Хенрик Сенкевич
С огън и меч (28)

Двадесет и осма глава

Един ден по-късно, когато войските се спряха в Рилцов, князът повика пан Скшетуски и каза:

— Нашите сили са малко и са изморени, а Кривонос има шейсет хиляди души и всеки ден силата му расте, защото простолюдието се присъединява към него. На киевския воевода също не мога да разчитам — той в душата си принадлежи към партията на мира и макар да върви с мене, прави го без желание. Ние се нуждаем от помощ. Узнавам, че близо до Константинов се намират двама полковници: Ошински от кралската гвардия и Корицки. Ще вземеш за охрана сто придворни казаци и ще отидеш при тях с писмо от мене незабавно да дойдат тук, понеже след няколко дни ще нападна Кривонос. Никой не изпълнява по-добре от тебе възложените мисии, затова изпращам тебе — а работата е важна.

Пан Скшетуски се поклони и същата нощ тръгна към Константинов, за да премине незабелязано, защото тук-таме се въртяха разезди на Кривонос или тълпи от простолюдието, които вършеха разбойнически нападения по горите и пътищата, а князът му бе заповядал да избягва битките, за да не се бави. Затова той се движеше тихо и на разсъмване стигна до Вишовати став, където намери двамата полковници, и много се зарадва, като ги видя. Ошински разполагаше с отлична гвардия от драгуни, като в чужбина обучени, и немци. А Корицки разполагаше само с немска пехота, почти всичките ветерани от Трийсетгодишната война. Това беше толкова страшна и опитна войска, че в ръката на полковника действаше като един меч. При това двата полка бяха снабдени с пушки и добре облечени. Като чуха, че трябва да отидат при княза, те веднага нададоха радостни викове, защото жадуваха за бой, а знаеха, че под ничия друга команда няма да имат толкова битки. За нещастие двамата полковници дадоха отрицателен отговор, тъй като и двамата бяха подчинени на княз Доминик Заславски и имаха изрична заповед да не се присъединяват към Вишньовецки. Напразно пан Скшетуски им обясняваше каква слава биха могли да придобият, като служат при такъв вожд, и какви големи услуги ще окажат на страната — те не искаха и да чуят и твърдяха, че субординацията^[1] е първият закон и дълг на военните. Казваха, че биха могли да се присъединят към княза само ако е нужно за спасяването на техните полкове. Пан Скшетуски си замина силно наскърбен, защото знаеше колко болка ще причини на княза с новината за тоя неуспех и наистина колко изморени и изтощени от походите са неговите войски, от непрекъснатите сблъсквания с неприятеля, преследването на отделни бунтовнически чети, най-сетне, от постоянното безсъние, глад и несгоди. При такива условия да се бие с десет пъти по-многоброен неприятел беше просто невъзможно и пан Скшетуски виждаше ясно, че военните действия срещу Кривонос трябва да бъдат забавени, понеже трябва да се даде по-дълга почивка на войската и да се чака да дойдат нови шляхтичи в стана.

Унесен в тия мисли, пан Скшетуски се връщаше при княза начело на своите казаци, а трябваше да върви тихо, предпазливо и само нощем, за да избегне и разездите на Кривонос, и многобройните банди от казаци и селяни, често пъти много силни, които вилнееха в цялата околност, опожаряваха именията, колеха шляхтата и хващаха бегълците по пътищата. Така той мина Баклай и навлезе в Мшинецките гори, които бяха гъсти, пълни с неочаквани долове и трапища. За щастие след неотдавнашните дъждове времето беше много хубаво. Нощта беше великолепна, юлска, безлунна, но звездна. Казаците се движеха по тясната горска пътечка, водени от мшинецки горски служители, много сигурни хора, които познаваха отлично своите гори. В гората цареше дълбока тишина, прекъсвана само от изпращяването на сухи клонки под конските копита — но изведнъж до ушите на пан Скшетуски и казаците долетя някакъв далечен шум, подобен на пеене, прекъсвано от викове.

— Стой! — каза тихо пан Скшетуски и спря казаците. — Какво е това? Един стар горски се приближи до него.

— Това са, пане, луди, умопобъркали се от преживените ужаси и сега ходят по гората и викат. Вчера ние срещнахме една шляхтичка, която ходи, пане, ходи, гледа по боровете и вика: „Деца! Деца!“ Изглежда, че селяните са заклали децата й. Като ни видя, облещи очи и така започна да пищи, та чак краката ни се разтрепераха. Казват, че по горите имало много такива.

Тръпки попъплиха пан Скшетуски от главата до петите, при все че беше безстрашен рицар.

— Дали пък не вият вълци? Отдалече не може да се познае — каза той.

— Къде ти, пане! Сега в горите няма вълци, всички са отишли по селата, че там има много трупове.

— Страшни времена — отговори рицарят, щом, вълците живеят по селата, а умопобъркани хора вият в горите! Боже! Боже!

Отново зацари тишина, чуваше се само обикновеният шум във върховете на боровете, но след малко далечните отгласи отново се засилиха и станаха по-ясни.

— Хей! — каза внезапно горският. — Изглежда, че там има някаква по-голяма група хора. Вие, ваша милост панове, постойте тук или вървете бавно напред, а ние с другаря ми ще отидем да видим.

— Вървете! — каза пан Скшетуски. — Ние ще чакаме тук.

Горските изчезнаха. Нямаше ги около един час; пан Скшетуски започна вече да губи търпение и дори да подозира, че му готвят някаква клопка, когато изведнъж единият се показа от тъмнината.

— Те са, пане! — каза той, като се приближи до Скшетуски.

— Кои?

— Селяни главорези.

— А много ли са?

— Около двеста. Не зная, пане, какво трябва да правим, защото те са се разположили в теснината, през която ни е пътят. Запалили са огньове, но светлина не се вижда, защото са в дола. Стража няма никаква: можем да се приближим до тях на един изстрел с лък.

— Добре! — каза пан Скшетуски и като се обърна към казаците, започна да дава заповеди на двамата старши.

Отрядът веднага тръгна бързо напред, но толкова тихо, че само пращенето на клонките можеше да издаде похода; стреме не звънеше о стреме, сабя не издрънка, конете, привикнали да се приближават тайно и да нападат, вървяха с вълча походка, без пръхтене и цвилене. Когато стихнаха до мястото, където пътят извиваше изведнъж, казаците веднага видяха в далечината огньове и неясни човешки фигури. Тук пан Скшетуски ги раздели на три отряда, единият от които остана на място, другият тръгна да заобиколи теснината, за да затвори срещуположния изход, а третият слезе от конете и пълзешком залегна на самия ръб, току над главите на селяните. Пан Скшетуски, който се намираше в тоя среден отряд, погледна надолу и видя като на длан на разстояние от двайсет до трийсет крачки целия стан: горяха десетина огньове, но не пламтяха твърде ярко, защото над тях висяха котли с храна. Миризмата от пушека и варените меса достигаше до ноздрите на пан Скшетуски и казаците. Около котлите стояха или лежаха селяни, които пиеха и бъбреха. Някои държаха в ръка шишета с водка, други се подпираха на копия, с набучени на острието като трофей отрязани глави — мъжки, женски и детски. Блясъкът на огъня се отразяваше в техните мъртви зеници и оголени зъби; същият тоя блясък осветяваше и дивите, жестоки лица на селяните. Току под самия стръмен бряг на дола двайсетина от тях спяха и хъркаха шумно; други бъбреха, трети подклаждаха огньовете, и те хвърляха нагоре снопове златни искри. При най-големия огън седеше, обърнат с гръб към ската на дола и към пан Скшетуски, плещест стар просяк и подрънкваше на лира; около него се бяха събрали в полукръг трийсетина селяни. До ушите на пан Скшетуски стигнаха следните думи:

— Хей, дядо! Запей за казака Голота!

— Не! — викаха други. — За Маруся Богославка!

— По дяволите Маруся! За пана от Поток, за пана от Поток!^[2] — викаха най-много гласове.

Просякът удари по-силно лирата, покашля се и запя:

Стань, обернися, глянь, задивися, котрий маеш много,

Же рівний будеш тому, в котрого не мае нічого,

Бо той справует, що всім керует, сам Бог милостивий

Всі паші справи на своій шалі важит справедливий,

Стань, обернися, глянь, задивися, котори високо

Умом літаеш, мудрості знаеш, широко, глибоко…

Тук старецът спря за малко и въздъхна, а подир него започнаха да въздишат и селяните. И все повече се събираха около него — а и пан Скшетуски, макар да знаеше, че вече всички негови хора трябва да са готови, не даваше знак за нападение. Тая тиха нощ, запалените огньове, дивите фигури и песента за пан Миколай Потоцки, още недопята, пробудиха у рицаря някакви дивни мисли, някакви чувства и копнежи, за които сам не можеше да си даде сметка. Незарасналите рани на сърцето му се отвориха, стисна го дълбока скръб за неотдавнашното минало, за загубеното щастие, за ония минути на тишина и спокойствие. Той се замисли и натъжи — а в това време просякът пееше по-нататък:

Стань, обернися, глянь, задивися, котрий воюеш,

Луком — стріламий, порохом — кулями и мечем ширмуеш,

Во теж рицери и кавалери передтим бували,

Тим воевали, от тогож меча сами умирали!

Стань, обернися, глянь, задивися и скин з сердца буту,

Наверни ока, котри с Потока идеш на Славуту.

Невинния души береш за уши, вольність одеймуеш,

Короля не знаеш, ради не дбаеш, сам себе сеймуеш,

Гей поражайся, не запаляйся, бо ти рементаруеш,

Сам булавою, всем польским краэм, як сам хочеш керуеш…

Старецът отново спря да пее, а ненадейно един камък се изплъзна под ръката на един казак и се затъркаля шумно надолу. Няколко селяни заслониха очи с ръце и започнаха да се взират нагоре към гората; тогава пан Скшетуски сметна, че е дошло време, и стреля с пистолета си в средата на тълпата.

— Бий! Убивай! — викна той и трийсет казаци стреляха почти в лицата на селяните, а след изгърмяването със саби в ръка се спуснаха като светкавици по стръмния бряг на дола между ужасените и объркани селяни.

— Бий! Убивай! — се чу при единия изход на дола.

— Бий! Убивай! — повториха диви гласове при другия. Йереми! Йереми!

Нападението беше толкова неочаквано, ужасът толкова голям, та селяните, макар и въоръжени, не оказваха почти никаква съпротива. И без това из становете на разбунтувания народ се разказваше, че с помощта на злия дух Ярема може да бъде и да бие едновременно на няколко места, а сега, когато името му връхлетя върху тия селяни, които не очакваха нищо лошо и се чувстваха в безопасност, наистина като име на зъл дух, то изтръгна оръжието от ръцете им. Пък и с пиките и косите не можеха да си служат в тясното пространство, затова, притиснати като стадо овце до противоположната страна на дола, сечени със саби по главите и лицата, бити, пребивани, мачкани с крака, селяните протягаха, обезумели от страх, ръце, хващаха немилостивото желязо и гинеха. Тихата борова гора се изпълни със зловещия шум на битката. Някои се мъчеха да избягат по почти отвесната стена на дола и като се катереха, нараняваха ръцете си и падаха върху остриетата на сабите. Някои гинеха спокойно, други ревяха за милост, трети закриваха лицата си с ръце, за да не видят момента на смъртта си, четвърти пък се хвърляха ничком на земята, а над фученето на сабите, над воя на умиращите се чуваше викът на нападателя: „Йереми! Йереми!“ — вик, от който косите по селските глави настръхваха и смъртта изглеждаше още по-страшна.

А просякът хрясна с лирата си един казак по главата, та той чак се търколи на земята, друг хвана за ръката, за да попречи на удара със сабята, и ревеше от страх като бивол.

Като видяха това, други се затекоха да го разсекат, но пан Скшетуски се втурна и викна:

— Хванете го жив! Хванете го жив!

— Стой! — ревеше просякът. — Аз съм шляхтич! Loquor latine^[3]! Аз не съм просяк! Стойте, ви казвам, разбойници такива, нехранимайковци, кобилешки деца, непрокопсаници, хайти, хайдути!

Но старецът не беше още изредил поменика от ругатни, когато пан Скшетуски го погледна в лицето и викна така, та ехото се обади чак от скатовете на дола:

— Заглоба!

И изведнъж се хвърли върху него като див звяр, впи пръсти в раменете му, приближи лицето си до неговото, раздруса го като круша и изкрещя:

— Къде е княгинята?! Къде е княгинята?

— Жива! Здрава! В безопасност! — викна в отговор старецът. — Пусни ме, ваша милост, дявол да те вземе, че ще ми извадиш душата.

Тогава рицарят, когото не можаха да победят нито пленничеството, нито раните, нито болката, нито страхотният Бурдабут, бе победен от тая щастлива вест. Ръцете му се отпуснаха, челото му се покри с обилна пот, той падна на колене, закри лицето си с ръце и като опря главата си в стръмния склон, стоеше мълчалив — изглежда благодареше на Бога.

В това време избиха останалите злочести селяни, двайсетина бяха вързани, за да ги предадат на палача в стана, та да изтръгне от тях показания, а другите лежаха проснати и мъртви. Битката престана — врявата утихна. Казаците се събираха около своя вожд, но като го видяха коленичил до скалата, започнаха да го гледат неспокойно, защото не знаеха дали не е ранен. А той стана и лицето му беше толкова светло, сякаш звезди светеха в душата му.

— Къде е тя? — попита той Заглоба.

— В Бар.

— В безопасност?

— Това е могъщ замък, от никакво нападение не го е страх. Тя е под покровителството на пани Славошевска и на монахините.

— Бъди благословен, всевишни Боже! — каза рицарят, а в гласа му трептеше дълбоко вълнение. — Дай ми, ваша милост, ръката си. От душа, от душа благодаря.

Внезапно той се обърна към казаците:

— Много ли са пленниците?

— Седемнайсет — отговориха войниците. Тогава пан Скшетуски заяви:

— Доживях голяма радост и сърцето ми е пълно с милосърдие. Пуснете ги на свобода.

Казаците не искаха да вярват на ушите си. Във войската на Вишньовецки нямаше такъв обичай.

Скшетуски смръщи леко вежди.

— Пуснете ги на свобода — повтори той.

Казаците се отдалечиха, но след малко старшият есаул се върна и рече:

— Пане поручик, те не вярват, не смеят да тръгнат.

— А развързахте ли ги?

— Тъй вярно!

— Тогава оставете ги тук, а ние на конете.

След половин час отрядът отново се движеше сред тишината по тясната пътечка. Изгря и луната, която проникваше с дълги бели ивици вътре в гората и осветяваше тъмните й глъбини. Пан Заглоба и Скшетуски яздеха начело и разговаряха помежду си.

— Казвай, ваша милост, всичко, което знаеш за нея — каза рицарят. — Значи тогава ти, ваша милост, я изтръгна от ръцете на Богун?

— Аз, ами! А на това отгоре и устата му завързах на тръгване, та да не може да вика.

— О! Ти си постъпил отлично, ваша милост, кълна се в Бога! Но как стигнахте до Бар?

— Ех, много трябва да ти разказвам, но за тия неща ще говорим друг път, защото съм страшно fatigatus, а гърлото ми пресъхна от пеене пред тия простаци. Нямаш ли, ваша милост, нещо за пийване?

— Имам една манерчица с водка — ето я!

Пан Заглоба грабна тенекиената манерка и я навири към устата си; чу се продължително къл-къл-къл, а нетърпеливият пан Скшетуски не дочака края и продължи да пита:

— А как е тя?

— Как ли? — отвърна пан Заглоба. — За сухо гърло всяка водка си я бива.

— Аз за княгинята питам!

— За княгинята ли? Като кошута.

— Да бъде благословено името ти, всевишни Боже! Добре ли е тя там, в Бар?

— И в рая не може да бъде по-добре. Заради хубостта й всички corda се въртят около нея. Пани Славошевска така я обича, сякаш е нейна дъщеря. А колко ергени са влюбени в нея, това ваша милост и на броеницата си не можеш да пресметнеш, само че тя толкова мисли за тях, колкото сега аз за празната манерка на ваша милост, защото гори от постоянно чувство към тебе.

— Да ти даде Бог здраве, моя най-скъпа! — каза радостно пан Скшетуски. — Значи така мило ме споменава тя?

— Дали споменава ваша милост? Казвам ти, ваша милост, че и аз сам вече не можех да разбера откъде се взема у нея въздух за толкова много въздишки. И всички я съжаляват, а най-много монахините, защото ги е изцяло спечелила със своята сладост. И тя именно ме изпрати на тия рискове, при които малко остана да платя с живота си, непременно да дойда при ваша милост и да разбера дали си жив и здрав. Тя много пъти искаше да прати хора, но никой не желаеше да се заеме с такова нещо и тогава аз най-сетне се съжалих и тръгнах за стана на ваша милост. Ако не бях преоблечен, сигурно щях да платя с главата си. Но мене селяните навсякъде ме вземат за просяк, пък и пея много хубаво.

Пан Скшетуски чак занемя от радост. Хиляди мисли и спомени се блъскаха в главата му; Елена се изправи като жива пред очите му така, както я беше видял последния път в Розлоги преди заминаването му за Сечта: прекрасна, заруменена, стройна, с ония черни като кадифе очи, пълни с неизразима привлекателност. Сега му се струваше, че я вижда, че усеща топлината, която лъха от бузите й, че чува сладкия й глас. Спомни си разходката във вишневата градина и кукувицата, и въпросите, които й беше задавал, и как Елена се засрами, когато им беше изкукала дванайсет момчета — та душата му почти беше готова да хвръкне, сърцето му чак прималя от любов и радост, при която всички минали страдания бяха като капка в морето. Скшетуски сам не знаеше какво става с него. Ту му се искаше да вика, ту пак да падне на колене и отново да благодари на Бога; ту да си спомня, ту да пита и пита безкрай! Най-сетне започна да повтаря:

— Жива, здрава!

— Жива, здрава! — отвърна пан Заглоба като ехо.

— И тя ли те изпрати, ваша милост?

— Тя.

— А писмо имаш ли, ваша милост?

— Имам.

— Дай го!

— Зашито е, пък и сега е нощ. Потрай, ваша милост.

— Никак не мога. Сам виждаш, ваша милост.

— Виждам.

Отговорите на пан Заглоба ставаха все по-лаконични, накрая се килна един-два пъти и заспа. Скшетуски видя, че нищо повече няма да изтръгне, и отново се отдаде на размисли. Прекъсна ги тропотът на коне на някакъв доста голям отряд конници, който се приближаваше бързо. Това беше Понятовски с придворните казаци, когото князът беше изпратил от страх да не би със Скшетуски да се е случило нещо лошо.