Хенрик Сенкевич
С огън и меч (37)

Тридесет и седма глава

— Господ Бог вече извърши веднъж явно чудо с нея — казваше пан Заглоба на Володийовски и Подбипента, като седяха в квартирата на Скшетуски. — Явно чудо, казвам, защото ми позволи да я изтръгна от тия кучешки ръце и да я запазя през целия път. Нека вярваме, че той пак ще се смили над нея и над нас. Стига само да е жива. А така нещо ми шепне, че той отново я е отвлякъл. Ами припомнете си, ваша милост панове: та нали, както ни казваха разпитваните, след Пулян той станал помощник на Кривонос — дано го дяволите вземат! Следователно трябва да е бил при превземането на Бар.

— Може да не я е намерил сред оная тълпа от нещастници, нали там са били изклали около двайсет хиляди души — каза пан Володийовски.

— Значи ти не го познаваш, ваша милост. А аз съм готов да се закълна, че той е знаел, че тя се намира в Бар. Не може да бъде той да не я е измъкнал от клането и да не я е откарал някъде.

— Не ни даваш голяма утеха, ваша милост, защото на мястото на пан Скшетуски бих предпочел тя да загине, отколкото да остане в неговите мръсни ръце.

— И това не е утеха — нали ако е загинала, е загинала опозорена…

— Клетата! — каза Володийовски.

— Ох, клетата! — повтори пан Лонгинус.

Заглоба почна да скубе мустаците и брадата си, накрая избухна:

— Дано краста да изяде целия този архикучешки род, дано поганците тетива да си усучат от червата им!… Всички нации е създал Бог, но тия безбожници дяволът ги е създал! Дано всичките им жени ялови да станат!

— Аз не познавам тая сладка панна — каза тъжно пан Володийовски, — но по-добре мене да ме бе сполетяло това нещастие.

— А аз съм я виждал само един път, но когато си спомня за нея, от жал ми се отщява да живея! — каза пан Лонгинус.

— Така е с вас — възкликна пан Заглоба, — ами питате ли мене, дето я обикнах като баща и я изведох от такава бездна?… Питате ли на мене какво ми е?

— А какво пък е на пан Скшетуски? — попита Володийовски. И така се вайкаха рицарите, а после потънаха в мълчание. Пръв се опомни пан Заглоба.

— Нима вече няма изход? — попита той.

— Ако няма изход, наш дълг е да отмъстим — отговори Володийовски.

— Дано Бог даде по-скоро решителна битка! — възкликна пан Лонгинус — Говори се, че татарите вече се прехвърлили през реката и били на стан в полето.

На това пан Заглоба отговори:

— Не бива да оставяме така клетницата, без да предприемем нещо за нейното спасение. Аз доста вече съм си блъскал старите кости по света и по-добре би ми било сега да се излежавам някъде на спокойствие и в топла стая, но за нашата клетница отивам до Стамбул дори. Ако трябва, пак ще облека селската аба и ще взема лирата, макар че не мога да я погледна без отвращение.

— Ваша милост, ти си толкова изпечен в хитростите, измисли нещо — рече пан Подбипента.

— Много способи вече ми се въртят в главата. Ако княз Доминик знаеше дори половината от тях, Хмелницки да виси вече изкормен и окачен за краката си на бесилото. Аз вече казах това на Скшетуски, но сега с него за нищо не можеш да се разбереш. Мъката го терзае по-лошо от болест. Вие го пазете да не се умопобърка. Често се случва от голяма тъга mens^[1] да почне да кипи като вино, докато накрая се вкисне.

— Случва се, случва! — потвърди пан Лонгинус.

Пан Володийовски се размърда нетърпеливо и попита:

— Тогава какви са способите на ваша милост?

— Моите способи ли? Най-напред трябва да узнаем дали тя, най-милата ни клетница — нека ангелите я пазят от всяко зло — е още жива. А можем да узнаем това по два начина: или да намерим между казаците на княза верни и сигурни хора, които ще се решат уж да избягат при казаците, да влязат между хората на Богун и от тях да узнаят нещо…

— Аз имам драгуни украинци! — прекъсна го Володийовски. — Ще намеря такива хора.

— Чакай, ваша милост… Или да уловим някои от тия нехранимайковци, които взеха Бар, и да ги разпитаме дали не знаят нещо. Те всички гледат на Богун като на слънце, защото им харесва неговата дяволска фантазия: песни за него пеят — дано им гърлата гноясат! — и един на друг си разказват какво е направил и какво не е направил. Ако той е отвлякъл нашата клетница, това не е останало скрито за тях.

— Тогава може и хора да се изпратят, и за пленници да се погрижим — забеляза Подбипента.

— Добре го рече, ваша милост. Ако узнаем, че е жива — това е най-важното нещо. Тогава, щом, ваша милост панове, искате искрено да помагаме на Скшетуски, ще се поставите под мое разпореждане, защото аз имам най-голяма експериенция^[2]. Ще се преоблечем като селяни и ще се помъчим да узнаем къде я е скрил Богун. А щом веднъж разберем това, моя работа е да я измъкна. Най-много рискуваме аз и Скшетуски, защото Богун ни познава и ако ни види — родните ни майки не ще могат да ни познаят после, но вас двамата не е виждал.

— Мене ме е виждал — каза пан Подбипента, — но кой ти гледа това.

— Може пък Бог да направи така, че той да падне в ръцете ни! — извика пан Володийовски.

— Аз не искам да го виждам — продължаваше Заглоба. — Нека палачът да го гледа. Трябва да действаме предпазливо, за да не развалим цялата работа. Не е възможно само той да знае къде я е скрил, а аз ви гарантирам, ваша милост панове, че е по-безопасно да питаме някого другиго.

— Може пък нашите хора, които ще пратим, да узнаят. Щом князът разреши, ще подбера сигурни хора и ще ги изпратя още утре.

— Князът ще позволи, но се съмнявам, че те ще узнаят. Я слушайте, ваша милост панове, и друг способ ми се мярна в главата: вместо да пращаме хора или да ловим пленници за разпит, сами да се преоблечем като селяни и да тръгнем веднага.

— А, това е невъзможно! — викна пан Володийовски.

— Защо да е невъзможно?

— Ти, ваша милост, като че не познаваш военната служба. Когато хоронгвите застават nemine excepto^[3], това е нещо свято. Дори баща му и майка му да умират тогава, един военен не отива да иска пермисия^[4] за отпуск, защото пред сражение това е най-голямото безчестие. След решителна битка, когато неприятелят е разбит, може, но не преди това. Ето, гледайте Скшетуски: той пръв искаше да скочи и да полети да спасява, но не каза нито думица. Скшетуски има вече репутация, князът го обича, но той дори не се обади, защото знае дълга си. Това е обществена служба, ваша милост, а онова е лична работа. Не зная как е другаде, макар да мисля, че навсякъде е същото. Но при нашия княз воевода е нещо небивало да се иска пермисия пред битка, и то от офицер. Скшетуски, дори душата му да се разкъса, не би отишъл с такова искане при княза.

— Знам, че Скшетуски е цял римлянин и строго държи на дисциплината — каза пан Заглоба, — но ако някой подшушне на княза, може би той по собствена воля би дал пермисия и на него, и на вас.

— Такова нещо и през ум не му минава. Цялата Жечпосполита сега е на главата на княза. Какво си мислиш, ваша милост, сега се решават най-важни въпроси, които засягат целия народ, а той ще се занимава с личната работа на някого? Но дори и без молба да даде пермисия, при все че това е невъзможно, и тогава, кълна се в Бога, никой от нас сега не би напуснал стана, защото и ние сме длъжни най-напред да служим на нещастното си отечество, а после на себе си.

— Знам аз това, знам и военната служба от стари времена, затова и ви казах, че тоя способ само ми се мярна в главата, а не, че е заседнал в нея. Впрочем, да си кажа правичката, докато силата на тия негодници стои незасегната, няма да можем много нещо да направим, но когато ги бием и почнем да ги преследваме, когато те започнат да мислят само как да спасят собствената си кожа, тогава ще можем смело да навлезем между тях и по-лесно да съберем сведения. Дано само по-скоро пристигне останалата войска, иначе току-виж сме пукнали от нетърпение при тоя Чолгански камък. Ако командването беше в ръцете на нашия княз, щяхме вече да сме тръгнали, но изглежда, че княз Доминик много често си почива, щом го няма досега.

— Очакват го след три дни.

— Дай Боже час по-скоро! Нали коронният подчаши^[5] пристига днес?

— Да.

В тоя момент вратата се отвори и влезе Скшетуски.

Човек би казал, че болката е издялала от камък чертите му: такава студенина и спокойствие лъхаше от тях.

Мъчно беше да се гледа това лице, толкова младо, а в същото време толкова строго и сериозно, сякаш по него никога не се е мяркала усмивка, и лесно можеше да се отгатне, че ако го докосне смъртта, няма да промени вече много това лице. Брадата на пан Ян беше порасла досред гърдите и тук-там в тая брада между гарвановочерните косми се виеха сребърни нишки.

Другарите му и верните приятели по-скоро отгатваха неговата болка, защото той не я показваше. Най-сетне той се владееше напълно, наглед спокоен, още по-изпълнителен във войнишката си служба и цял погълнат от близката война.

— Говорехме тук за нещастието на ваша милост, което едновременно е и наше нещастие — рече пан Заглоба, — защото Бог е свидетел, че с нищо не можем да се утешим. Но ялово би било това чувство, ако само помагахме на ваша милост да лееш сълзи, затова решихме и кръвта си да пролеем, та да изтръгнем от робство клетницата, ако още ходи жива по земята.

— Бог да ви възнагради — рече пан Скшетуски.

— Ще отидем с тебе дори и в стана на Хмелницки — каза пан Володийовски, като гледаше неспокойно приятеля си.

— Бог да ви възнагради — повтори пан Ян.

— Ние знаем — каза Заглоба, — че ваша милост си се заклел да я търсиш жива или мъртва, затова сме готови още днес…

Скшетуски седна на пейката, впи очи в земята и не отговори нищо, което ядоса пан Заглоба. „Дали той няма намерение да я изостави? — помисли Заглоба. — Ако е така, Бог да му е на помощ! Виждам, че няма нито благодарност, нито добър спомен на тоя свят. Но ще се намерят хора, които ще тръгнат да я спасяват, освен ако аз умра преди това!“ В стаята зацари мълчание, прекъсвано само от въздишките на пан Лонгинус. А малкият Володийовски се приближи до Скшетуски и го бутна по рамото.

— Откъде се връщаш? — попита той.

— От княза.

— И какво?

— Излизам през нощта на разузнаване.

— Далеко?

— Чак към Ярмолинци, пътят е свободен.

Володийовски погледна Заглоба и се разбраха веднага.

— Това е към Бар — измърмори Заглоба.

— Ще дойдем с тебе.

— Трябва да отидеш за разрешение и да попиташ дали князът не ти е определил друга работа.

— Тогава да идем заедно. Имам да го питам и нещо друго.

— И ние ще дойдем с вас — каза Заглоба.

Станаха и тръгнаха. Квартирата на княза беше доста далеко, на другия край на стана. В предната стая беше пълно с офицери от разните хоронгви, тъй като отвсякъде пристигаха войски в Чолгански камък и всички тичаха да предложат на княза службата си. Пан Володийовски трябваше да чака доста дълго, докато успеят с пан Подбипента да се изправят пред лицето на княза, но затова пък князът веднага им позволи и сами да тръгнат, и няколко драгуни русини да вземат със себе си, които щяха да се престорят, че уж бягат от стана, да отидат при казаците на Богун и там да разпитат за княгинята. А на Володийовски князът каза:

— Аз сам намирам разни задачи на Скшетуски, защото виждам, че болката се е затворила в душата му и ще го изяде, а ми е неизразимо мъчно за него. Той нищо ли не ви говори за мъката си?

— Съвсем малко. В първия момент скочи, за да тръгне слепешката между казаците, но си спомни, че сега хоронгвите стоят nemine excepto и че сме служители на отечеството и преди всичко него трябва да спасяваме, затова изобщо не дойде при ваше княжеско височество. Само Бог знае какво става в душата му. И го подлага на тежки изпитания. А ти бди, ваша милост, над него, виждам, че си му верен приятел.

Пан Володийовски се поклони ниско и излезе, защото тъкмо тогава при княза влязоха киевският воевода, стобницкият староста, пан Денхоф, сокалският староста и още няколко други военни първенци.

— Е, какво? — попита го Скшетуски.

— Идвам с тебе, но най-напред трябва да се отбия в твоята хоронгва, понеже имам да изпращам няколко човека с поръчение.

— Да вървим заедно.

Излязоха, а с тях пан Подбипента, Заглоба и старият Зачвилиховски, който отиваше при своята хоронгва. Недалече от шатрите на драгунската хоронгва на Володийовски срещнаха пан Лашч, който вървеше или по-скоро се олюляваше начело на петнайсетина шляхтичи, защото и той, и другарите му бяха съвсем пияни. При тая гледка пан Заглоба въздъхна. Нали още при Константинов се бяха обикнали с коронния стражник, понеже в известно отношение си приличаха като две капки вода. Пан Лашч, макар и страшен рицар и като малцина други опасен за поганците, беше същевременно прочут размирник, пияница, комарджия, обичаше да прекарва свободното си от битки, молитви, събрания и скандали време сред хора като пан Заглоба, да пие на провала и да слуша разни неприлични шеги. Той беше голям нехранимайко и беше причинил толкова размирици, толкова пъти беше нарушавал закона, че във всяка друга държава отдавна би платил с главата си. Над него тегнеше не една присъда, но той дори в мирно време не се безпокоеше от това, а камо ли сега, през време на война, когато всичко това беше още повече забравено. Лашч се беше присъединил към княза още при Росоловци и при Константинов извърши големи подвизи, но след почивката в Збараж стана почти непоносим поради шума, който вдигаше. От друга страна, никой не би могъл да пресметне и да запише колко вино беше изпил пан Заглоба у него, колко беше приказвал и разказвал за голямо удоволствие на пан Лашч, който всеки ден го канеше.

Но след известието за превземането на Бар пан Заглоба помръкна, загуби настроение, хумор и повече не посещаваше стражника. Пан Лашч дори си мислеше, че тоя весел шляхтич е напуснал войската и е заминал някъде, когато неочаквано го видя пред себе си.

Той протегна ръце към него и рече:

— Здравей, ваша милост. Защо не се отбиеш при мене? Какво правиш?

— Правя компания на пан Скшетуски — отвърна шляхтичът тъжно. Пан Лашч не обичаше Скшетуски поради неговата сериозност и го наричаше старомодник, а за нещастието му знаеше отлично, понеже беше присъствал на пира в Збараж, когато дойде вестта за падането на Бар. Но като човек разюздан по природа, а при това и пиян в тоя момент, той не зачете човешката болка, ами хвана поручика за копчето на жупана и попита:

— Ти, ваша милост, за момата ли плачеш?… А лъскава ли беше? А?

— Пусни ме, ваша милост! — каза Скшетуски.

— Чакай!

— Отивам по служба и не мога да изслушам заповедите на ваша милост.

— Чакай! — каза Лашч с упоритостта на пиян човек. — Службата си е твоя работа, а не моя. Мене тук никой не може да ми заповядва.

После сниши глас и повтори въпроса:

— А лъскава ли беше, а?

Веждите на поручика се смръщиха.

— Тогава ще ти кажа, ваша милост, че е по-добре да не развреждаш раната на човек.

— Да не развреждам ли?… Не бой се. Ако е била лъскава, жива е.

Лицето на Скшетуски се покри със смъртна бледост, но той се въздържа и рече:

— Ваша милост… дано не забравя с кого говоря…

Лашч облещи очи.

— Какво е това? Заплашваш ли, ваша милост? Мене ли, ваша милост?… Зарад една фльорца?

— Върви си, ваша милост, по своя път! — изгърмя старият Зачвилиховски, който цял се тресеше от гняв.

— Ах вие, хлапета, зайци, слуги! — закрещя стражникът Лашч. — Ваша милост панове, вадете саби!

И като извади своята, се хвърли срещу Скшетуски, но в същия момент и в ръката на пан Ян изсъска желязо и сабята на Лашч хвръкна като птица във въздуха, а той самият се олюля от замаха и се просна в цял ръст на земята.

Пан Скшетуски не го удари, само стоеше бледен като труп, сякаш замаян, а в това време се вдигна скандал. От една страна се нахвърлиха войниците на стражника, от друга — като пчели от кошер се изсипаха драгуните на Володийовски. Чуха се викове: „Бий! Бий!“ Мнозина дотичаха, без да знаят каква е работата. Зазвънтяха саби, крамолата всеки момент можеше да се превърне в сериозна обща битка. За щастие другарите на Лашч, като видяха, че прииждат все повече от хората на Вишньовецки, изтрезняха от страх, грабнаха стражника и се отдалечиха с него.

Ако това беше друга, по-малко дисциплинирана войска, пан стражникът навярно щеше да бъде съсечен от сабите на дребни късчета, но старият Зачвилиховски се опомни, викна само: „Стой!“ — и сабите се скриха в ножниците.

Въпреки това в целия стан закипя, а ехото от разправията стигна до ушите на княза благодарение на пан Кушел, който беше дежурен и дотърча в стаята, където князът се съвещаваше с киевския воевода, със стобницкия староста и с пан Денхоф, и викна:

— Ваше княжеско височество, войниците се секат със саби!

В тоя миг коронният стражник, блед и обезумял от ярост, но вече трезвен, се втурна като бомба.

— Ваше княжеско височество! — викаше той. — Искам справедливост. В тоя стан е като при Хмелницки, нито с произхода се съобразяват, нито със сана на човека! Със саби секат коронните сановници! Ако ваше княжеско височество не проявиш справедливост и не накажеш със смърт, аз сам ще се разправя.

Князът скочи иззад масата.

— Какво се е случило?… Кой те обиди, ваша милост?

— Твой офицер… Скшетуски.

Истинско изумление се изписа по лицето на княза.

— Скшетуски?

Внезапно вратата се отвори и влезе Зачвилиховски.

— Ваше височество княже, аз бях свидетел! — каза той.

— Аз не съм дошъл да излагам основанията си, а да искам наказание! — извика Лашч.

Князът се обърна към него и впи очи в лицето му.

— Спокойно, спокойно! — рече той тихо, но твърдо.

Имаше нещо толкова страшно в очите му и в тихия му глас, та стражникът, макар и известен с дързостта си, изведнъж замлъкна, сякаш загуби ума и дума, а околните дори пребледняха.

— Говори, ваша милост! — рече князът на Зачвилиховски.

Зачвилиховски разказа цялата случка: как, подтикван от неблагородни и недостойни не само за сановник, но и за шляхтич подбуди, пан стражникът почнал да се подиграва с болката на пан Скшетуски, а после със сабя се нахвърлил върху него, каква модерация^[6], наистина необикновена за неговата възраст, е проявил пан Скшетуски, като се е задоволил само да избие оръжието от ръката на нападателя, и накрая старецът завърши така:

— Ваше княжеско височество, знаеш, че вече съм на седемдесет години и никога лъжа не е осквернила устата ми, а и докато съм жив, няма да ги оскверни. Дори под клетва няма да изменя нито дума от това, което казах.

Князът знаеше, че думата на Зачвилиховски тежи като злато, освен това твърде добре познаваше Лашч. Но засега не каза нищо, само взе перото и започна да пише.

А когато свърши, погледна към пан стражника.

— Справедливост ще ти бъде отмерена, ваша милост — каза той.

Пан стражникът отвори уста и искаше да каже нещо, но някак не можа да намери думи, затова сложи ръка на хълбок, поклони се и излезе гордо от стаята.

— Желенски! — каза князът. — Ще дадеш това писмо на пан Скшетуски.

Пан Володийовски, който никога не оставяше поручика сам, се посмути, като видя да влиза княжеският прислужник, защото беше уверен, че ще трябва веднага да се явят пред княза. Но прислужникът остави писмото и без да каже нищо, излезе, а Скшетуски го прочете и го подаде на приятеля си.

— Чети — каза той.

Пан Володийовски погледна и възкликна:

— Повишение в старши поручик!

И като прегърна Скшетуски през шията, го целуна и по двете бузи.

Старши поручик в хусарска хоронгва беше равно почти на най-висш офицер. На хоронгвата, в която служеше пан Скшетуски, ротмистър беше самият княз, а номинален поручик — пан Суфчински от Сенча, човек вече стар и отдавна напуснал действителната служба. Пан Ян от дълго време вече изпълняваше де факто и едната, и другата служба, което впрочем беше често явление в подобни хоронгви, където двата първи чина обикновено бяха само почетни титли. Ротмистър на кралската хоронгва биваше сам кралят, на примаската — примасът, а поручици в тия две гвардейски хоронгви бяха висши дворцови сановници. Всъщност хоронгвите се командваха от наместниците, които по тая причина в обикновения език се наричаха поручици и полковници. Такъв фактически поручик или полковник беше и пан Ян. Но между фактическото изпълняване на службата, между достойнството, давано в ежедневния език, и действителната титла имаше все пак голяма разлика. Сега с това повишение пан Скшетуски ставаше един от първите офицери на княза руски воевода.

Но докато приятелите се разтапяха от радост и му честитяха новата чест, лицето на Скшетуски не се промени нито за миг, оставаше си все така каменно и сурово, защото вече нямаше почести и чинове на тоя свят, които можеха да го зарадват.

Все пак той стана и отиде да благодари на княза, а в това време малкият Володийовски се разхождаше насам-натам из квартирата на Скшетуски и потриваше ръце.

— Ех, ех! — казваше той. — Повишен в поручик на хусарска хоронгва! Досега на никого не се е случвало такова нещо на тая възраст.

— Дано само Бог му върне щастието! — добави Заглоба.

— Ето на, ето на! Забелязахте ли, че той дори не трепна.

— Той предпочита да се откаже от това — рече пан Лонгинус.

— Ваша милост пане — въздъхна Заглоба, — нищо чудно няма тук! И аз бих дал за нея тия мои пет пръста, макар че знаме плених с тях.

— Така е, така е!

— Но пан Суфчински трябва да е умрял — забеляза Володийовски.

— Разбира се, че е умрял.

— Кой ли тогава ще стане заместник-поручик? Хоронжият е много млад и едва от Константинов има тоя чин.

Въпросът остана неразрешен, но отговор на него донесе сам поручик Скшетуски, когато се върна.

— Ваша милост пане — каза той, като се обърна към пан Подбипента, — князът повиши ваша милост в заместник-поручик.

— О, Боже, Боже! — изстена пан Лонгинус и скръсти ръце сякаш за молитва.

— Също така би могъл да повиши неговата инфландска кобила — измърмори Заглоба.

— Ами разездът? — попита пан Володийовски.

— Заминаваме веднага — отговори пан Скшетуски.

— Колко души заповяда князът да вземем?

— Една казашка и една влашка хоронгва, общо петстотин души.

— Хей, това е поход, а не разезд, но щом е така, време е да тръгваме.

— На път, на път! — повтори пан Заглоба. — Може би Господ Бог ще ни помогне да съберем някакви вести.

Два часа по-късно, тъкмо по залез-слънце, четиримата приятели тръгнаха от Чолгански камък към юг, а почти едновременно и пан коронният стражник Лашч напускаше стана с хората си. Много рицари от разни хоронгви гледаха това заминаване, без да пестят подвикванията и подигравките; офицерите се трупаха около пан Кушел, който разказваше по какви причини пан стражникът бил изгонен и как е станало това.

— Аз сам му занесох заповедта на княза — казваше пан Кушел. — И вярвайте ми, ваша милост панове, че това беше periculosa^[7], защото щом я прочете, почна да реве като вол, когато го жигосват с нажежено желязо. И се нахвърли върху мене с брадва и цяло чудо беше, че не ме удари, но струва ми се, че през прозореца бе видял немците на пан Корицки, които обкръжаваха квартирата му, и моите драгуни с бандолети^[8] в ръка. Едва тогава започна да вика: „Добре! Добре! Ще си отида, щом ме гонят!… Ще отида при княз Доминик, той ще ме приеме по-любезно! Няма, казва, да служа с просяци, но ще си отмъстя, викаше, да не съм Лашч, ако не сторя това!… И от тоя хлапак трябва да получа сатисфакция^[9]!“ Мислех, че ще му се пукне жлъчката — от яд кълцаше с брадвата по масата. Ще ви кажа, ваша милост панове, че се боя да не би нещо лошо да се случи на пан Скшетуски, понеже със стражника няма шега. Той е заядлив човек и горд, досега не е оставил така никоя обида, а е смел и при това сановник.

— Какво може да се случи на Скшетуски sub tutela^[10] на княза! — каза един от офицерите. — И пан стражникът, макар и да е готов на всичко, ще държи сметка за такова покровителство.

В това време поручикът, без да знае нищо за заканите на пан стражника срещу него, се отдалечаваше все повече от стана начело на своя отред и се насочваше към Ожиговци по посока на Буг и Медведовка. При все че септември беше вече попарил листата на дърветата, нощта бе спокойна и топла като през юли, защото такава беше цялата оная година — нямаше зима, а през пролетта всичко цъфна още когато в други години дълбок сняг покриваше степта. След доста мокрото лято първите месеци на есента бяха сухи и меки, с дни без слънце и светли лунни нощи. Затова пътуваха по-лесно, без да вземат особени предпазни мерки, тъй като още бяха твърде близо до стана, та не можеше да ги заплашва някакво нападение; пътуваха бързо: поручикът с двайсетина конника напред, а подир него Володийовски, Заглоба и пан Лонгинус.

— Я вижте, ваша милост панове, как светлината на месеца пада на онова възвишение — прошепна пан Заглоба. — Човек може да се закълне, че е ден. Казват, че само през време на война се случвали такива нощи, та душите, когато излизат от телата, да не блъскат в тъмното главите си о дърветата, както врабците о гредите на плевнята, и по-лесно да намерят пътя. А днес е и петък, денят на Спасителя, в който противните изпарения не излизат от земята и злите сили нямат достъп до човека. Чувствам, че някак ми е по-леко и ме обзема надежда.

— Нали вече тръгнахме и ще предприемем нещо за спасението й, това е най-важното! — каза Володийовски.

— Най-лошото е да стоиш със скръстени ръце — продължаваше да говори Заглоба. — Възседнеш ли коня, отчаянието веднага почва да спада поради тръскането и накрая съвсем го изтърсваш.

— Не вярвам аз — прошепна Володийовски, — че така ще можеш да изтръскаш всичко, exemplum^[11] любовта, която се впива в сърцето като кърлеж.

— Когато е искрена — каза пан Лонгинус, — дори като с мечка да се бориш с нея, ще те победи.

След тия думи пан Лонгинус облекчи гърдите си с такава въздишка, която напомняше пъхтежа на ковашки мех, а малкият Володийовски повдигна очи към небето, сякаш между звездите търсеше оная, която свети на княгиня Барбара.

Конете започнаха да пръхтят по цялата хоронгва, а войниците им отговаряха с: „Наздраве! Наздраве!“, после всичко утихна, докато някакъв глас запя с копнеж в задните редици:

Ти на война ще отидеш, о, жалбо моя!

Нощем ще бъдеш в полето, а денем в зноя…

— Старите войници казват, че когато конете пръхтят, било на хубаво. Същото казваше и покойният ми баща — продума Володийовски.

— Нещо сякаш ми шепне на ухото, че не сме тръгнали напразно — отговори Заглоба.

— Дай Боже, та и сърцето на поручика някак да се разтуши — въздъхна пан Лонгинус.

Заглоба почна да клати глава и да се върти като човек, който не може да преодолее някаква мисъл, и накрая се обади:

— А на мене ми се върти една мисъл в главата и трябва да я кажа пред ваша милост панове, защото ми е вече съвсем непоносима. Не сте ли забелязали, ваша милост панове, че от някое време Скшетуски — не зная, може да не е така — като че ли най-малко от всички нас мисли за спасението на клетата.

— От къде на къде! — отвърна Володийовски. — Просто характерът му е такъв: да не признава това пред никого. Той винаги си е бил такъв.

— Това е друго, но припомни си, ваша милост, когато му сочехме, че има надежда да я спася, той казваше: „Бог да ви възнагради!“ И с мене и с ваша милост се държеше така, сякаш се отнася за нещо най-обикновено, а Бог вижда, че това би било черна неблагодарност от негова страна, защото тая клетница очите си е изплакала за него и толкова е изтеглила, че и на цяла волска кожа не може да се запише. Със собствените си очи видях това.

Володийовски поклати глава.

— Изключено е да я е забравил — рече той. — Вярно е, че първия път, когато оня дявол му я отвлече от Розлоги, той така се бе отчаял, че ние се страхувахме за неговия разум, но сега показва много по-голямо спокойствие. А щом Бог е влял в душата му спокойствие и му е дал сили — това е вече добре. Ние трябва да се радваме като негови искрени приятели…

След тия думи Володийовски пришпори коня и се понесе напред към Скшетуски, а Заглоба пътува известно време мълчалив заедно с пан Подбипента.

— Не мислиш ли и ти, ваша милост, като мене, че ако не беше любовта, много злини нямаше да стават по света?

— Каквото ти е писано от Бога, то няма да те отмине — отвърна литовецът.

— Ех, ваша милост, ти никога няма да отговориш, както трябва. Това е една работа, а онова друга. За какво е била разрушена Троя, а? Да не би пък тая война да е за нещо друго? Хвърлил мерак Хмелницки на Чаплинска или пък Чаплински на Хмелницка, а ние да си трошим главите заради грешните им желания.

— Това са нечестиви чувства, но има и благородни, от които славата Божия расте.

— Сега, ваша милост, го каза по-добре. А ти самият скоро ли ще се заловиш с тази ялова работа? Чух, че шарф ти вързали, когато си тръгвал на война.

— Братче!… Братче!…

— Но трите глави ти стоят като пречка, а?

— Ох, така е!

— Тогава слушай какво ще ти кажа: замахни добре и отсечи наведнъж и трите — на Хмелницки, на хана и на Богун.

— Де да искаха да се наредят един до друг! — отвърна пан Лонгинус с развълнуван глас и вдигна очи към небето.

В това време Володийовски пътуваше заедно със Скшетуски и гледаше мълчаливо изпод шлема си неговото мъртвешко лице, докато най-сетне бутна със стремето си неговото стреме.

— Ян — каза той, — лошо е, че се замисляш така.

— Аз не се замислям, ами се моля — отговори Скшетуски.

— Това е свято и похвално нещо, но ти не си калугер да се занимаваш само с молитви.

Пан Ян обърна бавно мъченическото си лице към Володийовски и попита с глух, пълен със смъртно примирение глас:

— Кажи, Михал, какво друго ми остава освен расото?…

— Остава ти да я спасиш — отговори Володийовски.

— Това и ще правя до последния си дъх. Но дори да я намеря жива, дали няма да е вече късно? Пази ме, Боже, защото за всичко друго мога да мисля, но не и за това, пази, Боже, и разума ми! Аз вече не желая нищо повече от това, да я изтръгна от тия прокълнати ръце, а после нека тя си намери такова убежище, каквото ще търся аз. Изглежда, че не е било по волята на Бога… Остави ме да се моля, Михал, и не докосвай кървящата ми рана…

Сърцето на Володийовски се сви; той имаше желание още да го утешава, да го обнадеждва, но думите не искаха да минат през гърлото; двамата продължиха да яздят сред глухо мълчание, само устните на пан Скшетуски се движеха бързо в молитва, чрез която сякаш искаше да пропъди страшните мисли, а когато малкият рицар погледнеше това лице при светлината на месеца, го обземаше страх, защото му се струваше, че то е същинско лице на монах, сурово, отслабнало от пости и грижи.

В това време оня глас отново запя в задните редици:

Ти от война ще се върнеш,

вкъщи ще зърнеш

стаите празни, обрани

и люти рани.