Хенрик Сенкевич
С огън и меч (19)

Деветнадесета глава

Двамата конници се движеха тихо и бавно през гористия дол, който почти опираше в имението Розлоги. Нощта бе станала много тъмна, защото луната залезе отдавна, а освен това облаци покриха небето. В дола не се виждаше на три крачки пред конете, които постоянно се препъваха в препречените по пътя коренища. Двамата конници пътуваха дълго с най-голяма предпазливост, докато най-сетне видяха края на дола и откритата степ, осветена леко от сивия отблясък на облаците. Тогава единият от конниците прошепна:

— Напред!

Понесоха се като две стрели, пуснати от татарски лък, и само тропотът на конете летеше подир тях. Тъмната степ сякаш бягаше изпод конските крака. Отделни дъбове, които стърчаха тук-таме край пътя, се мяркаха като призраци. Конниците летяха толкова дълго без почивка и отдих, че конете свиха уши и започнаха да пръхтят от умора; бегът им стана тежък и бавен.

— Няма как, трябва да дадем на конете да си отдъхнат — рече дебелият ездач.

А тъкмо тогава и развиделяването започна да пъди нощта от степите. Все по-големи пространства надничаха от мрака, очертаваха се смътно степни тръни, далечни дървета и могили; все повече светлина пропиваше въздуха. Белезникавите блясъци осветиха и лицата на конниците.

Това бяха пан Заглоба и Елена.

— Няма как, трябва да дадем на конете да си отдъхнат — повтори пан Заглоба. — Вчера стигнаха без почивка от Чигирин до Розлоги. Така няма да издържат дълго и ме е страх да не паднат. Как се чувстваш, ваша милост?

Тук пан Заглоба погледна към спътницата си и недочакал отговор, възкликна:

— Разреши ми, ваша милост, да те видя денем. Охо, тия дрехи от братята ли са? Дума да не става: много хубаво казаче си, ваша милост. През целия си живот не съм имал такъв слуга, но мисля, че пан Скшетуски ще ми го отнеме. А това какво е? О, за Бога, прибери си, ваша милост, тая коса, защото никой няма да се излъже относно женския ти пол.

Наистина по плещите на Елена се спускаше цял поток от черна коса, провиснала от бързата езда и нощната влага.

— Къде отиваме? — попита тя, като заплиташе косата си с двете ръце и се мъчеше да я пъхне под калпачето.

— Където ни видят очите.

— Не отиваме ли към Лубни?

По лицето на Елена се изписа безпокойство, а в изпитателния поглед, който хвърли на пан Заглоба, се четеше отново пробудено недоверие.

— Виждаш ли, ваша милост, аз си знам работата и вярвай, че добре съм пресметнал всичко. А моята сметка се основава върху следната мъдра максима: не бягай натам, където ще те търсят. Така и нас, ако вече ни преследват в тоя момент, то е към Лубни, защото вчера на висок глас разпитвах за пътя и на заминаване казах на Богун, че ще бягаме натам. Ergo: бягаме към Черкаси. Ако започнат да ни преследват, това няма да стане скоро, а едва когато се убедят, че ни няма по лубнинския път, но дотогава ще минат около два дни. В това време ние ще стигнем в Черкаси, където сега се намират полските хоронгви на пан Пивницки и Рудомина. А в Корсун е цялата войска на хетманите. Разбираш ли, ваша милост?

— Разбирам и докато съм жива, ще бъда благодарна на ваша милост. Не зная кой си и откъде се взе в Розлоги, но мисля, че те е пратил Бог в моя защита и за моето спасение, защото по-скоро бих се убила с нож, отколкото да падна в ръцете на тоя разбойник.

— Той е един змей, страхотно настървен за невинността на ваша милост.

— Какво съм му сторила аз, клетата, та ме преследва? Отдавна го познавам и отдавна го мразя, отдавна само страх буди у мене. Нима аз съм единствената на света, та в мене се е влюбил и заради мене проля толкова кръв и изби братовчедите ми?… Боже, когато си спомня всичко това, кръвта ми се смразява. Какво да сторя? Къде да се скрия от него? Ти, ваша милост, не се чуди на моите жалби, защото аз съм злочеста, защото ме е и срам от тия му чувства, защото сто пъти бих предпочела смъртта.

Бузите на Елена пламнаха в огън и по тях се търкулнаха две сълзи, изстискани от гнева, презрението и болката.

— Не отричам — каза пан Заглоба, — че голяма беда сполетя вашия дом, но позволи, ваша милост, да ти кажа, че твоите роднини донякъде сами са си виновни. Не е трябвало да обещават ръката ти на казака, а после да го измамят. Като се разкри това, той така се разсърди, че никакви мои увещания не помогнаха. Мене ми е жал за убитите ти братовчеди, особено за най-младия, защото той беше почти дете, но от пръв поглед си личеше, че щеше да стане голям рицар.

Елена се разплака.

— Не е редно да проливат сълзи, ваша милост, при дрехите, които носиш. Затова си избърши очите и кажи, че такава е била волята Божия. И пак Бог ще накаже убиеца, който дори вече е наказан, понеже напразно проля кръв, а загуби ваша милост, единствената и главна цел на неговата страст.

Тук пан Заглоба млъкна, но след малко продължи:

— Ей, мили Боже, добре ще ме подреди той, ако му падна в ръцете. Ще ми ощави кожата да стане като гущерска. Ти, ваша милост, не знаеш, че аз вече съм получил в Галац мъченически венец от турците и той ми стига, друг не желая, затова не отиваме към Лубни, а към Черкаси. Добре би било да потърсим убежище при княза, но ако ни настигнат? Ти сама чу, че когато отвързвах конете от кола, слугата на Богун се събуди. Ами ако е вдишал тревога? Тогава те веднага са били готови да ни преследват и за един час щяха да ни стигнат — те разполагат с отпочиналите коне на князете, а аз нямах време да избирам. Тоя Богун, казвам ти, ваша милост, е див звяр. Така ми е опротивял, че предпочитам да видя дявола, отколкото него.

— Боже, пази ни от него.

— Той сам се погуби. Напусна Чигирин въпреки заповедта на хетмана, заяде се с княза руски воевода. Не му остава нищо друго, освен да бяга при Хмелницки. Но той може да е паднал вече. Женджан е срещнал оттатък Кременчуг войска, която е плавала под командването на Барабаш и Кшечовски към Хмел, освен това пан Стефан Потоцки е тръгнал по суша с хусари. Но Женджан останал десет дни в Кременчуг за поправка на чайката, така че докато стигне до Чигирин, битката трябва да е станала. Всеки момент очаквахме известия.

— Значи Женджан е донесъл писма от Кудак? — попита Елена.

— Точно така, имаше писмо от пан Скшетуски до княгинята и до ваша милост, но Богун ги хвана, узна всичко от тях, преби Женджан и тръгна веднага да си отмъщава на Курцевичи.

— О, нещастният слуга! Заради мене е пострадал.

— Не се тревожи, ваша милост. Той ще оздравее.

— Кога стана това?

— Вчера сутринта. Да убие човек за Богун е все същото, както за друг да обърне чаша вино. А така се развика, като прочете писмата, че целият Чигирин се тресеше.

Разговорът се прекъсна за малко. А и вече се беше съмнало съвсем. Розовата зора с рамка от светло злато, опал и пурпур гореше от източната страна на небето. Въздухът беше свеж, ведър; конете започнаха да пръхтят весело.

— Е, с Бога напред и по-живо! Конете починаха, а време за губене нямаме — каза пан Заглоба.

Отново се понесоха в галоп и летяха така около половин миля, без да спират. Внезапно насреща им се появи някаква черна точка, която се приближаваше с необикновена бързина.

— Какво ли може да бъде това? — каза пан Заглоба. — Да почакаме. Това е човек на кон.

Наистина някакъв конник се приближаваше с голяма бързина и наведен над седлото, с лице, скрито в конската грива, непрекъснато удряше с бича жребеца си, който сякаш не докосваше земята.

— Кой дявол може да бъде и защо се е понесъл така? Ама че лети! — каза пан Заглоба, като вадеше пистолета си от кобура, за да бъде готов за всеки случай.

В това време конникът се приближи на трийсетина крачки.

— Стой! — викна пан Заглоба и насочи пистолета си. — Кой си ти? Конникът спря коня си и се повдигна на седлото, но щом погледна, веднага викна:

— Пан Заглоба!

— Плешневски, слуга на чигиринския староста? Какво правиш ти тук? Накъде така?

— Ваша милост пане! Връщай се и ти с мене! Беда! Гняв Божи, съд Божи!

— Какво се е случило? Говори!

— Чигирин е вече зает от запорожците. Селяните колят шляхтата. Съд Божи.

— В името на Отца и Сина! Какво приказваш… Хмелницки?…

— Пан Потоцки победен, пан Чарнецки в плен. Татарите идват с казаците. Тухай бей!

— А Барабаш и Кшечовски?

— Барабаш загина, Кшечовски се присъедини към Хмелницки. Кривонос още вчера през нощта тръгна срещу хетманите, а Хмелницки днес през деня. Страшна сила. Страната е в огън, селяните въстават навсякъде, лее се кръв! Бягай, ваша милост!

Пан Заглоба облещи очи, отвори уста сащисан и не можеше да изговори ни дума.

— Бягай, ваша милост! — повтори Плешневски.

— Господи, Света Богородице! — простена пан Заглоба.

— Господи, Света Богородице! — повтори Елена и избухна в плач.

— Бягайте, че няма време.

— Къде? Накъде?

— За Лубни.

— Ти там ли отиваш?

— Там. При княза воевода.

— Ах, дявол да го вземе! — извика пан Заглоба. — А хетманите къде са?

— При Корсун. Но Кривонос навярно вече се бие с тях.

— Кривонос или Правонос, дано го чумата тръшне! Тогава няма защо да се ходи там, нали?

— Все едно, че отиваш, ваша милост, в устата на лъва, на сигурна смърт.

— А тебе кой те изпрати в Лубни? Господарят ти ли?

— Господарят загина, а мене ме спаси кумът ми, който е при запорожците, и ми помогна да избягам, В Лубни отивам по своя воля, защото сам не зная къде да се скрия.

— Но не минавай покрай Розлоги, че там е Богун. Той също иска да се присъедини към бунта.

— О, за Бога! Помощ! В Чигирин приказваха, че всеки миг селяните отвъд Днепър може да се вдигнат!

— Възможно е, възможно е! Тръгвай ти по своя път, накъдето ти харесва, а аз имам доста много да мисля за кожата си.

— Така и ще направя! — каза Плешневски, шибна коня с бича и потегли.

— Но избикаляй Розлоги! — викна му вече пътем Заглоба. — А ако срещнеш Богун, не казвай, че си ме видял, чуваш ли?

— Чувам — отвърна Плешневски. — Сбогом! И полетя, сякаш вече го гонеха.

— Е! — рече Заглоба. — Стана тя, каквато стана! Отървавал съм се от много опасности, но в такава още не съм изпадал. Отпред Хмелницки, отзад Богун, и при това положение не бих дал пукнат грош нито за своята предница, нито за задницата си, нито за цялата си кожа. Като че направих глупост, като не побягнах с ваша милост към Лубни, но за това е късно да говорим. Тюх! Тюх! Целият ми ум сега не струва дори обущата да си намажеш с него. Какво да сторим? Накъде да поемем? Изглежда, че в цялата Жечпосполита няма едно местенце, където човек напусне тоя свят от собствена смърт, а не от подарена. От такива подаръци благодаря: други да ги вземат!

— Ваша милост, пане! — каза Елена. — Зная, че двамата ми братовчеди, Юрий и Федор, са в Золотоноша: може би те ще ни спасят?

— В Золотоноша? Чакай, ваша милост. И аз се запознах в Чигирин с пан Унежицки, който има край Золотоноша две имения — Кропивна и Чернобой. Но това е далече оттук. По-далече, отколкото Черкаси. Какво да се прави?… Като няма къде другаде, ще бягаме натам. Но ще трябва да се отбием по пътя, по-безопасно е, ако се движим през степта и горите. Да можем някак поне за една седмица да се спотаим някъде, ако ще би в горите. През това време може би хетманите ще свършат с Хмелницки и Украйна ще се умири.

— Бог ни спаси от ръцете на Богун не за да загинем. Имай вяра, ваша милост.

— Чакай, ваша милост панно. Моят дух някак отново се повдига. Аз съм изпадал в различни премеждия. При по-свободно време ще разкажа на ваша милост какво ми се случи в Галац — и от това веднага ще разбереш, че и тогава бях загазил здравата, но със своята хитрост успях да се измъкна от ония трудности и излязох цял-целеничък, макар че, както виждаш, брадата ми побеля. Но ние трябва да се отбием от пътя. Завий, ваша милост — ха така. Ти водиш коня си като най-опитен казак, тревата е висока, никое око няма да ни съзре.

И наистина, колкото по-далече отиваха в степта, толкова тревата ставаше по-висока, така че накрая съвсем потънаха в нея. Но на конете беше тежко да вървят в тоя гъсталак от по-тънки и по-дебели стъбла, които понякога биваха остри и нараняваха. Затова скоро се умориха толкова, че спряха съвсем.

— Ако искаме тия кончета да ни служат и по-нататък — каза Заглоба, — трябва да слезем и да ги разседлаем. Нека се потъркалят и да попасат, иначе няма да тръгнат. Смятам, че скоро ще стигнем до Кагамлик. Де да бяхме вече там — няма нищо по-хубаво от тръстиките. Като се скриеш сред тях, и дяволът няма да те намери. Дано само не се заблудим!

Каза това, слезе от коня и помогна на Елена също да слезе; после започна да сваля седлата и да вади хранителни припаси, с които предварително се беше снабдил в Розлоги.

— Трябва да си подкрепим силите — каза той, — защото пътят е дълъг. Дай, ваша милост, някакъв вотум^[1] пред Свети Рафаил, та минем щастливо тоя път. Защото в Золотоноша има стара крепостчица, та може и някакъв гарнизон да стои там. Плешневски казваше, че и в Задднеприето селяните се надигат. Хм! Може би тук навсякъде народът е готов за бунт, но в Задднеприето владее ръката на княза войвода, а дяволски тежка е тая ръка! На Богун вратът му е корав, но ако тая ръка се стовари върху него, ще се огъне доземи, което дай Боже и амин. Но хапни си, панно.

Пан Заглоба извади от кончова на ботуша си нож с вилица и го даде на Елена. После сложи на постлания пред нея чул говеждо печено и хляб.

— Яж, ваша милост — каза той. — „Празен ли ти е корема, и главата хич я нема“… „За да имаш ти надежда, гълтай печено говеждо.“ А ние веднъж вече сбъркахме, защото се разбра, че било по-добре да бягаме към Лубни, но станалото-станало. Князът навярно също ще тръгне с войската си към Днепър в помощ на хетманите. Страшни времена доживяхме, защото междуособната война е най-лошата от всички злини. Няма да се намери кът за мирните хора. По-добре да бях станал свещеник, за какъвто съм и роден, защото съм човек спокоен и въздържан, но съдбата нареди другояче. Боже мой, Боже мой! Сега щях да бъда краковски каноник^[2] и да си пея молитви пред олтара, защото имам много хубав глас. Но какво да се прави! На младини ми харесваха момичетата! Хо! Хо! Няма да повярваш, ваша милост панно, какъв хубавец бях. Щом погледнех някоя, все едно че гръм тресваше. Да бях сега с двайсет години по-млад, пан Скшетуски щеше да остане с пръст в устата. Хубаво казаче си, ваша милост. Не се чудя на младите, че тичат подире ти и че се хващат за косите. Пан Скшетуски — и той не е малък побойник. Сам бях свидетел как Чаплински го предизвикваше, а той, наистина попрехвърлил чашите, като го пипна за косата и — с извинение, ваша милост, — за гащите, че като го блъсна във вратата, казвам ти, ваша милост, всичките му кости изхвръкнаха от ставите. Старият Зачвилиховски ми казваше за твоя годеник, че бил голям рицар, любимец на княза воевода, но и аз сам веднага разбрах, че е воин от голямото добрутро и с опит над възрастта му. Горещо ми става. При все че ми е много мила компанията на ваша милост, но не знам какво бих дал да сме вече в Золотоноша. Виждам, че денем ще трябва да седим в тревата, а да пътуваме нощем. Не зная само, ваша милост, дали ще ти стигнат силите?

— Аз съм здрава и ще издържа всичко. Можем да тръгваме дори сега.

— Умът на ваша милост съвсем не е женски. Конете се отъркаляха и аз веднага ще ги оседлая, за да са готови за всеки случай. Няма да се чувствам в безопасност, докато не видя кагамлишките тръстики и храсталаци. Ако не бяхме се отбили от пътя, щяхме да бъдем при реката, отсам Чигирин, но оттук тя е на около една миля от пътя. Така поне смятам. Веднага ще се прехвърлим на другия бряг. Ще ти кажа, ваша милост, че страшно ми се спи. Цялата оная нощ гуляхме в Чигирин, вчера през деня дяволът ме носеше с казака за Розлоги, а тая нощ пък от Розлоги ме отнася. Така ми се спи, че загубих желание и за разговор, ако и да нямам обичай да мълча, защото философите казват, че котката трябва да лови, а мъжът да мълви, все пак виждам, че езикът ми нещо натежа. Затова извинявам се, ваша милост, че ще си подремна.

— Няма защо да се извиняваш — отговори Елена.

Право казано, пан Заглоба неоснователно обвиняваше езика си в леност, понеже от зори непрекъснато мелеше с него, но наистина му се спеше. Когато възседнаха конете, той веднага почна да дреме на седлото и да се кланя като дервиш, докато най-сетне заспа здравата. Приспа го умората и шумът на тревата, разгръщана от гърдите на конете. А Елена се отдаде на мислите си, които пърхаха в главата й като орляк птици. Досега събитията следваха така бързо едно след друго, че момичето не можеше да си даде сметка за всичко, което я бе сполетяло. Нападението, страшните сцени на убийствата, страхът, неочакваното спасение и бягството — всичко това беше минало като буря в продължение само на една нощ. А при това се бяха случили толкова неразбираеми неща! Кой беше тоя, който я спасяваше? Наистина той й каза името си, но това име с нищо не обясняваше подбудите на неговата постъпка. Откъде се беше взел в Розлоги? Казваше, че бил дошъл с Богун, значи бил е от неговата компания, бил му е познат и приятел. Но в такъв случай защо я спасяваше, като се излагаше на най-голяма опасност и на страшното отмъщение на казака. За да разбере това, трябваше да познава добре пан Заглоба и неговата неспокойна душа, както и доброто му сърце. А Елена го познаваше от шест часа. И ето тоя непознат човек с дръзко лице на размирник и пияница е неин спасител. Ако го беше срещнала преди три дни, щеше да събуди у нея отвращение и недоверие, а сега гледа на него като на свой ангел хранител и бяга с него — накъде? Към Золотоноша или някъде другаде, сама още не знае добре. Каква промяна на съдбата! Вчера още тя си лягаше да спи под мирния роден покрив, а днес е в степта, на кон, с мъжки дрехи, без дом и без подслон. Подир нея лети страхотен хайдутин, който иска да похити нейната чест, нейната любов; пред нея са пожарът на селския бунт, вътрешната война и всичките й примки, тревоги и ужаси. А цялото й упование е в тоя човек? Не! И в още един, по-могъщ от насилниците, от войните, от убийствата и пожарите… Тук момичето вдигна очи към небето:

— Спаси ме, велики, милостиви Боже, спаси сирачето, спаси нещастната, спаси загубената! Нека бъде твоята воля, но нека тя стане твое милосърдие!

А всъщност милосърдието беше вече станало, защото тя бе изтръгната от най-ужасните ръце, спасена по неизповедимо Божие чудо. Опасността още не беше минала, но може би и спасението не беше далеко. Кой знае къде е тоя, когото бе избрала със сърцето си. Трябва вече да се е върнал от Сечта, може би е някъде в същата тая степ. Той ще я търси и ще я намери и тогава радост ще смени сълзите, веселие — тъгата, заплахите и тревогите ще отминат веднъж завинаги — ще дойде спокойствие и утеха. Храброто просто сърце на девойката се изпълни с вяра и степта шумеше сладко наоколо, а повеят, който люлееше тревата, в същото време навяваше сладки мисли в главата й. Та тя не е съвсем сирота на тоя свят, когато при нея е един странен, непознат покровител — а друг, познат и любим, ще се погрижи за нея, няма да я изостави, ще я приласкае веднъж завинаги. А той е човек железен, по-силен и по-могъщ от тия, които я дебнат в тоя момент. Степта шумеше сладко, от цветята лъхаха силни и упоителни аромати, червените глави на бодлите, пурпурните кичури на ливадарчето, белите перли на ветрогона и перата на пелина се навеждаха към нея, сякаш в това преоблечено казаче с дълги плитки, млечно лице и червени устни разпознаваха своя сестра девойка. И те се навеждаха към нея, сякаш искаха да кажат: „Не плачи, хубавице, ние също сме под Божието покровителство!“ И някакво успокоение като че лъхаше от степта към нея. В ума й избледняваха картините на убийството и преследването, вместо това я овладяваше някакво безсилие, сънят почна да залепва и нейните клепачи, конете вървяха бавно — от движението я люлееше. Тя заспа.