземе!… Чуваш ли ме!

— Кръв, кръв! — виеше Богун.

— Умопобърка ли се? Пъхни главата си във ведрото, ти казвам. Ти вече проля кръв, и то невинна. Това нещастно хлапе вече не диша. Дяволът те е обладал — или ти сам си дявол и нещо повече. Опомни се, ако ли не, и ти пукни, погански сине!

С такива викове пан Заглоба премина от другата страна на масата до Женджан и като се наведе над него, започна да го опипва по гърдите, сложи ръка до устата му, от която шуртеше кръв.

В това време Богун се беше хванал за главата и скимтеше като ранен вълк. После падна на пейката, без да престане да скимти, защото душата му се късаше от яд и болка. Внезапно той скочи, изтича до вратата, изкърти я с крак и се втурна в пруста.

— Тичай, дано си счупиш врата! — измърмори пан Заглоба. — Тичай, дано си разбиеш главата в някоя конюшня или плевня, при все че си рогач и смело можеш да бодеш. Ех, че фурия! Такова нещо още не съм видял през живота си. Тракаше със зъби като куче на бесовица. Но това клето момче е още живо. Ей Богу, ако тая медовина не му помогне, значи е излъгал, че е шляхтич.

С такова мърморене пан Заглоба опря главата на Женджан върху коленете си и бавно започна да налива медовина в посинялата му уста.

— Ще видим дали имаш добра кръв в жилите си — продължаваше да говори на припадналия, — защото еврейската, ако я полееш с медовина или вино, се съсирва. Селската, като ленива и тежка, се утаява, само шляхтишката се разпалва и става отлична смес, която придава на тялото мъжество и самоувереност. На другите нации Господ Исус Христос също е дал разни питиета, та всяка да си има своята постоянна радост…

Женджан простена слабо.

— Аха, искаш още! Не, брате, позволи и на мене… ето така! А сега, щом вече даде признаци на живот, ще те пренеса в конюшнята и ще те сложа в някой ъгъл, та да не те разкъса докрай тоя казашки змей, когато се върне. Опасен приятел е той — дано го дяволите вземат, защото виждам, че ръката му е по-бърза от разума.

След тия думи пан Заглоба вдигна Женджан от земята като леко перце, което говореше за неговата необикновена сила, и излезе в трема, а след това на двора, където петнайсетина казаци играеха на ашици върху постлано на земята килимче. Като го видяха, казаците станаха, а той рече:

— Момчета, я вземете тоя слуга и го сложете върху сеното. И нека някой да изтича за берберина.

Заповедта беше изпълнена веднага, понеже пан Заглоба като приятел на Богун беше много уважаван от казаците.

— А къде е полковникът? — попита той.

— Заповяда да му дадем коня и замина за полковата квартира, а на нас ни каза да бъдем готови и конете ни да са оседлани.

— И моят ли е готов?

— Готов е.

— Я го дайте. Дали ще намеря полковника в полка?

— Ето го, иде.

И наистина през сводестата тъмна порта на дома се виждаше Богун, който идеше от площада, а зад него се появиха около сто и петдесет молойци, явно готови за поход.

— На конете! — викна през портата Богун на останалите в двора казаци.

Всички се разбързаха. Заглоба излезе пред портата и изгледа внимателно младия хайдутин.

— На поход ли тръгваш? — попита го той.

— Да.

— И накъде те води дяволът?

— На сватба.

Заглоба се приближи още повече.

— Я се остави, сине! Хетманът ти заповяда да пазиш града, а ти сам тръгваш, и казаците извеждаш. Нарушаваш заповедта. Тук тълпите от простолюдието само чакат удобен момент, за да се хвърлят срещу шляхтата — града ще погубиш, а себе си ще изложиш на хетмански гняв.

— Да погинат и градът, и хетманите!

— Въпросът е за главата ти.

— Да погине и моята глава!

Заглоба разбра, че няма смисъл да говори с казака. Той се беше запънал и щеше да извърши това, което мисли, дори да погуби себе с и другите. Заглоба също така се досещаше закъде ще поеме походът, и не знаеше самият той какво да прави: да тръгне ли с Богун, или да остане? Да тръгне с него беше опасно, защото това значеше в тия сурови военни времена да се забърка в авантюра, която се наказва със смърт. Ами ако остане? Простолюдието наистина само чакаше вести от Сеч, чакаше момента, когато ще се даде знак за клане. А може би дори нямаше да чака, ако не бяха хилядата казаци на Богун и неговото голямо влияние в Украйна. Наистина пан Заглоба можеше да намери убежище и в стая на хетманите, но той си имаше свои причини, поради които не правеше това. Дали беше задочната присъда за някое убийство или нещо нередно в книжата му — само той си знаеше; важното е, че не искаше да влиза в очи. Жал му беше да напуска Чигирин! Толкова добре му бе тук, дето никой не го питаше за нищо и се беше сближил с всички — и с шляхтата, и с икономите на староствата, и с казашките първенци! Наистина сега казашките първенци се бяха разотишли, а шляхтата се таеше в ъглите от страх пред бурята, но пък Богун беше изключителен компаньон, пияница над пияниците. Заглоба и той се бяха запознали на чаша и веднага се побратимиха. Оттогава бяха неразделни. Казакът пръскаше злато за двама, шляхтичът лъжеше и като неспокойни духове, на двамата им беше добре заедно.

И сега, като дойде време или да остане в Чигирин и да мине под ножа на тълпите, или да тръгне с Богун, пан Заглоба се реши на второто.

— Щом си такъв десперат^[5] — каза той, — и аз ще тръгна с тебе. Може да се случи да ти бъда полезен или да те възпра, когато дотрябва. Ние вече така си допаднахме един на друг като гърне и похлупак, но не очаквах всичко това.

Богун не отвърна нищо. След половин час двеста казака застанаха в походен ред. Богун излезе напред, а с него и пан Заглоба. Тръгнаха. Селяните, които стояха на купчини тук-таме по площада, ги гледаха изпод вежди и си шепнеха, като се мъчеха да отгатнат закъде заминават, дали ще се върнат скоро, или няма да се върнат.

Богун яздеше мълчаливо, затворен в себе си, тайнствен и мрачен като нощ. Казаците не питаха къде ги води. Те бяха готови да отидат подир него дори накрай света.

След като се прехвърлиха през Днепър, излязоха на пътя за Лубни. Конете тръгнаха в тръс, като вдигаха облаци прах, а понеже денят беше тежък, сух, скоро се покриха с пяна. Тогава забавиха крачка и се разтегнаха в дълга, разкъсана верига по пътя. Богун излезе напред, пан Заглоба се изравни с него, защото желаеше да подхване разговор.

Лицето на младия хайдутин беше по-спокойно, само смъртна тъга личеше явно по него. Човек би казал, че далечината, в която погледът се губеше на север отвъд Кагамлик, бегът на коня и степният въздух са успокоили у него оная вътрешна буря, която бе избухнала след прочитането на писмата, носени от Женджан.

— Жар се лее от небето — рече пан Заглоба, — та чак ботушите парят. И с платнения кител е горещо, защото няма никакъв вятър. Богуне, я слушай, Богуне!

Хайдутинът погледна с дълбоките си черни очи, сякаш пробуден от сън.

— Внимавай, синко — каза пан Заглоба, — да не те изяде меланхолията, тя излезе ли от черния дроб, където й е мястото, и удари ли в главата, веднага може да побърка разума. Трябва да си се родил през май, а това е месецът на Венера, през който въздухът е толкова любовен, че дори треската почва да чувства желание към друга треска, а родените през тоя месец хора имат по-голям интерес към жените, отколкото другите. Все пак печели тоя, който съумее да се въздържи, затова те съветвам да се откажеш от отмъщение. Ти основателно можеш да се сърдиш на Курцевич, но нима на света има само едно момиче?

Богун сякаш в отговор не на Заглоба, а на собствената си мъка се обади с глас, който повече приличаше на ридание:

— Една е тя, гълъбицата, една на света!

— Дори и така да е, щом към другиго гука, ти нямаш полза от това. Вярно казват, че сърцето е доброволец, който служи под каквото знаме пожелае. При това имай предвид, че момичето е от род, защото чувам, че Курцевичи имали княжески произход… Това е много високо потекло.

— По дяволите вашите потекла, родове, документи! — тук хайдутинът удари с всичка сила по дръжката на сабята. — Ето моя род! Ето моето право и документи! Това ми е и кум, и сват! О, изменници! О, вража кръв проклета! Добър беше за вас казакът, другар ви беше и брат, когато трябваше да ходите с него в Крим, да грабите турски богатства, плячката да делите. Тогава го коткаха и го наричаха син и момичето му обещаваха, а сега какво? Дошъл някакъв си шляхтич, гален лях, и се отказаха от казака, от сина и другаря — душата ми изтръгнаха, сърцето изтръгнаха, на друг момичето, а ти, ако щеш, мри, казаче, страдай и се мъчи!…

Гласът на Богун затрепера. Той стисна зъби и започна така да се бие с пестници в широката гръд, та чак кънтеше като от подземие.

Настана кратка тишина. Богун дишаше тежко. Болка и гняв на смени разкъсваха подивялата душа на казака, която не познаваше спирачки. Заглоба чакаше да се умори и успокои.

— Тогава какво искаш да правиш, клети юнако! Как ще постъпиш?

— Аз съм казак — по казашки!

— Хм, виждам вече какво ще стане. Но това не е важно. Едно само ще ти кажа: това е държавата на Вишньовецки и Лубни не е далеко. Пан Скшетуски пише на княгинята да се скрие там с момичето, а това значи, че те се намират под покровителството на княза, князът пък е свиреп лъв…

— И ханът е лъв, но аз съм му влизал в гърлото и съм му поднасял главня пред очите.

— Ти какво, луда главо, на княза ли искаш война да обявяваш?

— Хмел се вдигна и срещу хетманите. Какво значи за мене вашият княз!

Пан Заглоба стана още по-неспокоен.

— Тю, дявол да го вземе. Ами че това мирише просто на бунт! Vis armata, raptus puellae^[6] и бунт — това значи палач, бесилка и въже. Хубав дар, с него можеш да отидеш ако не далеко, поне високо. Курцевичи също ще се отбраняват.

— Та какво от това? Или за мене смърт, или за тях! Аз бях готов душата си да дам за тях, за Курцевичи, те ми бяха братя, а старата княгиня-майка, която гледах в очите като куче! А когато татарите хванаха Васил, който бе отишъл в Крим, кой го изтръгна от тях! Аз! Обичах ги и им служех като роб, защото мислех, че ще заслужа момичето. А те вместо това го продадоха, мене обрекоха като роб на злочестина и нещастие… Изгониха ме — е добре, ще си отида, само че първо ще им се поклоня — за солта и хляба, който съм ял у тях, ще им платя по казашки — и ще си отида, защото аз зная своя път.

— А къде ще се денеш ти, като се заядеш с княза? В стана на Хмел ли?

— Ако бяха ми дали момичето, щях да ви бъда брат по вяра, ваш другар, ваша сабя, предана вам душа, ваш пес. И бих подбрал своите казаци, и други от Украйна бих свикал, и срещу Хмел и родните си запорожки братя щях да тръгна и да ги смачкам с конете. А щях ли да искам награда за това? Не! Щях да взема момичето и да отида в Божията степ отвъд Днепър, по дивите ливади, по тихите води — и щеше да ми бъде достатъчно, а сега…

— Сега си побеснял.

Богун не отговори нищо, удари коня с бича си и се понесе напред, а пан Заглоба почна да размишлява в каква каша се е забъркал. Нямаше съмнение, че Богун възнамеряваше да нападне Курцевичи, да отмъсти за нанесеното му зло и да задигне момичето със сила. И в цялата тази история пан Заглоба щеше да му прави компания. В Украйна такива работи се случваха често и понякога минаваха безнаказано. Наистина, когато насилникът не беше шляхтич, работата се усложняваше и ставаше опасно, но да накажеш казак беше трудна работа — къде ще го търсиш и ловиш? След престъплението той забягваше в дивите степи, където човешката ръка не достигаше — и толкова го виждаха, а когато избухнеше война, когато татарите нападнеха страната, тогава престъпникът наново изплуваше на повърхността, защото в такова време законите спяха. Така можеше да се спаси от отговорност и Богун, но пан Заглоба нямаше защо да му помага дейно и да поема върху себе си половината от вината. Впрочем той по никакъв начин не би сторил това: макар Богун да му беше приятел, все пак не подобаваше на Заглоба, един шляхтич, да се съюзява с казак срещу шляхтич, особено когато познаваше пан Скшетуски и беше пил с него. Пан Заглоба беше рядък размирник, но неговото размирничество си имаше мярка. Да гуляе по чигиринските кръчми с Богун и с другите казашки първенци, особено за тяхна сметка — защо не? При казашките заплахи дори беше добре да има човек такива хора за приятели. Пан Заглоба се грижеше много за кожата си, макар да беше тук-таме понакълцана, но сега изведнъж забеляза, че покрай това приятелство беше хлътнал в страхотно блато. Защото беше ясно, че ако Богун отвлече момичето, годеница и любима на княжеския поручик, ще влезе в конфликт с княза, а тогава няма да му остава нищо друго, освен да избяга при Хмелницки и да се присъедини към бунта. На това пан Заглоба слагаше в ума си решително вето, що се отнася до неговата личност, тъй като нямаше никакво намерение да се присъединява към бунта заради черните очи на Богун, а на всичко отгоре се страхуваше от княза като от огън.

„Тюх, тюх — мърмореше си той сега, — въртях на дявола опашката, а сега той ще ми върти главата, докато я извърти хубаво. Дано го гръм убие тоя хайдутин с женско лице и татарска ръка! На хубава сватба съм тръгнал, кучешка сватба, ей Богу! Дано гръм порази всички курцевичовци и всички подевки. Какво ми влизат в работата, не ми трябват вече. На кого наречено, а за мене опечено. И за какво? Нима аз искам да се женя? Дяволът да се жени, на мене ми е все едно, каква работа имам аз в тая история? Отида ли с Богун, тогава Вишньовецки ще ми одере кожата. Откажа ли се от Богун, селяните ще ме пречукат или той самият, без да чака тях. Най-лошо е човек да се побратимява с простаци. Пада ми се! По-добре да бях конят, който яздя, а не Заглоба. Казашки шут станах, лъжех и насам, и натам, затова с право от двете страни ще ми ощавят кожата.“

Като размишляваше така, пан Заглоба се изпоти цял и изпадна в още по-лошо настроение. Горещината беше голяма, конят се движеше тежко, защото отдавна не беше вървял, а пан Заглоба беше снажен човек. Боже мили, какво не би дал той да седне на хладно в някоя механа, на чаша студена бира, а не да се блъска по жегата и да препуска по изгорялата степ!

При все че Богун ги караше да бързат, намалиха скоростта, защото беше страшно горещо. Попасоха малко конете, а през това време Богун разговаряше с есаулите — изглежда им даваше заповеди какво да правят, понеже досега те дори не знаеха къде отиват. До ушите на Заглоба стигнаха последните думи на заповедта:

— Ще чакате изстрел.

— Добре, бащице.

Внезапно Богун се обърна към него:

— Ти ще вървиш с мене отпред.

— Аз ли! — каза Заглоба с явно лошо настроение. — Аз те обичам толкова, та вече изпарих едната половина от душата си за тебе, защо да не изпаря и другата? Ние сме като риза и гащи, надявам се, че заедно ще ни вземат дяволите, което ми е все едно, понеже вече мисля, че и в пъкъла не може да бъде по-горещо.

— Да вървим.

— За да си строшим главите.

Тръгнаха напред, а малко след тях и казаците. Но последните се движеха бавно и скоро останаха много назад, докато най-сетне изчезнаха от очите им.

Богун и Заглоба яздеха мълчаливо един до друг, дълбоко замислени и двамата. Заглоба си скубеше мустаците и явно беше, че умът му работи усилено: може би обмисляше как да се отърве от цялата тая работа. От време на време промърморваше нещо полугласно на себе си или пък поглеждаше към Богун, по чието лице се изписваше ту невъздържан гняв, ту тъга.

„Чудно как — мислеше си Заглоба — такъв хубавец да не прилъже момичето. Вярно, че е казак, но е знаменит рицар, който рано или късно, стига само да не се присъедини към бунта, ще получи благородническо звание, което зависи само от него. А пан Скшетуски е благороден кавалер и строен човек, но по хубост не може и да се сравнява с тоя хайдутин като картинка. Ще се хванат те гуша за гуша, когато се срещнат, защото и двамата знаят да се бият.“

— Богуне, ти познаваш ли добре пан Скшетуски? — внезапно попита Заглоба.

— Не — отвърна хайдутинът късо.

— Тежка разправа ще имаш с него. Видях го как с Чаплински блъсна вратата и я отвори. Той е цял Голиат и за пиене, и за биене.

Богун не отговори нищо и отново двамата потънаха в собствените си мисли и собствените си грижи, в унисон с които пан Заглоба повтаряше от време на време: „Да, да, няма как!“ Минаха няколко часа. Слънцето отиде на запад чак към Чигирин; от изток повя хладен ветрец. Пан Заглоба смъкна калпака си от рисова кожа, прекара ръка по потната си глава и повтори още веднъж:

— Да, да, няма как!

Богун сякаш се събуди от сън.

— Какво каза? — попита той.

— Казвам, че ей сега ще се стъмни. Далеко ли е още?

— Не е далеко.

След един час наистина се стъмни. Но те вече бяха навлезли в гористия дол, а в края на дола най-сетне блесна светлинка.

— Това е Розлоги! — каза внезапно Богун.

— Да! Брррр! Нещо е много хладно в тоя дол.

Богун спря коня си.

— Чакай! — рече той.

Заглоба го погледна. Очите на Богун, които имаха тая особеност, светеха през нощта, сега горяха като две факли.

Дълго време двамата стояха неподвижни в края на дола. Най-сетне в далечината се чу пръхтене на коне.

Това бяха казаците на Богун, които прииждаха бавно от глъбини на гората.

Есаулът се приближи за заповеди, които Богун му прошепна на ухото след това казаците се спряха отново.

— Да вървим! — каза Богун на Заглоба.

След малко тъмните очертания на постройките, складовете и геранилата се показаха пред очите им. В имението беше тихо. Кучетата не лаеха. Големият златен месец светеше над сградите. От градината лъхаше на вишнев и ябълков цвят: всичко беше толкова спокойно, нощта такава чудна, че наистина оставаше само някоя теорба да се обади някъде под прозорците на прекрасната млада княгиня.

Тук-таме прозорците още светеха. Двамата конници се приближиха до портата.

— Кой е там? — обади се гласът на нощния пазач.

— Не ме ли познаваш, Максиме?

— Ти ли си, ваша милост? Добре дошъл!

— Добре заварил. Отваряй. Какво ново у вас?

— Всичко е добре. Ваша милост отдавна не си бил в Розлоги.

Скобите на портите заскърцаха пронизително, мостът падна през рова и двамата конници влязоха в двора.

— Я слушай, Максим, не затваряй портата и не вдигай моста, защото веднага заминавам.

— Ваша милост сякаш само една вода ще пиеш?

— Не е лъжа. Конете вържи за кола.