Хенрик Сенкевич
С огън и меч (4)

Четвърта глава

Курцевич-Булихови бяха стар княжески род, който имаше за герб пиле, произхождаше от Кориат^[1], а като че ли всъщност произлизал от Рюриковци. Единият от двата главни клона на рода живееше в Литва, другият във Волин, а в Задднеприето се бе преселил само княз Васил, един от многобройните потомци на волинския клон. Като по-беден князът не искаше да остане при заможните си роднини, та постъпи на служба при княз Михал Вишньовецки, баща на преславния Ярема.

На тая служба той се покри със слава и оказа значителни военни услуги на княза, поради което той му даде в наследство Красне Розлоги, което имение после беше наречено Вълчи Розлоги поради многото вълци наоколо, и княз Васил се засели там за постоянно. През 1629 година той стана уният и се ожени за Рагожанка, девойка от знатен шляхтишки дом, който произхождаше от Влашко. От тоя брак година по-късно се роди дъщеря му Елена; майката почина при раждането, а княз Васил, който не мислеше вече за втора женитба, се отдаде изцяло на стопанството и на отглеждането на единствената си дъщеря. Като спечели доста бързо среден по размери имот, той веднага помисли за по-големия си брат Константин, който беше останал беден във Волин, и отблъснат от богатия си род, бе принуден да стане арендатор. Него заедно с жена му и петте му сина княз Васил докара в Розлоги и делеше с тях всеки залък. По тоя начин двамата Курцевичи живяха спокойно чак до края на 1634 година, когато Васил тръгна срещу Смоленск заедно с крал Владислав. Там го сполетя беда, която стана причина за неговата гибел. В кралския стан хванаха писмо, писано до Шехин^[2], подписано с името на княза и подпечатано с герба пиле. Това явно доказателство за измяна от страна на рицаря, тогава с неопетнено име, смая и порази всички. Напразно Васил се кълнеше в Бога, че нито ръката, нито подписът върху писмото са негови — гербът пиле върху печата премахваше всякакви съмнения, а в твърдението, че е загубил пръстена си, с което се оправдаваше князът, никой не искаше да вярва. Най-сетне нещастният княз, осъден crimine perduellionis^[3] на опозоряване и смърт, трябваше да се спасява с бягство. Той пристигна нощем в Розлоги и закле брат си Константин в името на всичко свято да се грижи като баща за неговата дъщеря, след което замина завинаги. Говореше се, че от Бар писал още веднъж на княз Йереми с молба да не отнема късчето хляб на Елена и да я остави спокойна в Розлоги под грижите на Константин; после сякаш потъна в земята. Ту се чуваше, че веднага бил умрял, ту че преминал към войските на германския император и загинал на война в Немско — но кой би могъл да знае сигурно? Трябва да е загинал, щом не питаше повече за дъщеря си. Скоро престанаха да говорят за него и си го припомниха едва когато излезе наяве неговата невинност. Някой си Курцевич, гражданин от Витебск, преди смъртта си признал, че при Смоленск той бил писал писмо до Шехин, което подпечатал с намерения в стана пръстен. След това признание скръб и смут овладя сърцата на всички. Присъдата беше отменена, честта на княз Васил възстановена, но за самия него наградата за мъките му бе дошла много късно. Колкото до Розлоги, Йереми не мислеше да го вземе, защото Вишньовецки познаваха по-добре Васил и никога не бяха напълно убедени в неговата вина. Той дори би могъл да не бяга и под тяхната могъща закрила да се смее на присъдата, но ако не стори това, то е, защото не можеше да понесе опозоряването си.

Така Елена живееше спокойно в Розлоги под нежната грижа на чичо си и едва след неговата смърт за нея настана тежко време. Жената на Константин, от семейство със съмнителен произход, беше сурова, сприхава и енергична жена, която само мъжът й умееше да държи изкъсо. След неговата смърт тя взе в железните си ръце управлението в Розлоги. Прислугата трепереше пред нея, крепостните се страхуваха от нея като от огън, съседите й скоро я разбраха каква е. През третата година на своето управление тя на два пъти нападна с оръжие семейство Шивински в Броварки и сама преоблечена като мъж, на кон предвождаше хората си и наемни казаци.

Веднъж, когато полковете на княз Йереми разгромиха една татарска банда, която върлуваше около Седем могили, княгинята начело на своите хора изтреби до крак останалите живи татари, които бяха стигнали чак в околностите на Розлоги. В Розлоги тя се настани като господарка и започна да смята това имение за своя и на синовете си собственост. Синовете си тя обичаше, както вълчица своите малки, но понеже сама беше от прост произход, не мислеше за тяхното възпитание. Един монах, източноправославен, доведен от Киев, ги научи да четат и пишат — и с това свърши тяхното образование. А пък Лубни не беше далеч и там се намираше княжеският двор, в който младите князе биха могли да добият добри обноски, да се обучат на канцеларски ред, на обществена работа или да постъпят във войската и да завършат рицарското училище. Но княгинята имаше свои съображения, поради които не ги изпращаше в Лубни.

Ами ако княз Йереми си спомни чии са Розлоги и надникне да види какви грижи се полагат за Елена или сам в името на паметта на Васил поиска да поеме грижата за нея? Тогава навярно княгинята и синовете й ще трябва да напуснат Розлоги — затова тя предпочиташе в Лубни да забравят, че на тоя свят живеят някакви Курцевичи. Затова пък младите князе растяха полудиви и повече казаци, отколкото шляхтичи. Още като юноши те вземаха участие в крамолите на старата княгиня, в нападенията срещу семейство Шивински, в походите против татарските групи. Те изпитваха вродено отвращение към книгите и по цели дни стреляха с лък или се упражняваха с боздуган, сабя и в хвърляне на въже с примка. Те дори не се занимаваха и със стопанството, защото майката го държеше в ръцете си. И жално беше да гледаш тия потомци на знаменит род, в чиито жили течеше княжеска кръв, но чиито навици бяха сурови и груби, а умовете и закоравелите им сърца напомняха необработена степ. През това време те израснаха като дъбове, но понеже знаеха, че са прости, срамуваха се да живеят с шляхтата и по-мила им беше дружбата на дивите казашки главатари. И затова те рано влязоха във връзка с Низ, където ги смятаха за другари.

Понякога по половин година и повече седяха в Сеч; ходеха на „работа“ с казаците, участваха в походите срещу турците и татарите, което в края на краищата стана тяхно главно и любимо занимание. Майка им не се противопоставяше на това, защото те често докарваха богата плячка. Но при един поход най-големият, Васил, попадна в ръцете на неверниците. Наистина, братята с помощта на Богун и на неговите запорожци го освободиха, но с прогорени очи. Оттогава той трябваше да си седи вкъщи; и както по-рано беше най-дивият, така после стана много мек и потъна в размисли и в служба на Бога. Младите продължаваха военния си занаят, който накрая им спечели прякора „князеказаци“. И наистина, достатъчно беше да се погледне в Розлоги-Сиромахи, за да се отгатне какви хора живеят в него. Когато посланикът и пан Скшетуски спряха пред портата със своите коли, видяха не дворец, а по-скоро просторна барака, скована от грамадни дъбови греди, с тесни прозорци, подобни на бойници. Жилищата на прислугата и казаците, конюшните, хамбарите и съкровищниците се намираха непосредствено до къщата и образуваха безформена постройка, съставена от многобройни, по-високи и по-ниски части, отвън толкова бедна и недодялана, че ако не се виждаше светлината в прозорците, мъчно можеше де бъде сметната за човешко жилище. На двора пред къщата се виждаха два кладенеца с геранила, а близо до портата — стълб с колело на върха, върху което седеше опитомена мечка. Здрава порта, също от дъбови греди отваряше пътя към двора, който целият бе ограден с ров и палисада.

Личеше, че това защитено място беше осигурено срещу нападения и нахлуване. То по всичко напомняше гранична казашка паланка и при все че по-голямата част от шляхтишките домове край границата имаха същия вид, това повече от другите приличаше на хищническо гнездо. Слугите, които излязоха да посрещнат гостите с факли, приличаха повече на разбойници. Грамадни кучета на двора се дърпаха от синджирите, сякаш искаха да се откъснат и нахвърлят върху дошлите; от конюшните долиташе цвилене на коне, младите Булихови заедно с майка си започнаха да викат на прислугата, да й дават заповеди и да я ругаят. Сред такава врява гостите влязоха в къщата и едва сега пан Розван Урсу, който при вида на дивото и жалко свърталище преди това почти съжаляваше, че бе приел поканата да нощува тук, наистина се изуми от онова, което видяха очите му. Вътрешността на къщата съвсем не отговаряше на лошия й изглед отвън. Най-напред влязоха в обширен трем, чиито стени бяха почти целите покрити с доспехи, оръжие и кожи от диви зверове.

В две грамадни печки горяха дебели дървета и при яркия им блясък се виждаха богати редици от лъскави конски брони, турски ризници, по които тук-таме светеха скъпоценни камъни, телени ризници с позлатени копчета, полуброни, накоремници, ринграфи^[4], скъпи стоманени брони, полски и турски шлемове, както и шлемове с метална мрежа по раменете и с горнище от сребро. На отсрещната стена висяха щитове, които вече не се употребяваха по онова време; до тях полски копия и източни маждраци; оръжие за сеч също имаше много, като се почне от саби, та чак до кинжали и ятагани, чиито ръкохватки светеха с различни багри като звезди в блясъка на огъня. По ъглите висяха на връзки кожи от лисици, вълци, мечки, белки и хермелини — ловни трофеи на князете. По-долу покрай стените дремеха на обръчи ястреби, соколи и грамадни скални орли, донесени от далечните източни степи и използвани за преследване на вълци.

От трема гостите преминаха в грамадна гостна стая. И тук в покрита камина гореше буен огън. В тази стая имаше още по-голям разкош, отколкото в трема. Голите греди на стените бяха покрити със златоткани материи, на пода бяха постлани великолепни източни килими. Насред стаята имаше дълга маса с крака на кръст, направена от обикновени дъски, а върху нея големи чаши от венецианско стъкло, целите позлатени или гравирани. Край стените бяха наредени по-малки маси, скринове и полици, а върху тях ковчежета и кутии, натъпкани с предмети от бронз, месингови свещници и часовници, които навремето турците са задигнали от венецианците, а казаците от турците. Из цялата стая имаше множество скъпи предмети, които често пъти стопаните не знаеха за какво да употребяват. Навсякъде разкошът се смесваше с най-голяма степна простота. Скъпоценните турски скринове, натъпкани с бронз, абанос, седеф, стояха до нерендосани полици, простите дървени столове до меки софи, покрити с килими. Възглавниците, наслагани по източна мода върху софите, имаха калъфи от сърма или скъпа синя коприна, но рядко бяха напълнени с пух, а по-често със сено или грахови шушулки. Скъпите тъкани и луксозни предмети представляваха така нареченото турско и татарско „богатство“, отчасти купено на безценица от казаците, отчасти трофей от многобройните войни още на стария княз Васил, отчасти плячкосано при задружните походи със запорожците на младите Булихови, които предпочитаха да се впускат с чайки^[5] по Черно море, отколкото да се женят или да гледат стопанство. Всичко това никак не учудваше пан Скшетуски, който добре познаваше домовете край границата, но влашкият болярин се изуми, като видя сред тоя разкош братя Курцевичи с мешинени ботуши и с кожуси, не много по-добри от ония, които носеха слугите; учуди се също и пан Лонгинус Подбипента, свикнал в Литва на друг ред.

В същото време младите князе посрещаха гостите си искрено и радушно, макар че — като малко отракани в обществото — вършеха това толкова несръчно, та поручикът едва сдържаше смеха си.

По-големият, Симеон, казваше:

— Радваме се на ваша милост панове и сме благодарни за благоволението ви. Нашият дом е ваш дом, затова се чувствайте като у дома си. Приветстваме ви с поклон в нашата скромна къща.

И макар в тона му да не личеше никакво смирение, нито разбиране, че приема по-високопоставени от себе си, той се кланяше до пояс по казашки обичай, а зад него се кланяха и по-младите братя, като смятаха, че гостоприемството изисква това, и казваха:

— Нашите почитания, ваша милост панове, нашите почитания!…

В това време княгинята дръпна Богун за ръкава и го отведе в друга стая.

— Слушай, Богун — рече тя бързо, — нямам време да говоря дълго. Видях, че имаш зъб на тоя млад шляхтич и търсиш да се заядеш с него.

— Майко! — отговори казакът и целуна ръка на старата. — Светът е широк, неговият път е един, моят — друг. Нито съм го чул, нито съм го видял, но нека да не ми се навежда към младата княгиня, иначе ще го светна със сабята.

— Хей, ти си луд, луд си! Къде ти е умът, казако? Какво става с тебе? Искаш да погубиш и нас, и себе си ли? Той е войник на Вишньовецки и поручик, човек с тежест, ето бил е пратеник на княза при хана. Знаеш ли какво ще стане, ако падне косъм от главата му в нашата къща? Воеводата ще обърне погледа си към Розлоги, ще отмъсти за него, нас ще ни прогони, където ни видят очите, а Елена ще вземе в Лубни. И тогава какво? И с него ли ще се заядеш? Ще нападнеш Лубни ли? Опитай се, ако искаш да намажеш кола, казако загубен… Навежда ли се шляхтичът към момичето, не се ли навежда — ще си отиде, както е дошъл, и толкоз. А ти се владей, пък ако не искаш, върви си, откъдето си дошъл, да не ни докараш беля на главата.

Казакът хапеше мустак, сумтеше, но разбра, че княгинята е права.

— Те утре ще си заминат, майко — каза той, — а аз ще се владея, само че нека черновеждата не излиза при тях.

— Ти какво? Да помислят, че я държа затворена ли? Ще излезе, защото аз искам така! Ти не командвай тук, в къщата ми не си ти господарят.

— Не се сърдете, княгиньо. Щом не може другояче, ще стана сладък като турска баклава. Няма да скръцна със зъби, няма да посегна към сабята дори да ми кипи отвътре, дори душата ми да стене. Нека бъде вашата воля.

— Ето така те искам, соколе. Вземи теорбана^[6], засвири, запей, тогава и на душата ти ще олекне. А сега ела при гостите.

Върнаха се в гостната стая, в която князете, като не знаеха как да забавляват гостите, продължаваха да ги канят да се чувстват като у дома си и им се кланяха до пояс. Пан Скшетуски веднага погледна остро и гордо Богун в очите, но не намери в тях нито заяждане, нито предизвикателство. Лицето на младия главатар сияеше от любезна веселост, която беше толкова добре симулирана, че можеше да излъже и най-опитното око. Поручикът го разглеждаше внимателно, защото в тъмнината преди това не бе могъл да различи чертите му. Сега видя строен като топола левент, с мургаво лице, с буйни черни мустаци, увиснали надолу. Веселостта на това лице пробиваше през украинската замисленост като слънце пред мъгла. Хайдушкият главатар имаше високо чело, а върху него се изсипваше черна коса във форма на бретон, вчесан косъмче по косъмче и равно подрязан над гъстите вежди. Орловият нос, издутите ноздри и белите зъби, които блясваха при всяка усмивка, придаваха на това лице малко хищен израз, но изобщо беше тип на украинска, буйна, колоритна и предизвикателна хубост. Изумително великолепното облекло също така отличаваше степния молоец от облечените с кожуси князе. Богун носеше жупан^[7] от сребърно ламе и червен контуш — в червено се обличаха всички переяславски казаци. На бедрата му беше препасан пояс от креп, от който висеше разкошна сабя на копринен портупей; но и сабята, и дрехите бледнееха пред прекрасния турски кинжал, затъкнат в пояса, чиято дръжка беше така обсипана със скъпоценни камъни, та чак искри се сипеха от нея. Така нагизден всеки вероятно би го взел по-скоро за някакво господарско синче, отколкото за казак, особено защото свободното му държание и господарски маниери не говореха за нисък произход. Богун се приближи до пан Лонгинус и изслуша историята за прадядо му Стовейко — как отсякъл главите на тримата кръстоносци, а после се обърна към поручика и сякаш нищо не се бе случило помежду им, попита съвсем свободно:

— Чувам, че ваша милост се връщаш от Крим?

— От Крим — отвърна сухо поручикът.

— И аз съм бил там и при все че не съм стигал до Бахчисарай, мисля, че и там ще бъда, ако се сбъднат благоприятните вести.

— За какви вести говориш, ваша милост?

— Чува се, че милостивият крал ще започне война с турчина и тогава князът воевода ще навлезе в Крим с огън и меч. От тия вести безкрайна радост е обхванала цяла Украйна и Низ, защото ако с такъв вожд не повилнеем в Бахчисарай, с никого другиго няма да стане това.

— Ще повилнеем, това е тъй сигурно, както че Бог е на небето — обадиха се князете Курцевичи.

Поручикът бе спечелен от почитта, с която хайдушкият главатар се изразяваше за княза, и поради това се усмихна и каза вече с по-мек тон:

— Виждам, ваша милост, че не ти стигат походите с низовци, които те покриха със слава.

— Малка война — малка слава, голяма война — голяма слава. Конашевич Сагайдачний^[8] я спечели не на чайките, а при Хотим.

В този момент вратата се отвори и в стаята бавно влезе Васил, най-големият от князете Курцевичи, воден за ръка от Елена. Той беше човек в зряла възраст, бледен и отслабнал, с аскетично и тъжно лице, което напомняше светец от византийска икона. Дългата коса, преждевременно побеляла от нещастията и битките, падаше чак до раменете му, а вместо очи имаше две червени ями; в едната си ръка държеше месингов кръст, с който прекръсти из стаята и към насъбраните.

— В името на Отца и Сина и на Светата Пречиста Дева! — Ако сте апостоли и носите добри вести, добре дошли под християнския покрив. Амин!

— Извинявайте, ваша милост панове — измърмори княгинята, — той е умопобъркан.

А Васил продължаваше да прави кръстни знаци и да говори:

— Защото е писано в апостолските послания: „Които пролеят кръв за вярата, ще бъдат спасени; които паднат за земни блага, за печалба или плетка — ще бъдат осъдени…“ Да се молим! Горко вам, братя! Горко и на мене, защото за плячка вдигахме война! Боже, бъди милостив към нас, грешниците! Боже, бъди милостив… А вие, мъже, които сте дошли отдалече, какви новини носите? Вие апостоли ли сте?

Той млъкна и сякаш чакаше отговор, затова поручикът отговори след малко:

— Далече сме ние от такъв висок чин. Ние сме само войници, готови да умрем за вярата.

— Тогава ще бъдете спасени — каза слепият, — но за нас не е дошъл още часът на освобождението… Горко вам, братя! Горко и на мене!

Последните думи той изрече почти със стон и такова безкрайно отчаяние се изписа върху лицето му, че гостите не знаеха какво да правят. Елена го настани на стол, а самата тя изтича в трема и след малко се върна с лютня в ръка.

В стаята се разнесоха тихи звуци и девойката запя набожна песен:

И в нощ, и в ден към теб зова, всесилни Боже,

смекчи ми мъките и сълзите горчиви,

простри към грешния ръка си милостива,

чуй моя тъжен глас.

Слепият отметна глава назад и заслуша думите на песента, които сякаш действаха като успокоителен балсам, защото от лицето му постепенно изчезваха болката и ужасът; накрая главата му клюмна на гърдите и той си остана така, сякаш в полусън, полувцепенен.

— Стига да не се прекъсне пеенето, той ще се успокои напълно — каза княгинята тихо. — Виждате ли, ваша милост панове, неговата лудост се състои в това, че той непрекъснато чака апостоли и щом някой пристигне у дома, веднага излиза да пита дали това не са апостоли…

А Елена продължаваше да пее:

Но път ми посочи, о Господи всесилни,

че из пустинята в безпътица блуждая

или като моряк, залутан сред безкрая

на бурните вълни.

Сладкият й глас звучеше все по-силно и с тая лютня в ръка, с вдигнатите нагоре очи беше толкова прекрасна, та поручикът не можеше да откъсне очи от нея. Загледа се в нея, потъна в нея — забрави света.

— Стига вече! Сега вече той няма да се събуди скоро. Моля, ваша милост панове, на вечеря.

— Заповядайте, пък каквото дал Господ! — обадиха се подир майка си младите Булихови.

Пан Розван като човек със светски маниери взе под ръка княгинята. Щом видя това, пан Скшетуски веднага се обърна към Елена. Сърцето му омекна като восък, а от очите му чак искри изскочиха, когато усети ръката й върху своята, и рече:

— Струва ми се, че и ангелите на небето не пеят по-прекрасно от ваша милост.

— Грешиш, рицарю, когато сравняваш моето пеене с ангелското — отговори Елена.

— Не зная дали греша, но е сигурно, че с готовност бих дал да ми извадят очите, за да слушам твоето пеене до смъртта си. Но какво говоря! Ако ослепея, не ще мога да те виждам, което също би било непоносима мъка.

— Не говори така, ваша милост, защото още утре, щом си заминеш оттук, ще забравиш.

— О, това няма да стане, така се влюбих във ваша милост, че и след цял век живот няма да пожелая друго чувство и никога няма да го забравя.

При тия думи силна руменина обля лицето на княгинята, а гърдите й се повдигнаха още по-бързо. Тя искаше да отговори, но устните й трепереха, затова пан Скшетуски продължи:

— По-скоро ваша милост ще ме забрави при тоя хубав казак, който акомпанира песните ти на балалайка.

— Никога, никога! — шепнеше девойката. — Но ти, ваша милост, се пази от него, защото той е страшен човек.

— Какво значение има за мен един казак, та ако ще и цялата Сеч да е с него, аз съм готов на всичко за тебе. Ти си ми като безценно съкровище, ти си моят свят, само нека да зная, че и ти имаш чувства като мене.

Тихото „да“ прозвуча като райска музика в ушите на пан Скшетуски и веднага му се стори, че в гърдите му бият поне десет сърца; в очите му всичко засия, сякаш слънчеви лъчи заляха света. Той почувства у себе си непознати сили, криле на раменете. През време на вечерята на няколко пъти му се мярна лицето на Богун, което беше много променено и бледо, но поручикът не искаше да знае за съперника, щом Елена му бе отговорила с взаимност. „Да върви по дяволите! — мислеше си той. — Само да не ми се изпречва на пътя, защото ще го унищожа.“ Впрочем мислите му бяха насочени другаде.

Той чувстваше, че Елена седи толкова близо до него, че почти докосва рамото й със своето рамо, виждаше руменината, която не слизаше от лицето й и от която лъхаше горещина, виждаше развълнуваната й гръд и очите, ту наведени скромно и покрити с клепачите, ту светнали като две звезди. Защото и Елена, при все че бе наплашена от старата Курцевич, при все че живееше като сираче в тъга и страх, все пак беше украинка с огнена кръв. Щом върху ней паднаха топлите лъчи на любовта, тя веднага разцъфна като роза и се пробуди за нов, непознат ней живот. Лицето й грейна от щастие и смелост, а тия пориви в борбата им с моминския свян обляха бузите й с прекрасни червени багри. Затова пан Скшетуски едва не изпадна в изстъпление. Той пиеше на провала, но медовината не му действаше, защото беше вече пиян от любов. Не виждаше нищо на масата освен своето момиче. Не виждаше, че Богун побледнява все повече и повече и току попипва дръжката на кинжала си; не чуваше как пан Лонгинус разправя за трети път за своя прадядо Стовейко, а братята Курцевичи за походите си за „турски богатства“. Пиеха всички освен Богун, а най-добър пример даваше старата княгиня, като вдигаше чаша ту за здравето на гостите, ту за здравето на милостивия княз господар, ту, най-сетне, за влашкия господар Лупул. Говореха също и за слепия Васил, за някогашните му рицарски добродетели, за злополучния поход и за сегашната му лудост, която най-големият, Симеон, обясняваше така:

— Забележете, ваша милост панове, щом и най-малката сламчица в окото ти пречи да гледаш, как тогава да не му повредят ума големите късове смола, които са попаднали в мозъка му?

— Това е много деликатен instrumentum — забеляза пан Лонгинус. Внезапно старата княгиня забеляза промененото лице на Богун.

— Какво ти е, соколе?

— Душата ме боли, майко — каза той мрачно, — но казашката дума не е сапунен мехур, ще издържа.

— Търпи, синко, ще има награда.

Вечерята свърши, но медовина доливаха непрекъснато в чашите. Дойдоха и казачета, повикани да танцуват. Засвириха балалайки, забумтяха барабани, при чиито звуци сънливите момчета трябваше да играят. По-късно и младите Булихови се втурнаха в танца. Старата княгиня сложи ръце на кръста и почна да ситни на място, да подскача, да тананика, а като видя това, пан Скшетуски се спусна да танцува с Елена. Като я обхвана с ръце, му се струваше, че къс от рая притиска до гърдите си. Във въртежа на танца дългите й плитки се омотаха около шията му, сякаш девойката искаше да го привърже към себе си завинаги. Тогава шляхтичът не издържа и като разбра, че никой не гледа, наведе се и с всичка сила целуна сладката й уста.

Късно през нощта, когато останаха сами с пан Лонгинус в стаята, дето им бе постлано за спане, поручикът, вместо да си легне, седна на дивана и рече:

— Утре с друг човек ще заминеш за Лубни, ваша милост.

Подбипента, който тъкмо беше свършил молитвата си, ококори очи и попита:

— Какво значи това? Ти тук ли ще останеш, ваша милост?

— Не аз ще остана, а сърцето ми ще остане и само dulcis recordatio^[9] ще замине с мене. Ти ме виждаш, ваша милост, в голяма алтерация^[10], защото от нежни желания едва мога да си поема дъха oribus^[11].

— Да не би да си се влюбил в младата княгиня, ваша милост?

— Това е истина, както е истина, че ме гледаш пред себе си, ваша милост. Сънят бяга от клепачите ми и само за въздишки имам желание, от което навярно цял ще се превърна в пара. Казвам ти това, ваша милост, защото имаш нежно и гладно за чувство сърце, та ще разбереш мъката ми.

Пан Лонгинус започна сам да въздиша в знак, че разбира мъките на любовта, а след малко попита жално:

— Да не би и ти, ваша милост, да си дал обет да останеш девствен?

— Това е несериозен въпрос, ваша милост, защото, ако всички даваха подобен обет, тогава genus humanum^[12] щеше да изчезне.

Влизането на един слуга прекъсна по-нататъшния разговор. Той беше стар татарин с проницателни черни очи и набръчкано като сушена ябълка лице. Като влезе, хвърли многозначителен поглед към Скшетуски и попита:

— Не се ли нуждаете от нещо, ваша милост панове? Може би по чашка медовина преди лягане?

— Няма нужда.

Татаринът се приближи до Скшетуски и пошепна:

— Имам да кажа на ваша младост една думичка от страна на девойката.

— Бъди наш посредник! — възкликна радостно поручикът. — Можеш да говориш и пред тоя кавалер, защото аз разкрих тайната си пред него.

Татаринът извади от ръкава си една панделка и каза:

— Младата господарка изпраща на ваша милост тоя ешарп и поръча да ви кажа, че ви обича от цялата си душа.

Поручикът грабна панделката и започна да я целува с увлечение и да я притиска до гърдите си и едва като се поуспокои малко, попита:

— Какво ти поръча да ми кажеш?

— Че обича ваша милост от цялата си душа.

— Вземи тоя талер за добрата вест. Значи, каза ти, че ме обича?

— Така каза!

— Ето ти още един талер. Бог да я благослови, защото и тя ми е най-скъпа. Кажи й… или чакай: сам ще й напиша. Донеси ми само мастило, перо и хартия.

— Какво? — попита татаринът.

— Мастило, перо и хартия.

— Такива неща у нас няма. По времето на княз Васил имаше, а и после, когато младите князе се учеха от калугера да пишат — но това беше отдавна.

Пан Скшетуски щракна с пръсти.

— Ваша милост Подбипента, нямаш ли мастило и пера?

Литовецът разпери ръце и вдигна очи нагоре.

— Тю, дявол да го вземе! — каза поручикът. — Гледай каква неприятност!

В това време татаринът клекна пред огъня.

— Защо ще пишете — каза той, като ровеше във въглищата. — Господарката отиде да спи. Каквото искаш да й пишеш, ваша милост, утре можеш да й го кажеш.

— Тогава работата е друга. Както виждам, ти си верен слуга на княгинята. Ето ти трети талер. Отдавна ли служиш?

— Хо! Хо! От четирийсет години, когато княз Васил ме взе в плен — и оттогава му служих вярно, а когато оная нощ заминаваше завинаги, остави детето на Константин, а на мене ми рече: „Чехли! И ти няма да оставиш момичето и ще го пазиш като очите си.“ Лаха ил Алла!^[13].

— И така ли постъпваш?

— Само така постъпвам и гледам.

— Говори какво виждаш. Как живее тук княгинята?

— Лошо й мислят тук, защото искат да я дадат на Богун, който е проклето куче.

— О, нищо няма да излезе от тая работа. Ще се намери кой да се застъпи за нея.

— Да! — рече старецът, като разравяше горящите главни. — Те искат да я дадат на Богун, за да я вземе и отвлече като вълк агне, а тях да ги остави в Розлоги — защото Розлоги са нейни, от княз Васил, а не техни. И Богун е готов да го направи, че той има повече злато и сребро из тресавищата, отколкото е пясъкът в Розлоги, но тя го мрази, откак разсече пред нея един човек с топор. Кръв се проля между тях и от това се роди омразата. Бог е един!

Тая нощ поручикът не можа да заспи. Той се разхождаше из стаята, гледаше луната и обсъждаше в ума си различни решения. Сега той разбра играта на Булихови. Ако княгинята се ожени за някой съседен шляхтич, той щеше да претендира за Розлоги и би имал право, защото това имение беше нейно; дори е възможно да поиска сметка за управлението му. Ето защо и без това вече показачените Булихови са решили да дадат девойката на казака. При тия мисли пан Скшетуски стискаше пестници и търсеше меча си. Той реши да разбие техния кроеж и чувстваше, че има сили да направи това. Та нали и княз Йереми беше настойник на Елена, първо, защото Розлоги бяха подарени от Вишньовецки на стария Васил, и, второ, защото сам Васил е писал от Бар писмо до княза с молба за покровителство. Само многото обществени работи, войните и голямата заетост може да са причина досега воеводата да не е надникнал тук да види как се упражнява настойничеството. Но достатъчно е да му се спомене една думичка, и той ще възстанови справедливостта.

Нощта вече преваляше, когато пан Скшетуски се хвърли на постелята. Заспа дълбоко и на сутринта се събуди с готово решение. Облякоха се бързо с пан Лонгинус, защото колите вече чакаха готови, а войниците на пан Скшетуски бяха възседнали конете, готови за път. В гостната стая посланикът се подкрепяше със супа в компанията на братята Курцевичи и на старата княгиня; само Богун го нямаше; не се знае дали спеше още, или бе заминал.

След като се нахрани, Скшетуски рече:

— Ваша милост пани! Tempus fugit^[14], след малко ще трябва да възседнем конете. Но преди да ви поблагодарим от сърце за гостоприемството, аз имам един важен въпрос, по който бих искал да поговоря насаме с ваша милост пани и с тяхна милост синовете ти.

Върху лицето на княгинята се отрази удивление. Тя погледна синовете си, посланика и пан Лонгинус, сякаш по техните лица искаше да отгатне за какво става дума, и с известно безпокойство в гласа рече:

— На твое разположение, ваша милост.

Посланикът поиска да стане, но княгинята не му позволи, а те преминаха в окичения с оръжия и доспехи трем. Младите князе застанаха в редица зад майка си, която се изправи срещу Скшетуски и попита:

— По какъв въпрос искаш да говориш, ваша милост? Поручикът впи в нея остър, почти суров поглед и рече:

— Прости, ваша милост, и вие, млади князе, че постъпвам противно на обичая и вместо да се обърна чрез благородни пратеници, сам ще бъда застъпник на своята кауза. Но не може да бъде другояче, а понеже с неизбежното никой не може да се пребори, без много приказки представям на ваша милост пани и на ваша милост панове, като настойници, моята покорна молба да благоволите да ми дадете за жена княгиня Елена.

Ако в тоя момент, през зимата, гръм треснеше върху имението в Розлоги, щеше да направи по-малко впечатление на княгинята и синовете й, отколкото тия думи на поручика. Кратко време те го гледаха изумени, а той стоеше пред тях изправен, спокоен и странно горд, сякаш възнамеряваше да не моли, а да заповядва, и не можеха да намерят думи за отговор — но княгинята започна да пита:

— Как така? Ваша милост? За Елена?

— Аз, ваша милост пани — и това е моето непоколебимо решение. Настъпи миг мълчание.

— Чакам отговора на ваша милост пани.

— Прости, ваша милост пане — отвърна княгинята, която се беше вече съвзела, а гласът й стана сух и остър, — молбата на такъв кавалер е голяма чест за нас, но от това нищо не може да излезе, защото аз вече съм обещала Елена на друг.

— Прецени все пак, ваша милост пани, като грижлива настойница дали това не е било против волята на княгинята и дали не съм по-добър от тоя, на когото ваша милост си обещала.

— Ваша милост пане! Аз ще съдя кой е по-добър. Може да си и най-добрият, за нас е все едно, защото не те познаваме.

При тия думи поручикът се изправи още по-гордо, а погледът му стана остър и студен като нож.

— Но аз ви познавам, предатели! — изгърмя той. — Искате да дадете роднината си на селяк, стига само той да ви остави имота, който сте заграбили незаконно.

— Ти самият си предател! — викна княгинята. — Така ли се отплащаш за гостоприемството? Такава ли е твоята благодарност? О, змия! Кой си ти? Откъде си се взел?

Братя Курцевичи започнаха да щракат с пръсти и да се оглеждат по стените за оръжие, а поручикът викаше:

— Поганци! Заграбили сте имота на сирачето, но няма да го бъде. След един ден князът вече ще знае всичко.

Като чу това, княгинята се спусна към дъното на стаята, грабна оттам един маждрак и тръгна с него към поручика. Князете също грабнаха кой каквото му попадна подръка, един сабя, друг боздуган, трети нож и го обградиха в полукръг, задъхани като глутница побеснели вълци.

— При княза ли ще отидеш? — викаше княгинята. — А знаеш ли дали ще излезеш жив оттук? Дали това не е последният ти час?

Скшетуски скръсти ръце върху гърдите и не мигна дори.

— Връщам се от Крим като посланик на княза — каза той — и само една капка моя кръв да капне тук, за три дни и пепел няма да остане от това място, а вие ще изгниете в тъмницата на Лубни. Има ли сила на тоя свят, която би могла да ви запази? Не заплашвайте, защото аз не се боя от вас.

— Ще загинем, но по-напред ще загинеш ти.

— Тогава удряй — ето гърдите ми.

Князете и майка им продължаваха да държат острията насочени към гърдите на поручика, но човек би казал, че някакви невидими вериги бяха сковали ръцете им. Те пъхтяха и скърцаха със зъби, късаха се от безсилен гняв — но никой не удряше. Обезсилило ги бе страшното име на Вишньовецки.

Поручикът беше господар на положението.

Безсилният гняв на княгинята се изля само в поток от обиди:

— Измамнико! Просяко! Голтако! Княжеска кръв ти се дощяла — няма да го бъде! На всекиго друг ще я дам, не и на тебе. Това и князът не може да ни наложи.

А пан Скшетуски отговори:

— Не е време да ви изтъквам произхода си, но мисля, че вашето княжеско достойнство би могло с гордост да носи подир мене меча и щита ми. Впрочем щом един селяк е бил добър за вас, тогава аз съм по-добър. Колкото до моето богатство, и то може да се мери с вашето, а понеже казвате, че няма да ми дадете Елена, слушайте какво ще ви кажа: и аз ще ви оставя в Розлоги, без да ви искам сметка за времето, докато сте били настойници.

— Не подарявай нещо, което не е твое.

— Не подарявам, а давам обещание за в бъдеще и го подкрепям с рицарската си дума. И така, избирайте: или ще дадете сметка на княза за настойничеството си и ще напуснете Розлоги, или ще ми дадете момичето, а имота ще задържите…

Маждракът бавно се изплъзваше от ръцете на княгинята. След малко падна със звън на пода.

— Избирайте — повтори пан Скшетуски: — aut pacem, aut bellum^[15].

— Цяло щастие е — каза вече по-меко княгинята, — че Богун излезе на лов със соколи, за да не гледа ваша милост пред очите си, понеже той още вчера беше пълен с подозрения. Иначе нямаше да се размине без кръвопролитие.

— Ваша милост пани, и аз нося сабя не само за да ми обтяга колана.

— Все пак помисли, ваша милост, хубаво ли е от страна на такъв кавалер, който е влязъл с добро в къщата, така да заплашва хората и да взема момичето насила, като че ли от турско робство я изтръгва.

— Може, щом без нейно желание предстои да бъде продадена на тоя селяк.

— Не говори, ваша милост, така за Богун, защото, макар родителите му да са неизвестни, той е воин по призвание и славен рицар, а ние го познаваме от дете и е като роднина в къщата ни. Ако му се вземе момичето, за него е все едно, че с нож са го промушили.

— Ваша милост пани, време е вече да тръгвам, затова прощавайте, че ще повторя още веднъж: избирайте!

Княгинята се обърна към синовете си:

— Е, мои синчета, какво ще кажете на толкова смирената молба на тоя кавалер?

Булихови се спогледаха, побутваха се с лакти и мълчаха. Накрай Симеон измърмори:

— Ако заповядаш да бием, мамо, ще бием, ако кажеш да дадем момичето, ще го дадем.

— И да бием — лошо и да дадем — лошо. После се обърна към Скшетуски:

— Така ни притисна, ваша милост, до стената, че не можем и дъх да си поемем. Богун е луд човек, готов е на всичко. Кой ще ни запази от неговото отмъщение? Сам ще загине от ръката на княза, но първо нас ще погуби. Какво да правим?

— Ваша работа.

Княгинята помълча малко.

— Слушай, ваша милост кавалере. Всичко това трябва да остане в тайна. Ще пратим Богун в Переяслав, сами ще дойдем с Елена в Лубни, а ваша милост ще измоли от княза да ни прати охрана в Розлоги. Богун има наблизо сто и петдесет отбор казаци, част от които са тук. Не можеш да вземеш Елена веднага, защото той ще ти я отнеме. Другояче не може да бъде. И така, заминавай, не издавай на никого тайната си и ни чакай.

— Да не ме излъжете?

— Да можехме само! Но не можем, сам виждаш това. Дай дума, че ще пазиш тайна.

— Давам, а вие давате ли момичето?

— Не можем да не го дадем, при все че ни е жал за Богун…

— Тю! Тю! Ваша милост панове — каза внезапно поручикът, като се обърна към князете, — вие сте четирима, и то като дъбове, а от един казак се страхувате и с коварство искате да го хванете. При все че трябва да ви благодаря, ще ви кажа, че такова нещо не прилича на благородни шляхтичи.

— Ти не се бъркай в това, ваша милост — викна княгинята. — То не е твоя работа. Какво можем да направим? Колко войници имаш, ваша милост, срещу сто и петдесет отбор казаци? Ще запазиш ли и нас? Ще запазиш ли самата Елена, която той е готов да отвлече насила? То не е твоя работа, ваша милост. Заминавай за Лубни, а наша грижа е какво ще направим, за да ти доведем Елена.

— Правете каквото искате, още едно нещо само ще ви кажа. Горко ви, ако нещо лошо се случи тук на княгинята.

— Не се захващай така с нас, да не обърнем лошия край.

— Че нали искахте да извършите насилие над нея, а и сега, като я продавате за Розлоги, и на ум не ви идва да я попитате дали й харесва моята личност.

— Тогава ще я попитаме пред тебе — каза княгинята и едва сподавяше гнева си, който наново започваше да кипи в гърдите й, тъй като тя отлично чувстваше презрението в думите на поручика.

Симеон отиде за Елена и след малко се върна с нея в трема. Сред тия гневове и заплахи, които сякаш още кънтяха във въздуха като отглас от преминала стихия, сред тия намръщени вежди, сърдити погледи и строги лица нейното прекрасно личице блесна като слънце след буря.

— Ваша милост панно — рече мрачно княгинята и посочи Скшетуски, — ако нямаш нищо против, този ще ти бъде мъж.

Елена побеля като стената, извика, закри очи с ръце, а после внезапно ги протегна към Скшетуски.

— Вярно ли е това? — прошепна тя в упоение.

Един час по-късно свитата на посланика и поручика се движеше бавно по горски път към Лубни. Скшетуски и пан Подбипента яздеха начело: зад тях се движеха колите на посланика, разтегнати в дълга върволица. Поручикът беше потънал в размисъл и копнеж, когато изведнъж от замислеността го пробудиха откъслечни думи от песента:

„Тъжбо, тъжбо, сърцето ме боли…“

Вътре в гората на тесен път, утъпкан от селяните, се показа Богун. Конят му беше покрит с пяна и кал.

Явно беше, че казакът по своя обичай бе летял из степта и горите, за да се опие от вятъра, да се загуби в далечината, да забрави и отхвърли от себе си това, което измъчва душата му.

А сега се връщаше в Розлоги.

Като гледаше тая великолепна, истински рицарска фигура, която само се мярна и изчезна, пан Скшетуски неволно си помисли и дори измърмори под нос:

— Все пак цяло щастие е, че той е съсякъл пред нея човек.

Внезапно някаква жал стисна сърцето му. Жал му беше като че ли и за Богун, но още повече за това, че се бе обвързал с честна дума пред княгинята и не можеше ето сега да го настигне с коня си и да му каже:

— Двамата обичаме една, ето защо само един от нас трябва да живее на тоя свят. Грабвай, казако, сабята!