Хенрик Сенкевич
С огън и меч (20)

Двадесета глава

Събуди я лай на кучета. Като отвори очи, видя в далечината пред себе си голям листнат дъб, селски двор и геранило на кладенец. Веднага събуди спътника си.

— Ваша милост пане, събуди се, ваша милост. Заглоба отвори очи.

— Какво е това? Къде сме?

— Не зная.

— Я чакай, ваша милост. Това е казашко зимовище.

— И на мене така ми се струва.

— Навярно тук живеят пастири. Не много приятна компания. Защо лаят така тия кучета, вълци ги яли! Коне и хора се виждат край къщата. Няма как, трябва да се отбием, за да не ни преследват, ако ги отминем. И ваша милост трябва да си подрямала.

— Вярно.

— Един, два, три, четири оседлани коня — четирима души край къщата. Е, не са голяма сила. Така е, пастири са. Разправят се нещо оживено. Хей, хора, я елате насам!

Четиримата казаци се приближиха веднага. Това наистина бяха коняри, които лете пасяха конете в степта. Пан Заглоба веднага забеляза, че само единият от тях има сабя и кремъклийка, а другите трима са въоръжени с конски челюсти, привързани на тояги, но той знаеше също, че тоя вид коняри са диви хора и често пъти опасни за пътниците.

Приближиха се и четиримата, като гледаха изпод вежди на пришълците. По бронзовите им лица не личеше и най-малка следа от благоразположение.

— Какво искате? — попитаха те, без да свалят шапки.

— Добър ви ден — каза пан Заглоба.

— Добър ден. Какво искате?

— Далеко ли е Сировата?

— Не знаем никаква Сировата?

— А това зимовище как се нарича?

— Гусла.

— Дайте вода на конете.

— Няма вода, пресъхна. А вие откъде идвате?

— От Крива руда.

— А закъде?

— За Чигирин.

Конярите се спогледаха. Един от тях, чер като бръмбар и с тесни монголски очи, се вгледа в пан Заглоба и накрая попита:

— А защо сте се отбили от пътя?

— Защото е горещо.

Тесноокият сложи ръка върху поводите на пан Заглоба.

— Я слез, пане, от коня. В Чигирин няма защо да отиваш.

— Защо? — попита пан Заглоба спокойно.

— Виждаш ли тоя молоец? — каза казакът и посочи един от конярите.

— Виждам.

— Той е дошъл от Чигирин. Там колят ляхите.

— А знаеш ли ти, селяко, кой идва след нас към Чигирин?

— Кой?

— Княз Ярема!

Дръзките лица на конярите се смириха в миг. Всички сякаш по команда свалиха шапки.

— А знаете ли вие, простаци — продължи да говори пан Заглоба, — какво правят ляхите с тия, дето колят? Бесят ги! А знаете ли колко войска води княз Ярема и знаете ли, че той е само на половин миля оттук? Е, какво, кучешки души? Затрепериха ли ви гащите? Как ни посрещате тук? Кладенецът ви бил пресъхнал, а? Вода за конете нямате, а? Ах, вие, разбойници! Ах, вие, кучи синове! Ще ви дам аз да разберете!

— Не се сърдете, пане! Кладенецът е пресъхнал. Ние сами караме конете до Кагамлик да ги поим и вода си носим оттам.

— Ах, зверове!

— Простете, пане. Кладенецът е пресъхнал. Ако заповядате, ще изтичам за вода.

— Ще мина и без вас, сам ще отида със слугата си. Къде е тук Кагамлик? — попита той заплашително.

— Ей там, на около два хвърлея оттук! — каза тесноокият и посочи ивицата растителност.

— А за пътя оттук ли трябва да се върна, или ще стигна и покрай брега?

— Ще стигнете, пане. На една миля оттук реката завива към пътя.

— Слуга, тръгвай напред! — каза пан Заглоба, като се обърна към Елена.

Набеденият слуга обърна коня на място и тръгна напред.

— Слушайте! — рече Заглоба и се обърна към селяните. — Ако мине тук разезд, кажете, че съм тръгнал покрай брега за към пътя.

— Добре, пане.

Четвърт час по-късно Заглоба яздеше редом с Елена.

— Навреме се сетих за княза воевода — каза той и примигна с белязаното си око. — Сега ще седят цял ден и ще чакат разезда. Разтрепераха се само от името на княза.

— Виждам, че ваша милост имаш много пъргав ум и успяваш да се измъкнеш от всяка беда — каза Елена. — Благодаря на Бога, че ми е пратил такъв покровител.

Тия думи допаднаха на сърцето на шляхтича, той се усмихна, поглади брадата си и подхвана:

— Е, какво? Има ли Заглоба глава на рамене си? Хитър съм като Одисей и трябва да кажа на ваша милост, че ако не беше тая ми хитрост, гарваните отдавна да са ме изкълвали. Но какво да се прави? Трябва да се спасяваме. Те повярваха, че князът е близо, и то си е истина, че днес-утре той ще се появи по тия места с огнен меч като Архангел. Де да можеше някак да съсече и Богун по пътя си, готов съм затуй да ида на поклонение в Ченстоховския манастир. Дори тия пастири да не бяха повярвали, самото припомняне за силата на княза стигаше да ги възпре да не ни нападнат. Все пак ще ти кажа, ваша милост, че тяхната дързост е лош signum^[1] за нас, защото това значи, че тук селяните са научили за победата на Хмелницки и ще стават все по-дръзки. Сега ние ще трябва да се движим из пущинаците и да не се отбиваме много по селата, инак е опасно. Дано Бог докара час по-скоро княза воевода, понеже сме попаднали в такава бъркотия, че по-лоша от нея не съм виждал през живота си.

Страхът отново овладя Елена и в желанието си да изтръгне някаква дума на надежда от устата на пан Заглоба тя каза:

— Сега вече вярвам, че ваша милост ще спасиш и себе си, и мене.

— Разбира се — отговори старата лисица, — работа на главата е да мисли за кожата. А аз така обикнах ваша милост, че ще се боря като за собствена дъщеря. Най-лошото обаче е, че — да си кажем истината — сами не знаем къде да бягаме, защото и Золотоноша не е особено сигурен asylum^[2].

— Уверена съм, че братовчедите ми са в Золотоноша.

— Или са там, или ги няма, защото може да са заминали, а в Розлоги едва ли се връщат по тоя път, по който вървим ние. Аз повече разчитам на тамошния гарнизон. Да има там поне половин хоронгвичка или половин конен полк в замъка! Но ето и Кагамлик. Засега поне тръстики има край нас. Ще се прехвърлим на отвъдната страна, ще тръгнем срещу течението, за да объркаме следите. Вярно, че ще се приближим към Розлоги, но не много…

— Ще се приближим до Броварки — каза Елена, — през което се отива за Золотоноша.

— Толкова по-добре. Спри, ваша милост.

Напоиха конете. После пан Заглоба остави Елена добре скрита в храсталака и отиде да търси брод, какъвто намери лесно: беше само на няколко десетки крачки от мястото, където бяха стигнали. Тъкмо оттук ония коняри прекарваха конете на другия бряг на реката, която впрочем цялата беше доста плитка, само бреговете й бяха мъчно достъпни, защото бяха обраснали и блатисти. Като се прехвърлиха на отвъдната страна, тръгнаха бързо срещу течението на реката и пътуваха така без почивка чак до настъпването на нощта. Пътят беше тежък, тъй като в Кагамлик се вливаха много потоци, които при устията се разливаха по-широко и образуваха тук-таме тресавища и мочури. Трябваше постоянно да търсят бродове или да се промъкват през храсталаци, мъчнопроходими за конници. Конете се измориха страшно и едва влачеха крака. Понякога така затъваха, та на Заглоба се струваше, че няма да се измъкнат вече. Най-сетне излязоха на висок сух бряг, обрасъл с дъбова гора. Но беше вече дълбока и много тъмна нощ. Беше невъзможно да продължат по-нататък, в тъмнината можеше да попаднат на опасни тресавища и да загинат. Затова пан Заглоба реши да чакат до сутринта.

Разседла конете, спъна ги и ги пусна да пасат, след което започна да събира листа, направи от тях постеля, покри я с чуловете и като загърна Елена с наметалото си, каза:

— Легни си, ваша милост, и спи, няма какво друго да правиш. Росата ще ти измие очичките, а това е добре. Аз също ще сложа глава върху седлото, защото вече не си усещам костите. Огън няма да палим, да не привлечем тук пастири. Нощта е къса, щом се развидели, ще продължим пътя си. Спи спокойно, ваша милост. Криволичихме като зайци и наистина не минахме много път, но така затрихме следите подире си, че ще си стъпи на врата някой, докато ни намери. Лека нощ, ваша милост!

— Лека нощ, ваша милост пане!

Стройното казаче коленичи и дълго се моли, като вдигаше очи към звездите, а пан Заглоба взе седлото на гръб и го отнесе малко по-настрани, където си беше харесал място за спане. Брегът бе добре избран за нощуване, защото беше висок и сух, следователно без комари. Гъстите дъбови листа можеха да станат добро укритие срещу дъжд.

Елена дълго не можа да заспи. Събитията от миналата нощ веднага се заредиха като живи пред очите й, от тъмнината изникнаха лицата на убитата стринка и братовчедите. Струваше й се, че е затворена заедно с техните трупове в трема и че Богун ей сега ще влезе вътре. Тя виждаше бледото му лице и черните самурени вежди, свити от болка, както и впитите в нея очи. Обзе я неизразима тревога. Ами ако внезапно в мрака, който я обкръжава, наистина види двете блеснали очи…

Луната се мярна за кратко иззад облаците, освети с шепа лъчи дъбравата и придаде фантастични форми на стъблата и клоните. Дърдавци се обадиха по ливадите, пъдпъдъци по степите; понякога долитаха някакви странни отгласи на птици или нощни зверове. Конете пръхтяха наблизо и като пощипваха трева и скачаха спънати, все повече се отдалечаваха от легналите. Но всички тия гласове успокояваха Елена, понеже разпръсваха фантастичните видения и я връщаха в действителността; те й говореха, че тоя трем, който постоянно се изправяше пред очите й, и тия трупове на роднините, и тоя бледен Богун с мъст в очите — всичко това е измама на сетивата, въображение на страха, нищо повече. Преди няколко дни мисълта за такава нощ под голо небе в диво място би я уплашила до смърт; днес тя трябваше да си припомня, че наистина се намира край Кагамлик, далече от своята моминска стая, за да се успокои.

Сега дърдавци и пъдпъдъци се обаждаха на приспивка, проблясваха звезди, когато повеят раздвижваше клоните, бръмчаха бръмбари по дъбовите листа — и най-сетне тя заспа. Но нощите в тая пустош имат и своите изненади. Раззаряваше се вече, когато до ушите й достигаха отдалеко някакви страшни гласове, някакво ръмжене, виене, хъркане, после толкова болезнено и пронизително цвилене, че кръвта се смръзна в жилите й. Тя скочи на крака, обляна в студена пот, ужасена и без да знае какво да прави. Внезапно пред очите й се мярна Заглоба, който тичаше без шапка към тия гласове с пистолет в ръце. След малко се разнесе гласът му „Уха! Уха! Вълк!“ — чу се гръм и всичко замлъкна. На Елена се струваше, че чака цели векове; но най-сетне ниско под брега отново чу гласа на Заглоба:

— Псета ви яли, кожите ви одрали! Дано евреите да си направят яки от вас!

В гласа на Заглоба звучеше истинско отчаяние.

— Ваша милост, какво се е случило? — попита момичето.

— Вълци изядоха конете ни.

— Господи, Света Богородице! И двата ли?

— Единият е разкъсан, а другият така ранен, че и хвърлей място не ще може да измине. През нощта са се отдалечили на повече от триста крачки и пиши ги бегали.

— Какво ще правим сега?

— Какво ще правим ли? Ще си издяламе тояги и ще ги яхнем. Знам ли аз какво да правим? Да се отчае човек! Казвам ти, ваша милост панно, че дяволът явно ни има зъб — и в това няма нищо чудно, защото той ще да е приятел или направо роднина на Богун. Какво ще правим ли? Ако зная какво да правим, нека се обърна на кон, поне ваша милост ще има с какво да пътува. Да не ми е името Заглоба, ако някога съм изпадал в подобно положение.

— Ще тръгнем пеш…

— Това е добре за ваша милост, че си на двайсет години, но не и за мене, при моята циркумференция^[3] да пътувам по селска мода. Макар че пак не се изразявам добре, защото тук всеки селянин ще си намери кон и само кучетата ходят пеш. Пълна десперация^[4], Бога ми. Ех, няма да седим тук, ще вървим, но кога ще стигнем в Золотоноша — това не зная. Ако да бягаш не е приятно дори и с кон, пеш е още по-лошо. Случи ни се най-лошото, което можеше да ни се случи. Ще трябва да оставим седлата, а храната ще нося на гърба си.

— Аз няма да позволя, ваша милост, да носиш сам каквото ни е нужно, ще нося и аз.

Настроението на Заглоба се подобри, като видя той тая готовност на момичето.

— Ваша милост панно — рече той, — аз трябва да съм турчин или поганец, за да позволя такова нещо! Не са за носене тия белички ръчици, не са за носене тия изящни рамене. Бог ще ми помогне някак да се справя и сам, но ще трябва да почивам често, защото винаги съм бил въздържан в яденето и пиенето и от това сега се задъхвам. Ще вземем чуловете да спим на тях и малко храна. То от нея и няма да остане много, като имам предвид, че сега ще трябва добре да се подкрепим.

Седнаха да се хранят и пан Заглоба, забравил прехвалената си въздържаност, се мъчеше да предотврати задъхването. Към пладне отидоха при брода, през който изглежда, че от време на време минаваха хора и коли, тъй като и на двата бряга се виждаха следи от колелета и конски копита.

— Дали това е пътят за Золотоноша? — каза Елена.

— Няма кого да попитаме.

Пан Заглоба едва завърши думата си и до ушите им стигна далечен човешки глас.

— Чакай, ваша милост, ще се скрием — прошепна Заглоба. Гласът се приближаваше все повече.

— Виждаш ли нещо, ваша милост? — попита Елена.

— Виждам.

— Кой се приближава?

— Просяк слепец с лира. Води го някакво момченце. Сега свалят обущата си. Ще преминат реката към нас.

След малко по пляскането на водата се разбра, че те наистина преминават.

Заглоба и Елена излязоха от скривалището си.

— Слава на Бога! — каза високо шляхтичът.

— Вовеки веков — отговори просякът. — А кой е там?

— Християни, не бой се, старче, на ти една орта^[5].

— Свети Миколай да ви даде щастие и здраве.

— А вие откъде идвате, старче?

— От Броварки.

— А тоя път накъде води?

— За чифлици, пане, за села…

— А до Золотоноша ще стигнем ли по него?

— Може, пане.

— Отдавна ли тръгнахте от Броварки?

— Вчера сутринта, пане.

— А в Розлоги бяхте ли?

— Бяхме. Но разправят, че там дошли рицари и станала битка.

— Кой разправяше това?

— В Броварки разправяха. Там дойде един от слугите на княгинята и каквото разправяше, косата да ти настръхне!

— А вие не го ли видяхте.

— Аз, пане, никого не виждам. Аз съм сляп.

— А това момченце?

— То вижда, но е нямо, само аз го разбирам.

— Далеко ли е оттук до Розлоги, защото ние тъкмо там отиваме.

— Ой, далеко!

— Значи, казвате, че сте били в Розлоги?

— Бяхме, пане.

— Така ли? — каза пан Заглоба и внезапно хвана момченцето за врата.

— Ах, вие вагабонти, крадци, нехранимайковци, ходите да шпионирате, селяните подстрекавате към бунт! Хей, Федор, Олеша, Максим, хванете ги, съблечете ги до голо и ги обесете или удавете! Бийте ги, това са бунтовници, шпиони, бий, убивай!

Той започна да дърпа момчето и да го разтърсва силно, като крещеше все по-високо. Просякът падна на колене и започна да моли за милост, момчето издаваше пронизителни викове, присъщи на немите, а Елена гледаше смаяна това нападение.

— Какво правиш, ваша милост? — питаше тя и не вярваше на собствените си очи.

Но пан Заглоба крещеше, ругаеше, разтърсваше целия ад, призоваваше всички злини, бедствия, болести — заплашваше с всякакви мъки и смърт.

Младата княгиня помисли, че си е загубил ума.

— Бягай! — викаше й той. — Не ти прилича да гледаш това, което ще стане тук, бягай, ти казвам.

Изведнъж той се обърна към просяка:

— Сваляй си дрехите, пръчо, ако не, веднага ще те накълцам на парчета.

И като събори момчето на земята, почна със собствените си ръце да го съблича. Ужасеният просяк свали с най-голяма бързина лирата, торбата и горната си дреха.

— Сваляй всичко!… По-добре да бяха те утрепали! — крещеше Заглоба.

Старецът започна да сваля ризата си. Като видя накъде отива работата, княгинята се отдалечи бързо, за да не оскверни своята скромност с гледката на голи телеса, а подире й още долитаха ругатните на Заглоба.

Като се отдалечи доста много, тя се спря и не знаеше какво да прави. Наблизо имаше съборено от вятъра дърво, тя седна на него и зачака. До ушите й достигаха крясъците на нямото момче, стоновете на стареца и врявата, която вдигаше пан Заглоба.

Най-сетне всичко утихна. Чуваше се само чуруликането на птиците и шумолът на листата. След малко се чуха пъхтене и тежки стъпки.

Беше пан Заглоба.

На рамо носеше дрехите, смъкнати от просяка и момчето, в ръката си държеше два чифта обуща и лира. Като се приближи, взе да мига със здравото си око, усмихваше се и сумтеше.

Явно беше в отлично настроение.

— Никой разсилен в съда не е крещял като мене! — каза той. — Чак пресипнах. Но постигнах това, което исках. Пуснах ги голи, както майка ги е родила. Ако султанът не ме направи паша или влашки господар, тогава той е неблагодарник, защото увеличих турските светии с още двама^[6]. О, вагабонти! Молеха се да им оставя поне ризите! Но аз им отговорих, че трябва да бъдат благодарни, задето ги оставям живи. Я виж, ваша милост. Всичко е ново — и горните дрехи, и обущата, и ризите. Как може да има ред в тая Жечпосполита, когато селяндурите се обличат толкова хубаво. Но те били на сбор в Броварки, където събрали доста пари и си купили всичко ново от панаира. Много шляхтичи в тая страна няма да изкарат от оран толкова, колкото ще изпроси просякът. Аз зарязвам вече рицарския занаят и ще обирам просяците по пътищата, защото виждам, че eo modo^[7] по-скоро ще натрупам богатство.

— Но защо направи това, ваша милост, каква полза? — попита Елена.

— Каква полза ли? Ти не разбираш ли, ваша милост? Тогава почакай малко, ползата скоро ще се покаже.

Като каза това, той взе половината от съблечените дрехи и се отдалечи в шубраците, които покриваха брега. След някое време оттам се чуха звуци на лира, а после се появи… вече не пан Заглоба, а истински украински просяк с перде на едното око и с бяла брада. Просякът се приближи до Елена, като пееше с пресипнал глас:

Соколе ясний, брате мій рідний,

Ти високо літаеш,

Ти широко видаеш.

Княгиня Елена плесна с ръце и за пръв път след бягството от Розлоги усмивка озари прекрасното й лице.

— Ако не знаех, че това е ваша милост, никога не бих познала!

— Е, какво? — каза пан Заглоба. — Сигурно и на Заговезни не си виждала, ваша милост, по-добър кукер. Аз се огледах в Кагамлик и нека ме обесят на собствената ми торба, ако съм виждал по-сполучлив просяк. А и песни мога да пея. Коя искаш, ваша милост? За Маруся Богуслава ли, за Бондаривна или за смъртта на Серпяхов? И това мога. Глупак ще бъда, ако не изкарам къшей хляб между най-големите нехранимайковци.

— Сега вече разбирам постъпката на ваша милост. Ти си смъкнал дрехите на тия нещастници, та преоблечени да се движим по-безопасно.

— Разбира се — каза пан Заглоба. — Какво си мислиш ти, ваша милост? Тук, в Задднеприето, народът е по-лош отвсякъде другаде и само ръката на княза удържа хайтите от своеволия, но сега, като узнаят за войната със Запорожието и за победите на Хмелницки, никаква сила няма да ги спре да не се разбунтуват. Видя ли, ваша милост, ония коняри, които бяха готови да ни изпият кръвчицата? Ако хетманите не свършат бързо с Хмелницки, след един-два дни цялата страна ще бъде в пламъци. Как тогава ще преведа ваша милост през масите разбунтувани селяни? А ако ще попаднем в техните ръце, по-добре ти да беше останала в Богуновите.

— О, това не може да бъде! Предпочитам смъртта! — прекъсна го княгинята.

— А аз предпочитам живота, защото смъртта се случва един път и от нея с никаква хитрост не можеш да се отървеш. Но аз си мисля, че сам Бог ни прати тия просяци. Така ги уплаших, като им казах, че князът е близо с цялата си войска, както и пастирите. От страх цели три дни ще седят голи в тръстиките. А в това време ние преоблечени ще се промъкнем някак до Золотоноша и ако намерим братовчедите на ваша милост и помощ — добре, ако пък не, ще продължим пътя си чак до хетманите или ще чакаме княза, но ще бъдем винаги в безопасност, тъй като селяните и казаците не са опасни за просяците. Бихме могли да минем здрави и читави и през становете на Хмелницки. Само татарите трябва vitare^[8], защото те биха взели ваша милост в плен като млад слуга.

— Та и аз ли ще трябва да се преоблека?

— Разбира се. Свали, ваша милост, казашката си дреха и се преоблечи като селско момче. Прекалено си хубава за дете на простаци, а също и за просяк, но няма нищо. Вятърът ще обрули личицето на ваша милост, а на мене коремът ще ми спадне от ходенето. Цялата си тлъстина ще стопя. Когато власите ми изгориха окото, мислех, че това именно ще ми помогне, защото просяк, който не е слепец, би предизвикал подозрения. Ти, ваша милост, ще ме водиш за ръка и ме наричай Онуфри, защото такова е просяшкото ми име. А сега се преоблечи по-бързо, че е време да тръгваме, понеже ще вървим пеш и пътят ни е дълъг.

Пан Заглоба се отдалечи, а Елена веднага започна да се преоблича като слуга на просяк. Наплиска се в реката, свали казашкото си жупанче и облече селската дреха, на главата си сложи сламената шапка и преметна през рамо дисагите. За щастие съблеченото от Заглоба момче беше тънко и високо, та всичко й прилягаше много добре.

Като се върна, Заглоба я изгледа внимателно и рече:

— Боже мой, не един рицар с готовност би се отказал от съсловието си, за да го води такъв слуга, а аз познавам един хусар, който положително би направил това. В Стамбул съм виждал хубави слуги, но такъв не съм виждал.

— Не дай Боже хубостта да ми докара някое зло! — каза Елена. Но все пак тя се усмихваше, понеже възхищението на пан Заглоба приятно галеше женските й уши.

— Хубостта никога не докарва зло и аз съм най-добрият пример за това, защото, когато турците в Галац изгориха едното ми око и искаха да изгорят и другото, ме спаси жената на тамошния паша, и то заради необикновената ми хубост, остатъци от която още можеш да видиш, ваша милост.

— Но ти, ваша милост, казваше, че власите ти изгорили окото?

— Власи, ама потурчени, които служеха при пашата в Галац.

— Но те, ваша милост, дори едното не са ти изгорили?

— Да, но от горещината на желязото ми стана перде. Както и да е. Та какво искаш да направиш, ваша милост, с плитките си?

— Какво ли? Трябва да се отрежат.

— Трябва ами. Но как?

— Със сабята на ваша милост.

— Сабята е да се реже глава, но коса — това вече не зная quo modo^[9].

— Знаеш ли какво, ваша милост? Аз ще седна до това съборено дърво, ще преметна косата си през ствола, а ваша милост ще замахнеш и ще я отсечеш. Само гледай да не ми отсечеш главата.

— Не се страхувай от това, ваша милост. Колко пъти пиян съм усуквал фитила на свещта, без да отсичам самата свещ. И на ваша милост няма да сторя зло, при все че за пръв път ми се случва да правя такова нещо.

Елена седна до дървото, преметна през него грамадната си черна коса и вдигна очи към пан Заглоба.

— Готова съм — рече тя, — сечи, ваша милост!

И малко тъжно му се усмихна, тъй като й беше жал за косата, която горе едва можеше да се обхване с две ръце. А и пан Заглоба се чувстваше някак неловко. За да му е по-удобно да сече, обкрачи дървото и замърмори:

— Тю, тю! По-добре да бях бръснар и да подстригвах брадите на казаците. Струва ми се, че съм вече палач и започвам работата си, защото ваша милост знаеш, че те режат косите на магьосниците, за да не се скрие в тях дяволът и със силата си да разваля ефекта от изтезанията. Но ваша милост не си магьосница, затова тая постъпка ми се струва отвратителна и ако пан Скшетуски не ми отреже ушите за нея, аз ще му обявя imparitatem^[10]. Кълна се, че мравки лазят по ръката ми. Затвори поне очите си, ваша милост.

— Готово! — каза Елена.

Пан Заглоба се повдигна нагоре, като на стремена, за да сече. Тънкото желязо изфуча във въздуха и дългите черни плитки тутакси се хлъзнаха по гладката кора на дървото и паднаха на земята.

— Готово — каза на свой ред Заглоба.

Елена стана пъргаво и късо отрязаната й коса веднага се ръсна като черно колело около лицето й, върху което пламтяха румени петна от срам, защото в онова време да се реже плитката на момиче се смяташе за голям позор, тъй че това беше тежка жертва от нейна страна, която можеше да понесе само поради необходимост.

Дори сълзи се появиха в очите й, а пан Заглоба, недоволен от себе си, никак не я утеши.

— Струва ми се, че се реших да извърша нещо безчестно — каза той — и повтарям, ваша милост, че ако пан Скшетуски е достоен кавалер, трябва да ми отреже ушите за това. Но не можеше да бъде другояче. Sexus^[11] на ваша милост веднага щеше да бъде отгатнат. Сега поне ще вървим смело. Разпитах също просяка за пътя, като опрях ножа до гърлото му. Според неговите думи в степта ще видим три дъба, около които се намирал един вълчи дол, а покрай него минавал пътят за Демяновка и Золотоноша. Той каза, че и колари пътували по тоя път, та ще можем да се качим на някоя кола. Тежки моменти преживяваме с ваша милост, които вечно ще си спомняме. Ето сега ще трябва да се разделим и със сабите, защото не може един просяк, нито пък неговият слуга да има шляхтишки знаци по себе си. Ще ги мушна под това дърво, дано даде Бог да ги намеря някога. Много походи е видяла тая сабя и големи победи е докарвала. Повярвай ми, ваша милост, че досега щях да бъда вече региментар^[12], ако не бяха invidia^[13] и човешката злоба, които ме обвиняваха в любов към горещите питиета. Така е винаги на тоя свят. Никога няма справедливост! Понеже не се хвърлях като някакъв глупак на сигурна смърт и умеех като втори Кунктатор^[14] да свързвам храбростта с благоразумието, пръв пан Зачвилиховски почна да разправя, че съм бил страхливец. Той е добър човек, но с лош език. До неотдавна ми натякваше, че съм дружал с казаци, но ако не беше тая дружба, сигурно, ваша милост, нямаше да се отървеш от Богун.

Като говореше така, пан Заглоба скри сабите под дървото, покри ги с бурени и трева, после провеси през рамо торбата и лирата, взе в ръка просяшка тояга с вбити в нея кремъци, замахна веднъж-дваж и рече:

— Е, не е лошо и това, можеш на някое куче или на вълк да светнеш звезди в очите и да му преброиш зъбите. Най-лошото е, че трябва да вървим пеша, но няма друг изход! Да тръгваме!

Тръгнаха. Чернокосият слуга напред, просякът след него. Просякът мърмореше и проклинаше, защото му беше горещо да върви пеш, при все че в степта духаше вятър. Тоя вятър брулеше лицето на прекрасния слуга и то почервеняваше. Скоро намериха дола, а в дъното му се виждаше извор, от който изтичаше чиста вода към Кагамлик. Край тоя дол на една могила близо до реката растяха три грамадни дъба; нашите пътници веднага завиха към тях. И веднага попаднаха на следи от път, който се жълтееше в степта с цветята, израсли върху говеждия тор. Пътят беше пуст, по него нямаше нито колар, нито кола, нито бавно поели сиви волове. Само тук-таме се виждаха кости на добитък, разхвърляни от вълците и избелели от слънцето. Нашите пътници вървяха неспирно и почиваха само в сенчестите дъбрави. Чернокосият слуга лягаше да спи на зелената морава, а просякът бдеше. Преминаваха също и през потоци, а когато нямаше брод, търсеха го, като вървяха дълго покрай брега. А понякога просякът пренасяше слугата на ръце с удивителна сила за човек, който ходи вече да проси хляб. Ех, че плещест просяк беше той! Така се влякоха чак до вечерта, докато най-сетне слугата седна в дъбравата край пътя и рече:

— Не мога вече да си поема дъх и нямам сили. Не мога да вървя по-нататък. Тук ще легна и ще умра.

Просякът се загрижи сериозно.

— Ах, тая проклета пустош! — каза той. — Нито хутор, нито селище по пътя, нито жив човек. Но не можем да останем тук да нощуваме. Вечер настава вече, след един час ще бъде тъмно — а я чуй, ваша милост!

Тук просякът млъкна и за миг зацари дълбока тишина. Но внезапно я прекъсна далечен, скръбен глас, който сякаш идеше от вътрешността на земята, а в действителност излизаше от близкия крайпътен дол.

— Това са вълци — каза пан Заглоба. — Миналата нощ имахме коне, те ни изядоха конете, а сега ще се заловят за самите нас. Наистина аз имам пистолет под дрехата си, но не зная дали барутът ще ми стигне за два пъти, пък не бих искал да послужа за торта на вълча сватба. Чуваш ли, ваша милост — пак!

Воят наистина се чу отново и като че ли по-близо.

— Ставай, дете! — каза просякът. — А като не можеш да вървиш, ще те понося. Какво да се прави! Виждам, че извънредно много обикнах ваша милост, но то навярно е затова, че понеже съм неженен, не можах да оставя собствени законни потомци, а ако имам незаконни, те са мюсюлмани, защото дълго време съм живял в Турция. И с мене свършва родът Заглоба, герб „В челото“. На старини ти ще се погрижиш за мене, но сега ставай или се качвай на гърба ми, на чуш.

— Така ми тежат краката, че не мога да се мръдна вече.

— А пък се хвалеше, ваша милост, със силата си! Чакай, стой тихо! Тихо! Ей Богу, чувам кучешки лай. Така е, това са кучета, а не вълци. Значи Демяновка, за която ми разправяше просякът, не е далече. Слава на всевишния Бог! Мислех вече да запалим огън срещу вълците, но сигурно щяхме да заспим, нали и двамата сме уморени. Така е, това са кучета. Чуваш ли?

— Да вървим — каза Елена, на която изведнъж й дойдоха нови сили.

Щом излязоха от гората, на няколко хвърлея от тях се показаха пушещи комини на много къщи. Видяха трите кубенца на черквата с нов дървен покрив, които още светеха в здрача с последните отблясъци на вечерното сияние. Лаят на кучетата долиташе все по-ясно.

— Така е, това е Демяновка, не може да бъде нищо друго — каза пан Заглоба. — Просяците навсякъде ги приемат с готовност, а може да се случи да ни дадат място за нощуване и вечеря, добри хора пък може и да ни откарат по-нататък с кола. Чакай, ваша милост, това е село на княза, та навярно и подстароста живее в него. Ще си починем и ще научим новини. Князът може да е вече на път. Току-виж, че спасението дошло по-рано, отколкото се надяваш, ваша милост. Но помни, че си няма. Започнах вече да се обърквам, като ти казах да ме наричаш Онуфри, защото, щом си няма, никак не можеш да ме наричаш. Аз сам ще приказвам и за тебе, и за себе си. А, слава Богу, по селски говоря толкова хубаво, колкото и по латински. Да вървим, да вървим! Ето, първите къщи са вече наблизо. Боже мой, кога най-сетне ще се свърши нашето скитничество? Да може поне греяна бира да получим, и за това бих славил Бога.

Пан Заглоба млъкна и някое време вървяха тихо един до друг. После заговори отново:

— Помни, ваша милост, че си няма. Когато някой те запита нещо, веднага му посочи мене и кажи: „Хум, хум, хум! Ния, ния!“ Смятам, че ваша милост си достатъчно досетлива, а пък става въпрос за кожата ни. Освен ако случайно се натъкнем на хетмански или княжески хоронгви, тогава веднага ще обявим кои сме, особено ако се случи любезен офицер и познат на пан Скшетуски. Вярно, че ваша милост се намираш под покровителството на княза и затова няма защо да се страхуваш от войниците. О! Какви са тия огнища, които горят там долу? Аха! Коват, значи ковачница! Но виждам и много хора при нея, да отидем там.

Наистина в една падинка, която беше като преддверие към дола, се издигаше ковачница, от чието огнище се сипеха снопове и купища златни искри, а през отворената врата и през много дупки в стените изскачаше ярка светлина, от време на време закривана от тъмни фигури, които се въртяха вътре. В нощния полумрак отвън пред ковачницата се виждаха и няколко десетки фигури, застанали на групички. Чуковете вътре удряха в такт и ехото им се носеше наоколо и се смесваше с песните пред ковачницата, с гълчавата от разговорите, с лаенето на кучетата. Като видя всичко това, пан Заглоба веднага зави към дола, задрънка на лирата си и започна да пее:

Эй там на гори

Тай женци жнут,

А попид горою,

Попид зеленою

Козаки идут.

Като пееше така, той се приближи до групата хора пред ковачницата. Огледа се: това бяха селяни, в по-голямата си част пияни. Почти всички държаха в ръка пръти. На някои от тия пръти се виждаха прикрепени на края коси и острия на копия. Ковачите в ковачницата правеха именно такива острия и дръжки на косите.

— Ей, дид, дид! — започнаха да викат сред групата.

— Слава на Бога! — рече пан Заглоба.

— На веки веков.

— Кажете, деца, това Демяновка ли е?

— Демяновка. Защо?

— Защото по пътя ми казаха — продължаваше просякът, — че тук живеят добри хора, които ще приемат просяка, ще го нахранят, напоят, ще го пуснат да пренощува и пари ще му дадат. Аз съм стар, отдалече път бия, а момчето не може да направи нито крачка повече. То е нещастно, нямо, води мене стария, че не виждам, слепец съм аз злочест. Бог да ви благослови, добри хора, и Свети Миколай Чудотворец да ви благослови, и Свети Онуфри да ви благослови. В едното ми око е останала малко Божия светлина, а другото е тъмно навеки, така ходя с лирата, песни пея и живея като птиците с това, което падне от ръцете на добрите хора.

— А откъде сте вие, диду?

— Ой, отдалеко, отдалеко! Но позволете да почина, защото виждам, че при ковачницата има пейка, седни и ти, горкото ми — продължаваше той да говори, като сочеше пейката на Елена. — Ние сме откъм Лядава, добри хора. Но от къщи сме излезли отдавна, много отдавна, а сега идваме от Броварки, от сбора там.

— И какво добро чухте там? — попита един стар селянин с коса в ръката.

— Чухме, много чухме, но дали е добро, не зная. Много хора се бяха насъбрали там. За Хмелницки приказваха, че натупал хетманския син и неговите рицари. Чухме също, че на руския бряг селяните се вдигат срещу пановете.

Групата веднага заобиколи Заглоба, който седеше до княгинята и от време на време подръпваше струните на лирата.

— Значи вие, дядо, чухте, че се надигат?

— Ами чух. Злочеста е тя нашата селяшка съдба!

— Ами казват ли, че тя ще има край?

— На олтара в Киев намерили писмо от Христа Бога, че ще има страшна и жестока война и много кръв ще се пролее по цяла Украйна.

Полукръгът около пейката, на която седеше пан Заглоба, се стесни още повече.

— Казвате, че имало писмо?

— Имало, кълна се в Бога! За война, за кръвопролитие… Но не мога да говоря повече, защото гърлото ми, на мене стария и бедния, вече пресъхна.

— Ето ви, дядо, водка и казвайте какво сте чули по света. И ние знаем, че просяците ходят навсякъде и всичко знаят. И у нас вече идваха и казаха, че Хмел ще докара черен час за пановете. Та и ние рекохме да си направим коси и острия за копия, за да не бъдем последни, но сега не знаем да почваме ли вече, или да чакаме писмо от Хмел.

Заглоба гаврътна водката, млясна, после помисли малко и рече:

— А кой ви казва, че е време да започвате?

— Ние сами искаме.

— Да започваме! Да започваме! — обадиха се много гласове. — Щом запорожците са натупали пановете, да започваме!

Косите и копията се затресоха в силните ръце и издадоха зловещ звук.

После настъпи миг мълчание и само чуковете в ковачницата чукаха. Бъдещите главорези чакаха какво ще каже просякът. Той мисли, мисли, най-сетне попита:

— Чии хора сте вие?

— Ние сме хора на княз Ярема.

— А кого ще колите?

Селяните се спогледаха.

— Него ли? — попита просякът.

— Него няма да можем…

— Ой, няма да можете, деца, няма да можете. Ходил съм аз и в Лубни и княза със собствените си очи съм видял. Страшен е той! Кога викне, дърветата в гората треперят, а като тропне с крак, дол става. От него и кралят се страхува, и хетманите го слушат, и всички се боят от него. А войската му е повече, отколкото на хана и на султана. Няма да удържите, деца, няма да удържите. Не вие него ще потърсите, а той вас ще потърси. И още нещо не знаете, което аз зная: че всички ляхи ще му дойдат на помощ, а знайте, че всеки лях е сабя!

Мрачно мълчание зацари в групата; просякът отново дръпна струните на лирата и заговори по-нататък, вдишал лице към луната:

— Върви князът, върви, а край него толкова червени кители и знамена, колкото звезди на небето, колкото бодли в степта. Лети пред него вятърът и стене, а знаете ли, деца, защо той стене? За вашата съдба плаче. Лети пред него майката смърт с коса и звъни, а знаете ли защо звъни? За вашите шии звъни.

— Господи, помилуй! — обадиха се тихи ужасени гласове. И отново се чуваха само ударите на чуковете.

— Кой е тук комисар на княза? — попита просякът.

— Пан Гдешински.

— А къде е той?

— Избяга.

— Защо избяга?

— Защото чу, че копия и коси коват за нас, та се уплаши и избяга.

— Толкова по-зле, защото той ще каже за вас на княза.

— Ти какво, диду, грачиш като гарван! — каза старият селянин. — Та ние вярваме, че черен час иде за пановете. И няма да ги има нито на руския, нито на татарския бряг. Нито панове, нито князе, само казаци, свободни ще бъдат хората — и няма да има нито наем за земята, нито данък върху питиетата, нито за мливото, нито за превоз, и няма да има евреи, защото така е писано в писмото от Христа, за което ти сам казваше. А Хмел също е силен като княза. Нека си премерят силите!

— Помогни му, Боже! — каза просякът. — Тежка е нашата селска съдба, а по-рано е било иначе.

— Чия е земята? На княза. Чия е степта? На княза. Чия е гората? Чии са стадата? На княза. А по-рано е била Божия гора, Божия степ. Който дойдел пръв, той вземал и никому не бил подчинен. Сега всичко е на пановете и князете…

— Правото е ваше, деца — рече просякът, — но едно нещо ще ви кажа. Вие самите знаете, че тук няма да удържите срещу княза, затова чуйте какво ще ви кажа: който иска да коли панове, да не стои тук, докато Хмел и князът се преборят, а да бяга при Хмел — и то веднага, утре, защото князът вече иде. Ако пан Гдешински го насочи към Демяновка, тогава князът няма да ви остави да живеете тук, ами ще ви избие до крак. Затова бягайте при Хмел. Колкото повече сте при Хмел, толкова по-лесно той ще надвие. А той сега има тежка работа. Най-напред с хетманите и безбройните кралски войски, а после с княза, който е по-силен от хетманите. Тичайте, деца, да помагате на Хмел и запорожците, защото те, клетите, няма да удържат, а нали се бият срещу пановете за нашата свобода и за ваше добро. Тичайте, тогава и от княза ще се спасите, и на Хмел ще помогнете.

— Истината казва той! — обадиха се гласове сред групата.

— Добре говори.

— Мудрий дид!

— Ти видя ли, че князът вече е тръгнал?

— За виждане не съм видял, но чух в Броварки, че вече бил тръгнал от Лубни. Пали и сече, щом намери някъде копие: земя и небе оставя зад себе си.

— Господи, помилуй!

— А къде да търсим Хмел?

— Затова съм и дошъл аз тук, деца, да ви кажа къде да търсите Хмел. Идете, деца, в Золотоноша, а после ще отидете в Трехтимиров и там вече Хмел ще ви чака, там ще се съберат хората от всички села, поселища и хутори, там ще дойдат и татарите, защото иначе князът няма да даде да ходите по майката земя.

— А вие, дядо, ще дойдете ли с нас?

— Ако е да вървя, няма да вървя, защото земята вече тегли старите ми крака. Но ако ми впрегнете каруца, тогава ще дойда с вас. А пред Золотоноша ще отида напред да видя дали там няма пански войници. Ако има, ще заобиколим и ще тръгнем право за Трехтимиров. Там вече е казашки край. А сега ми дайте да ям и да пия, че аз, старият, съм гладен и момчето ми е гладно. Утре сутринта ще тръгнем, а по пътя ще ви попея за пан Потоцки и за княз Ярема. Ой, страшни лъвове са това! Много кръв ще се пролее в Украйна, небето се зачервява ужасно, а и месецът сякаш плува в кръв. Молете се, деца, за Божията милост, защото мнозина няма да ходят още дълго по Божия свят. А чух също, че вампири стават от гробовете и вият.

Някакъв ужас овладя насъбралите се селяни. Неволно те започнаха да се оглеждат и кръстят и да си шепнат помежду си. Най-сетне един възкликна:

— Към Золотоноша!

— Към Золотоноша! — повториха всички, сякаш там именно беше тяхното убежище и спасение.

— В Трехтимиров!

— Смърт на ляхите и пановете!

Внезапно един млад казак излезе напред, размаха копие и викна:

— Братя, щом утре отиваме в Золотоноша, да идем днес в комисарския дом!

— В комисарския дом! — викнаха веднага няколко десетки гласове.

— Да се изгори! Да се вземе всичко!

Но просякът, който досега стоеше с глава, склонена върху гърдите, я повдигна и рече:

— Ей, деца, не тръгвайте вие срещу комисарския дом и не го палете, защото ще бъде зле. Князът може да е някъде наблизо с войската си, ще види зарята от пожара, ще дойде и тогава ще бъде зле. По-добре дайте ми да ям и ми покажете къде да преспя. Седете си мирно и не налитайте на грабеж.

— Добре говори! — обадиха се няколко гласа.

— Добре говори, а ти, Максиме, си глупак!

— Елате, дядо, у мене на хляб и сол и на малко медовина, а хапнете ли, ще отидете да спите в плевнята на сеното — каза старият селянин, като се обърна към просяка.

Заглоба стана и дръпна Елена за ръкава на дрехата. Княгинята спеше.

— Уморило се е момчето и макар чуковете да удрят, е заспало — рече пан Заглоба.

А наум си рече:

„О, сладка невинност, че можеш да спиш между пики и ножове! Вижда се, че небесни ангели те пазят, а покрай тебе и мене ще запазят.“

Събуди я и тръгнаха към селото, което се намираше малко по-нататък. Нощта беше хубава, тиха — след тях долиташе отгласът от удрящите чукове. Старият селянин вървеше напред, за да показва пътя в мрака, а пан Заглоба се преструваше, че чете молитва, и мърмореше с монотонен глас:

— О, Господи Боже, помилуй нас грешните… Виждаш ли, ваша милост!… Святая, пречистая… Какво щяхме да правим, ако не бяхме се преоблекли като селяни?… Както на земята, така и на небето… Ще получим храна, а утре вместо пеш ще отидем в Золотоноша с каруца… Амин, амин, амин… Можем да очакваме, че Богун ще попадне тук на дирите ни, защото няма да го измамим с нашите номера… Амин, амин!… Но вече ще бъде късно, защото при Прохоровка ще преминем Днепър, а там вече са хетманските сили… Дяволът за богоугодника не е страшен. Амин… След няколко дни тук страната ще бъде в огън, стига само князът да тръгне зад Днепър… Амин… Дано ги черната чума тръшне, дано палач да им свети маслото… Чуваш ли, ваша милост, как вият там при ковачницата? Амин… Тежки времена дойдоха за нас, но загубен ще съм, ако не измъкна ваша милост от тях, па макар да се наложи чак до Варшава да бягаме.

— Какво си мърморите, дядо? — попита селянинът.

— Нищо, моля се за ваше здраве. Амин, амин!…

— Ето и моята къща…

— Слава на Бога.

— Вовеки веков. Заповядайте на хляб и сол.

— Бог да те възнагради.

След няколко минути просякът се гощаваше енергично с овнешко месо, което поливаше обилно с медовина, а на другата сутрин пое заедно със слугата си с удобна каруца към Золотоноша, ескортиран от няколко десетки селяни на коне, въоръжени с пики и коси.

Пътуваха през Кавраец, Чернобой и Кропивна. По пътя видяха, че всичко вече кипи. Навсякъде селяните се въоръжаваха, ковачниците по доловете работеха от тъмно до тъмно и само страшната сила, страшното име на княз Йереми задържаше още кървавия взрив.

В това време зад Днепър бурята се развилня с пълна ярост. Вестта за поражението при Корсун се разнесе със светкавична бързина по цялата Рус и всичко живо се вдигаше на бунт.