Хенрик Сенкевич
С огън и меч (45)

Четиридесет и пета глава

Изсъскаха саби и острие се удари в острие. Положението на бойния плац изведнъж се промени, защото Богун настъпи с такава ярост, че пан Володийовски отскочи няколко крачки назад и секундантите също трябваше да се отдръпнат. Светкавичните зигзаги на Богуновата сабя бяха толкова бързи, че ужасените очи на наблюдателите не успяваха да ги следват — струваше им се, че пан Михал едва ли не отвсякъде е обграден от тях, покрит, и че само Бог може да го изтръгне от тоя порой от мълнии. Ударите се сляха в едно непрестанно съскане, напорът на раздвижения въздух блъскаше в лицата. Яростта на Богун растеше: овладяваше го див боен бяс и той изтласкваше пред себе си Володийовски като ураган — а малкият рицар непрекъснато отстъпваше и само се отбраняваше: протегнатата му десница почти не се движеше, само китката, а на ръката му непрекъснато правеше малки, но бързи като мисълта полукръгове, той посрещаше бесните удари на Богун, подлагаше острие срещу острието, отбиваше ударите, отново се прикриваше и продължаваше да отстъпва, впил очи в очите на казака, и сред змиеподобните светкавици изглеждаше спокоен, само по бузите му се появиха червени петна.

Пан Заглоба притвори очи — и само слушаше удар след удар, звънтеж след звънтеж.

„Още се отбранява!“ — помисли той.

— Още се отбранява! — шепнеха си пановете Шелицки и Харламп.

— Вече е притиснат до дюната — добави тихо Кушел. Заглоба отново отвори око и погледна.

Плещите на Володийовски почти опираха в дюната, но изглежда, че досега не беше ранен, само руменината по лицето му стана по-жива и няколко капки пот се появиха на челото му.

Сърцето на Заглоба затуптя от надежда.

„Ами и пан Михал е майстор на майсторите — помисли той, — пък и оня най-сетне ще се умори“.

Лицето на Богун някак побледня, пот като бисерчета покри и неговото чело, но съпротивата на Володийовски само възбуждаше яростта му: белите зъби блеснаха изпод мустаците, а от гърдите му излизаше гневно сумтене.

Володийовски не го изпускаше от очи и продължаваше да се отбранява.

Но внезапно, усетил дюната зад себе си, той се напрегна — зрителите вече помислиха, че е паднал, обаче той се наведе, сви се, приклекна и се хвърли с цялото си тяло като камък към гърдите на казака.

— Атакува! — възкликна Заглоба.

— Атакува! — повториха другите.

Така бе наистина: сега отстъпваше Богун, а малкият рицар, след като беше опознал цялата сила на противника си, нападаше толкова буйно, че дъхът замря в гърдите на свидетелите; очевидно той почваше да се разгорещява, ноздрите му се издуха — малките очички сипеха искри; той приклякаше и скачаше, за миг променяше позицията си, правеше кръгове около бунтовника и го принуждаваше да се върти на едно място.

— О, майстор, майстор! — викаше Заглоба.

— Ще загинеш! — обади се внезапно Богун.

— Ще загинеш! — отговори като ехо Володийовски.

Внезапно казакът с изкуство, познато само на най-опитните фехтовачи, неочаквано прехвърли сабята от дясната в лявата си ръка и нанесе толкова ужасен удар отляво, че пан Михал падна на земята, сякаш поразен от гръм.

— Боже, Света Богородице! — възкликна Заглоба.

Но пан Михал беше паднал нарочно и тъкмо затова сабята на Богун беше разсякла само въздуха, а малкият рицар скочи като дива котка и едва ли не с цялата дължина на сабята си удари страхотно в откритата гръд на казака.

Богун се олюля, пристъпи крачка, с последно усилие нанесе удар; пан Володийовски го отби лесно, удари още два пъти в наведената глава — сабята се изплъзна от безсилните ръце на Богун и той падна с лице върху пясъка, който веднага почервеня под него от широка локва кръв.

Елиашенко, който присъстваше на дуела, се хвърли върху тялото на атамана.

Известно време свидетелите не можеха да проговорят нито дума, а пан Михал също мълчеше; беше се облегнал с две ръце на сабята си и дишаше тежко.

Заглоба пръв прекъсна мълчанието.

— Пане Михал, ела да те прегърна! — каза той развълнуван. Тогава всички го обградиха в кръг.

— Ами че ти, ваша милост, си бил фехтовач екстра класа! Ах, гръм да те порази! — казваха пановете Шелицки.

— Виждам, ваша милост, че си покрит въглен! — каза Харламп. — Но аз пак ще се бия с тебе, за да не ми излезе име, че съм се уплашил, и макар, ваша милост, да ме наредиш по същия начин, все пак те поздравявам, поздравявам те!

— Я стига, ваша милост панове, всъщност няма за какво да се биете — каза Заглоба.

— Дума да не става, въпросът е за моята репутация — отвърна пятигорецът, — а за нея съм готов да дам и живота си.

— Не ми трябва животът ти, ваша милост, по-добре да се откажем — намеси се Володийовски. — Да си кажа правичката, аз не съм ти бъркал там, където мислиш. Ще ти бърка там някой друг, ваша милост, по-добър от мене, а не аз.

— Не може да бъде!

— Честна дума.

— Тогава се откажете — завикаха Шелицки и Кушел.

— Добре, така да бъде — каза Харламп и отвори прегръдки.

Пан Володийовски се хвърли към него и двамата започнаха да се целуват така, че отекваше чак до дюните, а пан Харламп говореше:

— Да не ти е уроки, ваша милост, как можа да насечеш така тоя великан! А и сабята знаеше да върти той.

— Не съм и очаквал, че той може да е такъв фехтовач! Къде ли се е научил така?

Тук всеобщото внимание отново се насочи към падналия Богун, когото Елиашенко през това време беше обърнал с лице нагоре и с плач търсеше в него признаци на живот. Лицето на Богун не можеше да се познае, защото беше покрито със съсирена кръв, която бе изтекла от раните по главата и се бе втвърдила веднага от студения въздух. Ризата на гърдите му също беше цяла в кръв, но той още даваше признаци на живот. Явно беше в предсмъртни гърчове, краката му трепереха, а пръстите му се бяха изкривили като птичи нокти и дращеха пясъка. Заглоба погледна и махна с ръка.

— Стига му! — каза той. — Сбогува се със света.

— Ай! — рече единият от братята Шелицки, като погледна тялото. — Той е вече труп.

— О, почти е разсечен на две.

— Той беше необикновен рицар — измърмори Володийовски, като клатеше глава.

— Знам го аз добре — добави Заглоба.

В това време Елиашенко искаше да вдигне и отнесе злочестия атаман, но понеже беше доста слаб човек и на години, а Богун спадаше почти към великаните — не можеше. До кръчмата имаше няколко хвърлея, а Богун всеки миг можеше да свърши; като видя това, есаулът се обърна към шляхтичите.

— Панове! — викна той, сключил ръце като за молитва. — В името на Спасителя, на Светая пречистая, помогнете! Не го оставяйте да загине тук като куче. Аз съм стар, няма да мога, а хората са далече…

Шляхтичите се спогледаха. Настървеността към Богун беше вече изчезнала от сърцата на всички.

— Разбира се, че не бива да го оставяме тук като псе — измърмори пръв Заглоба. — Щом се дуелирахме с него, значи, че за нас той не е селяк, а войник, който има право на такава помощ. Кой ще го понесе заедно с мене, панове?

— Аз — каза Володийовски.

— Вдигнете го тогава върху моето наметало — добави Харламп. След малко Богун вече лежеше върху наметалото, чиито краища хванаха Заглоба, Володийовски, Кушел и Елиашенко — и цялата група заедно с Харламп и пановете Шелицки тръгна с бавна крачка към кръчмата.

— Корава душа — рече Заглоба, — още мърда. Боже мой, ако някой ми беше казал, че ще бъда негова бавачка и ще го нося така, щях да помисля, че се подиграва с мене. Твърде чувствително сърце имам, сам зная това, но няма как! На всичко отгоре и раните му ще превържа. Надявам се, че на тоя свят повече няма да се срещнем, нека ме споменава с добро на оня.

— Значи ти, ваша милост, мислиш, че той в никакъв случай няма да оживее? — попита Харламп.

— Той ли? Пукнат грош не бих дал за живота му. Така му е било писано и не е могъл да се отърве, защото, дори да беше надвил на Володийовски, от моите ръце нямаше да избяга. Но съм доволен, че стана така, защото и без това крещят срещу мене, че съм бил голям, безмилостен мъжеубиец. Но какво мога да сторя аз, като ми се изпречва на пътя. На пан Дунчевски трябваше да платя петстотин злоти басарунек^[1], а ваша милост панове знаете, че имотите в Рус сега не носят никаква интрата^[2].

— Вярно, ваша милост панове, че там са ви ограбили и са опустошили всичко! — каза Харламп.

— Ох, че тежък е тоя молоец! — продължаваше Заглоба. — Чак се запъхтях! Че ни ограбиха, ограбиха ни, но се надявам, че сеймът ще измисли някаква помощ — иначе ще пукнем от глад. Ех, че тежи! Гледайте, ваша милост панове, отново започва да кърви. Пане Харламп, я отскочи, ваша милост, до кръчмата и кажи на евреина да смачка хляб с паяжина. Това няма да помогне много на тоя покойник, но превръзката е християнско дело и по-леко ще умре. По-бързо, пане Харламп!

Пан Харламп избърза напред и когато най-сетне внесоха атамана в кръчмата, Заглоба веднага се залови да го превързва с голяма вещина и умение. Спря кръвта, изпозалепи раните, а след това се обърна към Елиашенко.

— А ти, дядка, не ни трябваш тук — каза той. — Заминавай по-скоро за Заборов и там моли да те пуснат пред величеството, комуто предай писмото и разкажи каквото видя — всичко, както си беше. Ако излъжеш нещо, ще узная, защото съм доверен човек на престолонаследника, и ще ти извия врата. Поздрави и Хмелницки от мене — той ме познава и обича. Ние ще направим достойно погребение на твоя атаман, а ти си върши работата, не се мотай насам-натам, да не те претрепят някъде, преди да си обяснил кой си. Бъди здрав! И тръгвай, тръгвай!

— Позволете ми, пане, да остана поне докато изстине.

— Тръгвай, ти казвам! — рече Заглоба заплашително. — Иначе ще заповядам на селяните да те откарат в Заборов. И носи много здраве на Хмелницки.

Елиашенко се поклони до пояс и излезе, а Заглоба каза на Харламп и Шелицки:

— Отпратих тоя казак, защото той вече няма работа тук. Ами ако наистина го пречукат някъде, което лесно може да се случи, тогава вината ще стоварят върху нас. Първи заславци и псетата на канцлера ще започнат да крещят с цяло гърло, че противно на Божия закон хора на княза воевода са избили цялото казашко пратеничество. Но умната глава намира изход от всичко. Няма да позволим на тия хубавци, на тия чревоугодници и женкари да ни изхрускат, а и вие, ваша милост панове, при нужда ще свидетелствате как е станало всичко и че той сам ни извика на дуел. Трябва още да поръчам на тукашния кмет да го погребе някак. Тук не знаят кой е той, та ще смятат, че е шляхтич, и ще го погребат прилично. А и за нас, пане Михал, е вече време да тръгваме, защото трябва да докладваме на княза воевода.

Хрипливото дишане на Богун прекъсна по-нататъшните думи на пан Заглоба.

— Охо, душата вече си търси път — каза шляхтичът. — А и се мръква вече, пипнешком ще поеме за оня свят. Но щом не е опозорил нашата клетница, дай му, Боже, вечен покой, амин! Да вървим, пане Михал. От сърце му прощавам всичките провинения, при все че — що е право, право — по-често аз съм му пречил на работите, отколкото той на мене. Но сега край. Останете със здраве, ваша милост панове, приятно ми беше да се запозная с такива благородни кавалери. Не забравяйте само да свидетелствате при нужда.