Хенрик Сенкевич
С огън и меч (9)

Девета глава

На заранта се събуди свеж, здрав и с по-весели мисли. Времето беше чудесно. Широко разлетите води се набраздиха от лекия и топъл повей.

Бреговете тънеха в мъгли и се сливаха с водната площ в една необхватна равнина. Женджан се събуди, разтърка очи и чак се уплаши. Той погледна със смаян взор наоколо и като не видя никъде бряг, рече:

— О, за Бога, господарю, да не сме вече в морето…

— Не е море, реката е толкова голяма — отговори Скшетуски. — Когато се вдигне мъглата, ще видиш и бреговете.

— Мисля, че скоро и в Турция ще трябва да ходим.

— Щом ни кажат, ще отидем. Нали виждаш, че не само ние плаваме тук.

И наистина погледът им обхващаше двайсетина байдаци, платноходки и тесни черни казашки лодки, обшити с тръстика и наричани обикновено чайки. Едни от тия плавателни съдове се носеха по течението на реката, други плаваха с усилие нагоре срещу течението, подпомагани от весла и платна. Те караха риба, восък, сол и сушени вишни за крайбрежните градове или се връщаха от населени области, натоварени с хранителни припаси за Кудак и със стока, която много се търсеше на Крамни пазар в Сечта. От устието на Псьол бреговете на Днепър вече бяха съвсем пустинни и само тук-таме се белееха казашки къщи за зимуване, но реката беше пътят, свързващ Сечта с останалия свят, затова и движението по нея беше доста голямо, особено когато придошлите води улесняваха плаването и съдовете, които отиваха надолу по реката, можеха да преминат дори праговете, освен Ненаситец.

Поручикът наблюдаваше с любопитство живота по реката, а в това време лодките му се носеха бързо към Кудак. Мъглата се вдигна, бреговете се очертаха ясно. Над главите на пътниците прехвръкваха милиони водни птици, пеликани, диви гъски, жерави, патици и чайки, свирди и рибарки; в крайбрежните тръстики се чуваше такъв шум, такъв кипеж във водата и плясък на криле, че човек би казал, че там има някакви сборища или птичи войни.

Отвъд Кременчуг бреговете станаха по-ниски и открити.

— Гледай, ваша милост! — викна внезапно Женджан. — Уж слънце пече, а по полето има сняг.

Скшетуски погледна: наистина, докъдето око стига, бял покров блестеше под слънчевите лъчи от двете страни на реката.

— Ей, старши, какво се белее там? — попита той лоцмана.

— Вишни, пане! — отговори лоцманът.

Това наистина бяха вишневи гори от нискорасли дръвчета, с които отвъд устието на Псьол двата бряга бяха широко обрасли. Техният сладък и едър плод даваше есен храна на птиците, животните и хората, попаднали в пустинята, а същевременно беше предмет на търговия, който откарваха с платноходки чак до Киев и по-нататък. Сега горите бяха обсипани с цвят. Когато се приближиха до брега, за да могат гребците да починат, поручикът и Женджан слязоха от байдака да видят отблизо тия горички. Облъхна ги толкова упоителна миризма, че едва можеха да дишат. Множество птици лежаха на земята. На места дръвчетата образуваха непроходим гъсталак. Между вишните растяха също така изобилно диви, дребни бадемови дръвчета, покрити с розов цвят, които издаваха още по-силна миризма. Милиони бръмбари, пчели и пъстри пеперуди се носеха над това шарено море от цветове, чийто край не можеше да се види.

— Това е чудо, пане, чудо! — викаше Женджан. — Защо тук не живеят хора? Виждам също, че и дивеч има доста.

И наистина между вишневите дръвчета пробягваха сиви и бели зайци и безбройни ята от едри синекраки пъдпъдъци. Женджан уби няколко с пушка, но за свое голямо разочарование после узна от „старшията“, че месото им е отровно.

По меката пръст се виждаха следи от елени и диви кози, а от далечината долитаха отгласи, подобни на грухтене на диви свине.

След като се нагледаха и си починаха, отново тръгнаха на път. Бреговете ту се извисяваха, ту ставаха плоски и откриваха гледки към прекрасни дъбрави, гори, оброчища, могили и безкрайни степи. Околността изглеждаше толкова богата, та Скшетуски неволно си повтаряше въпроса на Женджан: защо не живеят тук хора? Но за да стане това, беше необходимо някой втори Йереми Вишньовецки да завладее тая пустиня, да я уреди и да я защитава от нападенията на татари и низовци. На места реката образуваше ръкави, завои, заливаше долове, блъскаше крайбрежните скали с разпенените си вълни и пълнеше с вода тъмните скални пещери. В такива именно пещери и завои се намираха казашките убежища и скривалища. В устията на реките, скрити сред гора от шавар, тръстика и папур, гъмжеше от птици, с една дума: див свят, изпълнен с пропасти, на места затънтен, пуст и тайнствен, се разкри пред очите на нашите пътешественици.

Плаването стана неприятно, защото поради топлия ден се появиха рояци хапливи комари и разни други непознати в сухата степ насекоми, някои от които бяха дебели колкото човешки пръст и когато ухапеха, потичаше струйка кръв.

Вечерта стигнаха до остров Романовка, чиито огньове се виждаха още отдалече, и спряха там да нощуват. Рибарите, които дотърчаха да видят свитата на поручика, бяха намазали целите си ризи, лица и ръце с катран, за да се пазят от ухапвания. Това бяха хора диви, с груби обичаи; пролетно време се стичаха масово тук на риболов, уловената риба пушеха, а после я разнасяха в Чигирин, Черкаси, Переяслав и Киев.

Професията им беше трудна, но доходна поради изобилието на риба, която лете ставаше дори бедствие за тия места, понеже поради липсата на вода измираше по ръкавите и в така наречените „тихи кътища“ и разваляше въздуха.

От рибарите поручикът узна, че всички низовци, които също се занимавали тук с риболов, от няколко дни напуснали острова и потеглили за Низ, повикани от атамана кошевой. Също така всяка нощ от острова се виждали в степта огньовете на бегълци, тръгнали за Сечта. Рибарите знаеха, че се готви поход срещу „ляхите“, и съвсем не криеха това от поручика. И пан Скшетуски видя, че неговото пътуване може би наистина е закъсняло; може би, докато стигне до Сечта, полковете на молойците ще тръгнат вече на север, но му бе заповядано да върви и той като истински войник не разсъждаваше и реши да стигне чак до самия център на запорожкия стан.

Рано на другия ден продължиха пътуването си. Минаха чудния Таренски рог, Сухата могила и Конски острог, прочут със своите блата и множество влечуги, които го правеха невъзможен за живеене. Всичко тук — и дивата местност, и ускореното течение на водата, вече показваше, че праговете са наблизо. Докато най-сетне кулата на Кудак се очерта на хоризонта и първата част от пътуването свърши.

Но поручикът не можа да влезе още същата вечер в замъка, защото пан Гроджицки беше въвел такъв ред, че след като се дадеше сигнал преди залез-слънце, не пущаха вече никого нито да влезе, нито да излезе от замъка. Дори сам кралят да пристигнеше, и той щеше да бъде принуден да спи в Слободка, която се простираше под насипите на крепостта.

Така направи и поручикът. Това нощуване не беше много удобно, защото къщите в Слободка, около шейсет на брой, направени от глина, бяха толкова малки, че в някои трябваше да се влиза пълзешком. Но пък други не си струваше да се строят, защото при всяко татарско нападение крепостта ги обръщаше на пух и прах, за да не служат като прикритие за нападателите и да им дават безопасен достъп до насипите. В Слободка живееха пришълци от Полша, Рус, Крим и Влашко. Почти всеки от тях беше от друга вяра, но там никой не питаше за това. Поради опасността от ордите не обработваха земя. Хранеха се с риба и със зърнени храни, доставяни от Украйна, пиеха водка от просо. И упражняваха разни занаяти, заради които бяха ценени в замъка.

Поручикът почти не можа да мигне поради непоносимата миризма на конски кожи, от които в Слободка правеха ремъци. На разсъмване, щом забиха камбаните и засвириха с тръби „за ставане“, той съобщи в замъка, че е пристигнал посланик на княза и моли да бъде приет. Гроджицки, у когото беше пресен споменът за посещението на княза, лично излезе да го посрещне. Той беше човек на около петдесет години, едноок като циклоп и мрачен, защото беше подивял от седенето в пустинята на края на света, без да вижда хора. А понеже имаше неограничена власт, беше станал сериозен и суров. При това лицето му беше обезобразено от сипаница и нашарено от саблени удари и татарски куршуми, белезите от които приличаха на бели петна по тъмната кожа. Но иначе беше истински войник, бдителен като жерав, с очи, втренчени в татарите и казаците. Той пиеше само вода, не спеше повече от седем часа на денонощие, често пъти ставаше нощем, за да провери дали стражите пазят добре насипите, и за най-малката небрежност наказваше войниците със смърт. Снизходителен, макар и страшен за казаците, той бе спечелил уважението им. Когато зиме в Сечта зацареше глад, ги подпомагаше със зърно. Той беше русин от типа на ония, които навремето ходеха в степта заедно с Пшецлав Лянцкоронски^[1] и Самуел Зборовски.

— Значи, ваша милост, отиваш в Сечта? — запита той Скшетуски, като преди това го въведе в замъка и го нагости богато.

— В Сечта. Какви новини имаш от там, ваша милост коменданте?

— Война! Кошевоят атаман събира казаците от всички лъки, рекички и острови. Прииждат и бегълци от Украйна, които възпирам, както мога. Там има вече около трийсет хиляди войска, ако не и повече. Когато тръгнат към Украйна, когато към тях се присъединят казаците от крепостите и простолюдието, ще станат сто хиляди.

— А Хмелницки?

— Всеки ден го очакват да се върне от Крим с татари. Може би вече се е върнал. Право да ти кажа, ваша милост, няма за какво да ходиш в Сечта, защото скоро ще ги дочакаш тук — сигурно е, че нито ще отминат Кудак, нито ще го оставят в тила си.

— А ще успееш ли да се защитиш, ваша милост?

Гроджицки изгледа тъжно наместника и отвърна с твърд и спокоен глас:

— Няма да успея…

— Как така?

— Нямам барут. Изпратих най-малко двайсет лодки с молба за барут, но не получих. Не зная пратениците ли са хванати, или сами нямат — зная само, че досега не съм получил. Имам за две седмици — за не повече. Ако имах достатъчно, щях по-скоро да вдигна Кудак и себе си във въздуха, отколкото да пусна тук казашки крак. Заповядано ми е да стоя тук — стоя, заповядано ми е да пазя — пазя, заповядано ми е да се зъбя — зъбя се, а когато ми дойде ред да загина — веднъж ме е майка раждала — и това ще съумея.

— А сам не можеш ли да правиш барут, ваша милост?

— От два месеца вече запорожците не позволяват да ми се докарва селитрата, която иде от Черно море. Все едно. Ще загина.

— Трябва да се учим от вас, старите войници. Ами ако сам, ваша милост, тръгнеш за барут?

— Ваша милост, аз няма да оставя и не мога да оставя Кудак. Тук ми мина животът, нека тук ме завари смъртта. И ти, ваша милост, не мисли, че отиваш на банкет и великолепен прием, както посрещат другаде посланиците, или че там ще те пази посланическият ти сан. Ами те собствените си атамани избиват и откак съм тук, не помня някой да е умрял от естествена смърт. Ще загинеш и ти.

Скшетуски мълчеше.

— Виждам, че се умърлуши, ваша милост. По-добре не отивай.

— Ваша милост коменданте — отговори поручикът сърдито, — измисли нещо по-страшно, за да ме уплашиш, защото аз вече съм слушал десетки пъти това, което ми разправяш, а като ме съветваш да не отивам, виждам, че на мое място ти не би отишъл — затова помисли дали не ти липсва не само барут, но и смелост да защитаваш Кудак.

Вместо да се разсърди, Гроджицки погледна по-ведро към поручика.

— Зубастая щука!^[2] — измърмори той на руски. — Прости ми, ваша милост. От твоя отговор заключвам, че ще съумееш да запазиш dignitatem^[3] на княза и на шляхтишкото съсловие. Затова ще ти дам няколко чайки, иначе с байдаци не ще можеш да минеш праговете.

— За това именно дойдох да моля ваша милост.

— При Ненаситец ще заповядаш да ги теглят по сушата, защото, макар водата да е голяма, там никога не може да се премине. Само някоя малка лодчица се промъква. А стигнеш ли отвъд праговете, там се пази да не те изненадат и помни, че желязото и оловото са по-красноречиви от думите. Там ценят само смелите хора. За утре чайките ще бъдат готови. Ще заповядам само да им сложат второ кормило, защото при праговете едно ще бъде малко.

След тия думи Гроджицки изведе поручика от стаята, за да му покаже замъка и реда в него. Навсякъде цареше образцов ред и дисциплина. Стражи денем и нощем зорко бдяха по валовете, които татарски пленници неспирно укрепваха и поправяха.

— Всяка година с един лакът издигам валовете — каза пан Гроджицки, — затова пораснаха толкова много и ако имах достатъчно барут, и сто хиляди души нищо не биха ми направили. Но без оръжие няма да удържа, когато дойдат по-големи сили.

Крепостта беше наистина непревземаема, защото освен оръдията я защитаваха пропастите и недостъпните скали на Днепър, които се издигаха отвесно от водата; тук дори не беше необходим голям гарнизон. Затова в замъка нямаше повече от шестстотин души, които обаче бяха много добре подбрани и въоръжени с мускети и кремъклийки. Днепър на това място беше толкова тесен, че хвърлената от валовете стрела прелиташе далеко на другия бряг. Оръдията на замъка господстваха над двата бряга и цялата околност. Освен това на половин миля от замъка се издигаше висока кула, от която се виждаше всичко на осем мили наоколо, там се намираха сто войника, при които пан Гроджицки се отбиваше всеки ден. Щом видеха в околността някакви хора, те веднага съобщаваха в замъка и тогава забиваха камбаните и целият гарнизон грабваше оръжие.

— Рядко минава седмица без някаква тревога — разправяше пан Гроджицки, — защото татарите като вълчи глутници, често от по няколко хиляди души, се довличат насам и трябва да ги трепем както можем с оръдията, а често пъти стражата взема за татари стадата диви коне.

— Не ви ли омръзва да седите в тая пустош? — попита пан Скшетуски.

— Дори да ми предложеха място в кралските покои, пак бих предпочел да остана тук. Оттук виждам повече свят, отколкото кралят от прозореца си във Варшава.

И наистина от валовете се виждаше безкрайният простор на степите, които сега изглеждаха като огромно море от зеленина; на север устието на Самара, а на юг — цялото течение на Днепър, скали, пропасти, гори, чак до пяната на втория, Сурския праг.

Надвечер посетиха и кулата, защото Скшетуски виждаше за пръв път тая загубена в степите крепост и се интересуваше от всичко. В това време в Слободка му приготвиха чайки, които бяха снабдени с кормила от двата си края, което ги правеше по-повратливи. Предстоеше му да тръгне на другия ден сутринта. Но през нощта почти не легна да спи, умислен какво да прави пред сигурната гибел, която го заплашваше при тая му мисия до страшната Сеч. Наистина, животът го привличаше, защото беше млад и влюбен, а и щеше да живее при възлюблената си; въпреки това честта и славата обичаше повече, отколкото живота. Но си спомни, че войната е близко, че като го чака в Розлоги, Елена може да бъде обгърната от страхотния пожар, изложена на прищевките не само на Богун, но и на развилнялата се дива тълпа, затова душата му се късаше от тревога и болка за нея. Степите трябва да са вече просъхнали, навярно вече може да се пътува от Розлоги до Лубни, но за жалост, той самият беше казал на Елена и княгинята да чакат завръщането му, защото не бе допускал, че бурята може да избухне толкова бързо, и не знаеше с какво го заплашва пътуването му до Сечта. Затова сега той се разхождаше с бързи крачки из стаята в замъка, скубеше брадата си и кършеше ръце. Какво да предприеме? Как да постъпи? Във въображението си вече виждаше Розлоги в пламъци, обкръжено от развилнялата се сган, по-скоро от дяволи, отколкото от хора. Собствените му стъпки отекваха като мрачно ехо под сводовете на замъка, а на него му се струваше, че това са злите сили, които вече отиват за Елена. По валовете тръбяха да се гаси светлината, а на него му се стори, че това е отглас от рога на Богун, затова скърцаше със зъби и се хващаше за сабята. Ах! Защо се нае той с тая експедиция вместо Биховец!

Женджан, който спеше при вратата, забеляза тая промяна у господаря си и стана, потърка очи, намали фитила, който гореше в железния светилник, и се засуети из стаята, като желаеше да привлече вниманието на Скшетуски.

— Ваша милост, хей, ваша милост!… — рече Женджан. Скшетуски го изгледа със стъклен поглед. Но внезапно се сепна в замислеността си.

— Женджан, ти страхуваш ли се от смъртта? — попита той.

— От какво? Как така от смъртта? Какво говориш, ваша милост?

— Защото, който отива в Сечта, той не се връща.

— Тогава ти защо отиваш, ваша милост?

— Това е моя работа, ти не се бъркай, но мене ми е жал за тебе, защото си дете, и макар че си хитрец, с хитруване там няма да се отървеш. Връщай се в Чигирин, а после в Лубни.

Женджан започна да се чеше по главата.

— Господарю, вярно е, че се страхувам от смъртта, защото, който не се бои от нея, той не се бои от Бога, а нали негова воля е да дава живот на човека и да го взема. Но щом ваша милост отиваш доброволно на смърт, това ще бъде твой, а не мой грях, защото ваша милост си господар, а аз слуга, затова аз няма да изоставя ваша милост, понеже не съм селянин, а шляхтич, ако и беден, но нелишен от амбиции.

— Знаех, че си добър слуга, но все пак ще ти кажа: ако не искаш да заминеш доброволно, ще тръгнеш по заповед, защото другояче не може да бъде.

— Дори да ме убиеш, ваша милост, ще вървя с тебе. Какво си мислиш, ваша милост, аз да не съм някакъв Юда, та да те предам на смърт?

И Женджан вдигна ръце пред очите си и се разрева на глас. Пан Скшетуски видя, че така няма да постигне нищо, а не искаше да му заповядва остро, защото му беше жал за момчето.

— Слушай — каза му той, — ти няма да ми помогнеш с нищо, а пък и аз доброволно няма да си сложа главата под меча, но ще занесеш в Розлоги писма, на които държа повече, отколкото на живота си. Ще кажеш там на нейна милост и на князете веднага, без да се бавят нито минутка, да отведат панна Елена в Лубни, защото иначе бунтът ще ги изненада — а ти сам ще се погрижиш всичко това да стане. Поверявам ти важна мисия, достойна за приятел, не за слуга.

— Прати някого другиго, ваша милост, с писмо всеки може да отиде.

— А имам ли тук друг доверен човек? Да не си загубил ума си? Пак ти казвам: можеш да ми спасиш два пъти живота, но такава услуга няма да ми направиш, защото живея сред мъки, а кожата ми се поти от болка, като си помисля какво може да стане.

— О, за Бога! Виждам, че трябва да замина, но ми е толкова мъчно за ваша милост, та дори да ми подариш тоя пояс на точки, пак няма да се утеша.

— Ще ти дам пояса, само свърши добре работата.

— Не искам и пояса, стига да ми позволиш, ваша милост, да дойда с тебе.

— Утре ще се върнеш с чайката, която пан Гроджицки праща в Чигирин. Оттам незабавно и без почивка ще тръгнеш право за Розлоги. Там не казвай нито на княгинята, нито на панна Елена, че съм в опасност, моли ги само да тръгнат веднага за Лубни, дори с коне, дори без никакъв багаж. Ето ти пари за път, писмата ще напиша ей сега. Женджан падна в краката на поручика.

— Господарю мой, нима няма да те видя повече?

— Каквото е рекъл Бог, каквото е рекъл Бог! — отвърна поручикът и го вдигна да стане. — Но в Розлоги ще бъдеш весел. Сега върви да спиш.

Останалата част от нощта Скшетуски прекара в писане на писма и в горещи молитви, след които веднага при него долетя ангелът на успокоението. В това време нощта избледня и тесните прозорчета откъм изток побеляха от зората. Разденяваше се и розови блясъци вече се прокрадваха в стаята. На кулата и в замъка засвириха утринното „ставай“. Малко след това Гроджицки се показа в стаята.

— Ваша милост поручик, чайките са готови.

— И аз съм готов — рече спокойно Скшетуски.