Хенрик Сенкевич
С огън и меч (36)

Тридесет и шеста глава

Сутринта след два дни Донцовна и Богун седяха под върбата край воденичното колело и гледаха водата, която се пенеше под него.

— Ти ще я пазиш, ще я пазиш, няма да сваляш очи от нея — да не излиза никога от дола! — казваше Богун.

— От дола към реката има само една тясна шийка, а тук е доста широко място. Заповядай да засипят теснината с камъни и тогава ще бъдем тук като в дъното на гърне, когато ми дотрябва, аз ще си намеря изход.

— А с какво живеете вие тук?

— Черемис сади кукуруз при скалите, лозе гледа и птици с примки лови. С онова, което ти докара, няма да й липсва нищо освен птиче мляко. Не се страхувай, тя няма да излезе от дола и никой няма да узнае за нея, стига твоите хора да не се разбъбрят, че тя е тук.

— Аз им заповядах да се закълнат. Те са верни молойци, няма да се разбъбрят дори ремъци да дерат от кожата им. Но ти самата казваше, че тук идват хора да им врачуваш.

— Понякога идват от Рашков, а понякога, като чуят, и Бог знае откъде. Но те спират при реката, никой не влиза в дола, защото ги е страх. Ти видя костите. Случваше се и някои да поискат да влязат, та техните кости лежат там.

— Ти ли си ги избила?

— Който ги е убил, убил ги е! Щом някой иска да му врачувам, чака при входа на дола, а аз отивам при колелото. Каквото видя във водата, връщам се и казвам. Ей сега ще гледам и на тебе, само че не зная дали ще се покаже нещо, защото невинаги се вижда.

— Стига да не видиш нещо лошо.

— Ако е лошо, няма да заминеш. И без това е по-добре да не заминаваш.

— Длъжен съм. Хмелницки ми писа до Бар да се връщам, Кривонос поръчва същото. Сега ляхите идат с големи сили срещу нас, та трябва да бъдем заедно.

— А кога ще се върнеш?

— Не зная. Ще има голяма битка, каквато още не е имало. Или за нас смърт, или за ляхите. Ако ни победят, ще се скрия тук, ако ние победим, ще се върна за моята гургуличка и ще замина с нея за Киев.

— Ами ако загинеш?

— За това ми гледай, та да зная.

— Ами ако загинеш?

— Веднъж ме е майка раждала.

— О! А какво ще правя аз тогава с това момиче! Да й извия врата ли?

— Само с пръст да я докоснеш, ще заповядам на кол да те набучат.

Бунтовническият главатар се замисли мрачно.

— Ако загина, кажи й да ми прости.

— Ех, че неблагодарна ляшка, да не обича при такава обич. Ако бях аз, нямаше да ти се дърпам — ху, ху!

При тия думи Горпина сръга два пъти бунтовническия главатар в хълбока и му показа всичките си зъби в усмивка.

— Я върви по дяволите! — рече казакът.

— Добре, добре! Знам аз, че ти не си за мене.

Богун се загледа в разпенената вода при колелото, сякаш сам искаше да си врачува.

— Горпина! — каза той след малко.

— Какво има?

— Като замина, тя дали ще тъгува за мене?

— Щом ти не искаш да я обладаеш по казашки, може би е по-добре, че заминаваш.

— Не искам, не мога, не смея! Аз зная, че тя би умряла.

— Тогава може би е по-добре, че заминаваш. Докато те вижда, тя не ще да знае за теб, но като поседи месец-два с мене и с Черемис, ще й станеш по-мил.

— Ако беше здрава, зная какво бих направил. Щях да докарам поп от Рашков да ни венчае, но сега се страхувам, защото, ако се уплаши, ще предаде богу дух. Ти сама видя.

— Я стига! Защо ти е на тебе поп и венчавка? Ти не си истински казак — не! Аз не искам тук нито православен поп, нито католически свещеник. В Рашков има добруджански татари, ще ги натресеш на главата ни и толкова ще видиш княгинята. Какво те е прихванало? Заминавай и се връщай.

— А ти гледай във водата и казвай какво виждаш. Говори истината и не лъжи дори ако ме видиш мъртъв.

Донцовна се приближи до воденичното ставило — и вдигна втората преграда, която задържаше падащата от високо вода: бързата струя веднага се втурна с удвоена скорост през улея; колелото започна да се върти все по-бързо, докато най-сетне се скри в облак от водни капки; разбитата пяна кипеше под колелото като вряла вода.

Вещицата впи черните си очи в тоя врелец, хвана се за плитките при ушите и започна да вика:

— Хуку! Хуку! Покажи се! В дъбовото колело, в бялата пяна, в светлия облак, лош или добър, покажи се!

Богун се приближи и седна при нея. Лицето му изразяваше страх и трескаво любопитство.

— Виждам! — викна вещицата.

— Какво виждаш?

— Смъртта на моя брат. Два вола теглят и набиват Донец на кол.

— По дяволите твоят брат! — измърмори Богун, който искаше да узнае нещо друго.

Известно време се чуваше само шумът от колелото, което се въртеше, сякаш обхванато от бяс.

— Главата на брат ми е синя, съвсем синя, гарвани го кълват! — каза вещицата.

— Какво виждаш още?

— Нищо… О, колко е син! Хуку, хуку! В Дъбовото колело, в бялата пяна, в ясния облак, покажи се!… Виждам.

— И какво?

— Битка! Ляхите бягат пред молойците.

— И аз ли ги гоня?

— Виждам и тебе. Ти се сблъскваш с малък рицар. Хур! Хур! Хур! Пази се от малкия рицар.

— А княгинята?

— Няма я. Пак те виждам, а до тебе някой, който ще ти измени. Твой неискрен другар.

Богун поглъщаше с очи ту пяната, ту Горпина — и едновременно главата му работеше, за да помогне на врачуването.

— Какъв другар?

— Не виждам. Не виждам дали е стар или млад.

— Стар! Сигурно е стар!

— Може и стар.

— Тогава знам кой е. Той веднъж вече ми измени. Стар шляхтич със сива брада и с бяло око. Смърт за него! Но той не ми е другар.

— Той те дебне. Отново виждам. Чакай! Ето и княгинята! Тя е с венче от седефче, с бяла рокля, а над нея ястреб.

— Това съм аз.

— Може да си и ти. Ястреб… или сокол? Ястреб!

— Това съм аз.

— Чакай. Вече не се вижда… В дъбовото колело, в бялата пяна… О! О! Много войска, много молойци, ой, много, като дърветата в гората, като бодлите в степта, и ти си над всички, пред тебе три бунчука вървят.

— А княгинята при мене ли е?

— Няма я, ти си в стана.

Отново настъпи кратко мълчание. Колелото гърмеше, та цялата воденица се тресеше.

— Хей, колко кръв тук, колко кръв! Колко трупове, вълци над тях, гарвани над тях — чума над тях. Само трупове, само трупове, хей? Хей! Само трупове, нищо не се вижда, само кръв!

Внезапен повей на вятъра издуха облака от колелото и в същото време по-горе над воденицата се появи чудовищният Черемис с наръч дърва на гърба.

— Черемис, сложи преградата — извика момата.

След тия думи тя отиде да си мие ръцете и лицето на потока, а в това време джуджето спря водата.

Богун седеше замислен. Пробуди го едва идването на Горпина.

— Ти нищо повече ли не видя? — попита я той.

— Каквото се показа, това е, нищо повече няма да видя.

— А не лъжеш ли?

— Кълна се в брат си, че казах истината. Него ще го набучат на кол. С волове за краката ще го теглят. Мене ми е мъчно за него. Ех, не само на него му е писано да мре! Колко трупове се показаха! Никога не съм виждала толкова! Ще има голяма война по света.

— А нея ти я видя с ястреб над главата, нали?

— Така е.

— И тя беше с булчински венец?

— С венец и бяла рокля.

— А откъде знаеш, че тоя ястреб съм аз? Нали ти разказвах за младия лях шляхтич — може да е той.

Вещицата сбърчи вежди и се замисли.

— Не — каза тя след малко и разтърси глава. — Ако беше лях, щеше да е орел.

— Слава богу! Слава богу! А сега ще ида при молойците, за да приготвят конете за път. През нощта ще тръгнем.

— Значи непременно ще заминеш.

— Хмел ми заповядва, и Кривонос ми заповядва. Ти добре видя, че ще има голяма война, същото прочетох и аз в Бар, в писмото от Хмел.

Богун всъщност не знаеше да чете, но се срамуваше да признае, защото не искаше да го смятат за простак.

— Тогава заминавай! — каза вещицата. — Ти си щастлив. Хетман ще станеш: над тебе видях три бунчука, както те виждам сега.

— И хетман ще стана, и княгинята за жена ще взема — на мене не ми прилича селянка да взема.

— Със селянка другояче ще приказваш, а с тая те е срам. Трябваше лях да се родиш.

— Аз не съм по-лош от лях.

След тия думи Богун отиде в конюшнята при молойците, а Горпина — да сготви ядене.

Вечерта конете бяха готови за път, но Богун не бързаше да тръгне. Седеше върху една купчина килими в гостната стая с теорба в ръка и гледаше към своята княгиня, която вече беше станала от леглото, но се бе сгушила в другия ъгъл на стаята и тихо си четеше молитвата, без да обръща внимание на бунтовническия главатар, сякаш изобщо го нямаше в стаята. Той, напротив, следеше с очи всяко нейно движение, ловеше с уши всяка въздишка — и сам не знаеше какво да прави със себе си. Току отваряше уста да започне разговор, но думите не излизаха от гърлото му. Смущаваше го бледото мълчаливо лице с израз на някаква суровост във веждите и устата. Тоя израз Богун не беше виждал по-рано у нея. И неволно си припомни подобни вечери в Розлоги, които се изправиха като живи в ума му: как той и братята Курцевичи сядаха около дъбовата маса. Старата княгиня лющеше слънчогледово семе, князете хвърляха зарчета с чаша — а той се взираше в прекрасната княгиня, както и сега се взира. Но тогава беше щастлив, тогава разказваше за своите походи с низовците, а тя слушаше и понякога черните й очи се спираха върху лицето му, а леко отворената малинова уста свидетелстваше с какъв интерес слуша. Сега тя дори не го погледна. Тогава, засвиреше ли той на теорба, тя и слушаше, и гледаше, а на него чак сърцето му се топеше. И чудо небивало: нали сега той е неин господар, грабнал я е с оръжие в ръка, тя е негова пленница, негова робиня — може да й заповядва, а пък тогава се чувстваше и по-близък с нея, и по-равен на нейното обществено положение! Курцевичи бяха негови братя, следователно тя, тяхна братовчедка, му беше не само любима, не само сокол, най-мила черновежда, но сякаш и роднина. А сега пред него стои горда, мрачна, мълчалива, безмилостна панна. Ей, гняв кипи в него! Той би й дал да разбере какво значи да пренебрегва казак, но той обича тая безмилостна панна — кръвта си би дал за нея, а колчем гневът го сграбчеше за гърдите — сякаш някаква невидима ръка го хваща за косата, някакъв глас изгърмява в ухото: „Стой!“ Впрочем той е избухвал вече като пламък, а после си е блъскал главата в земята. Това му беше ползата. И сега казакът се гърчи, защото чувства, че й е неприятен в тая стая. Да беше се усмихнала, да беше казала добра дума — тогава той би паднал в краката й и би заминал по дяволите, та цялата си мъка, гняв и унижение да удави в ляхска кръв. А тук е роб пред тая княгиня. Ако не я познаваше от по-рано, ако това беше ляшка, взета от първия шляхтишки двор, той щеше да има повече смелост — но това е княгиня Елена, за която се беше кланял на Курцевичи, за която беше готов да даде и Розлоги, и всичко, което имаше. Затова още повече се срамува да се покаже като селяк пред нея, затова е още по-несмел към нея.

Времето минава, пред къщата се чуват тихите гласове на молойците, които навярно вече са на седлата и чакат атамана, а атаманът се измъчва. Светлият пламък на факлата пада върху лицето му, върху богатия контуш и теорбата — а тя поне да беше погледнала! Атаманът е и огорчен, и гневен, и му е мъчно, и глупаво. Той би искал да се сбогува нежно, а се страхува, че това сбогуване няма да бъде такова, каквото желае от душа, страхува се, че ще си отиде с горчивина, с гняв, с болка.

Ех, да не беше това княгиня Елена! Княгиня Елена, която се беше намушкала с нож и заплашваше със самоубийство, а друга — мила, колкото по-жестока и по-горда, толкова по-мила!… Внезапно кон зацвили пред прозореца. Богун събра всичката си смелост.

— Княгиньо — каза той, — време е вече да тръгвам.

Елена мълчеше.

— А ти няма ли да ми кажеш на добър час?

— Заминавай, ваша милост, на добър час! — каза тя сериозно. Сърцето на казака се сви: тя каза това, което той искаше; но той го искаше другояче.

— Ех, зная аз — рече той, — че ти ми се сърдиш, че ме мразиш, но ще ти кажа, че друг би бил по-лош към тебе. Аз те докарах тук, защото не можех иначе, но нима ти сторих нещо лошо? Не се ли отнасях с тебе като с принцеса? Сама кажи. Нима съм вече такъв разбойник, та няма да ми кажеш добра дума? А пък си в моя власт.

— Аз съм в Божията власт — каза Елена със същата сериозност, както по-рано, — но благодаря и за това, че ваша милост се въздържаш при мене.

— Е, аз вече тръгвам, макар изпратен с такива думи. Може би ще съжалиш, може би ще затъжиш!

Елена мълчеше.

— Мъчно ми е, че те оставям тук сама — продължи Богун, — мъчно ми е, че заминавам, но трябва. По-леко би ми било, ако се беше усмихнала, ако се беше сбогувала с открито сърце. Какво да направя, за да не ми се сърдиш?

— Върни ми свободата и Бог ще ти прости всичко, аз също ще ти простя и ще те благословя.

— Е, може и това да стане — каза казакът, — може би някога ще съжалиш, че си била толкова остра към мене.

Богун искаше да си купи изпращането, та ако ще дори с полуобещание, което не мислеше да изпълнява — и постигна своето, защото искрица надежда светна в очите на Елена и строгостта изчезна от лицето й. Тя сплете ръце на гърдите и впери в него светлия си поглед.

— Стига само ти…

— Е, не зная… — каза тихо казакът, защото гърлото му се сви едновременно от срам и жалост. — Сега аз не мога, не мога… — ордата се намира в Дивите поля, чамбули кръстосват навсякъде, от Рашков добруджански татари идват — не мога, защото ме е страх, но като се върна. Аз при тебе съм дете. Ти ще направиш с мене каквото искаш. Не зная!… Не зная!…

— Дано Бог те осени, дано Света Богородица те осени… Заминавай, на добър час.

И тя протегна ръка към него. Богун скочи и впи устни в нея — внезапно повдигна глава, срещна сериозния й поглед и пусна ръката. И веднага се отдръпна към вратата и започна да прави поклони до пояс, по казашки, продължаваше да се кланя и от вратата, докато най-сетне изчезна зад завесата.

Скоро през прозореца се чу оживен разговор, дрънкане на оръжие, а по-късно думите на песен, пееха я петнайсетина гласа:

За дълги години,

сред другари казаци,

сред другари юнаци —

да бъде слава вечна

в бъдното далечно.

Гласовете и тропотът се отдалечаваха и утихваха все повече.