Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Шеста глава

По цяла Украйна и в Задднеприето започнаха да се надигат брожения, сякаш предвестници на близка буря; някакви странни вести прелитаха от село в село, от хутор в хутор като онова растение, което вятърът носи есен по степите и което народът нарича ветрогон. По градовете се шепнеше за голяма война, при все че никой не знаеше кой и срещу кого ще воюва. Така или иначе, миришеше на нещо. Човешките лица станаха неспокойни. Земеделецът без желание излизаше с плуг на полето, макар че дойде преждевременна, тиха, топла пролет, а над степта отдавна пееха чучулиги. Вечер хората по селата се събираха на групи и застанали на пътя, бъбреха полугласно за страшни неща. Разпитваха за новини слепците, които обикаляха по света с гусли и песни. На някои се струваше, че нощем виждат по небето сияние и че луната изгрява иззад горите по-червена от обикновено. Вещаеха нещастие или кралска смърт — и всичко това беше още по-странно, защото страхът не можеше да намери лесен достъп по тия места, отдавна привикнали към тревоги, борби и нашествия; следователно някакви изключително зловещи вихри трябва да свиреха във въздуха, щом тревогата бе станала всеобща.

А още по-тежко, още по-непоносимо беше това, че никой не можеше да посочи опасността. Все пак между белезите за зла прокоба два изглеждаха особено показателни, че наистина има някаква заплаха. Първо — по всички села и градове се появиха безброй старци гуслари, а между тях имаше и някакви чужди, никому непознати лица, за които се шепнеше, че са фалшиви просяци. Те се влачеха всякъде и скрито вестяха, че наближава денят на Страшния съд и на гнева Божи. Второ, низовци започнаха да пият на провала.

Вторият белег беше още по-опасен. Землището на Сеч беше твърде малко и не можеше да изхрани всички свои хора, а походи невинаги имаше, поради което степта не даваше хляб на казаците и множество низовци всяка година в спокойно време се пръскаха из заселените области. Цяла Украйна, дори цялата Рус беше пълна с тях. Едни постъпваха в стражите на старостите, други държаха кръчми по пътищата, трети се занимаваха с търговия или занаятчийство по селата и градовете. Почти във всяко село по-настрани от другите къщи живееше запорожец. Някои живееха тук с жените си и имаха стопанства. А такъв запорожец, като човек много видял и патил, беше донякъде благодат за селото, в което живееше. Нямаше по-добри ковачи от запорожците, по-добри колари, кожари, восъкчии, риболовци и ловци. Казакът всичко умееше, всичко можеше да направи: къщи строеше и седла шиеше. Въпреки това казаците никъде не бяха спокойни заселници, защото смятаха тоя си начин на живот за нещо временно. Който искаше с оръжие в ръка да осъществи някаква присъда, да нападне съседа си или да се защити от очаквано нападение, трябваше само да викне и веднага молойците долитаха като гарвани на мърша. Използваше ги шляхтата, използваха ги земевладелците, които водеха вечни тъжби помежду си, но когато и това липсваше, молойците си седяха тихо по селата, работеха до припадък и с пот на чело си изкарваха насъщния.

И това понякога продължаваше година, две, докато внезапно долиташе вест за някакъв голям поход било на някой атаман срещу татарите или ляхите, било на полските панове към Влашко. Тогава тия колари, ковачи, кожари, восъкчии веднага зарязваха спокойната си работа и най-напред се запиваха до смърт във всички украински кръчми.

Като пропиеха всичко, продължаваха да пият на вересия — не срещу това, което имат, а срещу онова, което ще имат. Бъдещите плячки щели да платят гуляите.

Това явление се повтаряше толкова често, та по-късно украинците, преживели много неща, свикнаха да казват: „Охо! Тресат се кръчмите от низовци, значи нещо се готви в Украйна.“

И старостите веднага засилваха гарнизоните в замъците и зорко следяха какво става, пановете събираха войниците си, шляхтата изпращаше жените и децата си в градовете.

И ето че през пролетта, за която става дума, казаците започнаха да пият, както никога досега, и то не в една околия, не в едно воеводство, а надлъж и нашир по цялата Рус.

Значи нещо наистина се готвеше, при все че самите низовци не знаеха точно какво. Заговори се за Хмелницки, за бягството му в Сечта и за казаците от охраната на Черкаси, Богослов, Корсун и други градове, избягали подире му — но се говореше и нещо друго. От много години вече се носеха вести за голяма война срещу поганците, която кралят искал, за да увеличи плячката на добрите молойци, но ляхите не я искали — а сега всички тия вести се бяха смесили и родиха безпокойство в човешките глави и очакване на нещо необикновено.

Това безпокойство проникна и между стените на Лубни. Защото беше невъзможно да си затворят очите пред такива белези, особено княз Йереми нямаше такъв обичай. Наистина, в неговото княжество безпокойството не бе преминало в кипеж — страхът държеше всички в ризница, — но след някое време от Украйна започнаха да долитат слухове, че тук-таме селяните започват да се съпротивляват на шляхтата, че избиват евреите, че искат насила да се записват в редовната войска за война срещу неверниците и че броят на бегълците в Сечта расте непрекъснато.

Затова князът проводи пратеници до краковския кастелан, до пан Калиновски, до Лобода в Переяслав, а сам започна да прибира стадата от степта и войската от паланките. Но ето че дойдоха успокоителни вести. Великият хетман съобщаваше всичко, което знаеше за Хмелницки, не смяташе обаче, че от тая работа може да възникне някаква буря: полевият хетман пишеше, че „през пролетта разбойниците обикновено се вълнуват като роевете“. Само старият Зачвилиховски изпрати писмо, с което заклинаше княза да не подценява нищо, защото голяма буря иде откъм Дивите поля. За Хмелницки съобщаваше, че заминал от Сечта за Крим, за да моли хана за помощ. „А приятели от Сечта ми донасят — пишеше той, — че там кошевоят събирал пехотата и конницата от всички лъки и рекички, без да казва на никого защо прави това, поради което мисля, че тая буря ще се стовари върху нас. Ако това стане с татарска помощ, дано Бог ни помогне да не загубим всички руски земи.“

Князът вярваше на Зачвилиховски повече, отколкото на самите хетмани, защото знаеше, че никой в цялата Рус не познава като него казаците и техните хитрости. Затова реши да събере колкото може повече войска, а в същото време да проучи истината докрай.

Затова една сутрин заповяда да му извикат пан Биховец, поручика на влашката хоронгва, и му каза:

— Ще заминеш, ваша милост, като посланик в Сечта при пан атамана кошевой и ще му предадеш това писмо с моя господарски печат. Но за да знаеш какво да правиш, ще ти кажа следното: писмото е само претекст, а смисълът на цялото посланичество на ваша милост се състои в това да наблюдаваш какво става там, колко войска са свикали и дали ще свикат още. И по-специално ти поръчвам да спечелиш някои хора и да научиш всичко за Хмелницки — къде е и дали е вярно, че е заминал за Крим, за да моли за помощ татарите. Разбираш ли, ваша милост?

— Все едно, че някой ми го е написал на дланта.

— Ще минеш през Чигирин, по пътя ще спреш да починеш само една нощ. Като стигнеш там, ще отидеш при хоронжи Зачвилиховски, за да ти даде писма до приятелите си, които ще им предадеш тайно. Те ще ти разкажат всичко. От Чигирин ще тръгнеш с платноходка за Кудак, там ще поздравиш от мое име пан Гроджицки и ще му връчиш това писмо. Той ще нареди да те прекарат през праговете и ще ти даде необходимите превозвачи. В Сечта също не се бави, гледай, слушай и се връщай, ако останеш жив, защото това не е лесна експедиция.

— Ти, ваше княжеско височество, си господар на живота ми. Колко души трябва да взема?

— Ще вземеш четирийсет войника. Ще тръгнеш днес на мръкване, а надвечер ще дойдеш още веднъж за инструкции. Важна мисия ти поверявам, ваша милост.

Пан Биховец излезе зарадван; в пруста срещна Скшетуски с няколко офицери от артилерията.

— Е, какво ново? — попитаха го те.

— Днес тръгвам на път.

— Къде, къде?

— За Чигирин и по-нататък.

— Ела тогава с мене — рече Скшетуски.

И като го заведе в квартирата си, започна да го моли да му отстъпи тая мисия.

— Ако си ми приятел — каза той, — искай каквото щеш: турски кон, испански кон — ще ти дам, нищо няма да пожаля, само да мога да замина аз, защото душата ми я тегли нататък! Пари ако искаш, пари ще ти дам, стига да отстъпиш. Слава това няма да ти донесе, защото, ако изобщо ще има война, тя ще започне по-рано, а можеш да загинеш. Зная също, че Ануша ти е мила, както и на други — заминеш ли, ще я подлъже някой.

Тоя аргумент по-добре от другите подейства на пан Биховец, но той все пак упорстваше. Какво ще каже князът, ако той отстъпи? Дали няма да го укорява? Ами че такава мисия е благоволение от страна на княза.

Като чу това, Скшетуски се завтече към княза и веднага поиска от пажа да докладва за него.

След малко пажът се върна и му съобщи, че князът го чака.

Сърцето на поручика биеше като чук от страх, че ще чуе едно кратко „не“, след което не му оставаше нищо друго, освен да зареже всичко.

— Какво имаш да ми кажеш? — каза князът, когато видя поручика. Скшетуски се наведе до нозете му.

— Ваше височество княже, дойдох да моля най-покорно да бъде поверена на мене тая мисия в Сечта. Биховец може би ще отстъпи, защото ми е приятел, а аз държа толкова на нея, колкото на живота си — само че Биховец се страхува дали ваше княжеско височество няма да бъдеш недоволен от това.

— За Бога! — каза князът. — Та аз не бих пратил никого другиго освен теб, но мислех, че няма да тръгнеш с готовност, след като неотдавна извърши толкова дълго пътуване.

— Ваше княжеско височество, аз съм готов винаги libenter[1] да пътувам в тая посока, дори ако всеки ден ме изпращаш.

Князът го изгледа продължително с черните си очи и след малко попита:

— Какво те влече натам?

Поручикът стоеше смутен като виновник, който не може да понесе изпитателния поглед.

— Виждам вече, че трябва да кажа истината — рече той, — защото пред разума на ваше княжеско височество никакви arcana[2] не могат да останат скрити, едно само не зная: дали ще намеря благоволение в ушите на ваше княжеско височество.

И той започна да разказва как се е срещнал с дъщерята на княз Васил, как се е влюбил в нея и как би желал сега да я посети, а на връщане от Сечта да я доведе в Лубни, за да я запази от татарската буря и натрапничеството на Богун. Замълча само за машинациите на старата княгиня, защото по това бе обвързан с честна дума. Но така започна да моли княза да повери на него възложената на Биховец мисия, че князът рече:

— Аз и без това бих ти позволил да заминеш, а щях да ти дам и хора, но щом всичко си обмислил така умно, че да свържеш собственото си влечение с тая мисия, ще трябва да направя това за тебе.

След тия думи князът плесна с ръце и заповяда на пажа да повика пан Биховец.

Поручикът целуна с радост ръката на княза, а той притисна главата му до себе си и му каза да бъде спокоен. Князът обичаше безкрайно много Скшетуски като енергичен и храбър воин и офицер, на когото може да се разчита за всичко. Освен това между тях имаше такава връзка, каквато се създава между подчинен, който обожава с цялата си душа своя началник, и началник, който добре чувства това. Около княза се въртяха много дворяни, които служеха и го ласкаеха за своя собствена полза, но проницателният ум на Йереми добре знаеше с кого как да се държи. Знаеше, че Скшетуски е чист като сълза човек, затова го ценеше и му беше благодарен за чувствата.

Също така с радост узна, че любимецът му е обикнал дъщерята на Васил Курцевич, стар слуга на рода Вишньовецки, чиято памет беше толкова скъпа на княза, колкото беше злочеста.

— Не от неблагодарност към княза не съм се интересувал от момичето — каза той, — но понеже опекуните й не идваха в Лубни и никакви оплаквания не съм получавал против тях, смятах, че са добри хора. Но щом сега ми припомни за девойката, ще я имам в ума си като родна дъщеря.

Като слушаше това, Скшетуски не можеше да се начуди на добротата на тоя господар, който като че ли сам се укоряваше, че поради многото и различна работа не се е заел със съдбата на детето на някогашния си войник и дворянин.

В това време дойде пан Биховец.

— Ваша милост — каза му князът, — думата си е дума, щом искаш, ще заминеш ти, но, моля те, направи това за мене и отстъпи тая мисия на Скшетуски. Той има свои основателни поводи да я иска, а аз ще помисля за друга компенсация за тебе.

— Ваше височество — отговори Биховец, — това е голямо благоволение от страна на ваше височество, че макар и властен да ми заповядваш, оставяш аз да реша въпроса. Но аз нямаше да бъда достоен за това благоволение, ако не се съгласях с чувство на най-голяма благодарност в сърцето.

— Поблагодари на приятеля си — каза князът, като се обърна към Скшетуски — и върви да се готвиш за път.

Скшетуски наистина благодари горещо на Биховец, а след няколко часа беше готов за тръгване. Отдавна вече не го свърташе в Лубни, а тая мисия съвпадаше с всичките му желания. Най-напред щеше да види Елена, а после наистина ще трябва да се отдели от нея за продължително време, но тъкмо толкова време бе необходимо, за да станат пътищата проходими за кола след безкрайните дъждове. По-рано княгинята и Елена не можеха да дойдат в Лубни и Скшетуски или трябваше да чака в Лубни, или да ходи в Розлоги, което би било противно на споразумението с княгинята, нещо повече, би събудило подозрение у Богун. Наистина, Елена можеше да бъде в пълна безопасност от Богуновите действия едва в Лубни, но щом трябваше още доста дълго да остане в Розлоги, най-добре беше Скшетуски да замине, а на връщане вече ще я постави под закрилата на войниците на княза. Поручикът прецени всичко и бързаше със заминаването. Уреди всичко, получи от княза писма и инструкции, а пари за пътуването — от ковчежника, и много преди да се мръкне, тръгна на път, придружен от Женджан и четирийсет войници от казашката хоронгва на княза.

Бележки

[1] На драго сърце (лат.). — Б.пр.

[2] Тайни (лат.). — Б.пр.