Хенрик Сенкевич
С огън и меч (58)

Петдесет и осма глава

На другия ден, преди слънцето да разлее златните си блясъци по небето, в полския стан беше вече издигнат нов отбранителен вал. По-раншните валове бяха много широки, отбраната в тях беше трудна, защитниците мъчно можеха да се притичат едни на други на помощ, затова князът и пан Пшемски решиха да приберат войската в по-тесни окопи. Цяла нощ усилено работиха върху това, а хусарите наравно с всички полкове и със слугите. Едва след три часа през нощта сънят притвори очите на уморените рицари, но и всички други освен стражата спяха дълбок сън, защото и неприятелят също беше работил през нощта, а после дълго не се размърда след вчерашното си поражение. Дори се очакваше тоя ден изобщо да няма нападение.

Скшетуски, пан Лонгинус и Заглоба седяха в шатъра и се хранеха с бирена супа с много сирене в нея. Те разговаряха за битката през миналата нощ с онова задоволство, с което разговарят войници за току-що спечелена от тях победа.

— Обичам да си лягам рано и да ставам на съмване, както са правили древните хора — каза пан Заглоба, — но на войната няма как! Спиш, когато можеш, ставаш, когато те будят. Едно само ме сърди, че зарад такива нехранимайковци ще трябва да се блъскаме. Но няма как! Такова време е дошло! Вчера им платихме за това. Ако получат още няколко пъти такава почерпка, ще им се отще да ни будят.

— Не знаеш ли, ваша милост, дали много от нашите са паднали? — попита Подбипента.

— Ами! Не са много. То винаги е така: който обсажда, дава повече жертви от обсадения. Ти, ваша милост, не ги знаеш тия работи като мене, нали не си бил толкова време на война, но ние, старите практици, няма нужда да броим труповете, защото от самата битка можем да преценим колко могат да бъдат.

— И аз ще се науча при ваша милост панове — каза любезно пан Лонгинус.

— Разбира се, ако само ти помогне пипето, ваша милост, на което не разчитам много.

— Я стига, ваша милост — обади се Скшетуски. — Ами че това не е първата война на пан Подбипента и дай Боже най-добрите рицари да се бият така, както той се би вчера.

— Правих каквото можех — отговори литовецът, — не толкова, колкото бих искал.

— Напротив! Напротив! Никак не беше зле, ваша милост — обади се Заглоба покровителствено, — но че други са те надминали — тук той започна да засуква мустака си нагоре, — това не е твоя вина.

Литовецът слушаше с наведени очи и въздъхна, замечтан за прадядо си Стовейко и за трите глави.

В тоя момент завесата на шатъра се повдигна и пан Михал влезе бодро, весел като щиглец в хубава утрин.

— Е, всички сме заедно! — извика пан Заглоба. — Дайте му бира!

Малкият рицар стисна ръце на тримата си другари и рече:

— Да бяхте видели, ваша милост панове, колко гюллета има на плаца! Това надминава всяка представа. Не можеш да минеш, без да се препънеш.

— И аз ги видях — отговори Заглоба, — като станах, се поразходих из стана. Кокошките в цяла Лвовска област за две години няма да снесат толкова яйца. Ех, да бяха яйца, щяхме да се наядем на омлети! А трябва да знаете, ваша милост панове, че аз предпочитам омлета пред всеки друг специалитет. Натурата ми е войнишка, както и вашата. С готовност ще изям нещо хубаво, стига да е много. Затова и за бой съм по-готов от днешните млади галеници, които няма да хапнат дори една копаня диви круши и да не се хванат веднага за стомаха.

— Ами ти, ваша милост, вчера се прояви с Бурлай! — каза малкият рицар. — Да посечеш така Бурлай — хо, хо! Не съм очаквал това от ваша милост. Та нали той беше рицар, славен по цяла Украйна и в Турция.

— Какво? Ха! — каза Заглоба самодоволно. — Не ми е първица това, не ми е първица, пане Михал. Виждам, че всички сме се търсили през девет села и сме се намерили четворицата, та сега като нас няма да намериш в цяла Жечпосполита. Кълна се в Бога, че с ваша милост панове и начело с нашия княз съм готов да тръгна така, само ние петимата, дори срещу Стамбул. Че то вижте само: пан Скшетуски уби Бурдабут, а вчера Тухай бей…

— Тухай бей не е убит — прекъсна го поручикът. — Сам усетих, че, сабята ми се изплесна, а след това веднага ни разделиха.

— Все едно — каза Заглоба, — не ме прекъсвай, пане Ян. Пан Михал посече във Варшава Богун, както ти казахме…

— По-добре да не беше споменавал това, ваша милост — рече литовецът.

— Казана дума назад се не връща — отвърна Заглоба. — При все че предпочитам да не бях го казвал, но продължавам… Пан Подбипента от Миши черва пък удуши Пулян, а пък аз — Бурлай. Все пак няма да премълча, че всички ония победи бих дал само за Бурлай и като че ли на мене се падна най-тежката работа. Той беше дявол, а не казак, нали? Да имах синове legitime natos, щях да им оставя прекрасно име. Любопитен съм само да зная какво ще кажат за това негово величество кралят и сеймът, как ще ни наградят — нас, които гълтаме повече сяра и селитра, отколкото нещо друго.

— Имаше един рицар, по-голям от всички нас — каза пан Лонгинус, — а името му никой не знае и не помни.

— Интересно кой е той? Навярно от древността? — каза Заглоба засегнат.

— Не от древността, братче, а оня, който съборил при Тшчана Густав Адолф заедно с коня му и го взел в плен — рече литовецът.

— А аз съм чувал, че това е било при Пуцк — намеси се пан Михал.

— Все пак кралят му се изтръгнал от ръцете и избягал — каза Скшетуски.

— Така е! И аз зная нещо по тая работа — каза пан Заглоба, като притваряше око, — защото тъкмо тогава служех под командването на пан Конецполски, баща на сегашния хоронжи. И аз зная нещо по тая работа! Скромността не позволява на оня рицар да си каже името и затова никой не го знае. И все пак вярвайте ми в това, което ще кажа: Густав Адолф беше голям военачалник, почти равен на пан Конецполски, но в двубоя с Бурлай работата беше по-тежка — аз ви казвам това!

— Да не излезе, че ти, ваша милост, си свалил Густав Адолф? — попита Володийовски.

— Та мигар съм се хвалил с такова нещо, пане Михал?… Нека това си остане в забрава — аз и днес имам с какво да се хваля, защо да припомняме стари работи!… От тая бира страшно ми куркат червата, а колкото повече сирене има в нея, толкова повече ми куркат. Предпочитам винена супа — при все че благодаря на Бога и за това, което има, скоро може и него да няма. Свещеник Жабковски ми казваше, че с вивендите сме били зле, а той много се тревожи от това, понеже коремът му е като бъчва. Той е великолепен бернардинец! Страшно го обикнах. В негово лице ще видиш повече войник, отколкото монах. Фрасне ли някого в муцуната, веднага поръчвай ковчега.

— Но не съм ви разправил, ваша милост панове, как добре се държал тая нощ свещеник Яскулски — рече малкият рицар. — Той се настанил в една бойница във високата кула от дясната страна на замъка и гледал боя. А трябва да знаете, че той стреля отлично с пушка. И тогава казва на Жабковски: „Няма да стрелям по казаците, все пак са християни, ако и да обиждат Бога. Но срещу татарите, казва, няма да удържа!“ Че като почнал да гърми, казват, че цял куп застрелял през време на сражението.

— Де да беше цялото духовенство такова! — въздъхна Заглоба. — Но нашият Муховецки само вдига ръце към небето и плаче, че толкова християнска кръв се проливала.

— Стига, ваша милост — каза Скшетуски сериозно. — Свещеник Муховецки е светец и най-добро доказателство за това е, че макар да не е по-старши от ония двамата, те свеждат глава пред неговите добродетели.

— И аз не само че не отричам неговата святост — отвърна Заглоба, — но мисля, че той би успял и самия хан да обърне в християнската вяра. О, ваша милост панове, сега там негово ханско величество трябва така да е сърдит, та въшките по него да се премятат от страх! Ако работата дойде до преговори с него, и аз ще отида с комисарите. Ние се познаваме с хана и той някога много ме обичаше. Може да си припомни за мене.

— Навярно ще изберат Яницки да води преговори, защото той говори татарски така добре, както полски — каза Скшетуски.

— И аз също, а с мурзите се познаваме като крастави магарета. Дъщерите си в Крим искаха да ми дават, за да дочакат хубави потомци, а понеже бях млад и договори не бях сключвал със своята девственост, както негова милост Подбипента от Миши черва, доста номера им погодих там.

— Противно е да се слуша! — рече пан Лонгинус и наведе очи.

— А ти, ваша милост, като дресиран скорец все едно и също повтаряш. Вижда се, че литовците още не са научили човешкия език.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от глъчка, която се чуваше вън от шатъра, и рицарите излязоха да видят какво става. Множество войници стояха на насипа и разглеждаха околността, която през нощта се беше променила значително и още продължаваше да се променя пред очите им. Казаците също не бездействаха след последната атака, правеха насипи и поставяха върху тях толкова дълги и внушителни оръдия, каквито нямаше в полския стан; започнали бяха и напречни зигзагообразни ровове, апроши^[1]; отдалече тия насипи изглеждаха като хиляди грамадни къртичини. Цялата наклонена равнина беше проорана, навсякъде между зеленината се чернееше прясно изкопана пръст — и навсякъде гъмжеше от работещи хора. На най-предните валове се мяркаха и червени шапки на молойци.

Князът стоеше при окопа заедно с красноставския староста и пан Пшемски. По-долу белският кастелан наблюдаваше с далекоглед работата на казаците и казваше на коронния подчаши:

— Неприятелят започва редовна обсада. Виждам, че ще трябва да изоставим отбраната от окопа и да се пренесем в замъка.

Княз Йереми чу тия думи и каза, като се наведе отгоре към кастелана:

— Да ни пази Бог от такова нещо, това значи сами да влезем в капана. Тук ще трябва да живеем или да умрем.

— Това е и моето мнение дори ако трябва всеки ден да убивам по един Бурлай — намеси се пан Заглоба. — От името на цялата войска протестирам срещу мнението на ясновелможния белски кастелан.

— Това не е твоя работа, ваша милост! — каза князът.

— Тихо, ваша милост! — пошепна Володийовски и дръпна шляхтича за ръкава.

— Ще ги смачкаме като къртици в тези прикрития — каза Заглоба. — А аз моля ваше княжеско височество да ми позволи пръв да отида в нападение. Те вече добре ме познават, ще ме познаят още по-добре.

— В нападение?… — каза внезапно князът и смръщи вежди. — Чакай, ваша милост… Сега нощите още от вечерта са тъмни…

Тук той се обърна към красноставския староста, към пан Пшемски и към военачалниците и каза:

— Ваша милост панове, заповядайте на съвещание.

И излезе от окопа, а подир него тръгнаха всички висши офицери.

— За Бога, какво правиш, ваша милост? — каза Володийовски на Заглоба. — Какво е това? Ти не познаваш ли реда и дисциплината във войската, та ще се бъркаш в разговора на по-висши? Князът е милостив господар, но на война с него шега няма.

— Няма нищо, пан Михал! — отговори Заглоба. — Пан Конецполски, бащата, беше строг лъв, но много разчиташе на моите съвети и нека вълци да ме изядат още днес, ако не е вярно, че затова разгроми на два пъти Густав Адолф. Знам аз как да разговарям с големците! Ето и сега. Забеляза ли как князът obstupuit^[2], когато го посъветвах за нападенията? Ако Бог ни даде победа, чия ще бъде заслугата — твоя ли, а?

В тоя момент се приближи Зачвилиховски.

— Е, какво! Ровят, ровят като свине! — каза той и посочи към полето.

— По-добре да бяха свине — отговори Заглоба, — че щяхме да имаме евтини колбаси, а тая мърша и кучета не я ядат. Днес войниците не трябваше да копаят кладенци в квартирите на пан Фирлей, защото в източното езеро водата не се вижда от трупове. На сутринта жлъчките на тия кучета се изпопукали и всички изплавали отгоре. Като дойде петък, няма да може да се яде риба, защото се е хранила с месо.

— Вярно — каза Зачвилиховски, — аз съм стар войник, но отдавна не съм виждал толкова трупове, освен може би при Хотим, когато еничарите атакуваха нашия стан.

— Ще видиш още повече, ваша милост, от мен да го знаеш, ваша милост.

— Мисля, че тая вечер, а може и по-рано ще ни атакуват отново.

— А аз казвам, че до утре сутринта ще ни оставят на мира.

Едва пан Заглоба издума това, ето че от казашките насипи цъфнаха дълги бели пушеци и гюллета с шум прелетяха над окопа.

— На ти сега ваша милост! — каза Зачвилиховски.

— О, те не разбират от военно изкуство! — отвърна Заглоба.

Старият Зачвилиховски обаче имаше право. Хмелницки започна редовна обсада, прекъсна всички пътища, изходи, отне пашата, ровеше апроши и насипи, подвираше се със зигзаговидни окопи към стана, но не се отказа и от атаките. Той бе решил да не дава спокойствие на обсадените, да им досажда, заплашва, да ги държи в непрекъснато безсъние и да ги измъчва, докато оръжието не падне от изтръпналите им ръце. Затова вечерта отново атакува позициите на Вишньовецки с не по-добър от предния ден резултат, още повече че и молойците вече не вървяха с такава готовност. Това не беше генерална битка, а непрестанни престрелки. Понякога обсадените излизаха от валовете и тогава се стигаше до бой със саби, тояги, коси и копия. Но щом смажеха едни молойци, прикритията веднага се изпълваха с нови хора. Войниците през целия ден нямаха нито миг почивка, а когато дойде желаният залез-слънце, започна ново всеобщо нападение — за внезапна атака от страна на обсадените не можеше и да се мисли.

През нощта на шестнайсети юли храбрите полковници Гладки и Небаба атакуваха позициите на княза и отново понесоха страшни поражения. Три хиляди най-смели молойци паднаха на бойното поле — останалите, преследвани от красноставския староста, избягаха в най-голяма паника към обоза си, като захвърляха оръжието и роговете с барут. Също такъв неуспешен край имаше нападението на Федоренко, който се възползва от гъстата мъгла и за малко не превзе града. Отблъсна го пан Корф начело на немците, а красноставският староста и хоронжи Конецполски избиха почти до крак хората му при бягството.

Но всичко това беше нищо в сравнение със страхотния напор, който започна на деветнайсети юли. Предната нощ казаците бяха насипали срещу позициите на Вишньовецки висок насип, откъдето оръдия от голям калибър непрестанно бълваха огън, а когато денят мина и първите звезди светнаха по небето, десетки хиляди души тръгнаха в атака. Същевременно в далечината се появиха няколко десетки страхотни съоръжения, подобни на кули, които се движеха бавно към окопа. От двете им страни като чудовищни крила се издигаха мостове, които щяха да бъдат прехвърлени през рововете — а върховете им димяха, святкаха и трещяха от гърмежите на леки оръдия, пушки и кремъклийки. Тия кули се движеха между мравуняк от глави като грамадни полковници и ту се червенееха в огъня на оръдията, ту изчезваха в дима и мрака. Войниците си ги показваха отдалеко и шепнеха:

— Това са подвижни крепости! Нас ще мели Хмелницки в тия вятърни мелници.

— Гледайте как се тътрят с гръм, човек би казал: гръмотевици!

— С оръдията по тях! С оръдията! — викаха други. И княжеските стрелци изпращаха гюлле след гюлле, граната след граната към страхотните машини, но понеже те се виждаха само когато гърмежите разкъсваха мрака, гюллетата обикновено не ги улучваха.

В това време сбитата казашка маса наближаваше все повече като черна вълна, която иде нощем от далечната морска шир.

— Уф! — каза пан Заглоба, застанал заедно с конницата при Скшетуски. — Горещо ми е, както никога през живота! Нощта е толкова задушна, че суха нишка не остана на гърба ми. Да ги вземат дяволите тия машини! Направи, Боже, земята да се раззине под тях, защото тия нехранимайковци вече ми са заседнали в гърлото като кост — амин! Нито да хапнеш, нито да се наспиш — кучетата живеят по-добре от нас! Уф! Колко е задушно!

Наистина въздухът беше тежък и спарен, а на това отгоре пропит с воня от труповете, които от няколко дни гниеха по цялото бойно поле. Небето се скри зад черен, нисък пласт облаци. Буря надвисна над Збараж. Под ризниците пот обливаше телата на войниците, а гърдите дишаха с мъка.

В тоя момент в тъмнината забиха барабани.

— Ей сега ще атакуват! — каза Скшетуски. — Чуваш ли, ваша милост? Барабаните бият.

— Чувам. Дано дяволи да забарабанят по тях! Съвсем да се отчае човек!

— Мушкай! Сечи! — закрещяха тълпите и се хвърлиха към окопите.

Битката закипя по цялата дължина на насипа. Удариха едновременно срещу Вишньовецки, Лянцкоронски, Фирлей и Остророг, за да не могат един другиму да си оказват помощ. Казаците, напили се с водка, вървяха още по-упорито, отколкото при по-раншните нападения, но и срещнаха още по-енергичен отпор. Героичният дух на вожда ободряваше войниците; страшните части от кралската пехота, съставени от мазурски селяни, така се сблъскаха с казаците, че съвсем се размесиха с тях. Биеха се с приклади, пестници и зъби. Под ударите на упоритите мазури паднаха неколкостотин души от най-отбраната запорожка пехота, но веднага нови тълпи ги заляха. Боят по цялата линия ставаше все по-ожесточен. Цевите на мускетите пареха ръцете на войниците, те се задъхваха, гласовете на висшите офицери прегракнаха от команди. Красноставският староста и Скшетуски отново изскочиха с конница и обграждаха казаците отстрани, като прегазваха цели полкове и се къпеха в море от кръв.

Минаваше час след час, в атаката не преставаше, защото Хмелницки в миг запълваше с нови сили страхотните празнини сред казашките редици. Татарите им помагаха с крясъци и едновременно пущаха цели рояци стрели срещу защитниците на стана; някои изоставаха в тила на биещите се, но с бичове от волска кожа ги гонеха. Ярост воюваше с яростта, гръд се сблъскваше с гръд — мъж се вкопчваше в смъртна прегръдка с мъж…

И воюваха така, както воюват развилнели се морски вълни със скалист остров.

Внезапно земята се затресе под краката на бойците, а цялото небе пламна в син огън, сякаш и Бог вече не можеше да гледа тия човешки ужаси. Страхотен гръм заглуши човешките крясъци и грохота на оръдията. Това беше небесната артилерия, която започна сега страхотна канонада. Гръмотевиците кръстосваха от изток до запад. На човек му се струваше, че небето заедно с облаците се е пропукало и се срива върху главите на ратниците. Навремени целият свят изглеждаше като един пламък, навремени всичко ослепяваше от мрака и отново червените зигзаги на мълниите разкъсваха черната завеса. Вихърът се изви веднъж, втори път, свали хиляди шапки, пряпорци, знамена и за миг ги пръсна по цялото поле. Мълниите започнаха да удрят една след друга — после настъпи хаос от гръмотевици, светкавици, вихър, огън и мрак — небето побесня като хората.

Незапомнена буря се разбунтува над града, замъка, окопите и неприятелския стан. Боят беше прекъснат. Накрая небесните язове се отвориха и не струи, а потоци дъжд започнаха да се леят на земята. Дъждовната вълна закри света: нищо не се виждаше дори на една крачка. Труповете в крепостния ров изплуваха на повърхността. Казашките полкове изоставиха позициите и бягаха един след друг към обоза си, движеха се слепешката, сблъскваха се с други и внушили си, че ги гони неприятел, се пръскаха в мрака; подир тях затъваха, прекатурваха се и изчезваха оръдия, муниции, коли. Водата разкъса земните насипи на казаците, шурна в рововете, нахлу в прикритията, макар че бяха обезпечени с ровове, и се понесе с шум по равнината, сякаш преследваше побягналите молойци.

Дъждът се усилваше. Пехотинците избягаха от валовете, за да търсят убежище в шатрите, само за конницата на красноставския староста и на Скшетуски не идваше заповед за оттегляне. И те стояха един до друг като в езеро и тръскаха водата от себе си. В това време бурята почна постепенно да преминава. След полунощ дъждът най-сетне спря. Тук-там между разкъсаните облаци светнаха звезди. Мина още час и водата поспадна. Тогава пред хоронгвата на Скшетуски неочаквано се яви самият княз.

— Ваша милост панове — попита той, — а паласките ви не се ли намокриха?

— Сухи са, ваше княжеско височество! — отговори Скшетуски.

— Това е добре! Слезте сега от конете и тръгнете през водата към ония белуарди^[3], подложете им барут и ги подпалете. Но вървете тихо! Пан красниставският староста ще дойде с вас.

— Слушам! — отговори Скшетуски.

В тоя миг князът съзря мокрия пан Заглоба.

— Ваша милост молеше да отидеш в нападение — тръгвай тогава — каза той.

— Нямала си баба работа! — измърмори пан Заглоба. — Само това ми липсваше.

След половин час два отряда рицари по двеста и петдесет души газеха до пояс във водата и бързаха със саби в ръка към ония страшни казашки „подвижни крепости“, които се намираха на няколко десетки крачки от окопа. Единият отряд се водеше от „лъва на лъвовете“ пан красноставския староста Марек Собески, който не искаше дори да чуе за оставане в окопа, другият — от Скшетуски. Слуги носеха зад рицарите катраници с катран, сухи факли и барут, а те вървяха тихо като вълци, която се прокрадват в тъмна нощ към кошара.

Малкият рицар се присъедини като доброволец към Скшетуски, понеже пан Михал обичаше такива акции повече от живота си — и сега газеше водата с радост в сърцето и сабя в ръката; до него вървеше пан Подбипента с гола сваликачулка, личен между всичките, защото беше с две глави по-висок от най-високите; а с тях подтичваше запъхтян пан Заглоба и мърмореше недоволно, като имитираше думите на княза:

— Искаше нападение — на ти сега! Добре! И куче няма да тръгне на сватба през такава вода. Ако съм съветвал да се предприеме набег в такова време, нека никога в живота си да не пийна друго освен вода! Аз не съм патица, а коремът ми не е лодка. Винаги съм имал отвращение към водата, а какво остава към такава, в която кисне селска мърша.

— Тихо, ваша милост! — каза пан Михал.

— Ти пази тишина, ваша милост. Малък си като риба кротушка и знаеш да плуваш, та ти е лесно. Ще кажа дори, че това е неблагодарност от страна на княза, че и след като убих Бурлай, не ме оставя на мира. Достатъчно е извършил вече Заглоба, нека всеки направи толкова, а Заглоба оставете на мира, хубаво ще цъфнете и вържете, когато няма да го има. За Бога, ако хлътна в някоя дупка, издърпайте ме, ваша милост панове, за ушите, иначе ще потъна веднага.

— Тихо, ваша милост! — каза Скшетуски. — Казаци седят там, в ония земни скривалища, и ще те чуят.

— Къде? Какво приказваш, ваша милост?

— Ето там, в ония купчини под бланите.

— Само това липсваше! Дано ги гръм удари!

Останалите думи заглуши пан Михал, като сложи длан върху устата на Заглоба, защото прикритията бяха само на около петдесет крачки от тях. Наистина рицарите вървяха тихо, но водата шляпаше под краката им; добре, че дъждът заваля отново и шумът му заглуши стъпките.

При прикритията нямаше стража. Кой би очаквал, че ще предприемат нещо след такава атака и след такава буря, която сякаш с езеро раздели ратниците.

Пан Михал и пан Лонгинус скочиха напред и първи стигнаха до едно прикритие. Малкият рицар пусна сабята си на верижката, сви длани при устата и почна да вика:

— Хей, люде!

— А що? — обадиха се отвътре молойци, явно убедени, че иде някой от казашките табори.

— Слава на Бога! — отговори Володийовски. — Пуснете ме де!

— А ти не знаеш ли как да влезеш?

— Зная вече! — отговори Володийовски и като напипа входа, скочи вътре.

Пан Лонгинус и неколцина други се втурнаха подир него.

В същия миг откъм прикритието екна пронизителен човешки вой, едновременно с това и рицарите викнаха и се хвърлиха към другите скривалища. В тъмнината се разнесоха стонове, звън на желязо, тук-таме пребягваха някакви тъмни фигури, други падаха на земята, сегиз-тогиз изтрещяваше гърмеж — но всичко това заедно не продължи повече от четвърт час. Молойците, в по-голямата си част изненадани в дълбок сън, дори не се отбраняваха — и всички бяха смачкани, преди да успеят да грабнат оръжие.

— Към белуардите! Към белуардите! — разнесе се гласът на красноставския староста.

Рицарите се хвърлиха към кулите.

— Да се палят отвътре, защото отвън са мокри! — прогърмя Скшетуски.

Но не беше лесно да изпълнят заповедта. В кулите, строени от борови греди, нямаше нито врати, нито някакъв отвор. Казашките стрелци се качваха на тях по подвижни стълби, а оръдията, понеже можеха да се поместят само по-малките, бяха изтеглени с въжета. И сега рицарите тичаха някое време наоколо и напразно сечаха със саби гредите или дърпаха с ръце ъглите.

Добре, че слугите носеха брадви; започнаха да секат. Красноставският староста заповяда да подложат и кутиите с барут, приготвени нарочно за тая цел. Запалиха катраниците, както и факлите и пламъкът подлиза мокрите, но пропити със смола греди.

Но докато пламнат гредите, докато избухне барутът, пан Лонгинус се наведе и вдигна един грамаден камък, който казаците бяха изкопали от земята.

Четирима най-силни мъже от народа не биха мръднали от място тоя камък, но пан Лонгинус го люлееше в мощните си ръце — и само при светлината на катраниците се виждаше, че кръвта бе нахлула в лицето му. Рицарите онемяха от удивление.

— Това е цял Херкулес, дявол да го вземе! — викаха те и вдигаха ръце нагоре.

В това време пан Лонгинус се приближи до една неподвижна още белуарда, отметна се назад и запрати камъка в самата среда стената.

Околните чак наведоха глави, така изфуча камъкът. От удара спойките веднага се разкъсаха; чу се трясък, кулата се разтвори като строшена врата и се срина с шум.

В миг купът дърва беше полят с катран и подпален.

След известно време няколко десетки грамадни пламъка осветиха цялата равнина. Дъждът валеше непрекъснато, но огънят го преодоля — и „горяха тия белуарди при удивлението на двете войски, понеже денят беше толкова мокър“.

Степка, Кулак и Мрозовицки, всеки начело на няколко хиляди молойци, се втурнаха от казашкия стан и се опитваха да гасят — напразно! Огнени стълбове и червен дим избухваха все по-мощно към небето и се отразяваха в езерата и локвите, които бурята бе образувала по бойното поле.

А рицарите се връщаха в стегнати редици в окопа, където отдалече още ги приветстваха с радостни възгласи.

Внезапно Скшетуски се огледа наоколо, хвърли поглед в редиците и викна с гръмлив глас:

— Стой!

Пан Лонгинус и малкият рицар не бяха между тях.

Изглежда, че увлечени от въодушевлението си, те се бяха забавили прекалено дълго при последната белуарда, а може да са зърнали скрити някъде молойци, важното беше, че не са забелязали оттеглянето.

— Напред! — изкомандва Скшетуски.

Красниставският староста, който вървеше от другия край на редиците, не разбра какво се е случило и се затече да попита — но в същия миг двамата търсени рицари се появиха, сякаш изникнаха от земята, на половината път между белуардите и рицарите.

Пан Лонгинус с лъснатата си сваликачулка в ръка правеше огромни крачки, а край него пан Михал подтичваше в тръс. И двамата бяха объркали глави към гонещите ги като сюрия кучета молойци.

При червената светлина от пожара цялата гонитба се виждаше като на длан. Човек би казал, че огромна северна кошута бяга от дружина стрелци с малкото си, готова всеки миг да се хвърли срещу нападателите.

— Ще загинат! За Бога, по-скоро! — развика се пан Заглоба със сърцераздирателен глас. — Ще ги застрелят с лъкове или с пушки! За Бога, по-скоро!

И без да гледа, че след малко може да започне нова битка, той се затича на помощ със сабя в ръка заедно със Скшетуски и другите, препъваше се, падаше, ставаше, пъхтеше, викаше, тресеше се цял и търчеше с последните сили на краката си, като едва си поемаше дъх.

Молойците обаче не стреляха, защото пушките им бяха мокри, а тетивата на лъковете — отхлабена, само бързаха да ги догонят. Двайсетина от тях изскочиха напред и аха-аха да настигнат двамата рицари, но тогава те се обърнаха към тях като два глигана и със страхотен вик вдигнаха саби. Казаците спряха на място.

С грамадния си меч пан Лонгинус им изглеждаше като някакво свръхестествено същество.

И както два ожесточено нападани от кучета тъмни вълка се обръщат и показват белите си зъби, а псетата скимтят отдалече и не смеят да се хвърлят върху тях, така и нашите рицари се обръщаха няколко пъти и винаги предните преследвачи се спираха на място. Само веднъж един, очевидно по-смел, налетя въз тях с коса в ръка, но пан Михал скочи като дива котка към него и го усмърти. Останалите зачакаха другарите си, които се приближаваха тичешком в гъста маса.

Но и редиците на рицарите идваха все по-близко, а пан Заглоба летеше със сабя над главата и викаше с нечовешки глас:

— Бий! Убивай!

Ненадейно от окопите се чу гърмеж и гранатата захихика като кукумявка, очерта червена дъга по небето и падна в гъстата навалица; след нея втора, трета, десета. Изглежда, битката започваше отново.

Преди обсадата на Збараж казаците не познаваха тоя вид гранати и най-много се бояха от тях, защото ги смятаха за магия на Ярема. Затова множеството в миг се спря, после се раздели на две, а едновременно се пръснаха и гранатите и вселиха страх, смърт и унищожение.

— Спасявайте се! Спасявайте се! — разнесоха се ужасени гласове. И всичко живо се пръсна, а в това време пан Лонгинус и малкият рицар се вляха в спасителните редове на хусарите.

Заглоба се хвърляше ту на шията на единия, ту на другия и ги целуваше по бузите и очите. Радостта го задавяше, но той я потискаше, за да не се издаде, че има меко сърце, и викаше:

— Ах, затри такива! Не бих казал, че ви обичам, но се страхувах за вас! Да бяха ви пречукали! Толкова ли разбирате от службата, та оставате назад? Заслужавате с коне да ви влачат за краката по плаца. Пръв ще кажа на княза да ви измисли роенат^[4]. Сега да вървим да спим. Хвала Богу и за това! Имаха щастие тия кучета, че избягаха поради гранатите, иначе щях да ги насека като зеле. По-добре да се бия, а не да гледам спокойно как гинат познати. Днес трябва да си пийнем. Хвала Богу и за това! Мислех вече, че утре и на двама ви ще запеем реквием^[5]. Но съжалявам, че не се сблъсках с тях, ръката ме сърби страшно, при все че в скривалищата им дадох да разберат.