Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Ogniem i mieczem, 1884 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епически роман
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа
Книга първа от трилогията
Полска, второ издание
Преводач: Димитър Икономов
Редактор: Стефан Илчев
Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева
Художник: Лили Басарева
На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)
ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.
Издание:
Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора
Книга първа от трилогията
Полска, второ издание
Преводач: Димитър Икономов
Редактор: Стефан Илчев
Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева
Художник: Лили Басарева
На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“
ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.
История
- — Добавяне
- — Корекция от elemagan
Статия
По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.
„С огън и меч“ | |
Ogniem i mieczem | |
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак | |
Автор | Хенрик Сенкевич |
---|---|
Създаване | 1883 г. Полша |
Първо издание | 1884 г. Полша |
Издателство | в България: „Народна култура“, 1966 „Тренев & Тренев“, 1992 Книгоиздателска къща „Труд“, 2001 |
Оригинален език | полски |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Поредица | „Безсмъртен полски епос“ |
Следваща | „Потоп“ (1886) |
Преводач | Димитър Икономов (1966) |
ISBN | ISBN 954-528-273-8 |
„С огън и меч“ в Общомедия |
„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.
Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.
Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.
Сюжет
Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.
И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.
И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.
Външни препратки
- „С огън и меч“ на сайта „Моята библиотека“
- Пълният текст на полски Архив на оригинала от 2007-12-24 в Wayback Machine.
Дванадесета глава
Хмелницки и Скшетуски отидоха да нощуват у кошевоя, а заедно с тях и Тухай бей, за когото бе късно да се връща в Базавлук. Дивият бей третираше поручика като пленник, за когото щеше да получи голям откуп, и се отнасяше към него може би дори с по-голямо уважение, отколкото към казаците, защото на времето си го беше виждал в двора на хана като княжески посланик. Като видя това, кошевоят покани Скшетуски в къщата си и също промени държанието си към него. Старият атаман беше предан духом и телом на Хмелницки, който напълно го беше спечелил и завладял. Той забеляза, че на съвещанието Хмелницки явно искаше да спаси пленника. Но се учуди още повече, когато, едва седнали в къщата му, Хмелницки се обърна към Тухай бей.
— Тухай бей! — каза той. — Какъв откуп мислиш да вземеш за тоя пленник?
Тухай бей изгледа Скшетуски и рече:
— Ти каза, че той е знатен човек, аз пък зная, че е посланик на страшния княз, а страшният княз обича хората си. Бисмиллях![1] И единият ще плати, и другият ще плати — общо…
Тук Тухай бей се замисли:
— Две хиляди талера.
— Ще ти дам две хиляди талера — отговори Хмелницки. Татаринът помълча малко. Неговите наклонени очи сякаш пронизваха Хмелницки.
— Ти ще дадеш три — рече той.
— Защо ще трябва да дам три, когато сам поиска две?
— Защото, щом искаш да го имаш, значи държиш на него, а щом държиш, ще дадеш три.
— Той ми спаси живота.
— Аллах! Това струва още хиляда. Тук Скшетуски се намеси в пазарлъка.
— Тухай бей — рече той разгневен. — От съкровището на княза не мога да ти обещая нищо, но дори ако трябва да се лиша от собственото си богатство, сам ще ти дам три. Впрочем аз имам близо толкова спестени у княза и хубаво село, та ще стигне. Не желая да дължа свободата и живота си на тоя хетман.
— Ти откъде знаеш какво ще направя с тебе? — каза Хмелницки.
После се обърна към Тухай бей и заговори:
— Войната ще почне. Ще пратиш човек при княза, но докато пратеникът се върне, много вода ще изтече в Днепър, а аз още утре сам ще ти донеса парите в Базавлук.
— Дай четири, тогава няма и да говоря с ляха — отвърна нетърпеливо Тухай бей.
— Ще ти дам четири, разчитам на думата ти.
— Ваша милост, хетмане — рече кошевоят, — ако искаш, веднага ще ти наброя. Имам тук, при стената, може би повече.
— Утре ще ги отнесеш в Базавлук — каза Хмелницки. Тухай бей се протегна и прозя.
— Спи ми се — рече той. — Утре още преди разсъмване трябва да тръгна за Базавлук. Къде ще спя?
Кошевоят му посочи купчина овчи кожи край стената. Татаринът се хвърли върху тях и след малко захърка като заклан. Хмелницки прекоси няколко пъти тясната стая и рече:
— Сънят бяга от клепачите ми. Няма да мога да заспя. Дай да пийна, ваша милост кошевой.
— Водка или вино?
— Водка. Няма да мога да заспя.
— На небето вече се показа квачката — каза кошевоят.
— Късно е! Върви и ти да спиш, стари друже. Пийни си и върви!
— За слава и щастие!
— За щастие!
Кошевоят обърса устата си с ръкав, после подаде ръка на Хмелницки, отиде в другия край на стаята и почти се зарови в овчи кожи, защото от възрастта кръвта му беше вече изстинала. Скоро и той заприглася на хъркащия Тухай бей. Хмелницки седеше до масата потънал в мълчание. Изведнъж се сепна, погледна Скшетуски и каза:
— Ваша милост поручик, свободен си.
— Благодаря ти, ваша милост хетмане запорожки, макар да не крия, че бих предпочел на някого другиго да благодаря за свободата си.
— Тогава не благодари. Ти ми спаси живота, аз също ти се отплатих с добро и сега сме квит. Но трябва да знаеш, че не ще те пусна веднага, освен ако ми дадеш честна рицарска дума, че като се върнеш, няма да кажеш нито дума за нашата готовност за война, нито за силата ни, нито за нищо, което си видял тук, в Сечта.
— Виждам, че напразно ми даде да вкуся fructum[2] на свободата, защото такава дума няма да ти дам: ако го сторя, ще постъпя също като тия, които преминават към неприятеля.
— Моят живот и благополучието на цялата запорожка войска зависи от това великият хетман да не тръгне срещу нас с всичките си сили. А той ще стори тъкмо това, ако го уведомиш за нашата мощ. Затова не се чуди, че щом не искаш да дадеш дума, няма да те пусна, докато не осигуря собствената си безопасност. Зная срещу какво съм се вдигнал, зная колко страшна е силата против мене: двамата хетмани, твоят страшен княз, който сам струва колкото цяла войска, а и хората на Заславски и на Конецполски, и всички ония кралчета, които са стъпили с крак върху шията на казаците! Аз положих наистина големи усилия и написах безброй писма, докато успея да приспя тяхната бдителност — затова не мога сега да позволя ти да я разбудиш. Когато и простолюдието, и казаците от редовните войски, и всички потиснати във вярата и свободата си се обявят на моя страна, както запорожката войска и милостивият кримски хан, смятам, че ще се справя с неприятелите, защото и моята сила ще бъде значителна. Но аз най-много вярвам в Бога, който вижда неправдите и моята невинност.
Тук Хмелницки обърна чаша водка и започна да се разхожда неспокойно около масата, а пан Скшетуски го измери с поглед и каза твърдо:
— Не богохулствай, хетмане запорожки, като се позоваваш на Бога и на неговото върховно покровителство, защото наистина само ще си навлечеш Божия гняв и по-скорошно наказание. Ти ли ще призоваваш Всевишния в твоя защита? Ти ли, който заради несправедливостите лично към теб и заради частни раздори вдигаш такава страшна буря, разпалваш огъня на междуособни войни и се съюзяваш с неверници против християни? А какво ще стане? И да победиш, и да бъдеш победен, все ще пролееш море от човешка кръв и сълзи, ще опустошиш страната по-лошо от скакалци, собствената си кръв ще дадеш в робство на неверниците, ще разклатиш Жечпосполита, ръка срещу величеството ще вдигнеш, Божия олтар ще оскверниш — и всичко това, защото Чаплински ти бил заграбил хутора, защото те заплашвал в пияно състояние! Срещу какво тогава няма да вдигнеш ръка? Какво няма да пожертваш заради лични разправии? И ще призоваваш Бога? Аз наистина, при все че съм в ръцете ти, при все че можеш да ме лишиш от живот и свобода, ти казвам: не Бога, сатаната призовавай ти на помощ, защото само пъкълът може да те закриля!
Хмелницки цял почервеня — хвана сабята за дръжката и изгледа поручика като лъв, който ей сега ще зареве и ще се хвърли върху жертвата си. Но се въздържа. За щастие, не беше пиян.
А може би внезапно го обзе някакво безпокойство, може би някакъв глас се обади в душата му: „Откажи се от тоя път!“ Защото неочаквано, сякаш искаше да се защити от собствените си мисли или самия себе си да убеди, заговори:
— От друг не бих понесъл такива думи, но и ти внимавай да не би смелостта ти да изгълта моето търпение. С ада ме заплашваш, в лични сметки и измяна ме обвиняваш, а откъде знаеш дали само за неправдите към мен отивам да отмъщавам? Тогава откъде бих намерил помощници, откъде тия хиляди, които вече минаха или ще минат на моя страна, ако желаех да се боря само заради моите болки? Погледни какво става в Украйна. Хей! Земя буйна, земя майка, земя родна! А кой в нея е сигурен за утрешния ден? Кой в нея е щастлив? Кой не е лишен от вярата си, от свободата си, кой не плаче в нея и не въздиша? Само родовете Вишньовецки, Потоцки, Заславски, Калиновски, Конецполски и една шепа шляхтичи! За тях са староствата, сановете, земята и хората, за тях са щастието и златната свобода, а народът протяга в сълзи ръце към небето и чака Бог да се смили, защото и кралската милост няма да помогне! Малко ли са и шляхтичите, които не издържат на непосилния гнет и бягат в Сечта, както аз самият избягах? Аз не искам война с краля, нито с Жечпосполита! Тя е наша майка, той — баща! Кралят е милостив господар, но „кралчетата“… С тях ние не можем да живеем, те са, които грабят, налагат аренда, такси за ползване на езерата, такси за женитба с чужда крепостна, данък за вятърните мелници, данък за кошерите, за рогатия добитък. Тяхната тирания и гнетът от страна на евреите викат към небето за отмъщение. Каква благодарност получи запорожката войска за толкова големите й заслуги през многобройните войни? Къде са казашките привилегии? Кралят дал, „кралчетата“ го отнеха. Наливайко вързан на коне и разкъсан. Павлюк изгорен в меден бик! Още не е изсъхнала кръвта от раните, които ни нанесе сабята на Жулкевски и Конецполски. Не са изсъхнали сълзите за пребитите, посечените, побитите на кол, а сега гледай какво свети на небето — тук Хмелницки посочи през прозореца пламналата комета, — гняв Божи! Бич Божи!… И ако аз трябва да бъда тоя бич на земята — нека бъде волята Божия! Ще поема това бреме върху себе си.
При тия думи той протегна ръце нагоре и сякаш цял се запали като грамаден факел на отмъщението, после почна да трепери, а след това падна на пейката, сякаш смазан от бремето на своето предопределение.
Зацари мълчание, прекъсвано от хъркането на Тухай бей и на кошевоя, а в единия ъгъл на стаята щурец църкаше жално.
Поручикът седеше с оборена глава. Човек би казал, че търси отговор на думите на Хмелницки, които бяха тежки като гранитен блок; заговори с тих и тъжен глас:
— Ах! Дори да беше истина всичко това, кой си ти, хетмане, та се обявяваш за съдия и палач? Каква е тая жестокост, какво е това високомерие, което те увлича? Защо не оставиш Бог да съди и наказва? Аз не защитавам злите, не одобрявам неправдите, не обявявам потисничеството за право, но и ти надникни в себе си, хетмане! Оплакваш се от гнета на „кралчетата“, казваш, че не искали да слушат ни краля, ни закона, заклеймяваш тяхната надменност, а самият ти не си ли суетен? Не вдигаш ли ти сам ръка срещу Жечпосполита, срещу закона и величеството? Виждаш тиранията на господарите и шляхтата, но не виждаш, че ако не са техните гърди и брони, ако не е тяхната сила, замъци, оръдия и войски, тая земя, по която тече мед и мляко, щеше да стене сто пъти по-тежко под турско или татарско иго! Кой би я бранил? Благодарение на чия закрила и мощ вашите деца не служат като еничари и не отвличат жените ви в развратните хареми? Кой заселва пустините, създава села и градове, издига храмове на Бога?…
Гласът на пан Скшетуски ставаше все по-мощен, а Хмелницки впи мрачно поглед в шишето с водка, сложи върху масата свитите си пестници и мълчеше, сякаш сам се бореше със себе си.
— А кои са те? — продължи пан Скшетуски. — От Немско ли дойдоха или от Турция? Не са ли те кръв от вашата кръв, плът от вашата плът? Не е ли това ваша шляхта, не са ли те ваши князе? А щом е така, тогава горко ти, хетмане, защото ти въоръжаваш по-младите срещу по-старите и ги правиш патрициди[3]. О, за Бога! Дори всички да бяха зли, което не е вярно, да погазваха закона, да нарушаваха привилегиите — нека Бог ги съди на небето и сеймовете на земята, но не ти, хетмане! Можеш ли да кажеш, че между вас няма несправедливости? Никога ли не сте се провинили, та ще хвърляте камък върху чужди грехове? А понеже ме попита къде са казашките привилегии, ще ти отговоря: не „кралчетата“ ги унищожиха, а запорожците, Лобода, Саско, Наливайко и Павлюк, за когото измисляш, че бил изгорен в меден бик, а добре знаеш, че не е било така! Унищожили са ги вашите бунтове, вашето размирничество и набези, вършени по подобие на татарските. Кой пускаше татарите в територията на Жечпосполита, а ги нападаше и обираше едва при завръщането им, натоварени с плячка? Вие! Кой, за Бога, предаваше в робство собственото си християнско население? Кой вършеше най-големите злодеяния? Вие! От кого ни шляхтичът, ни търговецът, ни селянинът не се чувстват в безопасност? От вас. Кой разгаряше междуособици, кой опожаряваше украинските села и градове, кой ограбваше Божите храмове, изнасилваше жени? Вие и пак вие! Какво искаш тогава? Нима да ви се дадат привилегии за междуособици, разбойничество и плячкосване? Наистина повече ви е простено, а по-малко отнето. Искаха да лекуват membra putrida[4], а не да ги изрязват[5] и не зная дали по света има друга сила освен Жечпосполита, която да търпи в лоното си такъв цирей и да проявява толкова търпение и клеменция[6]. А каква благодарност в отговор на това? Ето тук спи твоят съюзник, но настървен враг на Жечпосполита, твой приятел, но неприятел на Христа и християнството, не украинско „кралче“, но кримски мурза!… И с него ще тръгнеш да гориш собственото си гнездо, с него да съдиш братята си! Но пък отсега нататък той ще властва над тебе и ти ще му държиш стремето.
Хмелницки обърна нова чаша водка.
— Когато на времето си ходихме заедно с Барабаш при милостивия крал — отвърна той мрачно — и му се оплакахме от неправдите и гнета върху нас, той ни каза: „Че вие нямате ли пушки и саби?“
— Но ако се изправеше пред царя на царете, той би рекъл: „А ти прости ли на неприятелите си, както аз простих на своите?“
— Аз не искам война с Жечпосполита.
— Но опираш меч на гърлото й!
— Отивам да освободя казаците от вашите окови.
— За да ги вържеш в татарски въжета!
— Вярата искам да браня.
— Ръка за ръка с неверника.
— Махни се, защото не си глас на моята съвест! Махни се, ти казвам!
— Пролятата кръв ще тежи на твоята съвест, човешките сълзи ще те обвиняват, смърт те чака, съд те чака!
— Бухал! — викна Хмелницки побеснял и ножът му светна пред гърдите на поручика.
— Убий ме! — каза пан Скшетуски.
Хмелницки постоя малко с ножа до гърдите на Скшетуски; изведнъж се сепна, опомни се, остави ножа, а вместо него грабна съда с водката и започна да пие. Изпи я до дъно и седна тежко на пейката.
— Не мога да го убия! — мърмореше той. — Не мога! Късно е вече… Разсъмва ли се вече?… Но и късно е да се връщам от избрания път… Какво ми говориш ти за съд и кръв?
По-рано беше пил вече много и сега водката го удряше в главата; постепенно все повече губеше съзнание.
— Какъв ти съд, а? Ханът ми обеща подкрепление. Тухай бей спи тук! Утре молойците тръгват… С нас е Свети Архангел Михаил победоносец!… А ако… а ако… тогава… Аз те откупих от Тухай бей — ти помни това и кажи… Ох! Боли ме нещо… боли! Да се връщам от пътя… късно!… Съд… Наливайко… Павлюк…
Изведнъж той се изправи, облещи ужасено очи и викна:
— Кой е тук?
— Кой е тук? — повтори полуразбуденият кошевой.
Но Хмелницки отпусна глава върху гърдите си, люшна се един-два пъти, измърмори: „Какъв съд?…“ — и заспа.
Пан Скшетуски силно побледня, прилоша му от неотдавна получените рани и от вълнението при разговора, та помисли, че може би му идва краят, и започна да се моли на глас.