Хенрик Сенкевич
С огън и меч (46)

Четиридесет и шеста глава

Княз Йереми посрещна доста спокойно вестта за посичането на Богун, особено като узна, че има хора не от неговата хоронгва, готови всеки миг да свидетелстват, че Володийовски е бил извикан на дуел. Ако работата не се беше случила няколко дни преди обявяването избора на Ян Кажимеж, ако борбата между кандидатите още продължаваше, противниците на Йереми начело с канцлера и княз Доминик непременно щяха да изковат от тая случка оръжие срещу него въпреки всички свидетели и свидетелства. Но след като Карол отстъпи, умовете бяха заети с друго и лесно можеше да се допусне, че цялата работа ще бъде забравена.

Въпросът можеше да бъде повдигнат от Хмелницки, за да покаже той какви нови несправедливости е принуден да търпи. Князът обаче основателно очакваше, че в отговора си престолонаследникът ще спомене или ще нареди да се каже от негово име как е загинал пратеникът, а Хмелницки не ще посмее да се съмнява във верността на кралските думи.

А за княза беше важно само да не се вдигне политическа шумотевица по вина на негови войници. От друга страна, с оглед на Скшетуски, князът беше дори доволен от това, което се беше случило, понеже сега спасяването на княгиня Курцевич беше много по-вероятно. Можеше да бъде намерена, изтръгната или откупена — а князът сигурно не би се скъпил да направи и най-големи разходи, стига да излекува болката и възвърне щастието на любимия си рицар.

Пан Володийовски отиваше с голям страх при княза, защото, макар изобщо да не беше от страхливите, все пак се боеше като от огън от всяко смръщване на веждите на воеводата. Затова безкрайно голямо беше неговото удивление и радост, когато князът след изслушване на доклада му помисли малко върху случилото се, свали скъп пръстен от пръста си и рече:

— Похвалявам въздържаността на ваша милост, панове, че не сте го нападнали първи, тъй като от това можеше да се вдигне голям и вреден шум в сейма. Пък ако княгинята се намери, Скшетуски ще ви дължи благодарност до края на живота си. До мене, ваша милост Володийовски, стигнаха слухове, че както други не могат да си държат езика зад зъбите, така и ти, ваша милост, не можеш да държиш сабята си в ножницата, за което би трябвало да бъдеш наказан. Но щом си се бил заради приятел и си запазил реномето на нашите хоронгви в дуел с такъв прочут юнак, вземи тоя пръстен, за да имаш някакъв спомен от тоя ден. Знаех, че си добър войник и фехтовач, но явно си ненадминат майстор в това отношение.

— Той ли? — намеси се Заглоба. — Той при трето кръстосване на сабите би отсякъл рогата на дявола. Ако ваше княжеско височество заповяда някога да ми отсекат главата, моля, само той да направи това, никой друг, та поне изведнъж да отида на оня свят. Той разсече Богун на две през гърдите, а после още два пъти го цапна по кратуната.

Князът обичаше рицарските прояви и добрите войници, затова се усмихна със задоволство и попита:

— Намерил ли си, ваша милост, някой друг равен на тебе по сабя?

— Само Скшетуски веднъж ме нарани малко, но и аз него — то беше, когато ваше княжеско височество тикна и двама ни в ареста. А от другите може би пан Подбипента ще ми се опъне, той има свръхчовешка сила. Донякъде и Кушел, ако имаше по-добро зрение.

— Не му вярвай, ваше княжеско височество — рече Заглоба. — На него никой няма да му устои.

— А Богун дълго ли се брани?

— Мъчна беше работата с него — каза пан Михал. — Той умее да прехвърля сабята си в лявата ръка.

— Богун сам ми е разказвал — прекъсна го Заглоба, — че по цели дни се биел с Курцевичи, за да се тренира, а и сам съм го виждал в Чигирин да прави същото с други.

— Знаеш ли какво, ваша милост Володийовски — рече князът с престорена сериозност. — Я иди в Замошч, извикай Хмелницки на двубой и с един замах освободи Жечпосполита от всички беди и трудности.

— По заповед на ваше княжеско височество ще замина, стига Хмелницки да пожелае да се бие — отговори Володийовски.

На това князът каза:

— Ние се шегуваме, а светът загива! Но вие, ваша милост панове, наистина трябва да заминете за Замошч. Имам сведения от казашкия стан, че щом бъде обявен изборът на престолонаследника Кажимеж, Хмелницки ще вдигне обсадата и ще се оттегли чак в Рус, което щял да направи от истинска или престорена симпатия към негово величество краля или пък защото при Замошч вероятно не е уверен в силата си. Затова трябва да отидете там, да разкажете на Скшетуски какво се е случило, та да тръгне да търси княгинята. Кажете му да избере от моите хоронгви при валецкия староста толкова войници, колкото ще му бъдат потребни за тая експедиция. Впрочем аз ще му пратя по вас разрешение и ще дам писмо, тъй като неговото щастие ми е легнало на сърцето.

— Ваше княжеско височество си баща на всички ни — каза Володийовски, — затова през целия си живот искаме да ти служим вярно.

— Не зная дали в скоро време няма да гладувате на служба при мене — каза князът, — ако всичките ми имоти отвъд Днепър пропаднат, но докато ги имам, което е мое, то е и ваше.

— О! — възкликна пан Михал. — Нашите сиромашки имоти винаги ще бъдат на разположение на ваше княжеско височество.

— И моите заедно с другите! — добави Заглоба.

— Това още не е необходимо — отвърна князът ласкаво. — А и се надявам, че ако загубя всичко, Жечпосполита поне за децата ми ще помисли.

Като казваше това, князът навярно виждаше бъдещето. Защото двайсетина години по-късно Жечпосполита даде на единствения му син най-доброто, което имаше — кралската корона, но сега материалното положение на Йереми наистина беше разклатено.

— Ето че се отървахме! — каза Заглоба, когато двамата с Володийовски излязоха от княза. — Пане Михал, можеш да бъдеш сигурен в повишението си. Я ми покажи пръстена. За Бога, той струва стотина жълтици, защото камъкът е много хубав. Попитай утре на пазара някой арменец. За толкова пари човек може да насити душата си и с ядене, и с пиене, и с други делиции^[1]. Ти какво си мислиш, пане Михал? Това е войнишкият девиз: „Днес живея, утре тлея“, а смисълът е, че не заслужава човек да мисли за утре. Кратък е човешкият живот, пане Михал, кратък! Най-важното е, че отсега нататък ще бъдеш в сърцето на княза. Той би дал десет пъти по толкова, за да поднесе Богун в дар на Скшетуски, а ти стори това. Можеш да очакваш големи милости, вярвай ми. Малко ли села е дал князът на рицари за доживотно ползване или напълно им ги е подарил? Какво е един пръстен! Навярно и ти ще получиш такъв имот, току-виж князът те оженил за някоя своя роднина.

Пан Михал чак подскочи.

— Откъде, ваша милост, знаеш, че…

— Че какво?

— Исках да кажа, как ти хрумна, ваша милост? Как може да стане такова нещо?

— А нима не се случва? Нима не си шляхтич? Нима всички шляхтичи не са равни помежду си? Малко ли далечни сродници и сроднички има всеки магнат, които сроднички по-късно жени за свои по-знатни дворяни. Струва ми се, че и Суфчински от Сенча също води някаква далечна сродница на Вишньовецки. Всички сме братя, пане Михал, всички сме братя, при все че едни служим на други, защото всички произхождаме от Яфет^[2], а цялата разлика е в богатствата и сановете, които всеки може да постигне. Разправят, че другаде съществували много по-големи различия сред шляхтата, то пък една шляхта! Разбирам различия между кучетата — има гончета, птичари, хрътки, но при шляхтата не може да бъде така, иначе щяхме да бъдем кучешки синове, а не шляхта — и не дай Боже такъв позор за едно така прекрасно съсловие.

— Право казваш, ваша милост — рече Володийовски, — но все пак Вишньовецки са почти кралски род.

— А ти, пане Михал, нима не можеш да бъдеш избран за крал? Ако се заинатя, ще гласувам именно за тебе, както пан Зигмунд Скаршевски, който се кълне, че ще гласува за себе си, стига само да не се заиграе на комар. Слава Богу, всичко у нас е in liberis suffragiis — и ни пречи не произходът, а нашата бедност.

— Именно! — въздъхна пан Михал.

— Какво да се прави! Ограбиха ни до шушка и така ще си загинем, ако Жечпосполита не ни измисли някакви доходи — мърцина ще загинем! Какво чудно тогава, че човек, макар и въздържател по природа, обича да си пийне при такива грижи? Я, пане Михал, да отидем да си пийнем по чашка нещо слабичко, то може би ще ни поутеши малко.

Като разговаряха така, стигнаха до Старе място и влязоха в една питиепродавница, пред която двайсетина слуги държаха шубите и наметалата на шляхтичите, които пиеха вътре. Двамата седнаха там на една маса, поръчаха си да им донесат питие и започнаха да се съвещават какво да предприемат сега, след края на Богун.

— Ако излезе вярно, че Хмелницки ще отстъпи от Замошч и ще настане мир, тогава княгинята е вече наша — каза Заглоба.

— Трябва да отидем час по-скоро при Скшетуски. И няма да се разделим с него, докато не намерим момичето.

— Разбира се, че ще отидем заедно. Но сега няма как да се промъкнем в Замошч.

— Това е лесна работа, стига Бог да ни помага нататък. Заглоба обърна чашата.

— Ще ни помага, ще ни помага! — рече той. — Знаеш ли какво ще ти кажа, пане Михал?

— Какво?

— Богун е убит!

Володийовски го изгледа смаян:

— О, та кой го знае по-добре от мене?

— Златни ти ръце, пане Михал! Ти знаеш, но и аз зная: гледах, когато се биехте, гледам ваша милост и сега — но все пак непрекъснато трябва да си го повтарям, защото понякога ми се струва, че само съм сънувал това. Каква грижа падна от сърцето ми! Какъв възел разсече сабята ти! Да си ми жив! Бога ми, това не може и да се изкаже. Не, не мога да издържа! Ела да те прегърна още веднъж, пане Михал! Ще ми повярваш ли, че когато се запознах с тебе, си помислих: „Ех, че хлапе!“ А то хубаво хлапе, щом така нагласи Богун! Няма го вече Богун, ни следа от него, нито пепел, убит вовеки веков, амин!

И Заглоба започна да прегръща и целува Володийовски, а пан Михал се разчувства, сякаш именно за Богун жалеше; накрая обаче се освободи от обятията на пан Заглоба и каза:

— Ние не бяхме при неговата смърт, а той е корава душа — ами ако оживее?

— За Бога, какво говориш, ваша милост — рече Заглоба. — Готов съм утре да замина за Липков и да му устроя най-великолепно погребение, стига само да е умрял.

— Но защо ще ходиш, ваша милост? Та нали, като е ранен, няма да го доубиеш. А със сабята то така бива: който веднага не издъхне, той най-често оздравява. Сабята не е куршум.

— Не, това не може да бъде! Ами че той вече умираше, когато тръгвахме. О, това е невъзможно! Сам му превързах раните. Гърдите му зееха като отворена врата. Я стига, ти го беше изкормил като заек. Час по-скоро трябва да отидем при Скшетуски, за да му помогнем, да го утешим, иначе ще умре от мъка.

— Или ще стане калугер — сам ми беше казал това.

— Нищо чудно! На негово място и аз бих направил същото. Не познавам по-благороден кавалер от него, но и по-нещастен не познавам. О, на тежко изпитание го подлага Бог, на тежко!

— Престани вече, ваша милост — каза Володийовски, вече леко пиян, — че не удържам сълзите си…

— Ами аз мога ли? — отвърна Заглоба. — Такъв благороден кавалер, такъв войник… а и тя! Ти, ваша милост, не я познаваш… Тя е такова мило гълъбче!…

При тия думи пан Заглоба зарида с нисък бас, защото наистина много обичаше княгинята, а пан Михал му пригласяше малко по-тънко — и пиеха вино, смесено със сълзи, а после наведоха глави върху гърдите и седяха някое време мрачни, докато най-сетне Заглоба удари по масата с пестник.

— Пане Михал, защо да плачем ние? Богун е убит!

— Ей, вярно — каза Володийовски.

— По-скоро трябва да се радваме. Баби ще бъдем, ако сега не я намерим.

— Да вървим — каза пан Михал и стана.

— Да пийнем — поправи го Заглоба. — Ще даде Бог и децата им да кръщаваме, и то защото съсякохме Богун.

— Пада му се! — довърши Володийовски, без да съобрази, че пан Заглоба вече му взема част от заслугата по убиването на Богун.