Хенрик Сенкевич
С огън и меч (18)

Осемнадесета глава

Курцевичи още не спяха. Те вечеряха в пълния с оръжия трем, който минаваше през цялата къща от предния двор чак до градината от другата страна. Като видяха Богун и пан Заглоба, домакините скочиха на крака. Върху лицето на княгинята се отрази не само учудване, но и недоволство и страх едновременно. От младите князе тук бяха само двама: Симеон и Николай.

— Богун! — каза княгинята. — Ти какво правиш тук?

— Дойдох да ви се поклоня, майко. Защо, не ми ли се радваш?

— Радвам ти се, радвам се, само се учудвам, че си дошъл, защото чух, че си на стража в Чигирин. А кого ни е изпратил Бог заедно с тебе?

— Това е пан Заглоба, шляхтич, мой приятел.

— Драго ни е, ваша милост — каза княгинята.

— Драго ни е — повториха Симеон и Николай.

— Ваша милост пани! — каза шляхтичът. — Вярно е, че без време гост е по-лош от татарин, но знае се също, че който иска да отиде в рая, той трябва да приема пътника у дома си, гладния да нахрани, жадния да напои…

— Тогава сядайте, яжте и пийте — каза старата княгиня. — Благодарим, че сте дошли. А тебе, Богуне, не те очаквах, освен ако имаш някаква работа с нас.

— Може и да имам — рече бавно Богун.

— Каква? — попита неспокойно княгинята.

— Ще дойде време да поприказваме. Дайте да си починем. Идвам право от Чигирин.

— Вижда се, че си бързал към нас.

— Закъде другаде да бързам, ако не за при вас? А младата княгиня здрава ли е?

— Здрава — отвърна сухо княгинята.

— Бих искал очите ми и на нея да се порадват.

— Елена спи.

— Жалко. Защото аз няма да остана дълго.

— А къде отиваш?

— Война, майко! Няма време за нищо. Всеки момент хетманите ще ме изпратят на бойното поле, а ще ми бъде жал да бия запорожците. Малко ли пъти сме ходили за турски богатства — нали, княже? — по морето сме плавали, сол и хляб заедно сме яли, пили сме и гуляли, а сега сме им врагове.

Княгинята погледна изпитателно Богун. В главата й се мярна мисълта, че Богун може би има намерение да се присъедини към бунта и е дошъл да разбере с кого са нейните синове.

— А ти какво мислиш да правиш? — попита тя.

— Аз ли, майко? Че какво? Тежко е да се биеш със свои, но трябва.

— Така постъпваме и ние — каза Симеон.

— Хмелницки е изменник! — добави младият Николай.

— Смърт на изменниците! — каза Богун.

— Дано палачът да им пали свещ! — довърши Заглоба. Богун отново започна да говори:

— Така е то по света. Който ти е днес приятел, утре става Юда. Никому не можеш да вярваш на тоя свят.

— Само на добрите хора — каза княгинята.

— Разбира се, че на добрите хора може да се вярва. Затова и аз ви вярвам и ви обичам, защото вие сте добри хора, не сте изменници…

Имаше нещо толкова странно и страшно в гласа на Богун, че за миг зацари дълбоко мълчание. Пан Заглоба гледаше княгинята и мигаше със здравото си око, а княгинята впи поглед в Богун.

Той продължаваше да говори:

— Войната не храни хората, а ги мори, затова исках да ви видя още веднъж, преди да тръгна. Кой знае дали ще се върна, а вие ще жалите за мен като мои сърдечни приятели, нали?

— Бог да ни възнагради за това! От малък те познаваме.

— Ти си наш брат — добави Симеон.

— Вие сте князе, вие сте шляхта, но не презряхте казака, прибрахте го в къщата си и девойка, ваша роднина, му обещахте, защото знаехте, че без нея за казака няма ни живот, ни радост, затова се съжалихте над казака.

— Не си струва да говорим за това — каза бързо княгинята.

— Не, майко, струва си да говорим, защото вие сте мои благодетели, а аз помолих ето тоя шляхтич, мой приятел, да ме осинови и да ми даде герб, та да не се срамувате, като давате роднината си на казак. Пан Заглоба се съгласи и ние двамата ще направим постъпки за разрешение от сейма, а след войната ще се поклоня на великия хетман, който е благосклонен към мен и може би ще ме подкрепи. Та нали той издейства нобилитация^[1] и на Кшечовски.

— Дано ти помогне Бог — рече княгинята.

— Вие сте искрени хора и аз ви благодаря. Но преди войната бих искал още веднъж да чуя от вашите уста, че вие ми давате девойката и че ще удържите на думата си. Шляхтишката дума на две не става — а пък вие сте шляхта, вие сте князе.

Богун говореше с бавен и тържествен глас, но в същото време в гласа му трептеше нещо като заплаха, като предупреждение да се съгласят на всичко, което той искаше. Старата княгиня погледна към синовете си, те към нея и за миг зацари мълчание. Внезапно соколът, който беше кацнал върху герба до стената, запищя, при все че до разсъмване беше още далеко; след него се обадиха и другите; големият степен орел се пробуди, тръсна криле и започна да грачи.

Борината в камината догоря. В стаята стана тъмно и мрачно.

— Николай, подсили отъня — каза княгинята. Младият княз хвърли още борина.

— Е, какво? Обещавате ли? — питаше Богун.

— Трябва да попитаме Елена.

— Нека тя да говори за себе си, а вие за себе си. Обещавате ли?

— Обещаваме — каза княгинята.

— Обещаваме — повториха князете.

Изведнъж Богун стана, обърна се към Заглоба и каза с висок глас:

— Ваша милост Заглоба! Поклони се и ти и поискай момичето, може би ще го обещаят и на тебе.

— Ти какво, казаче, да не си пиян?! — възкликна княгинята. Вместо отговор Богун извади писмото на Скшетуски и като се обърна към Заглоба, каза:

— Чети.

Заглоба взе писмото и започна да го чете сред глухо мълчание. Като свърши, Богун скръсти ръце върху гърдите си.

— Та на кого давате момичето? — попита той.

— Богуне!

Гласът на Богун прозвуча като съскане на змия:

— Изменници, нехранимайковци, кучета, юди!…

— Хей, синове, сабите! — викна княгинята.

Братята скочиха светкавично към стените и грабнаха оръжието.

— Ваша милост панове, спокойно! — извика Заглоба.

Но преди да довърши, Богун извади пистолет из пояса си и гръмна.

— Господи Исусе!… — изстена княз Симеон, направи крачка напред, започна да размахва ръце във въздуха и падна тежко на земята.

— Прислуга, на помощ! — викаше княгинята отчаяно.

Но в същия миг на двора и откъм градината се чуха други гърмежи, вратата и прозорците се отвориха с трясък и няколко десетки казаци нахлуха в трема.

— Смърт! — прозвучаха диви гласове.

На двора камбаната заби тревога. Птиците в трема започнаха да крещят; шум, стрелба и викове заместиха неотдавнашната тишина в заспалия дом.

Старата княгиня, виеща като вълчица, се хвърли върху тялото на Симеон, което трепереше в последни конвулсии, но веднага двама казаци я сграбчиха за косата и дръпнаха настрани, а в това време младият Николай, притиснат в един ъгъл на трема, се защитаваше яростно и с лъвска смелост.

— Назад! — викна внезапно Богун на обиколилите го казаци. — Назад! — повтори той с гръмлив глас.

Казаците се отдръпнаха. Те смятаха, че вождът им иска да спаси живота на младежа. Но Богун сам се хвърли върху княза със сабя в ръка.

Започна страшен двубой, който княгинята гледаше с пламнали очи и отворена уста, държана за косата от четири железни ръце. Младият княз се хвърли като буря върху казака, който заотстъпва бавно и го и заведе насред трема. Внезапно Богун клекна, отблъсна мощния удар и от отбрана премина в нападение.

Казаците със затаен в гърдите дъх спуснаха сабите надолу. Те стояха като вцепенени и следяха с очи хода на борбата.

В тишината се чуваше само дъхът и пъхтенето на биещите се, скърцането със зъби и съскането или звукът на мечовете, когато се удряха един о друг.

По едно време изглеждаше, че Богун ще падне пред огромната сила и ожесточеност на младежа, защото отново започна да отстъпва и да се олюлява. Лицето му сякаш се удължи от напрежение. Николай удвои ударите, сабята му обкръжаваше казака като непрекъсната змия от светкавици, от пода се вдигна турло и забули бойците с облака си, но през неговите кълба казаците видяха, че по лицето на Богун започна да тече кръв.

Внезапно Богун отскочи встрани и острието на княза попадна в празното пространство. От размаха Николай се олюля и се наведе напред, а в същия момент казакът го удари със сабята толкова страшно по врата, че князът се строполи като сразен от гръм.

Радостните викове на казаците се смесиха с нечовешкия крясък на княгинята. Човек би помислил, че потонът ще се пропука от виковете. Боят беше свършил, казаците се хвърлиха към окаченото по стените оръжие и започнаха да го смъкват, като си изтръгваха един на друг по-скъпоценните саби и ятагани, а същевременно тъпчеха труповете на князете и на собствените си другари, които бяха убити от ръката на Николай. Богун позволяваше всичко. Той стоеше на вратата, която водеше към стаите на Елена, преграждаше пътя и дишаше тежко от умора. Лицето му беше бледо и окървавено, защото два пъти острието на княза беше засегнало главата му. Замаяният му поглед се местеше от трупа на Николай върху трупа на Симеон, а понякога падаше върху посинялото лице на княгинята, която молойците държаха за косата и притискаха с колене на земята, тъй като се дърпаше да се измъкне от ръцете им и да изтича при труповете на децата си.

Крясъкът и бъркотията в трема растяха с всяка минута. Казаците влачеха с въжета прислугата на Курцевичи и я избиваха безмилостно. Подът беше облян с кръв, тремът — пълен с трупове, с дим от гърмежите, стените бяха вече оголени, дори птиците избити.

Внезапно вратата, до която стоеше Богун, се отвори широко. Хайдутинът се обърна и се дръпна изведнъж.

На вратата се появи слепият Васил, а до него Елена, облечена с бяла нощница, бледа като нощницата, с разширени от ужас очи и с отворена уста.

Васил носеше кръст, който държеше с две ръце на височината на лицето си. Сред бъркотията, която цереше в трема, сред труповете, локвите кръв по пода, лъскавите саби и пламналите очи тая висока, слаба фигура с прошарена коса и с черни ями вместо очи изглеждаше странно тържествена. Човек би казал: дух или труп, който е хвърлил савана и идва да наказва за престъплението.

Виковете замлъкнаха. Казаците отстъпваха ужасени. Спокойният, но болезнен и плачевен глас на княза прекъсна тишината:

— В името на Отца и Спасителя, и Духа, и на Светата, Пречистата! Мъже, които идвате от далечни страни, дали идвате в името Божие? Защото: „Благословен е мъжът на път, който върви и проповядва словото Божие.“ А вие дали носите добра новина? Дали сте апостоли?

Смъртна тишина зацари след думите на Васил, а той се обърна бавно с кръста на една страна, после на друга и продължи:

— Горко вам, братя, защото тия, които започват война за печалба или отмъщение, ще бъдат осъдени навеки… Да се молим, за да получим милосърдие. Горко вам, братя, горко и на мене! Ооо!

Стон се изтръгна от гърдите на княза.

— Господи, помилуй! — обадиха се с глухи гласове казаците, които под влияние на неописуем страх започнаха да се кръстят ужасени.

Внезапно се чу дивият, пронизителен вик на княгинята:

— Василе! Василе!…

В нейния глас имаше нещо толкова сърцераздирателно, сякаш това беше последен глас на прекъснат живот. Казаците, които я притискаха с колене, усетиха, че тя вече не се мъчи да се изтръгне от ръцете им.

Князът трепна, но веднага се заслони с кръста оттам, откъдето идваше гласът, и отвърна:

— Душо осъдена, която викаш от дълбините, горко ти!

— Господи, помилуй! — повториха казаците.

— При мене, казаци! — извика в тоя миг Богун и се олюля на краката си.

Казаците се спуснаха и го хванаха под мишници.

— Бащице! Ти ранен ли си?

— Ранен! Но нищо! Кръв ми тече. Хей, момчета! Да пазите това момиче като очите си… обградете къщата, не пускайте никого… Княгиньо Елена…

Не можа да каже нищо повече, устните му побеляха, мъгла се спусна пред очите му.

— Пренесете атамана в някоя стая! — извика пан Заглоба, който излезе от един ъгъл и неочаквано се появи при Богун. — Няма му нищо, това не е нищо — каза той, — като опипваше раните с пръсти. — Утре ще бъде здрав. Аз ще се заема с него. Смачкайте ми хляб с паяжина. А вие, момчета, вървете по дяволите, позабавлявайте се с момичетата в помещенията за прислугата, защото тук нямате работа, само двама да пренесат атамана. Вземете го. Ето така. Тръгвайте, дявол да го вземе, защо стоите? Пазете къщата — него сам аз ще го гледам.

Двама казаци понесоха Богун към съседната стая, а другите излязоха в трема.

Заглоба се приближи до Елена и като намигваше силно с едното око, каза бързо и тихо:

— Аз съм приятел на пан Скшетуски, не бой се. Само заведи тоя пророк да спи и ме чакай.

Заглоба каза това и отиде в стаята, където двамата есаули сложиха Богун върху една турска софа. После веднага ги изпрати за хляб и паяжина, а когато му донесоха всичко това от помещенията на прислугата, той се зае да превърже младия атаман с цялата опитност, каквато притежаваше по онова време всеки шляхтич и я придобиваше, слепвайки разбити на дуели или по шляхтишките събрания черепи.

— Кажете също на казаците — рече той на есаулите, — че утре атаманът ще бъде здрав като кочан, да не се грижат за него. Че го удариха, удариха го, но и той здравата се би, а утре му е сватбата, макар и без поп. Ако в къщата има избичка, може да си разрешите по нещо. Ето че и раничките са превързани. Сега вървете и оставете атамана на спокойствие.

Есаулите тръгнаха към вратата.

— Но да не изпиете цялата изба — добави пан Заглоба.

И като седна до възглавницата на Богун, вгледа се внимателно в него.

— Е, дяволът няма да те вземе заради тия рани, макар че добре те удариха. Два дена не ще можеш да мръднеш ни ръка, ни крак — мърмореше си той, загледан в бледото лице и затворените очи на казака. — Сабята не е искала да остави без работа палача, защото ти си негова собственост и няма да се отървеш от него. Когато те обесят, дяволът ще направи от тебе кукла за децата си, защото си хубавец. Не, брате, ти пиеш добре, но с мене повече няма да пиеш. Търси си компания между разбойниците, защото виждам, че обичаш да душиш, но аз няма да нападам с тебе нощем шляхтишки имения. Нека палачът ти свети маслото, да ти свети маслото!

Богун простена тихо.

— Ох, стени, охкай! Утре ще охкаш още по-хубаво. Почакай ти, татарска душо, княгиня ти се дощяла, а! Е, не се чудя, момиче като капка, но няма да е за тебе, инак кучета да ядат хитростта ми. По-скоро косми на дланта ми ще пораснат…

Гълчава от смесени гласове достигна от двора до ушите на пан Заглоба.

— Аха, сигурно вече са се докопали до избата — измърмори той. — Напийте се като бръмбари, та да спите добре, а пък аз ще бдя вместо вас, ако и да не зная дали утре ще бъдете доволни от това.

След тия думи Заглоба стана да види дали наистина казаците са завързали вече познанство с княжеската изба и първо премина в трема. Тремът изглеждаше страшно. По средата лежаха вцепенени вече телата на Симеон и Николай, а в ъгъла — трупът на княгинята в седнало положение, свита, както я бяха притискали с колене казаците. Очите й бяха отворени, устата — озъбена. Огънят в камината изпълваше целия трем със слаба светлина, която играеше по локвите кръв; нататък тънеше в мрак. Пан Заглоба се приближи до княгинята, за да види дали не диша още, и сложи ръка върху лицето й, но то беше вече студено. Тогава излезе бързо на двора, защото в трема го обземаше страх. Навън казаците бяха започнали вече да гуляят. Имаше запалени огньове и при тяхната светлина пан Заглоба видя бъчвите с медовина, вино и водка с избито горно дъно. Казаците гребяха от тях като от кладенец и пиеха на провала. Други, загрети вече от питиетата, тичаха подир младите прислужнички, а те изплашено се бореха или бягаха слепешката, като скачаха през огъня; някои с гръмлив смях и крясъци се оставяха да ги хващат и влачат към бъчвите или огнищата, край които танцуваха казачок. Молойците се хвърляха като обезумели да приклякат, а пред тях момичетата ситнеха, ту изскачаха напред, ту се дръпваха пред буйните движения на танцьорите. Зрителите удряха в тенекиени канчета или пееха. Викове „уха“ се носеха все по-силно, заедно с кучешки лай, цвилене на коне и рев на волове, които се колеха за пиршеството. Навътре около огнищата се виждаха да стоят селяни от Розлоги, които при звука на гърмежите и виковете бяха дотърчали вкупом от селото, за да видят какво става. Те не мислеха да бранят князете, понеже в селото мразеха рода Курцевич; затова само гледаха развилнелите се казаци, като се побутваха с лакти, шушукаха си и все повече се приближаваха към бъчвите с водка и медовина. Оргията ставаше все по-креслива, пиянството се засилваше, казаците не гребяха от бъчвите с канчета, а потапяха в тях главите си до шия и обливаха с водка и медовина танцуващите момичета; лицата горяха, от главите се вдигаше пара; някои вече се олюляваха на краката си. Пан Заглоба застана пред вратата на къщата, погледна запилите се, после се загледа в небето.

— Нощта е хубава, но беззвездна! — измърмори той. — Когато луната залезе, дори да бръкнеш на човек в очите…

Каза това и слезе бавно към бъчвите и запилите се молойци.

— Карайте, момчета! — извика той. — Карайте, не си отказвайте нищо. Хайде! Хайде! Зъбите няма да ви изтръпнат. Нищо не струва оня, който не се напие днес за здравето на атамана. Напред към бъчвите! Напред към момичетата! Уха!

— Уха! — завиха радостно казаците. Заглоба се огледа на всички страни.

— Ах, вие, синковци, мухльовци, хайти, нехранимайковци! — извика той внезапно. — Значи, вие сами пиете като свине, а на ония, които са на стража около къщата, нищо! Хей там, веднага да ги смените.

Заповедта беше изпълнена без колебание и в миг двайсетина пияни казаци се хвърлиха да заместят стражата, която досега не участваше в пируването. Тя дотърча веднага с лесноразбираема готовност.

— Хайде, хайде! — извика Заглоба и им посочи бъчвите с пиенето.

— Благодарим, пане! — отвърнаха те и потопиха канчетата си.

— След един час сменете и ония.

— Слушам! — отговори есаулът.

На казаците се видя напълно естествено, че на мястото на Богун командването поема пан Заглоба. Така вече беше ставало много пъти и те бяха доволни от това, защото шляхтичът винаги им позволяваше всичко. Стражата пиеше заедно с другите, а пан Заглоба заговори със селяните от Розлоги.

— Човече! — попита той един стар селянин. — Далеко ли е оттук до Лубни?

— Ой, далеко, пане! — отвърна селянинът.

— До сутринта може ли да се стигне?

— Ой, няма да се стигне, пане!

— А до пладне?

— До пладне може.

— А откъде се отива?

— Право по пътя.

— Има ли път?

— Княз Ярема заповяда да има — и има.

Пан Заглоба нарочно говореше много високо, та сред виковете и гълчавата голяма част от казаците да могат да го чуят.

— Дайте и на тях водка — каза той на казаците и посочи селяните, — но по-напред дайте на мене медовина, че е студено.

Един казак гребна от бъчвата с медовина с един грамаден черпак и го поднесе на пан Заглоба.

Шляхтичът взе внимателно черпака с две ръце, за да не се разлее течността, долепи го до мустаците си и като отметна глава назад, започна да пие бавно, но без прекъсване.

Пи, пи — докато казаците започнаха да се чудят:

— Видя ли? — шепнеха си един на друг. — Гръм да го порази!

В това време главата на пан Заглоба се наклоняваше бавно назад, най-сетне се наклони съвсем, докато накрая махна черпака от почервенялото си лице, издаде устни напред, повдигна вежди и заговори сякаш сам на себе си:

— О, бива си я — отлежала. Веднага се вижда, че си я бива. Жалко за такава медовина да се похабява във вашите селяшки гърла. На вас ви стига и пърцуца. Силна медовина, силна, усещам как ми олеква на душата.

И наистина, на пан Заглоба някак му поолекна, главата му се проясни, въображението му заработи и се виждаше, че кръвта му, полята с медовина, образува оная великолепна смес, за която сам разказваше и от която цялото тяло се изпълва с мъжество и смелост.

Той махна на казаците с ръка — да продължават пиенето, обърна се, прекоси с бавна крачка целия двор, разгледа внимателно всички ъгли, премина през моста над крепостния ров и зави покрай оградата от колове, за да види дали стражата пази добре къщата.

Първият от стражата спеше, вторият, третият и четвъртият — също. Те бяха изморени от пътя, а и дойдоха да пазят вече пияни, та бяха заспали веднага.

— Бих могъл да открадна някого от тях, за да си имам слуга — измърмори пан Заглоба.

След тия думи се върна право в къщата, отново влезе в зловещия трем, надникна при Богун и като видя, че той не дава признаци на живот, тръгна към вратата на Елена, отвори я тихо и влезе в стаята, от която долиташе шумол, подобен на молитва. Всъщност това беше стаята на княз Васил, но Елена беше при княза, защото близо до него се чувстваше по-сигурна. Слепият Васил бе коленичил пред иконата на Пресветата и Пречиста Дева, пред която гореше кандило, Елена беше наблизо; двамата се молеха на висок глас. Като видя Заглоба, Елена обърна към него ужасените си очи. Заглоба сложи пръст на устата си.

— Ваша милост панно — каза той, — аз съм приятел на пан Скшетуски.

— Спаси ме! — отговори Елена.

— Затова и дойдох тук. Довери ми се.

— Какво трябва да правя?

— Трябва да бягаме, докато тоя дявол лежи в безсъзнание.

— Какво трябва да правя?

— Облечи се в мъжки дрехи и като почукам на вратата, излез.

Елена се поколеба. Недоверие блесна в очите й.

— Мога ли да вярвам на ваша милост?

— Като нямаш друг избор…

— Вярно, това е истина. Но закълни ми се, че няма да ме предадеш.

— Ваша милост си се побъркала. Но щом искаш, ще се закълна… Кълна се в Бога и светия кръст. Тук те чака гибел, спасението ти е в бягството.

— Така е, така е.

— Облечи мъжки дрехи колкото можеш по-скоро и чакай.

— А Васил?

— Какъв Васил?

— Моят умопобъркан братовчед — каза Елена.

— Твоят живот е застрашен, а не неговият — отвърна Заглоба. — Щом е умопобъркан, той е светец за казаците. Видях, че го смятат за пророк.

— Така е. Той няма никаква вина пред Богун.

— Трябва да го оставим, иначе е свършено и с нас, и с пан Скшетуски. Бързай, ваша милост.

С тия думи пан Заглоба напусна стаята и отиде право при Богун. Хайдутинът беше блед и безсилен, но очите му бяха отворени.

— По-добре ли ти е? — попита Заглоба. Богун поиска да каже нещо, но не можа.

— Не можеш ли да говориш?

Богун раздвижи глава в знак, че не може, но в същия момент лицето му се сгърчи. Очевидно раните го бяха заболели от движението.

— И да викаш ли не можеш?

Богун даде знак само с очи, че не може.

— Нито да мръднеш?

Същият знак.

— Толкова по-добре, че няма да можеш нито да говориш, нито да викаш, нито да мръднеш, а в това време аз ще замина с княгинята за Лубни. Ако не ти я отнема, ще се дам на някоя стара баба да ме смели с хромел на ярма. Как мислиш ти, нехранимайко, не ми ли е омръзнала вече твоята компания, та да правя още приятелство с простак? Хайта такъв, мислеше, че за твоето вино, за твоите зарове и за твоите селяшки влюбвания ще върша убийства и ще тръгна с тебе на бунт? Не, дума да не става, хубавецо!

Докато пан Заглоба държеше тая реч, черните очи на Богун се отваряха все по-широко. Сънуваше ли той? Или това бе наяве? Или пан Заглоба се шегуваше? Но пан Заглоба продължаваше:

— Какво блещиш зъркели като котка на пръжка? Да не мислиш, че няма да го направя? Няма ли да ми поръчаш да поздравя някого в Лубни? Да ти изпратя ли оттам берберин? А може би искаш да ти докарам истински лекар от тия при княза?

Бледото лице на Богун стана страшно. Той разбра, че Заглоба говори истината, от очите му почнаха да изскачат мълнии на отчаяние и ярост, лицето му бухна в пламък. Едно свръхчовешко усилие — и той стана, а от устата му се изтръгна вик:

— Ей, каз…

Не довърши, защото пан Заглоба със светкавична бързина хвърли върху главата му неговия собствен жупан и в миг го уви напълно, след което го събори възнак.

— Не викай, това е вредно за тебе — каза той тихо, като пухтеше. — Може утре да те заболи глава, затуй аз като добър приятел трябва да мисля за тебе. Така ще ти бъде и топло, и ще заспиш сладко, па и гърлото ти няма да пресипне от викане, а за да не смъкнеш превръзката си, ще ти вържа ръцете, и всичко per amicitiam^[2], за да ме споменаваш с благодарност.

След тия думи пан Заглоба стегна с ремък ръцете на казака, а с друг, със своя собствен, завърза краката му. Богун не чувстваше вече нищо, защото бе загубил съзнание.

— На болния се полага да лежи спокойно — каза пан Заглоба, — за да не му се въртят разни щуротии в главата, от които изпада в делириум. Е, остани си със здраве — можех да те ръгна с ножа, което щеше да е по-добре за мене, но ме е срам да убивам по селяшки. Друго е, ако се задушиш до утре. Това се е случвало вече на много свине. Остани си със здраве. Vale et me amantem redama^[3]. Може и да се срещнем някога, но да ми одерат кожата и да направят от нея подопашник, ако аз пожелая такава среща.

Пан Заглоба издума всичко това, отиде в трема, угаси огъня в камината и почука на Василовата стая.

Веднага от нея излезе стройна фигура.

— Ти ли си, ваша милост? — попита Заглоба.

— Аз съм.

— Тръгвай тогава, дано само се доберем до конете. Но всички казаци са пияни, а нощта е тъмна. Докато се събудят, ще бъдем далече. Внимателно, тук лежат князете!

— В името на Отца и Сина и Светия дух — прошепна Елена.