Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Четиринадесета глава

Гърма на кудашките оръдия чуваше и войската, която плаваше на байдаците под предводителството на стария Барабаш и Кшечовски.

Тя се състоеше от шест хиляди казаци и един полк отбрана немска пехота, чийто командир беше полковник Ханс Флик.

Пан Миколай Потоцки дълго се колеба, докато изпрати казаците срещу Хмелницки, но понеже Кшечовски имаше огромно влияние сред тях, а хетманът вярваше безгранично на Кшечовски, заповяда само казаците да дадат клетва за вярност и ги изпрати в името Божие.

Кшечовски, опитен воин, прославил се много през миналите войни, беше човек под покровителството на рода Потоцки, комуто дължеше всичко: и полковническия чин, и благородническата си титла, която Потоцки му издейства в сейма, и, най-сетне, просторни земи при вливането на Лядава в Днестър, които му бяха дадени за доживотно ползване. Тъй че толкова много връзки го свързваха с Жечпосполита и с рода Потоцки, та дори сянка от недоверие не можеше да се породи в душата на хетмана. При това той беше в разцвета на силите си — едва на петдесет години — и пред него се откриваше голямо бъдеще в служба на страната. Някои искаха да видят в него заместник на Стефан Хмелецки, който бе започнал от прост войник в степта, а свърши като киевски воевода и сенатор на Жечпосполита. От Кшечовски зависеше да тръгне по същия тоя път, по който го тласкаше неговото мъжество, дива енергия и невъздържана амбиция, гладна както за богатства, така и за почести. Поради тая си амбиция неотдавна той се бе домогвал да стане литински староста, а когато тоя пост получи пан Корбут, Кшечовски зарови разочарованието дълбоко в себе си, но едва не се разболя от завист и огорчение. Сега изглеждаше, че съдбата отново му се усмихва, защото, като получи от великия хетман толкова важна военна задача, смело можеше да разчита, че името му ще стигне до ушите на краля. А това беше важно нещо, понеже след него трябваше само да се поклони на господаря, за да получи привилегии с мили за шляхтишката душа думи: „Удряше пред нас чело о земи и молеше да го надарим, а ние, като помним неговите заслуги, даваме“ и т.н. По тоя път в Украйна се придобиваха богатства и почести; по тоя път огромни пространства пусти степи, които по-рано принадлежаха на Бога и Жечпосполита, преминаваха в частни ръце; по тоя път човек с нисък произход ставаше господар и можеше да се крепи от надеждата, че потомците му ще заседават в сената.

Кшечовски се ядеше само от това, че при поверената му задача трябваше да дели властта с Барабаш, но това беше само формално разделение. В действителност старият черкаски полковник толкова бе застарял и грохнал, особено напоследък, че вече само с тялото си принадлежеше на тая земя, а душата и умът му бяха буквално потънали в някаква вцепененост и безжизненост, които обикновено предшестваха истинската смърт. В началото на похода той се бе разбудил и бе започнал да действа доста енергично; човек би казал, че при отгласа от бойната тръба старата войнишка кръв се бе раздвижила у него, защото на времето си той беше прославен воин и предводител в степта. Но веднага след тръгването плисъкът на веслата, песента на казаците и лекото движение на байдаците го приспаха като в люлка и той забрави Божия свят. Кшечовски се разпореждаше и ръководеше всичко, а Барабаш се будеше само за храна. Като се нахранеше, питаше по навик за едно или друго, но се отърваваха с какъв да е отговор. Тогава той въздишаше и казваше: „Ех, аз бих предпочел в друга война да си легна в гроба, но воля Божия!“

Връзката с кралските войски, тръгнали под предводителството на Стефан Потоцки, беше прекъсната още в началото. Кшечовски се оплакваше, че хусарите и драгуните се движат много бавно, че прекалено много се разтакат при преминаването през рекичките, че младият син на хетмана няма военен опит, но въпреки това заповядваше да се гребе и да се плава напред.

Така байдаците плаваха по течението на Днепър към Кудак, като се откъсваха все повече от кралските войски.

Най-сетне една нощ чуха топовни гърмежи.

Барабаш спеше и не се събуди; но Флик, който плаваше отпред, се прехвърли в една малка лодка и се насочи към Кшечовски.

— Ваша милост полковник — каза той, — това са кудашките оръдия. Какво трябва да правя?

— Спри, ваша милост, байдаците. Ще останем през нощта в тръстиките.

— Изглежда, че Хмелницки обсажда замъка. По мое мнение трябва да побързаме на помощ.

— Не питам, ваша милост, за мнение, а заповядвам. Аз командвам тук.

— Ваша милост полковник!…

— Ще стоите и ще чакате! — каза Кшечовски. Но като видя, че енергичният немец си подръпва жълтата брада и не мисли лесно да отстъпи, добави по-меко:

— Може би кастеланът ще дойде до утре сутринта с конницата, а за една нощ няма да превземат крепостта.

— Ами ако не дойде?

— Ще чакаме дори два дни. Ти, ваша милост, не знаеш Кудак! Те ще си счупят зъбите в неговите стени, а аз без кастелана не мога да отида на помощ, защото и право нямам за това. Това е негова работа.

Всички доводи изглеждаха на страната на Кшечовски, затова Флик не настоя повече и отиде при своите немци. След малко байдаците започнаха да се приближават към десния бряг, за да се скрият в тръстиките, които на голямо разстояние покриваха широко разлелия се на това място ръкав. Накрая плясъкът на веслата престана, корабите се скриха напълно в тръстиките, а реката изглеждаше напълно пуста. Кшечовски забрани да палят огньове, да пеят и да разговарят високо; по цялата околност се възцари тишина, прекъсвана само от далечните гърмежи на кудашките оръдия.

Все пак в лодките никой освен Барабаш не мигна. Флик, истински рицар и жаден за бой, би искал като птица да полети към Кудак. Казаците се питаха тихо какво ли може да стане с крепостта. Ще издържи или не? А в това време гърмежите се засилваха все повече. Всички бяха убедени, че замъкът отблъсква бурно нападение. „Хмел не се шегува, но и Гроджицки не се шегува“ — шепнеха казаците.

А какво ли ще бъде утре?

Навярно същият въпрос си задаваше и Кшечовски, който, седнал на носа на своя байдак, се беше замислил дълбоко. Той познаваше добре и отдавна Хмелницки, винаги досега го беше смятал за човек с необикновени способности, комуто липсва само широко поле, за да литне като орел във висините. Но сега Кшечовски се беше усъмнил в това. Оръдията гърмяха непрекъснато, значи Хмелницки наистина обсаждаше Кудак.

„Ако е така — мислеше Кшечовски, — той е загубен!“

Възможно ли е? Значи след като е вдигнал Запорожието, след като си е осигурил подкрепата на хана, събрал сили, с каквито никой от бунтовниците досега не е разполагал, вместо да върви час по-скоро към Украйна, вместо да разбуни простолюдието, да привлече казаците от крепостите, да смаже по-бързо хетманите и да завладее цялата страна, той, старият воин Хмелницки, атакува непревземаемата крепост, която може да го задържи цяла година! И ще позволи най-добрите му сили да се разбият о стените на Кудак, както вълните на Днепър се разбиват о скалите на праговете! И ще чака при Кудак, докато хетманите съберат сили и го обкръжат, както Наливайко при Солоница!…

„Той е загубен! — повтори си още веднъж пан Кшечовски. — Собствените му казаци ще го предадат. Неуспешната атака ще предизвика обезкуражаване и паника. Искрата на бунта ще загасне в самия й зародиш, а Хмелницки няма да бъде по-страшен от меч, който се е счупил при дръжката. Той е глупак!“

„Ergo[1]? — помисли пан Кшечовски. — Ergo, утре ще сваля на брега моите казаци и немците, а през нощта ще го ударя неочаквано, както е отслабен от атаките. Ще изколя до крак запорожците, а Хмелницки ще хвърля вързан в краката на хетманите. Сам си е виновен, можеше да бъде другояче.“

Тук разюзданата амбиция на пан Кшечовски се издигна във висините на соколови криле. Той знаеше добре, че младият Потоцки по никакъв начин не може да пристигне до другата вечер, следователно той ще откъсне главата на хидрата? Кшечовски! Кой ще угаси бунта, който като страхотен пожар би могъл да обхване цяла Украйна? Кшечовски! Може би старият хетман ще се понамръщи, че това е станало без участието на неговото синче, но ще му мине бързо, а в това време целият ореол на славата и кралското благоволение ще засияе над челото на победителя.

Не! Все пак ще трябва да сподели славата със стария Барабаш и с Гроджицки. Тук Кшечовски се намръщи силно, но настроението му се поправи бързо. Ами че тоя стар пън Барабаш всеки ден могат да го заровят в земята, а Гроджицки не желае нищо друго, освен да си седи в Кудак и от време на време да плаши татарите с оръдията си. Остава само Кшечовски.

Може дори да получи хетманство в Украйна!

Звездите мигаха по небето, а на полковника се струваше, че това са скъпоценни камъни по жезъла му; вятърът шумеше в тръстиките, а той помисли, че хетманско знаме шуми.

Оръдията на Кудак гърмяха непрекъснато.

„Хмелницки ще сложи гърлото си под меча — продължаваше полковникът да мисли, — но това е по негова собствена вина! Можеше да бъде другояче! Ако беше тръгнал веднага към Украйна!… Можеше да бъде другояче! Там ври и кипи, там е натрупан барут, който чака само искра. Жечпосполита е могъща, но в Украйна няма сила, а кралят не е млад и е болнав!

Една битка, спечелена от запорожците, би имала непредвидими последици…“

Кшечовски скри лице в дланите си и седеше неподвижен, а в това време звездите слизаха все по-ниско и постепенно залязваха в степта. Скритите в тревата пъдпъдъци започнаха да си подвикват. Скоро щеше да се развидели.

Накрая размишленията на полковника се затвърдиха в непоколебимо намерение. Утре ще нападне Хмелницки и ще го направи на пух и прах. През неговия труп ще стигне до богатство и почести, ще стане наказващата десница на Жечпосполита, неин защитник, в бъдеще — неин сановник и сенатор. След победата над Запорожието и над татарите няма да му откажат нищо.

И все пак — не го направиха литински староста.

При тоя спомен Кшечовски стисна пестници. Не го направиха староста въпреки силното влияние на неговите покровители, на рода Потоцки, въпреки военните му заслуги, само защото бил homo novos[2], а съперникът му произхождал от княжески род. В тая Жечпосполита не беше достатъчно да станеш шляхтич, трябваше още да чакаш това шляхтичество да се покрие с плесен като вино, да ръждяса като желязо.

Хмелницки единствен можеше да въведе нов ред в тия работи, защото на него дори самият крал симпатизираше — но горкият предпочете да си строши главата в кудашките скали.

Полковникът постепенно се успокояваше. Отказали му веднъж да го направят староста — и какво от това? Затуй пък още повече ще се стремят да го възнаградят, особено след като победи и потуши бунта, като освободи от междуособиците Украйна и цялата Жечпосполита. Тогава нищо няма да му откажат, тогава няма да се нуждае от рода Потоцки дори…

Сънената му глава клюмна върху гърдите и той заспа, унесен в мечти за староство, за кастеланство, за дарения и привилегии от страна на краля и сейма…

Когато се събуди, вече се зазоряваше. По байдаците всички още спяха. В далечината водите на Днепър лъщяха на бледата, разсеяна светлина. Наоколо цареше пълна тишина. Тази именно тишина го събуди.

Кудашките оръдия бяха престанали да гърмят.

„Какво значи това? — помисли Кшечовски. — Дали първата атака е отбита? Или Кудак е превзет?“

Но това е невъзможно!

Не! Пребитите казаци просто лежат някъде далеко от замъка и лижат раните си, а едноокият Гроджицки поглежда към тях през бойниците и отново насочва оръдията.

Утре ще повторят атаката и пак ще си строшат зъбите.

В това време се развидели. Кшечовски събуди хората в своя байдак я изпрати една малка лодка за Флик.

Флик дойде веднага.

— Ваша милост полковник — каза му Кшечовски, — ако кастеланът не дойде до довечера, а през нощта атаката се повтори, ще тръгнем на помощ на крепостта.

— Моите хора са готови — отвърна Флик.

— Раздай им барут и куршуми.

— Раздадени са.

— През нощта ще слезем на брега и ще тръгнем съвсем тихо през степта. Ще ги изненадаме.

— Gut, sehr gut![3] Но не би ли могло да се придвижим още малко с байдаците? До крепостта има около четири мили. Малко далечко за пехотата.

— Пехотата ще се качи на конете на казаците.

— Sehr gut!

— Хората да лежат тихо в тръстиките, да не слизат на брега и да не вдигат шум. Огън да не се пали, защото пушеците ще ни издадат. Враговете не бива да знаят за нас.

— Такава мъгла е, че и пушека няма да видят.

Наистина реката, обраслият с тръстика ръкав, където стояха байдаците, и степта бяха покрити, докъдето погледът стига, с бяла непроницаема мъгла. Но понеже едва се разсъмваше, мъглата все още можеше да се вдигне и да открие степния простор.

Флик си отиде. Хората по байдаците се будеха постепенно; веднага бяха предадени заповедите на Кшечовски да се пази тишина, затова всички се залавяха за сутрешната закуска без войнишката глъчка. Който би минал по брега или по средата на реката, дори не би помислил, че в съседния ръкав се крият няколко хиляди души. На конете даваха да ядат от ръка, за да не цвилят. Забулените в мъгла байдаци почиваха, спотаени в гората от тръстика. Само тук-там се промъкваше малка лодка, с две весла, която разнасяше сухари и заповеди, иначе навсякъде цареше гробно мълчание.

Внезапно в тревата, в тръстиката, папура и крайбрежните храсти около целия ръкав се разнесоха някакви странни, но многобройни гласове, които викаха:

— Пугу! Пугу!

Тишина…

— Пугу! Пугу!

И отново настана мълчание, сякаш тия гласове, които викаха от бреговете, чакаха отговор.

Но отговор нямаше. Виковете прозвучаха трети път, вече по-бързи и нетърпеливи:

— Пугу! Пугу! Пугу!

Тогава от корабите се разнесе сред мъглата гласът на Кшечовски:

— Кой е там?

— Казак от лъките!

Сърцата на казаците от лодките забиха неспокойно. Тоя тайнствен зов им беше добре познат. Така запорожците се обаждаха един на друг в зимните си станове, по същия начин във време на война канеха на разговор братята си казаци от редовната войска и гарнизоните, между които мнозина принадлежаха тайно към „братството“.

Гласът на Кшечовски се разнесе отново:

— Какво искате?

— Богдан Хмелницки, хетман запорожки, съобщава, че оръдията му са насочени към речния ръкав.

— Кажете на запорожкия хетман, че нашите са насочени към брега.

— Пугу! Пугу!

— Какво искате още?

— Богдан Хмелницки, хетман запорожки, кани на разговор своя приятел пан полковник Кшечовски.

— Нека даде заложници.

— Десет куренни атамана.

— Добре.

В тоя момент бреговете на ръкава цъфнаха като цветя от запорожци, които наставаха от тревата, дето лежаха скрити. Далече от степта се приближаваше тяхната конница и оръдията им, показаха се десетки, стотици знамена, стягове и бунчуци. Те вървяха с песни и биене на котли. Всичко това заедно приличаше повече на радостна среща, отколкото на сблъскване на неприятелски сили.

Казаците от корабите отговориха с възклицания. В това време пристигнаха лодките, които докараха куренните атамани. Кшечовски се качи на една от тях и отиде на брега. Там веднага му дадоха кон и го отведоха пред Хмелницки.

Като го видя, Хмелницки свали шапка, а после го приветства сърдечно.

— Ваша милост полковник! — рече той. — Стари мой приятелю и куме! Когато кралският хетман ти бе заповядал да ме уловиш и откараш в стана му, ти не пожела да сториш това, а ме предупреди да се спасявам с бягство, за което ти дължа благодарност и братска обич.

При тия думи той протегна любезно ръка, но мургавото лице на Кшечовски си остана студено като лед.

— А сега, когато се спаси, ваша милост хетмане — каза той, — вдигна бунт.

— Отивам да се боря срещу неправдите към мене, към тебе и към цяла Украйна, отивам с кралските документи с нашите привилегии в ръка и с надежда, че нашият милостив господар няма да сметне това за лошо.

Кшечовски загледа проницателно Хмелницки в очите и каза натъртено:

— Обсади ли Кудак?

— Аз ли? Да не съм си изгубил ума! Кудак отминах и не гръмнах нито веднъж, при все че старият слепец с оръдията си съобщаваше за мен в степта. Аз бързах за Украйна, а не за Кудак, и към тебе бързах, като към стар другар и благодетел.

— А какво искаш от мене?

— Ела с мене малко в степта, там ще си поговорим.

Пришпориха конете и заминаха. Бавиха се около един час. След завръщането им лицето на Кшечовски беше бледо и страшно. Веднага почна да се сбогува с Хмелницки, който му каза на тръгване:

— Двамата ще бъдем в Украйна, а над нас само кралят и никой друг. Кшечовски се върна на байдаците. Старият Барабаш, Флик и другите командващи лица го чакаха нетърпеливо.

— Какво има? Какво има? — питаха го от всички страни.

— Слизай на брега! — отговори Кшечовски със заповеднически глас. Барабаш повдигна сънливи клепачи; някакъв див пламък блесна в очите му.

— Как така? — рече той.

— Слизай на брега! Предаваме се!

Кръвта нахлу в бледото и жълтеникаво лице на Барабаш. Той стана от котела, на който седеше, изправи се и внезапно тоя прегърбен, грохнал старец се превърна във великан, пълен с живот и сила.

— Предателство! — изрева той.

— Предателство! — повтори Флик и хвана дръжката на рапирата си. Но преди да я извади, пан Кшечовски изсвистя със сабята си и с един замах го просна на палубата.

После скочи от байдака в малката лодка досами него, в която имаше четирима запорожци с весла в ръцете, и викна:

— Между байдаците!

Лодката се понесе като стрела, а пан Кшечовски, застанал в средата, с шапка върху окървавената сабя, с очи като пламъци, викаше с мощен глас:

— Деца! Няма да убиваме своите! Да живее Богдан Хмелницки, хетман запорожки!

— Да живее! — повториха стотици и хиляди гласове.

— Смърт на ляхите!

— Смърт!

На виковете от байдаците отговориха възгласите на запорожците от бреговете. Но много хора от корабите, които се намираха по-далеч, още не знаеха какво става; едва когато навсякъде се разнесе вестта, че пан Кшечовски преминава на страната на запорожците, кралските казаци полудяха от радост. Шест хиляди шапки полетяха нагоре, шест хиляди пушки изгърмяха. Байдаците се затресоха под стъпките на молойците. Настана шум и бъркотия. Но тая радост трябваше да се полее с кръв, защото старият Барабаш предпочиташе да умре, отколкото да измени на знамето, под което бе служил през целия си дълъг живот. Няколко десетки души черкаси се присъединиха към него и започна кратък, но страшен бой — както всички битки, при които шепа хора, които искат не милост, а смърт, се бранят от тълпите. Нито Кшечовски, нито някой от казаците бе очаквал такава съпротива. У стария полковник се събуди някогашният лъв. На призива да сложи оръжие той отговори с изстрели — и го видяха отпред с жезъл в ръка, с развята бяла коса, да издава заповеди с гръмлив глас и с младежка енергия. Заобиколиха байдака му от всички страни. Хората от ония байдаци, които не можеха да се доближат, скачаха във водата и с плуване или като газеха между тръстиките, стигаха до неговия байдак, хващаха се за ръба му и се изкатерваха на него с ярост. Съпротивата беше кратка. Верните на Барабаш казаци, изпонамушкани, насечени или разкъсани с ръце, покриха палубата с труповете си. Старецът още се бранеше със сабя в ръка.

Кшечовски си проби път до него.

— Предай се! — викна той.

— Предател! Смърт за тебе! — отвърна Барабаш и вдигна сабя да го посече.

Кшечовски се дръпна бързо в навалицата.

— Бий! — извика той на казаците.

Но изглежда, че никой не искаше да вдигне пръв ръка срещу стареца. За зла чест обаче полковникът се подхлъзна в кръвта и падна.

Проснат, той вече не будеше такова уважение или страх и веднага двайсетина остриета се забиха в тялото му. Старецът успя само да викне: „Боже, Света Богородице!“

Започнаха да секат падналия и го разсякоха на късове. Отсечената глава подхвърляха от байдак на байдак и си играеха с нея като с топка, докато при едно несръчно подхвърляне тя падна във водата.

Оставаха още немците, с които работата беше по-трудна, защото полкът се състоеше от хиляда стари бойци, обучени в редица войни.

Наистина храбрият Флик загина от ръката на Кшечовски, но начело на полка остана Йохан Вернер, подполковник, ветеран още от Трийсетгодишната война.

Кшечовски беше почти сигурен в победата, защото немските байдаци бяха обкръжени от всички страни от казашки, но искаше да запази за Хмелницки тоя полк несравнима и отлично въоръжена пехота, затова предпочете да започне преговори с тях.

До някое време изглеждаше, че Вернер е готов да преговаря, защото разговаряше спокойно с Кшечовски и слушаше внимателно всички обещания, които изменилият полковник не пестеше. Заплатите, с които Жечпосполита беше закъсняла, както и за година напред, щели да бъдат веднага изплатени. След година можели да отидат където пожелаят, дори в кралския стан.

Вернер уж се колебаеше, но в това време тихо нареди байдаците така да се подредят, че да образуват затворен кръг. По тоя кръг се образува стена от пехотинци, едри и силни хора, облечени с жълти куртки и с шапки от същия цвят, в пълен боен ред, с ляв крак издаден напред за стрелба и с мускети от дясната си страна.

Вернер с гола шпага в ръка стоеше в първата редица и обмисляше дълго.

Накрая вдигна глава.

— Herr Hauptmann![4] — каза той. — Съгласни сме!

— Няма да загубите на новата служба! — възкликна Кшечовски с радост.

— Но при едно условие…

— Предварително съм съгласен.

— Щом е така, много добре. Нашата служба към Жечпосполита свършва през юни, от юни ще дойдем при вас.

От устата на Кшечовски се изтръгна проклятие, но все пак той се въздържа да не избухне.

— Подиграваш ли се, полковник? — попита той.

— Не! — отговори Вернер хладнокръвно. — Нашата войнишка чест ни задължава да държим на договора си. Службата ни свършва през юни. Ние служим за пари, но не сме изменници. Иначе никой не би ни наемал, а и вие самите не бихте ни вярвали — кой ще ви гарантира, че още при първия бой няма отново да минем към хетманите?

— Какво искате тогава?

— Да ни оставите да си отидем.

— Дума да не става, безумни човече! Ще заповядам да ви избият до крак.

— А колко от своите ще загубиш?

— Жива душа няма да излезе оттук.

— Половината от вас няма да останат.

И двамата казваха истината. Затова Кшечовски не искаше още да започва бой, при все че хладнокръвието на немеца го изкара от кожата му, и той се задушаваше от ярост.

— Помислете си, докато слънцето още свети в ръкава — извика той. — След това ще открия огън.

И се отдалечи бързо с лодката си, за да се посъветва с Хмелницки.

Настана време на очакване. Казашките байдаци обградиха в още по-тесен пръстен немците, които запазиха такова хладнокръвие, на каквото е способен пред опасността само много добре обучен войник. На заплахите и обидите, които постоянно изригваха от казашките байдаци, отговаряха с презрително мълчание. Това беше наистина внушителна демонстрация на спокойствие сред все по-силните взривове на ярост от страна на молойците, които размахваха заплашително пики и „пищялки“, скърцаха със зъби и псуваха, като очакваха нетърпеливо знак да почнат боя.

В това време слънцето, като завиваше от юг към западната страна на небето, постепенно вдигаше златните си лъчи от ръкава и той потъваше в сянка. Най-сетне потъна напълно.

Тогава засвири тръба и веднага след това отдалеч се чу гласът на Кшечовски:

— Слънцето залезе! Решихте ли вече?

— Да! — отвърна Вернер и като се обърна към войниците, замахна с гола сабя.

— Feuer![5] — изкомандва той със спокоен, флегматичен глас.

Разнесе се гръм! Плясък на тела, които падаха във водата, викове на ярост и трескава стрелба отговаряха на гласа на немските мускети. Докараните на брега оръдия се обадиха басово и започнаха да бълват гюллета срещу немските байдаци. Пушеците напълно закриха ръкава — и сред виковете, грохота, съскането на татарските стрели, гърмежите на „пищялките“ и кремъклийките само последователните залпове на мускетите показваха, че немците още се бранят.

На залез-слънце битката все още кипеше, но видимо отслабваше. Хмелницки, придружен от Кшечовски, Тухай бей и петнайсетина атамана, дойде на самия бряг, за да наблюдава боя. Разширените му ноздри поемаха барутния дим, а ушите му се упояваха от виковете на давещите се или убивани немци. И тримата предводители гледаха на тая касапница като на забавно зрелище, което същевременно беше щастливо предзнаменование за тях.

Битката замираше. Гърмежите замлъкнаха, вместо тях все по-силните възклици на казашкия триумф стигаха до небето.

— Тухай бей — каза Хмелницки, — това е денят на първата победа.

— Пленници няма! — сопна се мурзата. — Не искам такива победи!

— Ще ги вземеш в Украйна. Целия Стамбул и Галата ще напълниш със своите пленници!

— Ще взема дори теб, ако няма кого!

При тия думи дивият Тухай бей се засмя злобно, а след малко добави:

— Все пак с готовност бих взел тия „франки“.

В това време боят престана напълно. Тухай бей обърна коня си към стана, а след него и другите.

— Хайде! Сега към Жълти води! — извика Хмелницки.

Бележки

[1] И така, следователно (лат.). — Б.пр.

[2] Нов човек, т.е. неотдавна станал шляхтич (лат.). — Б.пр.

[3] Добре, много добре (лат.). — Б.пр.

[4] Господин капитан (нем.). — Б.пр.

[5] Огън (нем.). — Б.пр.