Хенрик Сенкевич
С огън и меч (44)

Четиридесет и четвърта глава

Минаха няколко седмици. Все повече шляхтичи прииждаха за избора. Населението в града се увеличи десетократно, защото заедно с многото шляхтичи прииждаха хиляди търговци и сергиджии от цял свят, като се почне от далечна Персия и се свърши със задморска Англия. Във Воля^[1] построиха дървена барака за заседанията на сената, а наоколо вече се белееха хиляди шатри, които покриха изцяло просторните ливади. Никой още не можеше да каже кой от двамата кандидати: принц Кажимеж, кардиналът или Карол Фердинанд, плоцки епископ — ще бъде избран. От двете страни се полагаха големи грижи и усилия. Разпространени бяха хиляди хвърчащи листове, в които се описваха качествата и недостатъците на кандидатите; и двамата имаха многобройни и влиятелни привърженици. Както се знае, на страната на Карол беше княз Йереми, който беше много опасен за противниците, понеже бе много вероятно да увлече подире си влюбената в него шляхта, от която в края на краищата зависеше всичко. Но и на Кажимеж не липсваха сили. На негова страна бяха всички, които държаха върховната власт, поддържаше го влиятелният канцлер, на негова страна изглежда клонеше и примасът, зад него заставаха повечето магнати, всеки от които имаше множество свои хора, а между тия магнати беше и княз Доминик Заславски-Острогски, сандомежки воевода, след поражението при Пилавци наистина много компрометиран и почти заплашен със съд, но все пак най-влиятелен в цялата Жечпосполита, дори в цяла Европа, който можеше всеки момент да хвърли върху везните в полза на своя кандидат несметните си богатства.

Въпреки това привържениците на Кажимеж много пъти преживяваха моменти на съмнения, защото, както се казва, всичко зависеше от шляхтата, а тя от четвърти октомври вече масово стануваше при Варшава и продължаваха да прииждат хиляди шляхтичи от всички страни на Жечпосполита, които в грамадното си мнозинство се изказваха в полза на принц Карол, обаяни от името на Вишньовецки и от щедростта на принца към обществените нужди. Защото принцът, богат и добър стопанин, не се поколеба в тоя момент да пожертва значителни средства за формиране на нови войскови части, които щяха да бъдат поставени под командването на Вишньовецки. Кажимеж с готовност би последвал неговия пример и надали скъперничество го възпираше, напротив — прекалената щедрост, чиято непосредствена последица беше недостигът и вечната липса на пари в касата. В това време двамата братя водеха оживени преговори помежду си. Всеки ден хвърчаха пратеници между Непорент и Яблонна^[2]. Кажимеж в името на своето старшинство и братска обич заклинаше Карол да отстъпи; епископът обаче не се съгласяваше и отговаряше, че не може да пренебрегне щастието, което може да му се усмихне, „защото това е щастие in liberis suffragiis^[3] на Жечпосполита и на когото Бог е обещал“. Обаче времето течеше, шестседмичният срок отиваше към края си и заедно с него се приближаваше казашката опасност, защото дойдоха вести, че Хмелницки изоставил обсадата на Лвов, който след няколко атаки се откупил, стигнал Замошч и денонощно щурмувал тоя последен заслон на Жечпосполита.

Говореше се също, че освен пратениците, които Хмелницки отправил за Варшава с писмо и декларация, че като полски шляхтич гласува за Кажимеж, между тълпите от шляхтичи и в самия град е пълно с преоблечени казашки старейшини, които никой не може да различи, защото пристигали като истинска и заможна шляхта и с нищо не се различавали от другите избиратели, особено от руските земи — дори и по език. Както се приказваше, едни се прокрадвали от просто любопитство, за да видят избора и разгледат Варшава, други — за да вършат шпионаж, да разберат какво се говори за бъдещата война, колко войска мисли Жечпосполита да мобилизира и какви средства ще определи за набора. В това, което се говореше за тия гости, може би имаше много истина, понеже между запорожките старейшини имаше значителен брой показачени шляхтичи, които поназнайваха и латински, та нямаше как да бъдат познати; всъщност в далечните степи латински изобщо не вирееше и такива князе като Курцевичи не го знаеха, също както не го знаеха Богун и другите атамани.

Но подобни приказки, които се носеха и на изборното поле, и в града, заедно с новините за напредването на Хмелницки и за казашко-татарските разезди, които уж били стигнали чак до Висла, изпълваха с безпокойство и тревога човешките души и често пъти ставаха причина за смутове. Достатъчно беше между събраната шляхта да се хвърли върху някого подозрение, че е преоблечен запорожец, за да бъде в един миг насечен със саби на дребни късчета, преди да е успял да се оправдае. По тоя начин можеше да загиват невинни и сериозността на съвещанията се накърняваше особено поради тогавашния обичай да не се държи много и на трезвеността. Каптурът, избран „propter securitatem loci“^[4], не можеше да се справи с непрекъснатите скандали, при които се сечаха по най-незначителен повод. Но докато солидните хора, пропити с любов към реда и спокойствието, а и загрижени поради надвисналата над отечеството опасност, се тревожеха от тия скандали, сеч и пиянства, побойниците, комарджиите и размирниците се чувстваха сякаш в стихията си, смятаха, че сега именно е тяхното време, тяхната жътва — и още по-смело безчинстваха.

Едва ли е нужно да казваме, че между тях винаги пръв беше пан Заглоба, а това първенство му бяха осигурили и голямата рицарска слава, и ненаситната жажда, подкрепена от умението му да пие, и толкова ловкият му език, че никой не можеше да му излезе насреща, и голямата самоувереност, която нищо не бе в състояние да разколебае. Все пак понякога той изпадаше в меланхолия — тогава се затваряше в стаята или в шатъра си и не излизаше, а ако излезеше, биваше в лошо настроение, склонен към свади и бой. Случи се дори, че в такова настроение той накълца здравата пан Дунчевски от Рава само за това, че като минавал, се закачил за сабята му. А пан Михал понасяше само тогава, когато можеше да му се оплаче, че го измъчва тъгата по пан Скшетуски и по „клетата“. „Изоставихме я, пане Михал — казваше той, — като юди я предадохме в безбожните ръце. Вече не ми се оправдавайте вие с вашето «nemine excepto». Кажи какво става с нея, пане Михал“.

Напразно пан Михал му обясняваше, че ако не беше поражението при Пилавци, щяха да търсят „клетата“, но това е невъзможно сега, когато цялата мощ на Хмелницки им прегражда пътя към нея. Шляхтичът обаче не се успокояваше, а изпадаше в още по-голям бяс и ругаеше най-яростно Детинко, Латинко и Перушинко.

Но тия минути на тъга бяха кратки. Обикновено след това, сякаш за да навакса загубеното време, пан Заглоба гуляеше и пиеше още повече; времето си прекарваше в кръчмите, в компанията на най-големите пияници или на столични уличници, и в такива случаи пан Михал неотстъпно му правеше компания.

Пан Михал, отличен войник и офицер, обаче нямаше и за грош от оная сериозност, която нещастията и страданията бяха създали например у Скшетуски. Дълга си към Жечпосполита Володийовски разбираше в смисъл, че биеше, когато му заповядаха — а другото не го интересуваше, от обществените работи не разбираше; беше готов да се вайка за едно военно поражение, но и през ум не му минаваше, че раздорите и скандалите са толкова вредни за обществените работи, колкото и пораженията. С една дума, той беше млад и лекомислен човек и като попадна в столичния шум, до уши потъна в него и се залепи за Заглоба като магарешки бодил, защото той му беше учител в гуляите. Затова той винаги се движеше с него и заедно биваха сред шляхтата, на която Заглоба разказваше нечувани работи, като едновременно вербуваше привърженици на принц Карол. Володийовски пиеше заедно с него, защитаваше го в случай на нужда, въртяха се двамата като мухи без глави и по изборното поле, и в града — и нямаше място, което да не са посетили. Бяха и в Непоренча, и в Яблонна, и на всички пиршества и обеди у магнатите и по кръчмите, бяха навсякъде и участваха във всичко. Но пан Михал го сърбеше младата ръка, искаше му се да се покаже и същевременно да докаже, че украинската шляхта е по-добра от другата, а войниците на княза превъзхождат всички. Затова обикаляха нарочно, за да търсят крамола с рицари от Ленчица, които минаваха за най-сръчни със сабята, и главно с привърженици на княз Доминик Заславски, към които и двамата хранеха особена омраза. Те задяваха само най-знаменитите фехтовчици, чиято слава беше затвърдена и непоколебима, и двамата предварително се уговаряха как да предизвикат свадата.

— Ти, ваша милост, ще го предизвикаш — казваше пан Михал, — а после аз ще изляза насреща.

Заглоба беше много опитен фехтовчик и никак не се боеше да излиза на двубой с шляхтич, затова невинаги се съгласяваше да бъде заместван, особено когато имаха работа с хора на Заславски; но случеше ли се да се счепкат с някой фехтовчик от Ленчица, Заглоба се задоволяваше да предизвика свадата, а когато шляхтичът хванеше сабята и го извикаше на дуел, казваше:

— Ваша милост драги пане, та аз трябва да нямам съвест, ако изложа ваша милост на сигурна смърт с личното си участие в дуела. По-добре опитай, ваша милост, с ето тоя мой синчага и ученик, но не зная дали ще се справиш и с него.

След тия думи пан Володийовски излизаше напред със своите щръкнали мустачки, вирнат нос и с хапльовски израз на лицето и без да пита дали го приемат или не, започваше да атакува, а понеже беше ненадминат майстор, след няколко замахвания със сабята обикновено поваляше противника. Ето такива забави си измисляха двамата с пан Заглоба, а от тях славата им между неспокойните духове и сред шляхтата растеше, но особено много растеше славата на пан Заглоба, защото се приказваше: „Щом ученикът е такъв, какъв ли трябва да е учителят!“

Володийовски дълго време не можа да намери никъде само пан Харламп и дори взе да мисли, че може би са го върнали по някаква работа в Литва.

Така изминаха близо шест седмици, през които и обществените работи се придвижиха доста напред. Напрегнатата борба между братята кандидати, дейността на техните привърженици, треската и възбудените страсти — всичко мина почти без да остави някаква следа или спомен. Всички вече знаеха, че ще бъде избран Ян Кажимеж, защото принц Карол беше отстъпил на брат си и бе оттеглил доброволно кандидатурата си. Странното беше, че в случая голяма роля изигра гласът на Хмелницки, понеже всички се надяваха, че той ще се подчини пред авторитета на краля, особено на крал, избран и според неговото желание. Тия предвиждания се изпълниха в значителна степен. Но пък за Вишньовецки, който като някогашния Катон нито за миг не преставаше да припомня, че запорожкият Картаген трябва да бъде разрушен — тоя обрат на нещата беше нов удар. Сега вече на преден план щеше да излезе въпросът за преговорите. Наистина, князът знаеше, че тия преговори или още отначало ще стигнат до задънена улица, или в скоро време ще бъдат прекъснати по силата на обстоятелствата, и той виждаше в бъдеще войната, но го обземаше тревога при мисълта за изхода от тая война. След преговорите узаконеният Хмелницки ще бъде още по-силен, а Жечпосполита — още по-слаба. И кой ще поведе войската й против един толкова прославен вожд като Хмелницки? Дали няма да дойдат нови поражения, нови погроми, които ще изчерпат докрай силите? Защото князът не си правеше илюзии и знаеше, че хетманският жезъл няма да бъде даден нему, най-разпаления привърженик на Карол. Наистина, Кажимеж бе обещал на брат си, че той ще бъде еднакво благосклонен и към неговите, и към своите привърженици. Кажимеж имаше прекрасна душа, но беше привърженик на политиката на канцлера, следователно някой друг ще вземе хетманския жезъл, не князът — и горко на Жечпосполита, ако това не бъде вожд, по-опитен от Хмелницки. При тая мисъл двойна болка гнетеше душата на Йереми — и страхът за бъдещето на отечеството, и това непоносимо чувство, което овладява човека, когато вижда, че неговите заслуги са неоценени, че се отнасят несправедливо към него и че други вдигат глава по-високо от него. Той нямаше да бъде Йереми Вишньовецки, ако не беше горд човек. Той чувстваше у себе си сили да носи хетманския жезъл и го беше заслужил, затова страдаше двойно.

Между офицерите дори се говореше, че князът няма да дочака края на избора и ще си замине от Варшава — но това не беше вярно. Князът не само не замина, но дори посети престолонаследника Кажимеж в Непоренча, който го прие с безкрайна благосклонност, а после се върна в града за дълго, защото свързани с войската въпроси изискваха това. Трябваше да се издействат средства за войската — за което князът настояваше особено много. Освен това с пари на Карол се организираха нови драгунски и пехотни полкове. Едни бяха вече изпратени в Рус, други сега трябваше да бъдат стегнати. За тая цел князът пращаше на всички страни офицери, опитни по въпросите на военната организация, за да доведат тия полкове до желаното състояние. Изпратени бяха Кушел и Вершул, а накрая дойде ред и на Володийовски.

Един ден той беше повикан при княза, който му даде следната заповед:

— Ще заминеш, ваша милост, през Бабици и Липков за Заборов, където чакат коне, предназначени за полка. Огледай ги, отдели негодните и плати на пан Тшасковски, а после ги докарай за войниците. Пари ще получиш тук, във Варшава, от ковчежника срещу тая моя разписка.

Пан Володийовски се залови енергично за работата. Получи парите и още същия ден двамата със Заглоба тръгнаха за Заборов, придружени от десет войника и каруца, с която караха парите. Пътуваха бавно, защото цялата околност от другата страна на Варшава беше препълнена с шляхта, прислуга, коли и коне; селата чак отвъд Бабици бяха претъпкани, във всички селски къщи имаше гости. При тая тъпканица от хора с различни характери беше лесно да се стигне до някаква неприятност. Не можаха да избягнат това и двамата приятели въпреки най-големите усилия и скромно държане.

Когато стигнаха в Бабици, те видяха пред кръчмата петнайсетина шляхтичи, които тъкмо яхваха конете си, за да продължат своя път. Двата отряда се поздравиха взаимно и щяха да се разминат, когато внезапно един от конниците погледна към пан Володийовски и без да каже нито дума, полетя в тръс към него.

— О, тук ли си, братко! — викна той. — Ти се криеш, но аз те намерих! Сега няма да ми избягаш! Хей, ваша милост панове! — викна към другарите си. — Я почакайте малко! Трябва да кажа нещо на това офицерче и бих искал да бъдете свидетели на думите ми.

Пан Володийовски се усмихна със задоволство, защото позна пан Харламп.

— Бог ми е свидетел, че не съм се крил — каза той, — и сам търсих ваша милост, за да те попитам дали още ми имаш зъб. Но какво да се прави, не можахме да се срещнем.

— Пане Михал — прошепна Заглоба, — по служба пътуваш!

— Помня — измърмори Володийовски.

— Извиквам те на дуел! — крещеше Харламп. — Ваша милост панове, обещах на тоя голобрад хлапак, че ще му отрежа ушите — и да не съм Харламп, ако не ги отрежа и двете, да не съм Харламп! Бъдете свидетели, ваша милост панове, а ти, хлапако, застани за дуел!

— Не мога, кълна се в Бога, че не мога! — каза Володийовски. — Дай ми, ваша милост, поне още няколко дни.

— Как така не можеш? Уплаши ли се? Ако още в тоя миг не застанеш, ще те набия с тъпото на сабята си така, че да си спомниш и дядо си, и баба си. Ах, ти, бръмбар такъв! Ах, ти, стършел отровен! Можеш да си тикаш гагата, където не трябва, можеш да досаждаш, можеш да хапеш с език, а за сабята те няма!

Тук се намеси пан Заглоба.

— Струва ми се, че ваша милост си оглупял — каза той на Харламп, — и гледай да не би тоя бръмбар наистина да те ухапе, че тогава никакъв мехлем няма да ти помогне. Дявол да го вземе, не виждаш ли, че тоя офицер пътува по служба? Погледни тая кола с парите, които караме за полка, и разбери, дявол да го вземе, че щом охранява съкровище, тоя офицер не разполага със себе си и не може да се бие с тебе. Който не разбира това, той е глупак, а не войник! Ние служим при руския воевода и сме се били с по-големи от ваша милост, но днес не можем, а което се отлага, няма да избяга.

— Вярно е, щом пътуват с пари, не могат да се дуелират — каза един от другарите на Харламп.

— Какво ме интересуват техните пари! — викна невъздържаният пан Харламп. — Нека излезе на дуел, иначе почвам да бия.

— Днес няма да се дуелирам, но давам честна дума — каза пан Михал, — че след три или четири дни ще се явя където искате, след като уредя възложените ми служебни работи. А ако ваша милост панове не се задоволите с това ми обещание, ще заповядам на войниците си да стрелят, защото ще сметна, че имам работа с разбойници, а не с шляхта и войници. И така, избирайте, дявол да го вземе, тъй като нямам време да стоя тук!

Като чуха това, драгуните от ескорта веднага насочиха мускетите си към нападателите. И изглежда, че това движение, както и решителните думи на пан Михал направиха впечатление на другарите на пан Харламп.

— По-добре отстъпи — почнаха те да го увещават. — Сам си войник и знаеш какво е служба, а пък сигурно е, че ще получиш удовлетворение, защото този е смел човек, както всички от руските хоронгви… Овладей се, щом те молим.

Пан Харламп се подърпа още малко, но най-сетне разбра, че или ще разсърди другарите си, или ще ги изложи на несигурна битка с драгуните, затова се обърна към Володийовски и каза:

— Даваш ли честна дума, че ще се явиш?

— Сам ще те потърся, най-малкото защото два пъти ме питаш за такова нещо… Ще се явя след четири дни, днес е сряда, нека бъде в събота следобед, в два часа… Избирай мястото.

— Тук, в Бабици, има много гости — каза Харламп. — Може да се явят някакви impedimenta^[5]. Нека бъде в Липков, то е наблизо. Там е по-спокойно и за мене не е далеко, нашите квартири са в Бабици.

— Но вие толкова многобройна компания ли ще бъдете както днес? — попита предвидливият Заглоба.

— О, няма нужда! — каза Харламп. — Ще дойдем само аз и пановете Шелицки, мои роднини… Ваша милост панове, spero, че също ще дойдете без драгуни.

— Може би у вас се дуелират в присъствието на цяла войска — каза пан Михал. — При нас няма такава мода.

— Значи след четири дни, в събота, в Липков? — каза Харламп. — Ще се намерим пред кръчмата, а сега сбогом!

— Сбогом! — казаха Володийовски и Заглоба. Противниците се разотидоха спокойно. Пан Михал се радваше на очакваната забава и си обещаваше да подари на пан Лонгинус отрязаните мустаци на пятигореца. Затова пътуваше с добро настроение за Заборов, където свари и престолонаследника Кажимеж, дошъл там на лов. Но пан Михал видя само отдалече бъдещия господар, тъй като бързаше. За два дни той уреди работата, огледа конете, заплати на пан Тшасковски, върна се във Варшава и в определеното време, дори един час по-рано, се намери в Липков заедно със Заглоба и пан Кушел, когото покани за втори секундант.

Щом пристигнаха пред кръчмата, съдържател на която беше един евреин, те влязоха вътре, за да си поизплакнат гърлата с медовина, и на чаша убиваха времето в разговор.

— Чифутино, а тукашният пан в имението ли си е? — попита Заглоба кръчмаря.

— Панът е в града.

— Много ли шляхта има сега в Липков?

— У нас е пусто. Само един пан е отседнал тук и си седи в стаята. Богат пан, със слуги и коне.

— А защо не е спрял в имението?

— Защото, изглежда, не познава нашия господар. А и къщата е затворена вече цял месец.

— Може това да е Харламп — каза Заглоба.

— Не — отговори Володийовски. — Той ще дойде в два часа след пладне.

— Ей, пане Михал, а на мене ми се струва, че е той.

— От къде на къде?

— Ще отида да зърна кой е. Евреино, а отдавна ли е тук тоя пан?

— Днес пристигна, няма два часа.

— А не знаеш ли откъде е?

— Не зная, но трябва да е отдалеко, защото конете му бяха капнали. Хората разправяха, че бил от другата страна на Висла.

— Тогава защо е спрял чак тук, в Липков?

— Кой го знае?

— Ще отида да видя — повтори Заглоба. — Може да е някой познат. Той се приближи до затворената врата на стаята, почука по нея с дръжката на сабята си и попита:

— Ваша милост пане, мога ли да вляза?

— А кой е там? — обади се глас отвътре.

— Свой — каза Заглоба и открехна вратата. — Извинете, ваша милост, може би ненавреме? — добави той и пъхна глава в стаята.

Но изведнъж се дръпна назад и затръшна вратата, сякаш видя смъртта. На лицето му бе изписан ужас, примесен с най-голямо изумление, отвори уста и гледаше Володийовски и Кушел с обезумели очи.

— Какво ти е, ваша милост? — попита Володийовски.

— За Бога, тихо! — рече Заглоба. — Там… Богун!

— Какво? Какво ти стана, ваша милост?

— Там… Богун!

Двамата офицери скочиха на крака.

— Да не си си загубил ума, ваша милост? Опомни се. Кой?

— Богун! Богун!

— Не може да бъде!

— Може и още как! Кълна се в Бога и всички светии!

— А защо си толкова стъписан, ваша милост? — рече Володийовски. — Ако той е там, значи Бог го праща в ръцете ни. Успокой се, ваша милост. Уверен ли си, че е той?

— Както съм уверен, че говоря с ваша милост! Видях го, обличаше се.

— А той видя ли те, ваша милост?

— Не зная, струва ми се, че не.

Очите на Володийовски светнаха като въглени.

— Евреино! — каза той тихо и махна рязко с ръка. — Я ела тук!… Стаята има ли друга врата?

— Няма, само от тук се влиза.

— Кушел! При прозореца! — прошепна пан Михал. — О, сега вече няма да ни избяга.

Без да каже нито дума, Кушел изтича навън.

— Съвземи се, ваша милост — каза Володийовски. — Гибелта виси над неговата глава, а не над твоята. Какво може да ти стори той? Нищо.

— Ама аз само от изумление не мога да се съвзема! — отвърна Заглоба, а тайно си помисли: „Вярно! От какво ще се страхувам! Пан Михал е при мене — Богун да му мисли!“

И като се наежи страхотно, хвана сабята за дръжката.

— Пане Михал, тоя път той не бива да ни избяга.

— Но дали е той? Аз още не мога да повярвам. Какво ще прави тук?

— Хмелницки го е пратил да шпионира. Това е най-вероятно! Чакай, пане Михал. Ще го хванем и ще му поставим кондиция^[6]: или ще ни върне княгинята, или ще го заплашим, че ще го предадем на правосъдието.

— Стига да даде княгинята, после да върви по дяволите!

— Да, но ние не сме ли твърде малко? Двама и с Кушел трима. Той ще се отбранява като бесен, а и няколко човека има със себе си.

— Харламп ще дойде с още двама — ще бъдем шестима! Достатъчно!… Шт!

В тоя миг вратата се отвори и Богун влезе в помещението.

Той навярно не беше забелязал по-рано Заглоба, когато надничаше в стаята му, защото, щом го видя сега, трепна внезапно и сякаш пламък премина по лицето му, а ръката със светкавична бързина се намери върху дръжката на сабята — но всичко това продължи само миг. Огънят веднага се дръпна от лицето му и то леко пребледня.

Заглоба го гледаше и не казваше нищо — атаманът също стоеше мълчалив; муха да бръмне, щеше да се чуе, а тия двама души, чиито съдби се преплитаха по толкова странен начин, в тоя миг се преструваха, че не се познават.

Това продължи доста време. На пан Михал се стори, че са минали векове.

— Евреино — каза внезапно Богун, — далече ли е оттук до Заборов?

— Не е далече — отвърна евреинът. — Веднага ли заминаваш, ваша милост?

— Веднага — каза Богун и се насочи към изхода.

— Извинете! — прозвуча гласът на пан Заглоба.

Бунтовникът се спря веднага, сякаш се срасна със земята, обърна се към Заглоба и впи в него страшните си черни зеници.

— Какво желаеш, ваша милост? — попита той кратко.

— О, струва ми се, че ние се познаваме отнякъде. Не сме ли се виждали на сватба в един хутор в Рус?

— Ах, да! — каза високомерно атаманът и пак хвана дръжката на сабята си.

— Как си със здравето, ваша милост? — попита Заглоба. — Нали тогава толкова внезапно замина от хутора, та не можахме дори да се сбогуваме.

— И ваша милост съжаляваше за това?

— Разбира се, че съжалявах, щяхме да потанцуваме, компанията ни се бе увеличила. — Тук пан Заглоба посочи Володийовски. — Тоя именно кавалер бе пристигнал и с удоволствие щеше да се запознае с ваша милост!

— Стига вече! — викна пан Михал и стана изведнъж. — Изменнико, арестувам те!

— С какво право? — попита атаманът и вдигна гордо глава.

— Защото си бунтовник, враг на Жечпосполита, и си дошъл тук да шпионираш.

— А ваша милост кой си?

— О, аз не се представям пред тебе, но ти няма да ми се измъкнеш!

— Ще видим! — каза Богун. — И аз нямаше да се представям пред ваша милост, ако като войник ме бе извикал на дуел, но щом ме заплашваш с арест, ще ти се представя. Това е писмо от запорожкия хетман до престолонаследника Кажимеж. Понеже не намерих принца в Непоренча, за да му го предам, отивам при него в Заборов. Е, как, ще ме арестуваш ли сега?

След тия думи Богун погледна гордо и подигравателно Володийовски, а пан Михал се оплете като ловно куче, което усеща, че дивечът му се изплъзва, и понеже не знаеше как да постъпи, обърна въпросителен поглед към Заглоба. Настана тежък миг на мълчание.

— Няма що — каза Заглоба, — щом си пратеник, не можем да те арестуваме, но не се перчи със сабя пред тоя кавалер, защото веднъж така бягаше от него, та чак земята се тресеше.

Лицето на Богун се покри с пурпур, понеже в тоя миг позна Володийовски. Едновременно срам и наранена гордост закипяха в гърдите на безстрашния бунтовник. Това припомняне на бягството му го пареше като огън. Това беше единственото неизмито петно върху молойската му слава, която обичаше повече от живота си и от всичко.

А неумолимият Заглоба продължаваше хладнокръвно:

— Малко остана и шалварите си да загубиш, та тоя кавалер чак те съжали и ти подари живота. Тю, ваша милост молойче, лицето ти е женско, ама и сърцето ти е женско. Беше смел срещу старата княгиня и невръстния княз, но пред рицаря си плюеш на петите! Само за това те бива — писма да носиш и момичета да отвличаш, а не да ходиш на война. Кълна се в Бога, че сам видях как ти се вееха шалварите. Тюх, тюх! Ето и сега приказваш за сабя, защото носиш писмо. Как можем да се бием с тебе, когато се прикриваш с това писмо? Хвърляш ни пепел в очите, пепел в очите, ваша милост молойче!… Хмел е добър войник, Кривонос е добър, но между казаците има и много поплювковци.

Богун изведнъж пристъпи към пан Заглоба, а пан Заглоба също така бързо се скри зад пан Володийовски, така че двамата рицари се изправиха един срещу друг.

— Не от страх бягах, ваша милост, а за да спася хората си! — каза Богун.

— Не зная по каква причина си бягал, но зная, че бягаше — каза пан Володийовски.

— Винаги съм готов да се бия с ваша милост, дори сега тук.

— На дуел ли ме викаш? — попита Володийовски, като присви очи.

— Ти ми отне молойската слава, ти ме опозори! Сега ми трябва твоята кръв.

— Добре тогава — каза Володийовски.

— Volenti non fit iniuria^[7] — добави Заглоба. — Но кой ще предаде писмото на престолонаследника?

— Не се грижете за това, то е моя работа.

— Бийте се тогава, щом не може другояче — каза Заглоба. — Но ако имаш щастие при тоя кавалер, ваша милост бунтовнико, помни, че след него аз ще се бия. А сега, пане Михал, ела малко навън, имам да ти кажа нещо бързо.

Двамата приятели излязоха и повикаха Кушел, който още стоеше под прозореца на стаята. След това Заглоба каза:

— Ваша милост панове, положението ни е лошо. Той наистина има писмо до престолонаследника — ако го убием, чака ни затвор. Имайте предвид, че каптурът „propter securitatem loci“ съди в обсег две мили от изборното поле — а Богун е все пак квазипратеник. Тежък въпрос. После сигурно ще трябва да се скрием някъде или може би князът ще ни запази — иначе може да стане лошо. От друга страна, да го пуснем на свобода — още по-лошо. Това е единственият начин да освободим нашата клетница. Махне ли се той от тоя свят, по-лесно ще я намерим. Изглежда, че Бог сам иска да помогне на нея и на Скшетуски — ето това е! Да обмислим, ваша милост панове.

— Ами ти, ваша милост, няма ли да измислиш някоя дяволия? — попита Кушел.

— Та нали аз нагласих работата така, че той сам да ни повика на дуел. Но трябват свидетели, чужди хора. Моята мисъл е да почакаме Харламп. Аз поемам грижата той да отстъпи първото място на Богун и при нужда ще свидетелства, че сме били предизвикани и принудени да се защитаваме. Трябва също така да узнаем от Богун със сигурност къде е скрил момичето. Ако ще мре, за какво му е тя — и може би ще каже, като го закълнем. А ако не каже — пак е по-добре да не остане жив. Трябва да правим всичко прозорливо и умно. Главата ми ще се пръсне, ваша милост панове.

— Кой ще се бие с него? — попита Кушел.

— Пан Михал пръв, аз втори — рече Заглоба.

— А аз трети.

— В никой случай — прекъсна го пан Михал. — Ще се бия само аз и край. Срази ли ме, значи той е имал късмет, да си върви по живо по здраво.

— О, аз вече го извиках на дуел — рече Заглоба, — но щом решавате така, ваша милост панове, тогава ще отстъпя.

— Е, негова работа си е дали ще се бие с тебе или не, но повече с никого.

— Да вървим тогава при него.

— Да вървим.

Отидоха и намериха Богун в широкото помещение да пие медовина. Бунтовникът беше вече съвсем спокоен.

— Я слушай, ваша милост — рече Заглоба, — искаме да поговорим с тебе по някои важни въпроси. Ваша милост извика тоя кавалер на дуел. Добре, но трябва да знаеш, че щом си пратеник, законът те брани, понеже ти си дошъл при културен народ, а не при диви зверове. Затова ние не можем да се бием с тебе, освен ако заявиш пред свидетели, че сам, по собствено желание, си ни извикал на дуел. Ще дойдат тук няколко шляхтичи, с които щяхме да се дуелираме — ще трябва да заявиш това пред тях, а ние ще ти дадем честна дума, че ако ти провърви срещу пан Володийовски, ще можеш да си заминеш свободно и никой няма да ти пречи, освен ако пожелаеш и с мене да си премериш силите.

— Добре — отвърна Богун. — Ще кажа пред тия шляхтичи, а на моите хора ще наредя да отнесат писмото и ако загина, да кажат на Хмелницки, че аз сам съм ви извикал на дуел. А ако Бог ми даде щастие срещу тоя кавалер, за да възвърна молойската си слава, тогава и ваша милост ще помоля да си кръстосаме сабите.

След тия думи той погледна Заглоба в очите, а Заглоба се посмути, покашля се, плю и отвърна:

— Добре. Като се пребориш с тоя мой ученик, тогава ще разбереш какво те чака с мене. Но да оставим това… Има втора точка, по-важна по която се обръщаме към твоята съвест, защото, макар че си казак, искаме да те третираме като кавалер. Ти, ваша милост, отвлече княгиня Елена Курцевич, годеница на наш другар и приятел, и я държиш скрита. Знай, че ако бяхме повдигнали обвинение срещу тебе за тая работа нямаше да ти помогне обстоятелството, че Хмелницки те е назначил за свой пратеник, тъй като това е raptus puellae^[8], престъпление, което се наказва със смърт, и ти щеше да бъдеш съден веднага. Но щом ти предстои да влезеш в бой и можеш да загинеш, помисли си какво ще стане с тая клетница, ако бъдеш убит. Нима ти, който я обичаш, й желаеш зло и гибел? Нима ще я лишиш от опека? Нима ще я изложиш на опозоряване и нещастие? Нима и след смъртта си искаш да останеш неин палач?

Тук гласът на пан Заглоба прозвуча необикновено внушително, а Богун побледня и попита:

— Какво искате вие от мене?

— Кажи ни мястото, където е затворена, та в случай че загинеш, да я намерим и предадем на годеника й. Ако сториш това, Бог ще се смили над душата ти.

Бунтовникът подпря глава на ръцете си и се замисли дълбоко, а тримата другари внимателно следяха промените по това подвижно лице, което изведнъж се обля с толкова нежна тъга, сякаш по него никога не са се мяркали гняв или ярост, или някакво друго зло чувство и тоя човек сякаш беше създаден само за любов и копнеж. Това мълчание продължи много, докато най-сетне го прекъсна Заглоба, който разтреперан каза следните думи:

— Ако обаче вече си я опозорил, нека Бог те накаже, а тя поне в манастир да намери убежище…

Богун повдигна влажните си, изпълнени с копнеж очи и заговори така:

— Ако съм я опозорил ли? О, панове шляхтичи, рицари и кавалери, аз не зная как обичате вие, но аз, казакът, аз в Бар я спасих от смърт и позор, а после я откарах в пустинята — и там я пазих като очите си, с пръст не съм я пипнал, в краката й паднах и челото си удрях в земята като пред икона. Тя ми заповяда да се махна и аз се махнах — и повече не я видях, защото майката война ме задържа.

— Бог ще ти зачете това на Страшния съд! — рече Заглоба и си отдъхна. — Но дали там тя е в безопасност? Там са Кривонос и татарите!

— Кривонос е при Каменец, а мене ме изпрати при Хмелницки, за да питам дали да тръгне за Кудак — и навярно вече е тръгнал, а там, където е тя, няма нито казаци, нито ляхи, нито татари — там тя е в безопасност.

— А къде е тя?

— Слушайте, панове ляхи! Нека бъде, както искате — ще ви кажа къде е тя и ще заповядам да ви я дадат, но пък вие ще ми дадете вашата честна дума, че ако Бог ми помогне аз да победя, тогава вие няма да я търсите повече. Ще обещаете и от свое име, и от името на пан Скшетуски, а аз ще ви кажа.

Тримата приятели се спогледаха.

— Ние не можем да направим това! — рече Заглоба.

— О, кълнем се, че не можем! — възкликнаха Кушел и Володийовски.

— Така ли? — каза Богун и веждите му се свиха, а очите заискриха. — Ами защо вие, панове ляхи, не можете да направите това?

— Защото пан Скшетуски не е тук, а освен това знай, че никой от нас не ще престане да я търси, дори да си я скрил под земята.

— Значи вие такъв пазарлък ще правите с мене: ти, казаче, си дай душата, а ние тебе със сабята! О, няма да го бъде това! Какво си мислехте вие? Че моята казашка сабя не е от стомана, та вече грачите над мене като гарвани над мърша? И защо да загина аз, а не вие? На вас ви трябва моята кръв, а на мене вашата! Ще видим кой какво ще получи.

— Значи няма да кажеш?

— А защо да кажа? Смърт за всички вас!

— Смърт за тебе! Заслужил си да те разнесем на сабите си.

— Опитайте се! — каза Богун и стана веднага. Кушел и Володийовски също скочиха от пейката. Заплашителни погледи почнаха да се кръстосват, изпълнените с гняв гърди дишаха все по-бързо и не се знае до какво би се стигнало, ако Заглоба не бе погледнал през прозореца и не бе викнал:

— Харламп пристигна със секундантите!

И наистина след малко пятигорският ротмистър влезе заедно с двама другари, пановете Шелицки. След първите поздрави Заглоба ги отведе настрана и започна да им излага работата.

А говореше така красноречиво, та веднага ги убеди, особено когато увери, че пан Володийовски моли само за кратко отлагане и веднага след борбата с казака ще бъде готов за двубой. Тук пан Заглоба почна да разказва колко стара и страшна е омразата на всички княжески войници към Богун, че той е враг на цялата Жечпосполита и един от най-жестоките бунтовници, най-сетне как отвлякъл княгинята, девойка от шляхтишки род и годеница на шляхтич, който е олицетворение на всички рицарски добродетели. „А понеже ваша милост панове сте шляхтичи и притежавате чувството на братска връзка, а причиненото на един от членовете на съсловието ни зло е общо за всички ни — нима ще търпите да не бъде отмъстено?“

Отначало пан Харламп правеше въртели и казваше, че щом е така, трябва Богун да бъде посечен веднага, „а пан Володийовски да се бие с мене, както се уговорихме“. Пан Заглоба трябваше отново да му обяснява защо не бива да стане това и че дори не е по рицарски толкова души да нападат един човек. За щастие, му помогнаха пановете Шелицки, и двамата разумни и сериозни хора, та упоритият литовец най-сетне отстъпи и се съгласи да отложат.

В това време Богун отиде при своите хора и се върна с есаула Елиашенко, на когото заяви, че е извикал на дуел двамата шляхтичи, а след това повтори високо същото пред пан Харламп и пановете Шелицки.

— А ние заявяваме — каза Володийовски, — че ако излезеш победител от боя с мене, тогава от тебе зависи дали ще пожелаеш да се биеш с пан Заглоба, но в никой случай друг повече няма да те призовава на дуел, нито ще бъдеш нападнат групово, а ще си отидеш, където пожелаеш — и ти даваме за това честна дума и молим тяхна милост новодошлите панове да обещаят и те същото.

— Обещаваме — заявиха тържествено Харламп и двамата Шелицки.

Тогава Богун предаде на Елиашенко писмото на Хмелницки до престолонаследника и каза:

— Ще предадеш това писмо на престолонаследника и ако аз загина, ще кажеш и на него, и на Хмелницки, че вината е била моя и че не съм бил убит предателски.

Заглоба, който следеше внимателно всичко, не забеляза върху мрачното лице на Елиашенко ни най-малко безпокойство — изглежда той беше напълно уверен в своя атаман.

А Богун се обърна гордо към шляхтичите и каза:

— Е, да видим на кого е писано смърт, на кого — живот. Можем да вървим.

— Време е, време! — отговориха всички и запретнаха полите на контушите си в поясите, а сабите взеха под мишница.

Излязоха пред кръчмата и се запътиха към рекичката, която течеше между храсталаци от глог, шипки, трънки и борчета. Наистина листата на храстите бяха окапали, но гъсталакът беше толкова сбит, че се чернееше като траурна лента през пустите нивя чак до гората. Денят беше наистина сив, но приятен, с меланхоличната тишина на есента, пълна със сладост. Слънцето леко озаряваше оголените вейки на дърветата и правеше по-светли жълтите пясъчни дюни, които се нижеха малко по-нататък зад десния бряг на рекичката. Противниците и техните секунданти отиваха именно към тия дюни.

— Там ще се спрем — каза Заглоба.

— Съгласни — отговориха всички.

Заглоба ставаше все по-неспокоен, накрая се приближи до Володийовски и прошепна:

— Пане Михал…

— Какво има?

— За Бога, пане Михал, дръж се здраво! Сега в твои ръце са съдбата на Скшетуски, свободата на княгинята, твоят собствен и моят живот, защото, ако, пази Боже, се случи нещо с тебе, аз няма да се справя с тоя разбойник.

— Тогава защо му обяви дуел, ваша милост?

— Дал съм вече дума. Вярвах в тебе, пане Михал, но аз съм вече стар, имам астма, задушава ме, а тоя хубавец може да скача като коза. Хапе, хрътът му с хрът, пане Михал.

— Ще се помъча — каза малкият рицар.

— Дано ти Бог помага. Не губи дух!

— То се знае!

В тоя миг към него се приближи един от пановете Шелицки.

— Нахакан е тоя ваш казак — прошепна той. — Така се държи с нас, като че ли ни е равен, ако не и по-горен. О, каква дързост! Майка му трябва да се е загледала в някой шляхтич.

— Е! — каза Заглоба. — По-скоро някой шляхтич се е загледал в майка му.

— И на мене така ми се струва — каза Володийовски.

— Да почваме! — извика внезапно Богун.

— Да почваме! Да почваме!

Застанаха. Шляхтичите в полукръг. Володийовски и Богун един срещу друг.

Володийовски, като опитен в тия неща човек, макар и млад, най-напред провери с крак дали пясъкът е твърд, после огледа наоколо, за да се опознае с всички неравности на почвата — изобщо, виждаше се, че съвсем не подценява тоя дуел. Предстоеше му да се бие с най-славния рицар в цяла Украйна, за когото народът пееше песни и чието име беше известно по цялата широка руска земя чак до Крим. Пан Михал, обикновен драгунски поручик, очакваше много от тоя двубой, защото той щеше да свърши или със славна смърт, или с не по-малко славна победа, затова не пренебрегна нищо, за да се окаже достоен за такъв противник. Ето защо и лицето му беше необикновено сериозно. Като видя това, Заглоба чак се уплаши: „Губи смелост — помисли той, — свършено е с него, а следователно и с мене!“

В това време Володийовски, като проучи подробно терена, започна да разкопчава куртката си.

— Хладно е — каза той, — но ще се разгреем.

Богун последва примера му и свали горната си дреха, така че останаха по риза и шалвари — после започнаха да си запретват ръкава на дясната ръка.

Но колко нищожен изглеждаше малкият пан Михал пред едрия и силен атаман! Почти не се виждаше. Секундантите неспокойно поглеждаха към широката гръд на казака и грамадните му мускули, подобни на чепове и възли, които се виждаха изпод запретнатия ръкав. Изглеждаше, че малко петле се изправя да се бие с могъщ степен ястреб. Ноздрите на Богун се разтвориха, сякаш вече надушваха кръв, лицето му се сви така, че черната му коса сякаш стигна чак до веждите, а сабята трепереше в ръката му; той беше впил хищен поглед в противника и чакаше сигнала.

А пан Володийовски погледна още веднъж на светлината острието на сабята си, мръдна с жълтите си мустачки и застана готов за бой.

— Тук клането ще бъде много лесно! — прошепна Харламп на Шелицки.

Ненадейно прозвуча леко разтрепераният глас на Заглоба:

— В името Божие, започвайте!