Хенрик Сенкевич
С огън и меч (62)

Шестдесет и втора глава

Една вечер в салона на топоровския дворец седяха трима панове, затворили се на таен разговор. Няколко ярки свещи горяха на масата, покрита с карти на околностите, а до тях бе сложена висока шапка с черно перо, далекоглед, шпага със седефена дръжка, върху която бе преметната бяла дантелена кърпичка, и чифт еленови ръкавици. Зад масата, на висок стол с облегала, седеше човек на около четирийсет години, доста дребен и слаб, но жилав. Лицето му беше мургаво, жълтеникаво, уморено, очите черни, перуката също така черна, с дълги кичури, които падаха върху плещите и раменете. Редки черни мустаци, засукани в краищата нагоре, украсяваха горната му устна, а долната заедно с брадата изпъкваше силно напред и придаваше на цялата физиономия характерното изражение на лъвска смелост, гордост и упоритост. Не беше хубаво това лице, но беше много необикновено. Чувственият му израз, който издаваше склонност към удоволствия, по странен начин се свързваше в това лице с известна сънлива отпуснатост и студенина. Очите бяха сякаш пригаснали, но човек лесно можеше да отгатне, че в момент на възбуда, веселие или гняв могат да мятат мълнии, под които не всеки поглед би издържал. Но в същото време в тях се четеше доброта и благодушие.

Черното облекло от атлазен кафтан и дантелена яка, изпод която надничаше златна верижка, подчертаваше благородството на тая необикновена фигура. Изобщо въпреки тъгата и загрижеността, видими по лицето и фигурата, в тях имаше нещо величествено. Та нали това беше самият крал Ян Кажимеж Ваза, стъпил на престола преди по-малко от година след брат си Владислав.

Малко зад него в полусянка седеше Йероним Раджейовски, ломжински староста, нисък на ръст, дебел, румен човек с мазното и нахално лице на хитър царедворец, а срещу него, зад масата, облегнат върху лакът, третият пан гледаше картите на околността и от време на време вдигаше поглед към краля.

Лицето му изразяваше по-малко величие, но като че ли още по-голямо служебно достойнство от кралското. То беше проорано от грижи и мисъл, студено и разумно лице на държавник, необикновената хубост на което не се разваляше от суровостта. Очите му бяха светлосини, проницателни, кожата на лицето му въпреки възрастта бе деликатна; великолепното полско облекло, подстриганата шведска брада и високият кичур над челото придаваха още по-голяма сенаторска внушителност на правилните му, сякаш изсечени от камък черти.

Това беше Йежи Осолински, кралският канцлер и княз на Римската държава, оратор и дипломат, от когото се възхищаваха в европейските дворове, прочут противник на Йереми Вишньовецки.

Необикновените му способности рано бяха привлекли вниманието на по-предишните владетели и рано го издигнаха до най-високите държавни постове, по силата на които насочваше целия държавен кораб — в тоя момент близък до окончателно крушение.

И все пак канцлерът беше сякаш създаден за кормчия на такъв кораб. Работлив, търпелив, разумен, с поглед в далечното бъдеще, пресмятащ с години напред, той би водил със сигурна и спокойна ръка към безопасно пристанище всяка друга държава с изключение на Жечпосполита; на всяка друга би осигурил вътрешна сила и дълголетно могъщество… стига да беше самостоятелен министър на такъв монарх например като френския или испанския.

Възпитан извън пределите на страната, увлечен по чужди образци, въпреки цялата си вродена проницателност и разум, въпреки дългогодишната си практика не можеше да свикне с безсилието на правителството в Жечпосполита и през целия си живот не се научи да се съобразява с това, при все че то беше скалата, о която се бяха разбили всичките му планове, намерения, усилия — при все че поради същата тая причина сега вече виждаше в бъдещето пропаст и руина, а по-късно умираше с отчаяние в сърцето.

Той беше гениален теоретик, който не умееше да бъде гениален практик — и попадаше в омагьосан кръг без изход. Увлечен по някоя мисъл, която щеше да даде плодове в бъдеще, той вървеше към нея с упоритостта на фанатик, без да гледа, че тая мисъл, като теория спасителна, при съществуващото положение може да доведе на практика до страхотна беда.

В желанието си да укрепи правителството и държавата той развихри страшната казашка стихия, без да предвиди, че бурята ще се насочи не само срещу шляхтата, магнатските латифундии, шляхтишките злоупотребления и своеволия, но и срещу най-изконните интереси на самата държава.

Хмелницки се надигна от степта и израсна в гигант. Върху Жечпосполита се трупаха поражения след поражения: Жълти води, Корсун, Пилавци. При първата си стъпка Хмелницки се свърза с вражеската кримска мощ. Гръм след гръм падаха — оставаше само война и война. Трябваше преди всичко да се пресече страхотната стихия, за да може в бъдеще да бъде използвана — но канцлерът, увлечен в своята мисъл, още преговаряше и протакаше — и още вярваше, дори на Хмелницки!

Фактите опровергаха неговата теория; с всеки изминат ден ставаше все по-ясно, че резултатите от усилията на канцлера са съвсем противоположни на очакваните — докато най-сетне дойде Збараж и най-убедително потвърди това.

Канцлерът грохваше под бремето на терзанията, огорченията и всеобщата омраза.

Затова постъпваше така, както постъпват в дни на неуспехи и поражения хора, у които вярата в себе си е по-силна от всяко поражение: търсеше виновни.

Виновна беше цяла Жечпосполита и всичките й съсловия, нейното минало и държавен строй, но който пожелае да избута нагоре към върха надвесената от склона на планината скала от страх да не рухне в пропастта, а не се съобразява със силите си, той само ще ускори нейното падане. Канцлерът направи нещо повече и по-лошо, защото на помощ повика страшния разрушителен казашки поток, без да гледа, че неговият порой може само да подмие и изпоръфа почвата, върху която се намира скалата.

Затова, докато той търсеше виновни — в отговор всички обръщаха очи към него като към виновник за войната, пораженията и нещастията.

Но кралят още вярваше в него и вярваше още повече, защото всеобщият глас не щадеше авторитета на короната и обвиняваше и самия него наравно с канцлера.

И така те седяха в Топоров огорчени и скръбни, без да знаят добре какво трябва да правят, понеже кралят имаше при себе си само двайсет и пет хиляди души войска. Твърде късно беше обявена кралската заповед за организиране на всенародно опълчение и досега беше пристигнала само незначителна част от него. Кой беше причина за това забавяне и не беше ли то още една грешка на упоритата политика на канцлера — тая тайна си остана между краля и министъра; важното е, че в тоя миг и двамата се чувстваха беззащитни пред мощта на Хмелницки.

Нещо повече: те нямаха подробни вести за него. В кралския стан и досега не знаеха дали ханът с цялата си войска се намира при Хмелницки, или само Тухай бей с неколкохилядна орда придружава казаците. Тоя въпрос беше толкова важен, колкото въпросът: живот или смърт. Най-сетне кралят би могъл да опита щастието си със самия Хмелницки, при все че бунтовническият хетман разполагаше с десет пъти по-голяма сила. Обаянието на кралското име значеше много за казаците — може би повече, отколкото тълпите безредна и необучена шляхта от всенародното опълчение — но ако и ханът лично беше при Хмелницки, сблъскването с такова надмощие беше безразсъдство.

А вестите за него бяха най-различни и никой не знаеше нищо положително. Предвидливият Хмелницки бе събрал цялата войска при себе си, нарочно не пусна нито един отряд молойци, нито една татарска част, та да не може кралят да вземе пленник за разпит. Бунтовническият хетман имаше друго намерение — с част от силите си да затвори вече полумъртвия Збараж, а самият той неочаквано да се яви пред краля с цялата татарска и казашка сила, да го обгради заедно с войската му и да го предаде в ръцете на хана.

Затова не без причина облак беше покрил сега лицето на краля — защото за короната няма по-голяма болка от чувството на безсилие. Ян Кажимеж се беше облегнал немощно върху ръба на стола и като протегна ръка към масата, посочи картите и рече:

— Никаква полза няма от това, никаква! Пленници ми хванете.

— И аз не си пожелавам нищо повече — отвърна Осолински.

— Разездите върнаха ли се?

— Върнаха се, но не докараха нищо.

— Нито един пленник?

— Само местни селяни, които не знаят нищо.

— А пан Пелка върна ли се? Той нали е прочут майстор в хващането на пленници.

— Милостиви кралю! — обади се иззад стола ломжинският староста. — Пан Пелка не се е върнал и няма да се върне, защото е убит.

Настана миг мълчание. Кралят впи мрачен поглед в пламтящите свещи и започна да барабани с пръсти по масата.

— Нямате ли никаква идея? — каза той най-сетне.

— Да чакаме! — отговори сериозно канцлерът. Челото на Ян Кажимеж се покри с бръчки.

— Да чакаме? — повтори той. — А там Вишньовецки и военачалниците ще догорят при Збараж!

— Ще издържат още някое време — каза Раджейовски небрежно.

— По-добре мълчи, ваша милост, когато не можеш да кажеш нещо хубаво.

— Там е работата, че имам идея, милостиви господарю.

— Каква?

— Да се изпрати някой при Збараж уж за преговори с Хмелницки. Пратеникът ще разбере дали лично ханът е там, и като се върне, ще каже.

— Това е невъзможно — каза кралят. — Сега, когато обявихме Хмелницки за бунтовник и определихме цена за главата му, а хетманския жезъл на Запорожието дадохме на Забуски, не подобава на нашия авторитет да влизаме в преговори с Хмелницки.

— Тогава да изпратим при хана — отвърна старостата.

Кралят се обърна с въпросителен поглед към канцлера, който повдигна към него суровите си светлосини очи, помисли малко и каза:

— Идеята би била добра, но несъмнено Хмелницки ще задържи пратеника и затова от тая работа няма да излезе нищо.

Ян Кажимеж махна с ръка.

— Виждаме — каза той бавно, — че вие не предлагате никакъв изход, тогава аз ще ви кажа моя изход. Ще заповядам да затръбят за поход и с цялата войска ще тръгна за Збараж. Пък да става каквото е рекъл Бог! Там ще узнаем дали ханът е при Хмелницки, или не.

Канцлерът познаваше неудържимата смелост на краля и не се съмняваше, че той е готов да направи това. От друга страна, от опит знаеше, че намисли ли кралят нещо и реши ли да го извърши, тогава никакви възражения не помагат. Затова той не се противопостави веднага, дори похвали мисълта му, но посъветва да не се бърза: обясни на краля, че може да направи това утре или вдругиден — а в това време може да дойдат благоприятни новини. Всеки ден ще засилва разложението на тълпите, гнетени от неуспехите си при Збараж и от вестта за приближаването на краля. Бунтът може да се стопи от лъчите на величеството, както снегът от слънчевите лъчи — но трябва да му се даде време. А кралят носи в себе си спасението на цяла Жечпосполита и отговорен пред Бога и потомците, не бива да се излага на риск, още повече че в случай на нещастие именно збаражката войска ще бъде загубена безвъзвратно. Канцлерът говори дълго и красноречиво — човек би казал: демонстрация на ораторско изкуство. Докато най-сетне убеди краля, но същевременно го измори. Ян Кажимеж отново се подпря върху облегалото на стола и измърмори нетърпеливо:

— Правете каквото искате, но утре трябва да имам пленник за разпит.

И отново настана кратко мълчание. През прозореца се показа огромната златна луна, но в стаята стана тъмно, защото фитилите на свещите запушиха овъглени.

— Колко е часът? — попита кралят.

— Наближава полунощ — отговори Раджейовски.

— Няма да спя тая нощ. Ще обиколя стана, а вие елате с мене. Къде са Убалд и Арцишевски?

— В стана. Ще отида да кажа да докарат конете — отговори старостата.

И тръгна към вратата. Ненадейно в трема настана някакво движение; минутка-две се чуваше оживен разговор, шум от бързи крачки, най-сетне вратата се отвори и задъхан се втурна Тизенхауз, доверен кралски дворянин.

— Милостиви кралю! — извика той. — Дошъл е офицер от Збараж!

Кралят скочи от стола, канцлерът също стана и от устата на двамата се изтръгна вик:

— Не може да бъде!

— Тъй вярно! Чака в трема.

— Дай го тук! — извика кралят и плесна с длани. — Нека премахне тревогата ми. Дай го тук, за Бога!

Тизенхауз изчезна през вратата и след малко вместо него на прага се появи някаква висока, непозната фигура.

— По-близо, ваша милост пане! — извика кралят. — По-близо! Радваме се, че те виждаме!

Офицерът се приближи чак до масата и при вида му кралят, канцлерът и ломжинският староста се отдръпнаха назад изумени. Пред тях стоеше някакъв страшен човек или по-скоро видение: изпокъсани дрипи едва покриваха измършавялото му тяло; лицето му беше синьо, изпоцапано с кал и кръв; очите горяха от някаква трескава светлина, черната му чорлава брада падаше върху гърдите му, миризма на труп лъхаше наоколо от него, а краката му така трепереха, че той беше принуден да се подпре на масата.

Кралят и двамата панове го гледаха с ококорени очи. В тоя момент вратата се отвори и влязоха множество военни и цивилни големци: генералите Убалд и Арцишевски, подканцлерът на Литва Сапеха, жечицкият староста, сандомежкият кастелан. Всички се изправиха зад краля и гледаха дошлия. А кралят рече:

— Ти кой си?

Клетникът отвори уста, искаше да каже нещо, но спазма стисна устата му, брадата му започна да трепери и той успя да прошепне само:

— От… Збараж!

— Дайте му вино! — рече някакъв глас.

В миг му подадоха пълна чаша — дошлият я изпи с усилие. В това време канцлерът си свали наметалото и покри с него плещите му.

— Сега можеш ли да говориш? — попита след някое време кралят.

— Мога — отговори рицарят с по-уверен глас.

— Кой си ти?

— Ян Скшетуски… хусарски поручик…

— При кого служиш?

— При руския воевода.

В залата зашумяха.

— Какво става при вас? Какво става? — питаше кралят трескаво.

— Беда… глад… същински гроб…

Кралят закри очи.

— Господи Исусе Христе! Господи Исусе Христе! — каза той с тих глас.

След малко попита отново:

— Дълго ли ще можете да се държите?

— Барут няма. Неприятелят е във валовете…

— Многоброен ли е?

— Хмелницки… Ханът с всички орди.

— И ханът ли?

— Да…

Настана глухо мълчание. Насъбраните се споглеждаха — неувереност се изписа по всички лица.

— Как сте издържали? — попита канцлерът със съмнение.

При тия думи Скшетуски вдигна глава, сякаш нова сила се вля в него, светкавица на гордост пробягна по лицето му и той отговори с неочаквано силен глас:

— Отблъснати двайсет атаки, спечелени шестнайсет битки на полето, седемдесет и пет набега вън от валовете…

И отново настана мълчание.

Изведнъж кралят се изправи, разтърси перуката като лъв гривата си, по жълтеникавото му лице избиха румени петна, а очите му пламнаха.

— За Бога! — викна той. — Стигат ми вече тия съвети, това стоене, това бавене! Дали ханът е там или го няма… дошло ли е опълчението, или не е дошло — за Бога, стига вече! Още днес тръгваме към Збараж!

— Към Збараж! Към Збараж! — повториха двайсетина силни гласове.

Лицето на дошлия засия като зора.

— Милостиви кралю и господарю! — рече той. — При тебе да живея и умра!…

При тия думи благородното кралско сърце омекна като восък и без да обръща внимание на жалката фигура на рицаря, господарят стисна главата му с ръце и каза:

— Ти си ми по-мил, отколкото други в коприна. За Бога, по-малки подвизи се награждават със староства — няма да остане без награда това, което си направил. Не възразявай! Аз съм ти длъжник!

А другите веднага започнаха да възклицават подир краля:

— Не е имало досега по-голям рицар!

— Той и между збаражките е най-пръв!

— Безсмъртна слава си спечели!

— Как успя да се промъкнеш през казаците и татарите?…

— В блатата се укривах, в тръстиките, през горите вървях… криволичех… не съм ял.

— Дайте му да яде! — викна кралят.

— Да яде! — повториха другите.

— Да се облече!

— Утре ще ти дадат кон и дрехи — рече отново кралят. — От нищо няма да бъдеш лишен.

По примера на краля всички се надпреварваха да хвалят рицаря. Веднага започнаха отново да го отрупват с въпроси, на които той отговаряше едва-едва, защото го обхващаше все по-голяма слабост и почти губеше съзнание. Веднага донесоха ядене, а същевременно влезе и свещеник Чечишовски, кралският проповедник.

Сановниците се разстъпиха да му направят път, защото той беше много учен свещеник, всеобщо уважаван и неговата дума значеше пред краля едва ли не повече, отколкото думата на канцлера, а от амвона се случваше да казва такива неща, които и в сейма малцина смееха да засегнат. Сега го обградиха и започнаха да му разказват, че е дошъл рицар от Збараж, че там князът, макар в глад и оскъдица, още громи хана, който присъства лично, и Хмелницки, който през цялата минала година не е загубил толкова хора, колкото при Збараж — накрая, че кралят иска да тръгне на помощ дори ако трябва да загине с цялата си войска.

Свещеникът слушаше, движеше мълчаливо устни и току поглеждаше към изпосталелия рицар, който през това време ядеше, защото кралят му бе заповядал да не обръща внимание на неговото присъствие и дори сам го наглеждаше, а от време на време пиеше за негово здраве от малка сребърна чаша.

— А как се нарича тоя рицар? — попита най-сетне свещеникът.

— Скшетуски.

— Не е ли Ян?

— Тъй вярно.

— Поручик на княза руски воевода?

— Тъй вярно.

Свещеникът вдигна нагоре набръчканото си лице и отново започна да се моли, а после рече:

— Да възхвалим името Божие, защото неведоми са пътищата, по които води човека към щастие и спокойствие. Амин. Аз познавам тоя рицар.

Скшетуски дочу и неволно обърна очи към свещеника, но лицето, фигурата и гласът му бяха съвсем непознати.

— Значи ти, ваша милост, единствен от цялата войска, се нае да минеш през неприятелските станове? — попита го свещеникът.

— Преди мене тръгна един много благороден и почтен офицер, но загина — отговори Скшетуски.

— Тогава твоята заслуга е още по-голяма, защото след това си посмял да тръгнеш. От твоя окаян вид заключавам, че пътят трябва да е бил страшен. Бог се е взрял в твоята жертва, в твоята добродетел, твоята младост и те е превел.

Изведнъж свещеникът се обърна към Ян Кажимеж.

— Милостиви кралю — каза той, — значи решението на ваше кралско величество да се притечеш на помощ на княза руски воевода е неотменимо?

— На вашите молитви, отче, предоставям отечеството, войската и себе си — отговори кралят, — защото зная, че това е страшна акция, но не мога повече да оставям княза воевода да изгори в тоя нещастен окоп с такива рицари като тоя офицер, който е тук пред нас.

— Бог ще даде победа! — извикаха петнайсетина гласа. Свещеникът вдигна ръце нагоре и в залата настана тишина.

— Benedico vos, in nomine Patris et Filii et Spiritus sancti^[1].

— Амин! — рече кралят.

— Амин! — повториха всички.

Спокойствие се разля по загриженото досега лице на Ян Кажимеж и само очите му хвърляха необикновен блясък. Между събраните се зашушука за близкия поход, защото мнозина още се съмняваха, че кралят би могъл да тръгне веднага, но той взе шпагата си от масата и кимна на Тизенхауз да му я препаше.

— Кога искаш да тръгнеш, ваше кралско величество? — попита канцлерът.

— Бог е дал хубава нощ — отвърна кралят, — конете няма да се изпотят. Ваша милост стражнико — обърна се той към един от сановниците, — заповядай да тръбят за поход.

Стражникът веднага излезе от стаята. Канцлерът Осолински забеляза тихо, че не всички са готови и че колите не ще могат да тръпнат, преди да е съмнало, но кралят отвърна веднага:

— На когото колите са по-мили от отечеството и короната, да остане. Залата почна да се изпразва. Всеки бързаше към своята хоронгва, за да може да я „сложи на крака“ и я приготви за похода. В стаята останаха само кралят, канцлерът, свещеникът и пан Скшетуски с Тизенхауз.

— Милостиви пане — каза свещеникът, — узнахте, каквото имаше да узнаете, от тоя рицар. Сега трябва да му се даде почивка, защото едва се държи на крака. Разреши ми, ваше кралско величество, да го взема да пренощува в моята квартира.

— Добре, отче — отговори кралят. — Имаш право. Нека Тизенхауз и някой друг да го съпроводят, че сам надали ще стигне. Върви, върви, рицарю драги, тук никой повече от тебе не е заслужил почивка. И помни, че съм ти длъжник. По-скоро себе си ще забравя, но не и тебе!

Тизенхауз хвана Скшетуски под ръка и излязоха. В трема срещнаха жечицкия староста, който хвана от другата страна олюляващия се рицар; напред вървеше свещеникът, а пред него слуга с фенер. Но слугата светеше излишно, понеже нощта беше светла, тиха, топла. Големият златен месец плуваше като кораб над Топоров. От плаца пред стана долиташе човешка глъч, скърцане на коли и отгласи от тръби, които свиреха за поход. Отдалече пред черквата, осветена от блясъка на луната, вече се виждаха групи пеши и конни войници. Конете в селото цвилеха. Със скърцането на колите се сливаше дрънкането на вериги и глухият бумтеж на оръдията — глъчката се засилваше все повече и повече.

— Тръгват вече! — рече свещеникът.

— Към Збараж… на помощ… — прошепна Скшетуски.

И не се знаеше дали от радост или поради преживените мъки, или поради двете едновременно, но той така отмаля, че Тизенхауз и старостата трябваше почти да го влачат.

В това време на път към енорийския дом те влязоха между войниците, които стояха пред черквата. Това бяха хоронгвите на Сапеха и пехотата на Арцишевски. Нестроени още за поход, войниците стояха безредно, а на места се бяха събрали гъсто и преграждаха пътя.

— Път! Път! — викаше свещеникът.

— А кой там иска път?

— Рицар от Збараж.

— Да живее! Да живее! — викаха много гласове.

И веднага се отдръпваха, за да дадат път, но други се притискаха още повече в желанието си да видят героя. И гледаха изумени тоя окаяник, това страшно лице, осветено от блясъка на луната — и си шепнеха смаяни:

— От Збараж, от Збараж…

Свещеникът заведе с най-големи усилия Скшетуски до енорийския дом. Там нареди да го изкъпят, измият от калта и кръвта и да го сложат в леглото на местния свещеник, а сам веднага излезе при войската, която тръгваше в поход.

Скшетуски беше в полусъзнание, ала силният огън не му позволи да заспи веднага. Но вече не знаеше къде е и какво се е случило. Чуваше само глъчка, тропот, скърцане на коли, шумен поход на пехота, викове на войници, свирене на тръби — и всичко това в ушите му се сля в един огромен шум… „Войска върви“ — измърмори той на себе си… В това време шумът почна да се отдалечава, да отслабва, да се губи и стопява… докато най-после тишина се спусна над Топоров.

Тогава на Скшетуски се стори, че заедно с леглото лети надолу в някаква бездънна пропаст…