Хенрик Сенкевич
С огън и меч (34)

Тридесет и четвърта глава

През една хубава нощ по десния бряг на Валадинка се движеше към Днестър група от петнайсетина конници.

Те вървяха много бавно, едва-едва. Най-отпред, малко пред другите, яздеха двама, сякаш предна стража, но изглежда нямаше какво да пазят и бдят, понеже през цялото време разговаряха помежду си, вместо да наблюдават наоколо. А като спираха от време на време конете си, поглеждаха назад към останалите от групата и тогава единият от двамата викаше:

— По-бавно! По-бавно!

И групата още повече забавяше крачка и едва напредваше.

Най-сетне групата отмина възвишението, под чиято сянка вървеше, и навлезе в огрян от месечината простор. Тогава вече се разбираше защо се движат толкова внимателно: по средата на колоната два коня вървяха успоредно един до друг и носеха привързана за седлата им люлка, в която лежеше някой.

Сребърните лъчи осветяваха бледо лице и затворени очи.

Зад люлката яздеха десетина въоръжени лица. По пиките им без пряпорци можеше да се познае, че са казаци. Някои водеха товарни коне, други яздеха без товар, но докато двамата конници отпред сякаш не обръщаха ни най-малко внимание на околността, тия се оглеждаха неспокойно и тревожно на всички страни.

Околността обаче изглеждаше напълно като пустиня.

Тишината се нарушаваше само от конския тропот и от подвикванията на единия от двамата конници отпред, който повтаряше от време на време предупреждението си:

— По-бавно! Внимателно!

Най-сетне той се обърна към другаря си и попита:

— Горпина, далеко ли е още?

Другарят му, когото наричаше Горпина и който всъщност беше едра мома, преоблечена като казак, погледна към звездното небе и отговори:

— Не е далеко. Ще стигнем преди полунощ. Ще минем Враже оброчище, ще минем Татарски поляни и веднага след тях е Дяволски дол. Ой, тежко на оня, който мине оттам след полунощ, преди петел да е пропял. Аз мога, но за вас би било зле.

Първият конник сви рамене.

— Аз зная — рече той, — че на тебе дяволът ти е брат, но и срещу дявола има цяр.

— Дявол не дявол, но цяр няма — отвърна Горпина. — Ти, соколе мой, по цял свят да търсиш скривалище за своята княгиня, никъде няма да намериш по-добро. След полунощ тук никой не ще мине освен с мене, а в дола жив човек още не е стъпвал. Ако някой иска да му врачувам, застава пред дола и чака, докато изляза. Ти не се страхувай. Там няма да дойдат нито ляхи, нито татари, никой, никой. Дяволският дол е страшен, сам ще видиш.

— Нека да е страшен, аз ти казвам, че ще дойда колкото пъти пожелая.

— Стига да идваш денем.

— Когато поискам. А изпречи ли се дяволът на пътя ми, за рогата ще го хвана.

— Ей, Богун, Богун!

— Ей, Донцовна, Донцовна! Ти не се грижи за мене. Дали ще ме вземе дяволът или не, това не е твоя работа, но едно ти казвам: разправяй се както щеш с твоите дяволи, стига на княгинята да не се случи нищо лошо, защото, ако стане нещо, тогава ни дяволи, ни призраци ще те отърват от ръцете ми.

— Веднъж вече са ме давили, още когато живеехме с брат ми край Дон, друг път в Ямпол палачът ми бръсна главата — та вече от нищо не ме е страх. Но това е друга работа. Аз от приятелство към тебе ще я пазя от духовете да не падне косъм от главата й, а от хората тя е в безопасност при мен. Няма да ти избяга.

— А ти, кукумявко, защо тогава ми предсказваше беда, защо ми дрънкаше на ухото: „Лях при нея! Лях при нея!?“

— Това не го казвах аз, а духовете. Но може да се е променило. Утре ще ти гледам на вода при воденичното колело. Във водата всичко се вижда добре, само трябва дълго да се гледа. Сам ще видиш. Но ти си бясно куче: кажа ли ти истината, веднага се сърдиш и се хващаш за сабята…

Разговорът се прекъсна, чуваше се само тропотът на конските копита по камъните и някакви гласове, които идеха откъм реката, подобни на цвъртенето на щурци.

Богун не обърна никакво внимание на тия гласове, които обаче можеха да предизвикат учудване нощем. Той вдигна глава към луната и се замисли дълбоко.

— Горпина! — рече след малко.

— Какво има?

— Ти си магьосница, ти трябва да знаеш дали е истина, че имало такава билка, та като пие някой от нея, и да не иска, пак се влюбва. Любовниче ли беше?

— Любовниче. Но за твоята беда и любовничето няма да помогне. Ако княгинята не обичаше друг — дай й само да пие и веднага ще се влюби, но щом обича, знаеш ли какво ще стане?

— Какво?

— Още повече ще обикне оня, другия.

— Върви по дяволите с твоето любовниче! Ти знаеш беди да предсказваш, а не да даваш добър съвет.

— Тогава слушай: аз зная една билка. Който пие от нея, два дни и две нощи лежи като дърво и нищо не чувства. Ще й дам тая билка — а после ти…

Казакът се затресе на седлото и впи във вещицата блесналите си в тъмнината очи.

— Какво грачиш ти? — попита той.

— Така е! — възкликна вещицата и избухна в силен смях, който напомняше цвилене на кобила.

Тоя смях се разнесе със зловещо ехо из гънките на дола.

— Кучко! — рече бунтовникът.

Очите му почнаха постепенно да гаснат, той отново се замисли и накрая заговори сякаш на себе си:

— Не, не! Когато превземахме Бар, аз пръв се втурнах в манастира, за да я пазя от пияниците и да строша главата на всекиго, който би я докоснал, а тя се мушна с нож. И сега нито вижда, нито чува Божия свят. Докосна ли я с ръка, пак ще се намушка или ще скочи в реката, няма да я запазя, нещастен аз!

— В душата си ти си лях, а не казак, щом не искаш по казашки да покориш момичето…

— Де да бях аз лях! — извика Богун. — Де да бях аз лях!

И се хвана с две ръце за фуражката, защото самия него го обзе болка.

— Трябва да те е омагьосала тая ляшка — измърмори Горпина.

— Ех, сигурно ме е омагьосала! — отвърна той тъжно. — Дано първият куршум да ме улучи, дано на кол да свърша кучешкия си живот… Една искам аз на тоя свят, а тази една не ме иска!

— Глупако! — възкликна гневно Горпина. — Та нали е в ръцете ти!

— Затвори си муцуната! — извика казакът разярен. — Ами тя като се убие, тогава какво? Ще те разкъсам тогава, ще те разкъсам, главата ти в камъните ще разбия, хората ще хапя като куче! Аз бих дал душата си за нея, казашката си слава бих дал, бих избягал хей там зад Ягорлик, далеч от полковете, за да съм с нея, с нея да живея, при нея да умирам… Ето това е! А тя се мушна с нож. И защо се мушна? По моя вина! С нож да се намушка! Чуваш ли?

— Нищо няма да й стане. Няма да умре.

— Ако умре, ще те закова с гвоздеи за вратата.

— Ти нямаш никаква власт над мене.

— Нямам, нямам. Аз бих предпочел мене да беше намушкала, да ме беше убила, това би било по-добро.

— Глупава ляшка. Да беше се привързала доброволно към тебе. Къде ще намери по-добър?

— Направи ти това, тогава гърне дукати ще ти изсипя и второ с бисери. Ние взехме голяма плячка от Бар, а и преди това сме вземали.

— Ти си богат като княз Ярема. И си славен. Казват, че сам Кривонос се страхува от тебе.

Казакът махна с ръка.

— Каква ми е ползата от това, когато ме боли сърцето…

И отново настана мълчание. Брегът на реката ставаше все по-див и пуст. Бялата светлина на луната придаваше фантастични форми на дърветата и скалите. Най-сетне Горпина каза:

— Тук е Враже оброчище. Трябва да се движим заедно.

— Защо?

— Тук е нечисто място.

Спряха конете и след малко групата, която вървеше отзад, се присъедини към тях.

Богун се надигна на стремената и надникна в люлката.

— Спи ли? — попита той.

— Спи сладко като дете — отговори един стар казак.

— Аз й дадох нещо за сън — отвърна вещицата.

— Бавно, внимателно — казваше Богун, впил очи в приспаната, — за да не я разбудите. Месецът наднича право в лицето й, сърчицето ми.

— Слабо свети, няма да я събуди — прошепна един от молойците. И групата продължи пътя си. Скоро стигнаха при Враже оброчище.

Това беше могила до самата река, ниска, обла като захлупен на земята щит. Луната я обливаше цяла със светлина и осветяваше белите, разхвърляни навсякъде по нея камъни. На места те бяха поотделно, на места образуваха купчини, сякаш остатъци от някакви постройки, от разрушени замъци и черкви. Другаде стърчаха каменни плочи, забити в земята като надгробни паметници. Цялото възвишение приличаше на една грамадна руина. И може би някога отдавна, през времето на Ягело, тук е кипял човешки живот; но днес това възвишение и цялата околност чак отвъд Рашков беше глух пущинак, в който живееха само диви зверове, а нощем прокълнати духове играеха своите хора.

Пътниците едва се бяха изкачили до половината височина на могилата и лекият досега повей се превърна в истински вихър, който започна да духа по могилата с някакво мрачно и злокобно съскане. Тогава на молойците се стори, че между развалините се обаждат някакви тежки въздишки, които сякаш излизат от смазани гърди, някакви жални стонове, някакви смехове, плачове и хленч на деца. Цялата могила почна да оживява, да вика с разни гласове. Иззад камъните сякаш надничаха високи тъмни фигури; сенки с чудновати форми се плъзгаха тихо между камъните; сред полумрака в далечината святкаха някакви светлинки, подобни на вълчи очи; най-сетне от другия край на възвишението между най-гъстите купища руини се обади нисък гърлен вой, после друг му отговори.

— Върколаци ли? — прошепна един млад казак, като се обърна към стария есаул.

— Не, това са вампири — отговори есаулът още по-тихо.

— О! Господи, помилуй! — възкликнаха другите уплашено, свалиха фуражки и започнаха да се кръстят набожно.

Конете започнаха да острят уши и да пръхтят. Горпина, която вървеше начело на групата, мърмореше полугласно неразбираеми думи, сякаш някаква дяволска молитва. Едва когато стигнаха до другия край на могилата, тя се обърна и рече:

— Е, свърши се. Тук е вече чисто. Трябваше да ги държа със заклинания, защото са много гладни.

Въздишка на облекчение се изтръгна от всички гърди. Богун и Горпина отново излязоха напред, а молойците, които преди малко затаяваха дъх, започнаха да си шепнат и разговарят. Всеки си припомняше какво му се е случвало някога с духове или вампири.

— Ако не беше Горпина, нямаше да минем — каза един.

— Силна вещица!

— А нашият атаман и от дявол не се страхува. Не гледаше, не слушаше, само се взираше в любимата си.

— Ако му се бе случило това, което се случи на мен, нямаше да е толкова сигурен — каза старият есаул.

— А какво ви се случи, чичо Овсивуй?

— Отивах аз веднъж от Рейментаровка за Гуляйпол, и то нощем край гробища. Изведнъж гледам: отзад нещо скочи от гроба върху седлото. Огледах се: дете — синичко, бледичко!… Навярно татари са го карали с майка му в робство и то е умряло, без да бъде кръстено. Очичките му горят като свещици и плаче ли, плаче! Скочи от седлото на врата ми и усещам, че ме хапе зад ухото. О, Господи! Вампир! Но нали съм слугувал дълго време във Влашко, където има повече вампири, отколкото хора, те знаят цяр срещу тях. Скочих от коня и забих кинжала си в земята. „Махай се! Изчезвай!“ А то изстена, хвана се за дръжката на кинжала и по острието се плъзна в моравата. Рязнах на земята кръстен знак и продължих пътя си.

— Значи във Влашко има много вампири, чичо?

— Всеки втори влах след смъртта си вампирясва. А влашките вампири са най-лоши от всички. Там ги наричат бруколаци.

— А кой е по-силен, чичо: дяволът или вампирът?

— Дяволът е по-силен, но вампирът е по-упорит. Дяволът, като успееш да го овладееш, ще ти служи, а вампирът за нищо не става, само за кръв души. Но все пак дяволът е атаман на вампирите.

— Но Горпина командва и дяволите.

— Разбира се. Докато е жива, ще ги командва. Ако тя нямаше власт над тях, атаманът нямаше да й предаде своята кукувичка, защото бруколаците са най-лакоми за моминска кръв.

— Аз пък съм чувал, че те нямат достъп до невинна душа.

— До душата нямат, но до тялото имат.

— Ой, жалко би било за хубавицата! Тя е кръв и мляко! Знаел е нашият бащица какво да вземе от Бар.

Овсивуй млясна с език.

— Не ще и дума, златна ляшка.

— А мене, чичо, ми е жал за нея — каза младият казак. — Когато я слагахме в люлката, тя скръсти ръце като за молитва и само молеше: „Убий ме, казва, не ме зачерняй, казва, мене, нещастна!“

— Няма да й бъде лошо.

По-нататъшният разговор беше прекъснат от приближаването на Горпина.

— Хей, молойци — каза вещицата. — Това са Татарски поляни, но вие не се страхувайте, защото тук е страшно само през една нощ в годината. Дяволски дол и моят хутор са вече близо.

Скоро се чу кучешки лай. Групата влезе в гърлото на дола, който беше напречен на реката и толкова тесен, та едва четири конника можеха да се движат един до друг в него. В дъното на дола течеше поточе, което блестеше като змия при лунната светлина и се спускаше бързо към реката. Но колкото по̀ навлизаше групата, стръмните и урвести стени се разширяваха навътре и се образуваше доста просторен валог, който се издигаше леко нагоре и бе обграден от скали. Тук-таме растяха високи дървета. Тук не вееше вятър. От дърветата падаха дълги черни сенки, а по облените от лунната светлина места блестяха силно някакви обли или продълговати предмети, в които молойците със страх разпознаха човешки черепи и пищяли. Затова се оглеждаха настръхнали наоколо и се кръстеха от време на време. Ненадейно в далечината между дърветата блесна светлинка и веднага дотърчаха две кучета, страшни, огромни, черни, с пламнали очи, които лаеха и виеха при вида на хората и конете. Гласът на Горпина най-сетне ги умири и те започнаха да тичат около конниците, като при това хъхреха и пъхтяха от умора.

— Чудна работа — шепнеха молойците.

— Това не са кучета — измърмори старият Овсивуй с глас, който издаваше дълбока убеденост.

В това време иззад дърветата се показа къща, зад нея обор, а по-нататък и по-нагоре още една тъмна постройка. Наглед къщата беше солидна и голяма, а прозорците светеха.

— Това е моето седалище — каза Горпина на Богун, — а там е воденицата, която меле жито само за нас, но аз съм врачка и врачувам на водата при воденичното колело. Ще поврачувам и на тебе. Момата ще живее в гостната, но щом искаш да украсиш стените, засега ще трябва да я сложим в другата част на къщата. Спирайте и слезте от конете!

Групата се спря, а Горпина започна да вика:

— Черемис! Хуку! Хуку! Черемис!

Някаква фигура със снопче запалена борина в ръка излезе пред къщата, вдигна огъня нагоре и загледа мълчаливо пристигналите.

Това беше стар човек, страхотно грозен, дребен, почти джудже, с плоско квадратно лице и с полегати очи като цепки.

— Какъв дявол си ти? — попита го Богун.

— Ти не го питай — каза момичето. — Езикът му е отрязан.

— Ела по-близо.

— Слушай — продължи Горпина, — а не може ли да пренесем момата във воденицата? Тук молойците ще нареждат гостната и ще забиват гвоздеи, та тя ще се събуди.

Казаците слязоха от конете и започнаха внимателно да отвързват люлката. Сам Богун следеше с най-голяма грижа всичко и сам крепеше люлката откъм главата, когато я пренасяха във воденицата. Джуджето вървеше напред и светеше с борината. Княгинята, упоена от Горпина с приспивна билка, изобщо не се събуди, само клепачите й трепкаха леко при светлината на факлата. Лицето й се оживяваше от тия червени блясъци. Може би някакви чудесни сънища сънуваше девойката, защото се усмихваше сладко през време на тоя поход, който приличаше на погребение. Богун я гледаше и му се струваше, че сърцето му ще пръсне ребрата на гръдния му кош.

— Мила моя, кукувичке моя! — шепнеше той тихо, а страшното, макар и прекрасно лице на разбойника беше омекнало и гореше от силния огън на любовта, която го бе обхванала и го обхващаше все повече, както забравеният от пътник огън обхваща дивата степ.

Горпина вървеше до него и му казваше:

— Когато се събуди от тоя сън, ще бъде здрава. Раната й заздравява, ще бъде здрава…

— Слава Богу! Слава Богу! — отговаряше бунтовническият главатар.

В това време молойците започнаха да свалят от шестте коня грамадни вързопи пред къщата и да вадят плячката, която се състоеше от гоблени, килими и други ценни вещи, взети в Бар. Запалиха в гостната голям огън и докато едни внасяха нови и нови тъкани, другите ги окачваха по дървените стени на стаята. Богун не само беше помислил за сигурна клетка за своята птица, но беше решил да украси тая клетка, та робството да не изглежда твърде непоносимо за птичката. Скоро той се върна от воденицата и сам наблюдаваше работата. Нощта минаваше и месецът бе вече отместил бялата си светлина от върховете на скалите, а в гостната още се чуваха приглушените удари на чуковете. Простата стая все повече заприличваше на истински салон. Накрая, когато стените бяха изцяло покрити с гоблени, а подът постлан, отново донесоха тук спящата княгиня и я сложиха върху меки възглавници.

После всичко утихна. Само в конюшнята още някое време се чуваха сред тишината избухвания на смях, подобно на конско цвилене; това беше младата врачка, която се търкаляше по сеното с молойците и им раздаваше плесници и целувки.