Хенрик Сенкевич
С огън и меч (35)

Тридесет и пета глава

Слънцето беше вече високо на небето, когато на другия ден княгинята отвори очи от сън.

Най-напред погледът й се насочи към потона и се задържа дълго там, после пробягна по цялата стая. Съзнанието на девойката се възвръщаше и още се бореше с остатъците от съня и мечтите. По лицето й се изписа удивление и безпокойство. Къде е? Откъде се е взела тук и в чия власт се намира? Дали още сънува, или вижда наяве? Какво значи тоя разкош, който я заобикаля? Какво с нея е ставало досега? В тоя миг страшните сцени при превземането на Бар внезапно се изправиха като живи пред очите й. Тя си припомни всичко: избиването на хиляди хора — шляхта, граждани, свещеници, монахини и деца. Изпоцапаните с кръв лица на тълпите нападатели, шиите и главите, увити с още димящи човешки вътрешности, пияните крясъци, оня страшен ден, когато градът беше изклан до крак, най-сетне появата на Богун и отвличането й. Тя си спомняше още как в момент на отчаяние падна върху ножа, подложен от собствената й ръка — и сега студена пот като бисери обсипа челото й. Изглежда, че ножът се е плъзнал по рамото, щом сега усеща само лека болка, но едновременно разбира, че е жива, че здравето и силите й се възвръщат, помни най-сетне, че дълго, много дълго са я возили нанякъде в люлка. Но къде се намира сега? Дали в някой замък, дали е спасена, отнета от неприятеля и в безопасност? И отново оглежда стаята. Прозорчетата й са като на селска къща, малки, квадратни и навън не се вижда през тях, защото вместо стъкла има бяла ципа. Дали това не е наистина селска къща? Но това е невъзможно и против него говори невероятният разкош вътре. Вместо потон над девойката виси огромна завеса от пурпурна коприна, на която са нарисувани златни звезди и луна; стените не са високи, но целите са покрити с гоблени; на пода е постлан пъстър килим, сякаш покрит с живи цветя. Стряхата над огнището е обвита с персийска коприна, навсякъде златни ресни, коприни, кадифета, като се почне от стените и потона, та чак до възглавниците, върху които бе сложила главата си. Ярката дневна светлина проникваше през ципата на прозорците и осветяваше стаята, но и се губеше в тия пурпурни, тъмновиолетови и тъмносини кадифета, които създаваха някакъв очарователен пъстроцветен полумрак. Княгинята беше изумена и не вярваше на очите си. Дали това не е някаква магия, или войската на княз Йеремия е освободила от казашките ръце и настанила в някой от княжеските замъци?

Момичето прилепи длани за молитва.

— Пресвета Богородице! Направи така, че първото лице, което се появи на вратата, да бъде лице на защитник и приятел.

Изведнъж през тежката златоткана завеса до нея достигнаха звуците на теорба, които се носеха отдалече, и едновременно някакъв глас започна да напява тихо познатата песен:

Любовта! — Ох, зная,

от болест по-зла е,

болестта минава.

Здрав ще съм. Но няма

любовта голяма

нивга да забравя.

Княгинята се повдигна от леглото, но колкото повече слушаше, очите й се отваряха все по-широко от ужас; най-сетне тя викна страшно и се хвърли като мъртва на възглавниците.

Беше познала гласа на Богун.

Но изглежда, че викът й също бе проникнал през стените на гостната, защото след малко тежката завеса зашумоля и на прага се показа самият бунтовнически главатар.

Княгинята закри очи с ръце, а побелелите й разтревожени устни повтаряха сякаш в треска:

— Боже, Света Богородице! Боже, Света Богородице!

А гледката, която толкова я ужаси, би зарадвала очите на много девойки, защото дрехите и лицето на тоя молоец блестяха като слънце. Диамантените копчета на жупана му светеха като звездите по небето, ножът и сабята му искряха от скъпоценни камъни, жупанът от сребърен сърмен плат и червеният контуш подсилваха хубостта на мургавото му лице. Той стоеше така пред нея, строен, черновежд, великолепен, най-хубав от всички молойци в Украйна.

Но очите му бяха замъглени като звезди, закрити от облак, и той я гледаше почти покорно, а като виждаше, че страхът не изчезва от лицето й, заговори с нисък, тъжен глас:

— Не се страхувай, княгиньо!

— Къде съм? Къде съм? — питаше тя, като го гледаше през пръстите си.

— На сигурно място, далеко от войната. Не се страхувай, мила моя душице. Аз те извлякох от боя, за да не те сполети нещо лошо от хората и войната. В Бар казаците не оставиха нито един жив човек, само ти излезе жива оттам.

— Какво правиш ти, ваша милост, защо ме преследваш?

— Аз да те преследвам? Боже мили! — Богун разпери ръце и започна да клати глава като човек, към когото се отнасят крайно несправедливо.

— Мене ме е страх от ваша милост.

— Но защо се страхуваш? Ако заповядаш, няма да пристъпя от вратата: аз съм твой роб. Искам да седя тук на прага и да те гледам в очите. Аз не ти желая злото: защо ме мразиш? Ей, Боже мили! Ти в Бар се мушна с нож, като ме видя, макар че ме познаваше от по-рано и знаеше, че идвам да те браня. Та аз не съм чужд човек за тебе, а другар сърдечен, пък ти се мушкаш с нож, княгиньо!

Изведнъж кръвта нахлу в бледите бузи на княгинята.

— Защото предпочитах смъртта пред позора — каза тя. — И се кълна, че ако не ме пощадиш, ще се убия дори и душата си да загубя с това.

От очите на девойката изскочи огън — и Богун разбра, че няма шега с тая курцевичовска княжеска кръв, при силна възбуда наистина ще извърши това, с което заплашва, а втория път по-добре ще нагласи ножа.

Затова той не отговори нищо, само направи няколко крачки към прозореца, седна на покритата със златоткан плат пейка и наведе глава.

Последва кратко мълчание.

— Бъди спокойна — каза той. — Докато съм трезвен, докато водката майка не е запалила главата ми, ти си за мене като икона в черква. А откак те намерих в Бар, престанах да пия. Преди това много пиех, с водката майка заливах своята мъка. Какво друго можех да правя? Но сега няма да сложа в уста нито сладко вино, нито водка.

Княгинята мълчеше.

— Ще те погледам — продължаваше той, — да си напълня очите с прекрасното ти личице, и ще си отида.

— Върни ми свободата! — рече девойката.

— Та нима ти си в робство? Ти си тук господарка. И къде ще се връщаш? Курцевичи изгинаха, огън опожари села и градове, князът не е в Лубни, той отива срещу Хмелницки, а Хмелницки срещу него, навсякъде е война, кръв се лее, навсякъде е пълно с казаци, татари и войници. Кой няма да посегне на честта ти? Кой ще те съжали, кой ще те защити, ако не аз?

Княгинята вдигна очи нагоре, понеже си спомни, че има един на света, който би я притулил, съжалил и защитил. Но не искаше да каже името му, за да не дразни страшния лъв. Ала в същото време сърцето й се сви от дълбока тъга. Дали е още жив тоя, за когото копнееше душата й? Когато тя беше в Бар, знаеше, че е жив, защото веднага след заминаването на Заглоба до ушите й стигна името на пан Скшетуски заедно с вестта за победите на страшния княз. Но оттогава колко дни и нощи бяха изтекли, колко битки може да е имало и на колко опасности той да се е изложил! Вестите за него сега можеха да идват само чрез Богун, когото нито искаше, нито смееше да пита. И главата й падна на възглавниците.

— Нима трябва да остана тук като затворница? — питаше тя със стон. — Какво съм ти направила, ваша милост, та ме преследваш като зла веда^[1]?

Казакът вдигна глава и заговори толкова тихо, че едва можеше да се чуе:

— Не зная какво си ми направила ти, но знам, че ако аз съм за тебе зла веда, и ти си зла веда за мене. Ако не бях те обикнал, щях да бъда волен като вятъра в полето и сърцето ми свободно, и душата ми свободна, и славен като Конашевич-Сагайдачний. Твоята хубост е моето нещастие, твоите очи са моето нещастие, нито свободата ми е мила, нито славата казашка! Какво бях аз, хубавице, докато ти не порасна и от дете не стана панна! Веднъж превзех една галера с най-хубави момичета, които караха на султана — но никоя не завладя сърцето ми. Поиграха си братята казаци с тях, а после заповядах на всяка да сложат камък на шията и във водата. От никого не се страхувах — война срещу неверните водех и плячка вземах — и както княз в замък, така бях аз в степта. А днес какво? Ето, седя тук и като роб добра дума прося от тебе, а да я изпрося не мога — и не съм я чул никога, дори когато братовчедите ти и стринка ти те сватосваха за мене. Ой, да беше ти, девойко, друга към мене, да беше ти друга, нямаше да стане това, което се случи, нямаше да избия аз твоите роднини, нямаше да се побратимя с бунта и селяните, но заради тебе си загубих ума. Ти би ме завела, където поискаш. Аз бих дал кръвта си за тебе, душата си бих дал. Сега целият съм изцапан с шляхтишка кръв, а по-рано само татарите биех и на тебе плячка докарвах — за да ходиш ти в злато и скъпоценности като херувим Божи. Защо ти не ме обичаше тогава? Ой, тежко, ой, тежко! Мъка ми е на сърцето. Нито с тебе мога да живея, нито без тебе, нито далеко, нито близко, нито в планина, нито в долина, гълъбице моя, сърчице ти мое! Прости ми, че дойдох за тебе в Розлоги по казашки, със сабя и огън, но аз бях пиян от гняв срещу князете и водка по пътя бях пил — разбойник нещастен. А после, когато ти ми избяга, просто виех като псе и раните ме боляха, и не исках да ям, и майката смърт молех да ме вземе. А ти искаш сега да те върна и отново да те загубя — гълъбице моя, сърчице ти мое!

Богун замлъкна, защото гласът му се пресече в гърлото и излезе като стон, а лицето на Елена ту се зачервяваше, ту бледнееше. Колкото повече думите на бунтовническия главатар изразяваха безкрайна любов, толкова по-голяма пропаст се отваряше пред девойката — пропаст без дъно, без надежда за спасение.

А казакът почина малко, овладя се и така продължи да говори:

— Кажи какво искаш. Ето, гледай как е украсена тази стая. Това е мое, това е плячка от Бар. На шест коня го донесох за тебе. Кажи какво искаш — жълто злато, блестящи дрехи, искрометни скъпоценности, покорни роби. Аз съм богат, имам достатъчно свое, а и Хмелницки няма да се поскъпи да ми даде имот, и Кривонос няма да се поскъпи, ти ще бъдеш като княгиня Вишньовецка, замъци ще превзема за теб, половин Украйна ще ти подаря. Защото макар да съм казак, а не шляхтич, аз съм атаман с бунчук, десет хиляди молойци са под мое командване — повече, отколкото има княз Ярема. Кажи, каквото искаш, само не бягай от мене. Само остани с мене, гълъбице, и ме обикни.

Княгинята се повдигна съвсем бледа върху възглавниците. Но сладкото й чудно лице изразяваше толкова несломима воля, гордост и сила, че тая гълъбица в тоя миг приличаше повече на орлица.

— Ако ваша милост чакаш моя отговор — каза тя, — тогава знай, че дори да ми предстои цял век да пъшкам под твое робство, никога, никога няма да те обикна, кълна се в Бога!

Богун се бори някое време със себе си.

— Ти не ми говори такива неща! — каза той с хриплив глас.

— А ти не ми говори за своята любов, защото това за мене е срам, яд и обида. Аз не съм за тебе.

Богун стана.

— А за кого си ти, княгиньо Курцевич? Чия щеше да бъдеш ти в Бар, ако не бях аз?

— Който спасява живота ми, за да ме опозори и да ме хвърли в робство, той е мой враг, а не приятел.

— Ти да не смяташ, че селяните щяха да те убият? Страшно е да се помисли!…

— Ножът щеше да ме убие, но ти ми го изтръгна!

— И няма да ти го дам, защото трябва да бъдеш моя — избухна казакът.

— Никога! По-добре смърт!

— Трябва и ще бъдеш.

— Никога.

— Ей, ако ти не беше ранена, след това, което ми каза, още днес щях да изпратя молойци в Рашков да ми довлекат тук за косата някой калугер и утре щях да бъда твой мъж. Тогава какво? Грях е да не се обича мъжът и да не се привържеш към него! Хей, ти светлейша панно, тебе те обижда и сърди казашката любов. Но коя си ти, та аз да съм селяк за тебе? Къде са твоите замъци, боляри и войска? Какво те сърди тебе? Какво те обижда? Аз те взех на война, ти си моя пленница. Ох, ако аз бях селяк, с камшик по белите плещи щях да те науча на ум и без поп щях да се наситя на твоята хубост — ако аз бях селяк, а не рицар!

— Ангели небесни, спасете ме! — шепнеше княгинята.

Но все по-голяма ярост се изписваше по лицето на казака и гневът надигаше косата му.

— Аз зная — казваше той — какво те обижда, защо ми се противиш! За друг пазиш ти своя момински свян — но няма да го бъде, докато съм жив, докато съм казак! Шляхтич голтак! Нехранимайко! Подъл лях! Смърт за него! Щом те погледна, щом те завъртя в танц, и те взе цялата, а ти, казаче, страдай, троши си главата! Но аз ще го хвана и ще заповядам да му одерат кожата и с гвоздеи да го набодат. Знай ти, че Хмелницки отива срещу ляхите, че и аз отивам с него — и ще намеря, ако ще под земята, твоя любимец, а като се върна, в краката ти като армаган ще хвърля вражеската му глава.

Елена не чу последните думи на атамана. Болката, гневът, раните, вълнението, ужасът я лишиха от сили — безкрайна слабост обзе цялото й тяло, очите и мислите й угаснаха — и тя падна в несвяст.

Богун стоя известно време бледен от гняв, с пяна на устата; внезапно той забеляза тая мъртва, увиснала безсилно назад глава и от устата му се изтръгна почти нечовешки вик:

— Тя е мъртва! Горпина! Горпина! Горпина!

И рухна на земята.

Исполинката се втурна с всички сили в гостната.

— Какво става с тебе?

— Спаси я! Спаси я! — викаше Богун. — Аз я убих, моята душа, моята светлина!

— Ти какво, да не си полудял?

— Убих я! Убих я! — стенеше бунтовническият главатар и чупеше ръце над главата си.

Но Горпина се приближи до княгинята и веднага позна, че това не е смърт, а само тежък припадък, и като отпрати Богун зад вратата, започна да я свестява.

След малко княгинята отвори очи.

— Е, момиче, нищо ти няма — каза вещицата. — Изглежда, че си се уплашила от него и ти е прилошало, но това ще мине и ще бъдеш здрава. Ти си момиче като ябълка, дълго още ще живееш на този свят и ще бъдеш щастлива.

— Коя си ти? — попита княгинята със слаб глас.

— Аз ли? Твоя прислужница, защото той така заповяда.

— Къде съм аз?

— В Дяволски дол. Тук е същинска пустиня, никого няма да видиш освен него.

— И ти ли живееш тук?

— Тук е нашият дом. Аз се казвам Донцовна, а брат ми е полковник под командването на Богун, добри молойци води, а аз седя тук — и ще те пазя в тая златна стая. Не стая, ами палат — гледай как блести! За тебе докара той всичко това.

Елена погледна хубавото лице на момата и това лице й се стори напълно искрено.

— А ще бъдеш ли добра към мене?

Белите зъби на младата вещица блеснаха в усмивка.

— Ще бъда, как няма да бъда! — каза тя. — Но и ти бъди добра към атамана. Той е сокол, той е славен молоец, той те…

Тук вещицата се наведе към ухото на Елена и започна да й шепне нещо, а накрая избухна в смях.

— Вън! — викна княгинята.