Хенрик Сенкевич
С огън и меч (29)

Двадесет и девета глава

Лесно може да се разбере как князът посрещна доклада на пан Скшетуски рано сутринта за отказа на Ошински и Корицки. Всичко вървеше така, че само човек с такава голяма душа като тоя железен княз можеше да не се огъне, да не загуби вяра и да не отпусне ръце. Напразно щеше да пилее огромното си богатство за поддържане на войските, напразно щеше да се мята като лъв в мрежа, напразно щеше да откъсва една след друга главите на бунта, да показва чудеса от храброст — всичко напразно! Настъпваше момент, когато той трябваше да почувства собственото си безсилие, да се оттегли някъде далеко в спокойни места и да остане ням свидетел на онова, което ставаше в Украйна. А кой го беше обезсилил така? Това не бяха мечовете на казаците, а неохотата на своите. Нямаше ли основание на тръгване от Задднеприето през май да се надява, че щом връхлети като орел върху бунта, щом при всеобщия ужас и паника пръв вдигне сабя над главата си, веднага цялата Жечпосполита ще му се притече на помощ и ще повери в ръцете му своята сила, своя наказващ меч?

А какво стана вместо това? Кралят умря, след смъртта му главното командване беше поверено на друг и него, княза, бяха подчертано пренебрегнали. Това беше първата отстъпка, направена на Хмелницки — и не поради засегнато достойнство страдаше душата на княза, а от мисълта, че тая стъпкана Жечпосполита е паднала вече толкова ниско, та не желае борба на живот и смърт, отстъпва пред един казак и предпочита с преговори да възпре дръзката му десница. След победата при Махновка все по-лоши вести идваха в стана: най-напред изпратената от пан Кишел вест за преговори, после вест, че Волинското Полесие е заляно от вълната на бунта, най-сетне, отказът от страна на полковниците, който ясно показваше колко неприязнено е настроен към Вишньовецки главнокомандващият княз Доминик Заславски-Острогски. Докато пан Скшетуски отсъстваше, в стана бе пристигнал пан Корш-Женкович с донесение, че цялата Овручка област е вече в огън. Населението там е мирно, не се увличало по бунта, но дошли казаци на Кшечовски и татари и насила принудили хората да тръгнат с тях. Именията и градчетата били изгорени, шляхтичите, които не успели да избягат — изклани, а между другите и старият пан Йелец, някогашен слуга и приятел на дома Вишньовецки. След тая вест князът бе решил, че като се присъединят към него Ошински и Корицки, ще смаже Кривонос, а после ще тръгне на север към Овруч и като се споразумее с литовския хетман, ще хване бунтовниците между два огъня. Но всички тия планове сега пропадаха поради отказа на княз Доминик, предаден по двамата полковници. Защото след всички походи, битки и усилия Йереми не беше достатъчно силен да се срещне с Кривонос, особено като не беше сигурен и в киевския воевода. Пан Януш всъщност с душата и сърцето си принадлежеше към миролюбивата партия. Той се беше огънал пред внушителността и могъществото на Йереми и трябваше да тръгне с него, но колкото по-разклатено виждаше това могъщество, толкова по-склонен беше да се противопоставя на войнствените желания на княза, което веднага се и прояви.

Пан Скшетуски докладваше, а князът го слушаше мълчаливо. Всички старши офицери присъстваха на доклада и лицата на всички се помрачиха при вестта за отказа на полковниците, а очите им се обърнаха към княза, който рече:

— Значи княз Доминик е наложил вето?

— Тъй вярно. Показаха ми го черно на бяло.

Йереми се облегна с ръце на масата и скри лице между дланите си. А след малко заговори:

— Това наистина е повече, отколкото човек може да понесе. Нима аз единствен трябва да работя и вместо помощ да срещам спънки? Нима не можех да си отида край Сандомеж, в моите имения, и да си седя спокойно? А от какво друго, ако не от любов към отечеството, правя всичко това? И ето ми сега наградата за труда, за пръснатите богатства, за кръвта…

Князът говореше спокойно, но такава горчивина, такава болка трептеше в гласа му, че сърцата на всички се свиха от жал. Стари полковници, ветерани от Путивъл, Старец, Кумейки и млади победители от последната война го гледаха с неизразима загриженост в очите, защото знаеха колко тежка борба води със самия себе си тоя железен човек, колко страшно трябва да страда неговата гордост от униженията, които се бяха струпали върху него. Той, княз „по Божия милост“ — той, воевода руски, сенатор на Жечпосполита, трябваше да отстъпва пред някакви си Хмелницки и Кривонос; той, почти монарх, който неотдавна приемаше посланици от чужди владетели, трябваше да се оттегли от бойното поле и да се затвори в някакво замъче в очакване резултата от войната, която други ще водят, или от унизителните преговори. Той, създаденият за велики дела, който чувстваше сили да се справи с тях — трябваше да се признае за безсилен…

Това страдание заедно с уморителния труд се бяха отразили върху него. Той беше много отслабнал, очите му бяха хлътнали, черната му като гарваново крило коса бе започнала да побелява. Но някакво велико, трагично спокойствие се бе разляло по лицето му, защото гордостта му пречеше да издаде страданието си.

— Ех, нека бъде така! — рече той. — Ще покажем на това неблагодарно отечество, че можем не само да воюваме за него, но и да мрем. Наистина, аз бих предпочел по-славна смърт в някаква друга война, а не срещу селяните във вътрешни размирици, но няма как!

— Ваше княжеско височество — прекъсна го киевският воевода, — не говори за смърт, защото, макар да не се знае кому какво е отредил Бог, все пак до нея е може би още далеко. Аз се възхищавам от военния гений и рицарския дух на ваше княжеско височество, но не мога да обвинявам нито вицерекса^[1], нито канцлера, нито главнокомандващите, че те се стремят да спрат тая вътрешна война чрез преговори, защото братска кръв се лее в нея, а кой ще има полза от упоритостта на двете страни, ако не външният неприятел?

Князът гледа дълго воеводата в очите и рече подчертано:

— Проявете милост към победените и те ще я приемат с благодарност и ще помнят. При победителите ще си спечелите само презрение. Да беше дал Бог никой никога да не стори зло на тоя народ! Но щом веднъж бунтът е пламнал, тогава не с преговори, а с кръв ще трябва да го гасим. Иначе позор и смърт за нас!…

— Ние по-скоро ще се погубим, когато водим войната сами — отговори воеводата.

— Значи ли това, ваша милост, че няма да вървиш по-нататък с мене?

— Ваше княжеско височество! Нека Бог ми е свидетел, че това няма да стане от лошо чувство към вас, но съвестта ми не позволява да излагам на сигурна гибел хората си, това е скъпа кръв и още може да се окаже полезна за Жечпосполита.

Князът замълча, а след малко се обърна към своите полковници:

— Но вие, стари другари, няма да ме изоставите, нали?

При тия думи полковниците, сякаш тласнати от една сила и воля, се хвърлиха към княза. Някои целуваха дрехите му, други прегръщаха коленете му, трети вдигаха ръце нагоре и викаха:

— Ние сме при тебе до последния си дъх, до последната капка кръв!

— Води ни! Води! Без възнаграждение ще служим!

— Ваше княжеско височество, позволи и на мене да умра при тебе! — викаше пламнал като девойка младият пан Аксак.

Като виждаше всичко това, дори киевският воевода се развълнува, а князът преминаваше от един към друг, притискаше главата на всекиго до себе си и благодареше. Силен ентусиазъм обзе и стари, и млади. От очите на бойците се сипеха искри, ръцете току похващаха сабите.

— С вас ще живея, с вас ще умра! — казваше князът.

— Ще победим! — викаха офицерите. — Срещу Кривонос! Към Полонне! Който иска да ни напусне, добър му път. Ще минем и без неговата помощ. Не искаме да делим нито славата, нито смъртта.

— Ваша милост панове! — каза князът в отговор. — Моята воля е, преди да тръгнем срещу Кривонос, да починем поне малко, за да възстановим силите си. Ето трети месец вече почти не слизаме от конете. От усилия, несгоди и променливото време вече едва се държим на крака. Нямаме коне, пехотинците ни обосяха. Затова ще тръгнем за Збараж, там ще се поохраним и починем, а може и войници да се присъединят към нас и с нови сили ще потеглим на бой.

— Кога, ваше княжеско височество, ще заповядаш да тръгнем? — питаше старият Зачвилиховски.

— Незабавно, стари воине, незабавно!

Тук князът се обърна към воеводата:

— А ваша милост накъде искаш да потеглиш?

— Към Глиняни, защото чувам, че войските се събират там.

— Тогава ще отведем ваша милост до по-спокойно място, за да не ви се случи нещо неприятно.

Воеводата не отговори нищо, защото му стана някак неудобно. Той напускаше княза, а князът проявяваше дори загриженост и възнамеряваше да го съпроводи. Дали в думите на княза се криеше ирония — воеводата не знаеше, но въпреки това не се отказа от своите намерения, защото полковниците на княза го гледаха все по-неприязнено и беше ясно, че във всяка друга, по-малко дисциплинирана войска срещу него би се надигнал ропот.

Затова той се поклони и излезе; полковниците също се разотидоха при своите хоронгви, за да ги подготвят за похода. При княза остана само Скшетуски.

— Какви са войниците от ония хоронгви там? — попита князът.

— По-добри не могат да се намерят. Драгуните са обучени по немски, а в пешата гвардия са все ветерани от Трийсетгодишната война. Когато ги видях, помислих, че са римски триарии^[2].

— Много ли са?

— Два полка с драгуните, общо три хиляди души.

— Жалко, жалко, големи неща могат да се направят с такава помощ.

Видимо страдание се изписа върху лицето на княза. След малко той каза сякаш сам на себе си:

— Несполучливо избраха такива военачалници за тия бедствени времена! Остророг би бил добър, ако войната можеше да се избегне с красноречие и латински език, Конецполски, моят свако, произхожда от род на бойци, но е младеж без опит, а пък Заславски е най-лош от всичките. Аз го познавам отдавна. Той е човек с малко сърце и малък ум. Дай му на него да дреме над каната и да плюе по корема си, а не да командва войска… Не говоря за тези неща публично, за да не се сметне, че ме ръководи invidia, но предвиждам страхотни поражения. И то сега, тъкмо сега такива хора са взели кормилото в ръцете си! Боже, Боже, отмени тая чаша! Какво ли ще стане с нашето отечество? Когато помисля за това, си пожелавам по-скоро да умра, защото и така съм много уморен, и ти казвам, че скоро ще си отида. Душата ми се стреми към войната, но на тялото липсват сили.

— Ваше княжеско височество, трябва да пазиш повече здравето си, защото цялото отечество разчита на ваше княжеско височество, а вече се вижда, че усилията твърде много са подкопали здравето ти.

— Изглежда, че отечеството мисли другояче, щом ме пренебрегнаха. А сега и сабята изтръгват от ръката ми.

— Ще даде Бог принц Карол да смени владишката корона с кралската, тогава той ще знае кого да издигне и кого да накаже, а ваше княжеско височество си достатъчно силен, за да не се страхуваш сега от никого.

— Затова и аз ще тръгна по своя път.

Може би князът не забелязваше, че и той, подобно на другите „кралчета“, води политика на своя глава, но дори и да го беше разбрал, нямаше да се откаже от нея, защото само едно нещо му беше ясно: че спасява честта на Жечпосполита.

И отново настъпи мълчание, което скоро беше прекъснато от цвиленето на коне и от звука на бойните тръби. Хоронгвите се стягаха за поход. Тия гласове пробудиха княза от неговата замисленост, той тръсна глава, сякаш искаше да изтръска страданието и лошите мисли, после каза:

— А пътуването спокойно ли беше?

— В мшинецките гори срещнах голяма чета селяни, около двеста души, които унищожих.

— Добре. А пленници взе ли, тъй като сега това е важно нещо.

— Взех, но…

— Но вече си заповядал да ги избият, нали?

— Не, ваше княжеско височество! Пуснах ги на свобода.

Йереми погледна учудено Скшетуски, след което веждите му внезапно се свиха.

— Какво? И ти ли вече принадлежиш към миролюбивата партия? Какво значи това?

— Ваше княжеско височество, аз докарах човек за разпит, защото между селяните имаше един преоблечен шляхтич, който остана жив. А другите пуснах, понеже Бог ме дари с голяма милост и утеха. С готовност ще понеса наказанието. Тоя шляхтич е пан Заглоба, който ми донесе вест за княгиня Елена.

Князът се приближи оживен до Скшетуски.

— Жива? Здрава?

— Слава на Всевишния — тъй вярно!

— И къде се е подслонила?

— Намира се в Бар.

— Това е здрава крепост. Мое момче! — Тук князът протегна ръце нагоре и като хвана главата на пан Скшетуски, го целуна няколко пъти по челото. — Радвам се с твоята радост, защото те обичам като собствен син.

Пан Ян целуна сърдечно ръката на княза и при все че отдавна вече беше готов да пролее на драго сърце кръвта си за него, сега отново почувства, че по негова заповед би скочил и в горещия пъкъл. Така тоя страшен и жесток Йереми умееше да печели сърцата на рицарите.

— Е, не ти се чудя, че си пуснал тия селяни. Това ще ти се размине без наказание. Ама хитрец е тоя шляхтич! Значи я е отвел от Задднеприето чак до Бар, нали! Слава Богу! В тия тежки времена това е и за мене истинска радост. Голям хитрец трябва да е той, голям! Я го дай насам тоя Заглоба!

Пан Ян тръгна енергично към вратата, но в същия миг тя се отвори внезапно и се появи червената глава на пан Вершул, който бе изпратен с придворни татари на далечен разезд.

— Ваше височество! — извика той, като дишаше тежко. — Кривонос е взел Полонне, десет хиляди души е избил до крак заедно с жените и децата.

Полковниците отново започнаха да се събират и да се притискат около Вершул, дотърча и киевският воевода, а князът стоеше замислен, защото не очакваше такава вест.

— Ами че там се бяха затворили само руси! Това е невъзможно!

— Жив човек не е излязъл от града.

— Чуваш ли, ваша милост — рече князът, като се обърна към воеводата. — Ха води преговори с такъв неприятел, който дори своите не щади!

Воеводата изпъшка и каза:

— О, кучешки души! Щом е така, по дяволите всичко! Ще продължа нататък с ваше княжеско височество!

— Ти си мой брат! — рече князът.

— Да живее киевският воевода! — викна старият Зачвилиховски.

— Да живее съгласието!

А князът отново се обърна към Вершул:

— Накъде ще тръгнат от Полонне? Не се ли знае?

— Като че ли към Константинов.

— О, за Бога! Тогава полковете на Ошински и Корицки са загубени, те няма да успеят да се измъкнат с пехотата. Трябва да забравим обидата и да им се притечем на помощ. На конете! На конете!

Лицето на княза засия от радост и руменина отново обля хлътналите му бузи, защото пътят на славата пак се отваряше пред него.