Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Петдесет и първа глава

На другия ден комисарите водиха помежду си продължителни разговори дали веднага да връчат на Хмелницки кралските дарове, или да чакат, докато той прояви по-голямо смирение и известно разкаяние. Решиха да го спечелят с кралската човечност и благоволение, затова обявиха връчването на даровете — и тоя тържествен акт се състоя на другия ден. Още от сутринта биеха камбани и гърмяха оръдия. Хмелницки чакаше пред своя дворец, обграден от полковниците си, от всички висши чинове и неизброими тълпи от казаци и простолюдие, защото искаше целият народ да види каква почит му оказва самият крал. Той беше седнал под пряпорец и бунчук върху подиум, с червен плащ от сърмен плат и соболева кожа, с посланиците на съседните страни при себе си, с ръце на хълбоците, опрял крака върху кадифена възглавничка със златни ресни, и чакаше комисарите. При вида на вожда сред струпания народ час по час избухваше хвалебствен и радостен шум, защото тълпите, които ценяха най-вече силата, виждаха в негово лице олицетворение на тая сила. Понеже само така народното въображение можеше да си представи своя непобедим герой, покорителя на хетманите, князете и шляхтата и изобщо на „ляхите“, които чак до негово време бяха осияни със славата на непобедими. През тая година на боеве Хмелницки беше позастарял, но не се беше прегърбил — грамадните му плещи винаги издаваха сила, способна да помита държави и да създава нови; едрото му лице, червено от злоупотреба с пиене, изразяваше непреклонна воля, невъздържана гордост и дръзка увереност, подхранвани от победите. Заплаха и гняв дремеха в бръчките на това лице и лесно можеше да се познае, че когато се пробудят, народът се навежда под техния страхотен полъх както гората пред буря. От очите с червени кръгове вече искреше нетърпение, че комисарите не идват достатъчно бързо с даровете, а от ноздрите му излизаха на студа две кълба пара като двата стълба дим от ноздрите на Луцифер — и в тая мъгла от собствените си дробове той седеше цял пурпурен, мрачен, горд до посланиците, сред полковниците и с море от народ наоколо.

Но ето че най-сетне шествието на комисарите се показа. Начело вървяха барабанчици и тръбачи с издути бузи, които изтръгваха от месинга протяжни звуци, сякаш погребваха славата и достойнството на Жечпосполита. Подир тая музика ловчи Кшетовски носеше хетмански жезъл върху кадифена възглавничка, Кулчински, киевският ковчежник — червено знаме с орел и надпис, а отзад Кишел вървеше сам, висок, слаб, с бяла брада, която се спущаше на гърдите му, със страдалчески израз на аристократичното си лице и с бездънна болка в душата. На няколко крачки зад воеводата кретаха останалите комисари, а шествието завършваше с драгуните на Бришовски, командвани от Скшетуски.

Кишел вървеше бавно, защото тъкмо в тоя миг съзря ясно, че иззад разкъсаната дрипа на преговорите, иззад привидността, че се дава кралска милост и прошка, наднича друга, гола, отвратителна истина, която ще видят дори слепите и ще я чуят глухите, понеже тя крещи: „Ти, Кишел, не отиваш да даряваш милост, а отиваш да молиш милост, отиваш да я купиш срещу тоя жезъл и знаме и ти, сенатор и воевода, отиваш на крака при тоя селски вожд от името на цялата Жечпосполита…“ И душата на пана от Брусилов се разкъсваше и той се чувстваше нищожен като червей и по-нисък от прахта, а в ушите му фучаха думите на Йереми: „По-добре да не сме живи, ако ще робуваме на селяни и поганци.“ Какво беше Кишел пред тоя княз от Лубни, когото бунтът си представяше само като Юпитер със смръщени вежди сред миризма на сяра, сред пламъците на войната и барутния дим — какво беше той?! Под товара на тия мисли сърцето на воеводата се сломи, усмивката отлетя завинаги от лицето му, радостта навеки от сърцето му и той чувстваше, че сто пъти би предпочел да умре, отколкото да направи още една крачка, но вървеше, защото напред го тласкаше цялото му минало, всичките му усилия, цялата неумолима логика на по-раншните му дела…

Хмелницки го чакаше, подпрял ръце на хълбоците, с издути устни и смръщени вежди.

Най-сетне шествието се приближи. Кишел излезе напред, пристъпи няколко крачки и стигна до подиума. Барабанчиците престанаха да бият барабаните, тръбачите да тръбят — и сред тълпите настана пълна тишина, само червеното знаме, носено от пан Кулчински, плющеше от мразовития повей.

Внезапно някакъв кратък, силен и заповеднически глас прекъсна тая тишина и прозвуча с неизразимата сила на отчаянието, което не държи сметка за никого и нищо:

— Драгуни, кръгом марш! След мен!

Това беше гласът на пан Скшетуски.

Всички обърнаха глави към него. Сам Хмелницки се поповдигна от мястото си, за да види какво става; кръвта се дръпна от лицата на комисарите. Скшетуски стоеше на коня си изпънат, бледен, с пламнали очи и гола сабя в ръка и полуобърнат към драгуните, повтори още веднъж гръмливата команда:

— След мен!…

Сред тишината конските копита затропаха по изметената улица. Обучените драгуни обърнаха конете на място, поручикът застана начело, даде знак със сабята си и целият отряд бавно пое обратно към квартирите на комисарите.

Удивление и несигурност се изписа по лицата, без да се изключи и Хмелницки, понеже в гласа и жестовете на поручика имаше нещо необикновено; никой обаче не знаеше със сигурност дали това внезапно оттегляне на ескорта не спадаше към церемониала на тържеството. Само Кишел разбра всичко, разбра, че в тоя момент и преговорите, и животът на комисарите заедно с ескорта бяха увиснали на косъм, затова се изкачи на подиума и преди Хмелницки да е обмислил станалото, започна речта си…

Започна от даряването на кралска милост на Хмелницки и на цялото Запорожие, но веднага речта му беше прекъсната от нов инцидент, който имаше само тая добра страна, че съвсем отклони вниманието от предишния. Дедяла, стар полковник, който стоеше до Хмелницки, започна да размахва топуза си срещу воеводата, да се хвърля и крещи:

— Какво говориш ти там, Кишел? Кралят си е крал, но вие, кралчетата, князете, шляхтата, направихте много пакости. И ти, Кишел, кръв от нашата кръв, се отдели от нас и си тръгнал с ляхите. Омръзнаха ни твоите приказки, ние със сабя ще придобием онова, което ни е нужно.

Воеводата погледна огорчен Хмелницки в очите.

— В такава ли дисциплина държиш, хетмане, твоите полковници?

— Мълчи, Дедяла! — извика хетманът.

— Мълчи, мълчи! Напил се рано-рано! — повториха другите полковници. — Махай се, да не те извлечем за косите!

Дедяла искаше още нещо да каже, но наистина го хванаха за врата и го изхвърлиха извън кръга.

Воеводата продължи да говори с изискани и отбрани думи, като сочеше на Хмелницки какви големи подаръци получава — знак за законна власт, която досега е упражнявал като узурпатор. Кралят, който може да наказва, предпочита да му прости и прави това заради послушанието, което Хмелницки проявил при Замошч — а и защото по-раншните престъпления не били извършени през време на неговото владичество. Правилно е следователно Хмелницки, който в миналото е съгрешил толкова много, да се покаже сега благороден за милостта и благосклонността, да спре кръвопролитията, да успокои селяните и да пристъпи към преговори с комисарите.

Хмелницки прие мълчаливо хетманския жезъл и знамето, което веднага заповяда да развеят над него. При тая гледка тълпата нададе такъв радостен вой, че известно време нищо не се чуваше.

Задоволство се изписа и по лицето на хетмана, който почака малко и каза:

— Покорно благодаря за тая велика милост, която негово величество кралят проявява към мене чрез вас, като ми дава власт над войската и ми прощава миналите прегрешения. Винаги съм казвал, че кралят е с мене — против вас, коварните князе и кралчета, а най-доброто доказателство за това е, че ми дава опрощение, задето ви рязах главите — така и по-нататък ще ги режа, ако не слушате мене и краля за всичко.

Последните думи Хмелницки изрече с повишен глас, като ругаеше и мръщеше вежди, сякаш у него започваше да се надига гняв, а комисарите изтръпнаха при тоя толкова неочакван отговор. Тогава Кишел каза:

— Ваша милост хетмане, кралят ти заповядва да спреш кръвопролитията и да започнеш преговори с нас.

— Не аз проливам кръв, а литовската войска — отвърна остро хетманът. — Получих съобщение, че Радживил е обезлюдил моя Мозир и Туров. Ако това се окаже вярно, аз имам достатъчно ваши знатни пленници и веднага ще заповядам да им отрежат главите. Сега към преговори няма да пристъпя. В тоя момент трудно може да се преговаря, понеже не е тук цялата войска — при мене са само шепа полковници, а останалите са по зимните лагери. Без тях не мога да започна. Пък и защо приказваме още на студа? Каквото имахте да ми дадете, дадохте ми го и всички видяха, че аз съм вече хетман от името на краля, а сега ви каня да пийнем и хапнем, защото съм гладен.

Като каза това, Хмелницки тръгна към двореца си, а след него комисарите и полковниците. В голямото средно помещение беше наредена трапеза и тя се огъваше под оплячкосаните сребърни прибори, между които воеводата Кишел може би щеше да намери и свои собствени, заграбени миналото лято в Гушча. На трапезата бяха натрупани планини от свинско месо, говеждо и овнешко с ориз, а цялото помещение миришеше на водка от просо, налята в сребърни кани. Хмелницки седна, като настани от дясната си страна Кишел, а от лявата кастелана Бжозовски, посочи с ръка водката и рече:

— Във Варшава разправят, че съм пиел ляшка кръв, но аз предпочитам водката, а онова оставям на псетата.

Полковниците избухнаха в смях, от който стените на стаята се разтресоха.

Ето такъв „ордьовър“ поднесе хетманът на комисарите преди обеда, а комисарите преглътнаха, без да кажат дума, „за да не дразнят звяра“, както пише лвовският домоуправител.

Само ситна пот ороси бледото чело на Кишел.

Но започна гощавката. Полковниците вземаха с ръце късове месо от големите чинии. На Кишел и Бжозовски сам хетманът слагаше в чиниите и началото на обеда мина в мълчание, защото всеки утоляваше глада си. В тишината се чуваше само хрупане и хрускането на кости между зъбите на гладните и бълбукането в гърлата на жадните; сегиз-тогиз някой подхвърляше по някоя дума, която оставаше без отглас. Едва след като се позасити и изпи няколко чаши просена водка, Хмелницки пръв се обърна внезапно към воеводата и попита:

— Кой у вас командваше конвоя?

Лицето на Кишел трепна неспокойно.

— Скшетуски, благороден кавалер! — каза той.

— Познавам го аз — каза Хмелницки. — А защо той не пожела да присъства при поднасянето на даровете?

— Защото той не е тук да ни асистира, а да ни пази, такава заповед е получил.

— Кой му е дал тая заповед?

— Аз — отвърна воеводата. — Не мислех, че ще бъде прилично драгуни да стърчат над главите ни при връчването на даровете.

— А пък аз си помислих друго, като знам колко корав врат има тоя войник.

Тук в разговора се намеси Яшевски.

— Ние вече не се страхуваме от драгуните — рече той. — В миналото ляхите с тях бяха по-силни от нас, но при Пилавци разбрахме, че това не са някогашните ляхи, които биеха турците, татарите и немците…

— Не са Замойски, Жулкевски, Ходкевичови, Хмелецки и Конецполски — прекъсна го Хмелницки, — а страхливовски и зайковски, хлапаци, облечени в желязо. Примряха от страх, щом ни видяха, и си плюха на петите, при все че отначало — в сряда, татарите не бяха повече от три хиляди…

Комисарите мълчаха, само храната и питиетата им се струваха все по-горчиви.

— Покорно моля, яжте и пийте — каза Хмелницки, — иначе ще си помисля, че нашата проста казашка храна не иска да мине през панските ви гърла.

— Ако гърлата им са много тесни, можем да ги поразширим — провикна се Дедяла.

Полковниците, вече подпийнали, избухнаха в смях, но Хмелницки погледна намръщен и всичко отново утихна.

Кишел, болнав от няколко дни, беше блед като платно, а Бжозовски — толкова червен, та изглеждаше, че кръв ще рукне от лицето му.

Най-сетне той не издържа и избухна:

— На обяд ли сме дошли тук, или за да бъдем унижавани? На това Хмелницки отговори:

— Вие дойдохте да преговаряте, а в това време литовската войска коли и пали. Мозир и Туров опустошили и ако това се окаже вярно, ще заповядам четиристотин пленници да бъдат посечени пред вашите очи.

Бжозовски обузда кипящия си гняв. Вярно! Животът на пленниците зависеше от настроението на хетмана, от едно негово мигване, затова трябваше да се понася всичко и дори да се смекчават неговите избухвания, за да бъде доведен „ad mitiorem et saniorem mentem“[1].

В тоя дух свещеник Лентовски, по природа мек и боязлив, се обади с тих глас:

— Може Бог да се смили и тия новини от Литва за Туров и Мозир да се окажат неверни.

Но едва свърши, и Федор Весняк, черкаски полковник, се наведе и замахна с топуза си да цапне свещеника по главата; за щастие не го улучи, защото между тях седяха четирима души. Но се развика:

— Мълчи, попе! Не си ти, който ще ме обвиняваш в лъжа! Я излез навън да те науча да уважаваш запорожките полковници!

Другите все пак скочиха да го спрат, но като не успяха, го изхвърлиха вън от стаята.

— Кога желаеш, ваша милост хетмане, да се събере комисията? — попита Кишел в желанието си да даде друга насока на разговора.

За нещастие и Хмелницки не беше вече трезвен, та отговори бързо и ядно:

— Утре ще се съвещаваме, че сега съм пиян! Какво ми приказвате тук за комисия и не ми давате да се наям и напия! Омръзна ми вече това! Сега трябва да има война! — Тук той така удари с пестник по масата, та чиниите и каните чак подскочиха. — През тия четири седмици всички ви ще преметна с краката нагоре и ще ви стъпча, а накрая на турския султан ще ви продам. Кралят ще бъде крал, за да коли шляхтата, дуковете и князете. Провини ли се княз — да му се отреже главата, провини ли се казак — да му се отреже главата! Заплашвате ме с шведите, но и те няма да ми се опрат. Близо до мене при Савран е Тухай бей, мой брат, моя душа, единствен сокол на света, готов веднага да направи всичко, което поискам.

Тук Хмелницки с присъщата за пияните бързина премина от гняв към разчувстваност и гласът му чак затрепера от сподавени сълзи при сладкия спомен за Тухай бей.

— Вие искате аз да вдигна сабя срещу турците и татарите, ала няма да го бъде! Срещу вас ще тръгна аз с моите добри другари. Аз разпратих вече полковете, та молойците да охранят конете и да бъдат готови за път без коли, без оръдия — ще намеря аз у ляхите всичко това. Който от казаците вземе кола, ще заповядам да му отрежат главата, и аз самият няма да взема каляска, а само дисаги и торби — и така ще стигна чак до Висла и ще кажа: „Стойте и мълчете, ляхи!“ А ако крещите от отвъдния бряг на Висла, ще ви намеря и там. Край на вашето владичество, на вашите драгуни, гадове проклети, които живеете в неправда!

Тук той скочи от мястото си и взе да се хвърля от пейката, да си скубе косата, тупаше с крака по пода и крещеше, че трябва да има война, че вече е получил опрощение на греховете и благословия за тях, че не му трябват никакви комисии и комисари, защото няма да се съгласи дори на примирие.

Най-сетне, като видя ужаса на комисарите и си даде сметка, че ако си заминат веднага, войната ще почне през зимата, следователно във време, когато казаците се бият зле в открито поле, понеже не могат да се окопаят, той се поопомни и отново седна на пейката. Сведе глава върху гърдите, опря ръце на коленете и дишаше хрипливо. Накрая отново грабна чашата с водка.

— За здравето на негово величество краля! — викна той.

— За слава и здраве! — повториха полковниците.

— Е, ти, Кишел, не гледай какво говоря сега — каза хетманът — и не го вземай навътре, защото съм пиян. Мене врачките ми казваха, че ще има война, но ще почакам до зелено, а после нека се събере комисията и тогава ще пусна пленниците. На мене ми казаха, че ти си болен, та и за твое здраве.

— Благодаря ти, хетмане запорожки — каза Кишел.

— Ти си мой гост, не съм забравил това.

След тия думи Хмелницки отново изпадна в минутна разчувстваност и опрял ръце върху раменете на воеводата, доближи огромното си червендалесто лице до неговите бледи, изпити бузи.

Последваха го другите полковници, които се приближаваха фамилиарно до комисарите, стискаха им ръцете, потупваха ги по раменете и повтаряха подир хетмана: „До пролетта!“ Комисарите преживяваха адски мъки. Дъхът на тия селяни, пропит с миризма на водка, обливаше лицата на тая шляхта от висок произход, за която ръкостисканията на потните ръце бяха еднакво непоносими с обидите. Не липсваха и заплахи сред проявите на грубиянска сърдечност. Едни викаха на воеводата: „Ние искаме да колим ляхите, а ти си наш човек!“ Други казваха: „Вие какво, панове, по-рано ни биехте, а сега молите за милост! Смърт за вас, белоръките!“ Атаман Вовк, някога воденичар в Нестервар, викаше: „Аз заклах княз Четвертински, моя господар!“ „Дайте ни Ярема — викаше Яшевски, като се олюляваше — и ще ви подарим живота!“

В стаята стана непоносимо задушно и горещо; трапезата, покрита с остатъци от месо, трохи, с петна от водка и медовина, изглеждаше отвратително. Накрая влязоха врачки, тоест магьосници, с които хетманът обикновено си допиваше до късна нощ и слушаше предсказанията им: странни фигури, стари, прегърбени, жълти или в разцвета на младостта си, които врачуваха на восък, на пшеничени зърна, огън, водна пяна, с дъното на шише или човешка мазнина. Веднага между полковниците и по-младите врачки започнаха закачки и смехове. Кишел беше на път да припадне.

— Благодарим ти, хетмане, за пиршеството и довиждане — каза той с отпаднал глас.

— Кишел, утре аз ще дойда на обед при теб — отговори Хмелницки, — а сега си вървете. Донец с молойци ще ви отведе до квартирите, да не би тълпата да ви стори нещо.

Комисарите се поклониха и излязоха. Донец и молойците наистина чакаха пред двореца.

— Боже! Боже! Боже! — шепнеше тихо Кишел, сложил ръце върху лицето си.

Свитата тръгна мълчаливо към квартирите на комисарите.

Но се оказа, че те не са близо една до друга. Хмелницки нарочно им бе определил квартири в различни части на града, за да не могат лесно да се събират и съвещават.

Воеводата Кишел, уморен и изтощен, едва се държеше на краката, веднага си легна и чак до другия ден не пожела да види никого; едва преди пладне заповяда да извикат Скшетуски.

— Какво направи ти, ваша милост! — каза му той. — Какво направи, ваша милост! Ти можеше да изложиш на гибел и своя, и нашия живот.

— Ясновелможни воеводо, mea culpa![2] — отговори рицарят. — Но аз се възмутих и предпочитах сто пъти да загина, отколкото да гледам такива неща.

— Хмелницки разбра това. Едва успях да успокоя efferatam bestiam[3] и да обясня постъпката ти. Но днес той ще бъде тук, у мене, и навярно ще те попита. Тогава ти му кажи, че си имал заповед от мене да отведеш войниците.

— От днес Бришовски поема командването, защото оздравя.

— Толкова по-добре. Ти, ваша милост, имаш прекалено корав гръбнак за днешните времена. Мъчно бих могъл да те укоря за друго освен за непредпазливостта ти, но вижда се, че си млад и не умееш да понасяш болката в гърдите.

— С болките съм свикнал, ясновелможни воеводо, но позора не мога да понасям.

Кишел изсъска тихо, също както изсъсква болен, когато някой го бодне там, където го боли, след това се усмихна с тъжно примирение и рече:

— Такива думи, които по-рано преглъщах с горчиви сълзи, сега станаха нещо обикновено за мене, а и сълзи не ми останаха.

Жал изпълни сърцето на Скшетуски при вида на тоя старец с лице на мъченик, който прекарваше последните дни от живота си в двойно страдание — на душата и на тялото.

— Ясновелможни воеводо! — каза Скшетуски. — Бог ми е свидетел, че мислех само за тия страшни времена, когато сенатори и коронни сановници са принудени да бият чело пред тълпите, за чиито престъпления колът трябва да бъде единствената разплата.

— Да те благослови Бог, защото си млад, честен и зная, че не си имал лошо намерение. Но това, което ти говориш, го казва твоят княз, след него войската, шляхтата, сеймовете, половината Жечпосполита — и цялото това бреме от презрение и омраза пада върху мене.

— Всеки служи на отечеството, както разбира. Нека Бог съди подбудите, а що се отнася до княз Йереми, и той служи на отечеството и с живота, и с имота си.

— И хвала го обгражда, и в нея той се движи като сред сияние — отговори воеводата. — А какво срещам аз? О, добре казваш: нека Бог съди подбудите и да даде поне спокоен гроб на ония, които през живота си страдат извън мярката…

Скшетуски мълчеше, а Кишел вдигна очи нагоре в няма молитва и след малко заговори така:

— Аз съм по плът и кръв русин. Гробовете на князете Святолдичови[4] лежат в тая земя, затова аз я обичам, нея и тоя Божи народ, който живее върху нейната гръд. Виждах неправди от двете страни, виждах разюздаността на дивото Запорожие, но и непоносимата надменност на тия, които искаха да газят тоя храбър народ — тогава какво можех да направя аз, русинът, а едновременно верен син и сенатор на Жечпосполита? И ето, присъединих се към ония, които казваха: „Pax vobiscum!“[5]. Защото така ми повеляваше кръвта, сърцето, защото между тях беше покойният крал, нашият баща, и канцлерът, и примасът, и много други; защото видях, че раздорът е гибел за двете страни. Исках през целия си живот до последния си дъх да работя за съгласието — а когато вече се проля кръв, мислех си: ще бъда ангелът на помирението. И тръгнах, и работих, и още работя, макар и в болка, в мъка и в позор, и в съмнение, което е по-страшно от всичко. Защото сега, Бога ми, аз не зная дали вашият княз е дошъл твърде рано с меча си, или аз твърде късно с маслиновото клонче, но виждам, че моята работа не върви, че вече нямам сили, че напразно блъскам бялата си глава в стената и че на път за гроба виждам само мрак пред себе си — и гибел, о, велики Боже, гибел за всички!

— Бог ще изпрати спасение.

— О, дано изпрати такъв лъч преди моята смърт, за да не умра отчаян!… Тогава ще му благодаря за всичките болки, за кръста, който нося през живота си, задето тълпите искат с викове моята глава, а по сеймовете ме наричат предател, за отнетите ми имоти, за позора, в който живея, за цялата тая горчива награда, която получавам от двете страни!

След тия думи воеводата протегна към небето изсъхналите си ръце и две едри сълзи, може би наистина последните през живота му, се търколиха от очите му.

Скшетуски не можа да издържи повече, хвърли се на колене пред воеводата, хвана ръката му и каза с пресеклив от силно вълнение глас:

— Аз съм войник и вървя по друг път, но отдавам чест на заслугата и болката.

Шляхтичът и рицар от войските на Вишньовецки изрече тия думи и притисна до устните си ръката на човека, когото преди няколко месеца заедно с другите беше наричал предател.

А Кишел сложи двете си ръце върху главата му.

— Сине мой — рече той тихо, — дано те Бог зарадва, води и благославя, както аз те благославям.

Омагьосаният кръг на преговорите започна още същия ден. Хмелницки пристигна у воеводата доста късно за обед и в най-лошо настроение. Веднага заяви, че това, което беше говорил вчера за примирие, за комисията на Петдесетница и за освобождаването на пленниците за тая комисия, го е говорил като пиян, а сега вижда, че са искали да го измамят. Кишел отново гледаше да го укроти, успокояваше го, даваше му право, но според лвовския домоуправител това беше „surdo tyranno fabula dicta“[6]. Хетманът се държеше толкова грубиянски, че на комисарите им домиля за вчерашния Хмелницки. Той удари с жезъла си пан Позовски само задето не му се беше представил навреме, въпреки че пан Позовски, тежко болен, и без това беше с единия крак в гроба.

Не помагаха човечните обноски и гощавката, нито раздумките от страна на воеводата. Едва когато си пийна водка и от отличната гушчанска медовина, настроението му се подобри, но все пак не даваше и дума да се каже за обществените работи, а повтаряше: „Щом ще пием, да пием — вдругиден ще приказваме и ще се съдим! Ако ли не, аз си отивам!“ В три часа през нощта настоя да влезе в спалнята на воеводата, на което Кишел се противопоставяше под различни предлози, защото там беше затворил нарочно Скшетуски от опасения да не би при среща между тоя упорит войник и Хмелницки да се случи нещо, което да бъде пагубно за поручика. Хмелницки обаче се наложи и отиде, а след него влезе и Кишел. Но колко голямо беше удивлението на воеводата, когато хетманът, щом видя рицаря, му кимна с глава и викна:

— Скшетуски, а ти защо не пиеш с нас?

И приятелски му протегна ръка.

— Защото съм болен — отговори поручикът и се поклони.

— Ти и вчера си отиде. Никак не ми беше сладка гощавката без тебе.

— Такава заповед имаше — намеси се Кишел.

— Ти, воеводо, не ми разправяй. Аз го познавам и зная, че той не е искал да гледа, когато вие ме чествахте. О, познавам му аз душичката! Но това, което на друг не би се разминало, нему ще се размине, защото го обичам, той е мой сърдечен другар.

От изумление Кишел широко отвори очи, а хетманът се обърна внезапно към Скшетуски:

— А ти знаеш ли защо те обичам?

Скшетуски поклати глава.

— Може би си мислиш, че защото ми преряза въжето при Омелик, когато аз бях нищо и никакъв човек и ме гонеха като звяр? Не. Тогава аз ти дадох пръстен с прах от гроба Господен. Но ти, рогати дяволе, не ми показа тоя пръстен, когато беше в ръцете ми — е, аз и без това те пуснах, — и сме квит. Не затова те обичам сега. Ти ми направи друга услуга, затова си мой сърдечен другар и ти дължа благодарност.

Скшетуски на свой ред погледна учудено Хмелницки.

— Виждаш ли как се чудят — каза Хмелницки сякаш на някой четвърти. — Тогава аз ще ти припомня какво ми разказваха в Чигирин, когато отидох там с Тухай бей от Базавлък. Навсякъде питах там за моя неприятел Чаплински, когото не можах да намеря — но ми казаха какво си направил ти с него след нашата първа среща: че си го хванал за главата и за шалварите, блъснал си го във вратата и си го окървавил като куче. Така ли беше?

— Наистина направих това — каза Скшетуски.

— И славно си го направил, добре си постъпил! О, аз ще го пипна него — иначе дума да не става за преговори и комисия, — ще го пипна и ще си поиграя с него, както аз си знам. Но и ти си му дал да се разбере.

След тия думи хетманът се обърна към Кишел и отново почна да разказва:

— За главата го хванал и за дънцето, вдигнал го като перо, блъснал го във вратата и го изхвърлил на улицата.

Тук така започна да се смее, че смехът му огласи цялата стая и стигна до помещението, където ставаше пирът.

— Ваша милост воеводо, кажи да дадат медовина, трябва да пия за здравето на тоя рицар, моя другар.

Кишел открехна вратата и викна на слугата, който веднага поднесе три чаши гушчанска медовина.

Хмелницки се чукна с воеводата и със Скшетуски и гаврътна питието, та чак задимя от косата му, лицето му се засмя, сърцето му се изпълни с драгост, той се обърна към поручика и викна:

— Искай от мене каквото щеш!

Руменина покри бледото лице на Скшетуски; настана миг мълчание.

— Не бой се — рече Хмелницки. — Думата не е дим, моли за каквото искаш, стига да не молиш за такива неща, които са работа на Кишел.

Хмелницки дори пиян си беше Хмелницки.

— Щом ми е позволено, ваша милост хетмане, да се възползвам от доброто чувство, което имаш към мене, тогава искам от тебе справедливост. Един от твоите полковници ми направи зло…

— Да му се отреже главата! — избухна Хмелницки.

— Не е там работата, заповядай му само да излезе на двубой с мене.

— Да му се отреже главата! — повтори хетманът. — Кой е той?

— Богун.

Хмелницки замига с очи, после се плесна по челото.

— Богун ли? — каза той. — Богун е убит. На мене ми писа кралят, че бил съсечен при двубой.

Скшетуски се смая. Заглоба е казвал истината!

— А какво ти направи Богун? — попита Хмелницки.

Още по-силни петна избиха по лицето на поручика, той се страхуваше да говори за княгинята пред полупияния хетман, да не би да чуе някаква непростима хула.

Кишел го отмени.

— Работата е сериозна — рече той, — за нея ни разказа кастелан Бжозовски. Богун, ваша милост, е отвлякъл годеницата на тоя кавалер и я е скрил неизвестно къде.

— Търси я тогава — рече Хмелницки.

— Търсих я край Днестър, защото я бил скрил там, но не я намерих. Чувах обаче, че щял да я заведе в Киев, където и сам искал да отиде, за да се венчае. Дай ми, ваша милост хетмане, право да отида в Киев и да я търся там. За нищо повече не моля.

— Ти си мой другар, ти си набил Чаплински… Аз ще ти дам не само право да пътуваш и да я търсиш навсякъде, където пожелаеш, но и заповед ще дам: у когото тя се намира, да я даде в твоите ръце, и пернач ще ти дам за свободно пътуване, и писмо до митрополита да я търсят при калугерките в манастирите. Моята дума не е дим!

Хмелницки каза това, отвори вратата и извика Виховски да дойде и да пише заповед и писмо. При все че беше вече четири часът през нощта, Чарнота трябваше да отиде за печата. Дедяла донесе пернач, а Донец получи заповед с двеста конници да отведе Скшетуски в Киев и по-нататък — чак до първите полски постове.

На другия ден Скшетуски напусна Переяслав.

Бележки

[1] До по-голямо добродушие и разум (лат.). — Б.пр.

[2] Вината е моя (лат.). — Б.пр.

[3] Подивелия звяр (лат.). — Б.пр.

[4] Прадедите на Кишел. — Б.пр.

[5] Мир вам (лат.). — Б.пр.

[6] Да разказваш приказки на глух тиранин (лат.). — Б.пр.