Хенрик Сенкевич
С огън и меч (31)

Тридесет и първа глава

Но бойците, като се приближиха едни до други, спряха конете и отначало започнаха да се обиждат взаимно.

— Здравейте! Здравейте! Ей сега ще нахраним кучетата с вашата мърша! — викаха войниците на княза.

— А вашата и за кучетата не я бива.

— Ще загинете в това езеро, разбойници проклети!

— На когото е писано, той ще загине. По-скоро вас ще ви изядат тук рибите.

— С вилите на торището, селяндури. Това по ви прилича, отколкото сабята.

— Макар да сме селяндури, синовете ни ще бъдат шляхтичи, защото ще ги родят вашите момичета!

Някакъв казак, изглежда от Задднеприето, излезе напред и като сви длани пред устата си, завика със силен глас:

— Князът има две братови дъщери! Кажете му да ги изпрати на Кривонос…

Когато чу тая хула, на пан Володийовски чак му причерня пред очите от гняв и в същия момент препусна с коня си към запорожеца.

Пан Скшетуски, застанал с хусарите на дясното крило, го позна отдалече и викна на Заглоба:

— Володийовски препуска! Володийовски! Гледай, ваша милост! Там! Там!

— Виждам — извика пан Заглоба. — Вече го стигна! Вече се бият! Раз! Два! Удряй! Виждам отлично! Охо, вече! Това е фехтовач, дявол да го вземе!

И наистина при второто сблъскване хулителят падна на земята, сякаш поразен от гръм. И падна с глава към своите, като лоша поличба за тях.

Но веднага скочи друг в червен контуш, смъкнат от гърба на някой шляхтич. Той нападна пан Володийовски малко отстрани, но конят му се спъна точно когато се канеше да сече. А пан Володийовски се обърна и тогава можеше да се познае майсторът, защото той мръдна само китката на ръката си и направи толкова леко и меко движение, че беше почти невидимо, но въпреки това сабята на запорожеца изхвръкна нагоре, а пан Володийовски го хвана за врата и го повлече заедно с коня към своите.

— Братя родни, спасете ме! — викаше пленникът.

Но не се съпротивлявате, защото знаеше, че при най-малката съпротива веднага ще бъде пронизан от сабята; дори сам мушкаше коня си с пети да бърза. И така пан Володийовски го влачеше като вълк коза.

При тая гледка от двете страни се изсипаха по двайсетина бойци, защото повече не можеха да се поберат на насипа. И се срещнаха човек с човек. Мъж се сблъскваше с мъж, кон с кон, сабя със сабя; и беше чудесна гледка от редица единоборства, наблюдавана с най-голямо любопитство от двете войски, които по тях гадаеха бъдещия успех. Утринното слънце светеше над биещите се, а въздухът беше толкова прозрачен, че лицата почти можеха да се различат от двете страни. Който би гледал отдалече, можеше да си помисли, че това е турнир или някакво забавление. От време на време обаче кон без ездач изхвръкваше от бъркотията; понякога труп падаше от насипа в светлото огледало на водата, която се пръсваше на златисти искри, а после на кръгове, на кръгове отиваше все по-далече от брега.

И двете войски се въодушевяваха, когато гледаха храбростта на своите рицари, и желанието им за бой растеше. И всеки изпращаше благопожелание към своите. Внезапно пан Скшетуски така плесна с ръце, та чак металните му нараменници издрънчаха, и викна:

— Вершул загина! Падна заедно с коня. Гледайте: яздеше на оня, белия!

Но Вершул не беше загинал, при все че наистина падна заедно с коня, защото бяха съборени от грамадния Пулян, по-рано казак на княз Йереми, днес втори командир след Кривонос. Той беше прочут фехтовач и никога не изпускаше такива сблъсквания. Беше толкова силен, че лесно можеше да счупи две подкови наведнъж, и минаваше за непобедим в двубоите. Като прекатури Вершул, той се втурна към храбрия офицер Курошляхтич и го съсече толкова страшно на две, та сабята му стигна почти до седлото. Околните се отдръпнаха ужасени. Като видя това, пан Лонгинус насочи към него своята инфландска кобила.

— Ще загинеш! — викна Пулян на дръзкия мъж.

— Какво да се прави? — отговори пан Подбипента и вдигна сабята си за сеч.

Но той не беше със своята сваликачулка, защото я беше определил за много велики цели, а не да си служи с нея при двубоите. Затова я беше оставил в редицата в ръцете на верния си слуга, а сега имаше само една баторовка^[1] с възсинкаво стоманено острие, нашарено със златни шарки. Пулян устоя на първия удар, но веднага разбра, че има работа с необикновен боец, та сабята му чак затрепера в ръката. Устоя обаче и на втория, и на третия, след което — дали защото беше разбрал, че противникът му е по-изкусен фехтовач от него, или защото искаше пред двете страни да се похвали със страшната си сила, или пък притиснат до ръба на насипа, се страхуваше да не бъде блъснат във водата от грамадното животно на пан Лонгинус, — като отби последния удар, долепи коня си до неговия и хвана литовеца през кръста с мощните си ръце.

И се хванаха като два мечока, когато се борят за женската през времето на оплождане. Увиха се един о друг като два бора, израсли от един корен, които се преплитат и почти образуват едно дърво.

Всички затаиха дъх и мълчаливо наблюдаваха борбата между тия бойци, всеки от които минаваше за най-силния между своите. А те сякаш наистина се бяха слели в едно цяло, защото дълго време останаха неподвижни. И само лицата им станаха червени, и само от жилите, които се издуха по челата им, и по извитите като лък гърбове можеше под това страхотно спокойствие да се разбере свръхчовешкото напрежение на ръцете, които се мачкаха взаимно, стиснали се една друга.

Най-сетне и двамата почнаха да треперят. Но лицето на пан Лонгинус ставаше все по-червено, а лицето на бунтовническия главатар — все по-синьо. Измина още малко време. Безпокойството на зрителите растеше. Внезапно глух, сподавен глас наруши мълчанието:

— Пущай!…

— Не… братко!… — отговори друг глас.

Още миг и изведнъж нещо изпука страшно, сякаш се чу стон изпод земята; струя черна кръв бликна от устата на Пулян и главата му клюмна на едното рамо.

Тогава пан Лонгинус го вдигна от седлото и докато зрителите съобразят какво се бе случило, го метна на седлото си и се понесе в тръс към другарите си.

— Vivat!^[2] — викаха бойците на Вишньовецки.

— Смърт! — отговориха запорожците.

И вместо да се смутят от поражението на своя командир, те още по-ожесточено се нахвърлиха върху неприятеля. Закипя общ бой, който стана още по-ожесточен поради теснотията. И въпреки своята храброст молойците сигурно щяха да загубят от по-голямата опитност и сръчност на противниците, ако от стана на Кривонос не бяха затръбили, призовавайки ги да се върнат назад.

Те се отдръпнаха веднага, а противниците им постояха още минута, за да покажат, че са удържали в боя, и също се върнаха при своите. Насипът опустя, останаха само човешки и конски трупове по него, сякаш прокоба за онова, което предстоеше да става.

Пътят на смъртта се чернееше между двете войски и лекият повей на вятъра набръчка гладката водна повърхност и зашумя жално в листата на върбите, които растяха тук-таме по бреговете на езерото.

В това време полковете на Кривонос тръгнаха като необгледни ята от скорци и дъждосвирци. Отпред вървяха селяните, подир тях храбрата запорожка пехота, конните сотни, доброволци, татари, казашката артилерия — и всичко това без особено голям ред. Те се надпреварваха, вървяха презглава, като желаеха със своята многочисленост да превземат насипа, а после да залеят и покрият войската на княза. Дивият Кривонос вярваше в юмрука и сабята, а не във военното изкуство и затова влизаше в атака с цялата си сила и бе заповядал на полковете, които вървяха отзад, да тласкат предните, та да бъдат принудени да вървят, макар и по неволя. Оръдейните гюллета заплющяха по водата като диви лебеди и гмурци, но поради далечината не нанасяха щети сред войската на княза, строена в шахматен ред от другата страна на езерото. Човешкото наводнение заля насипа и вървеше напред, без никой да му пречи; част от тая вълна, като достигна реката, започна да търси брод през нея. Но понеже не намираше, отново се връщаше към насипа — и вървяха толкова нагъсто, че както по-късно разправяше Ошински, по главите им можеше да се премине с кон. Те така покриха насипа, че не остана педя свободна земя.

Йереми гледаше всичко това от високия бряг и мръщеше вежди, а от очите му изскачаха гневни светкавици към тия тълпи. Но като виждаше безредието и надпреварването на Кривоносовите полкове, каза на оберщера^[3] Махницки:

— По селяшки започва неприятелят с нас, не зачита военното изкуство, иде като хайка, но няма да дойде.

В това време, сякаш за да опровергаят думите му, те вече стигнаха до средата на насипа и се спряха учудени, обезпокоени от мълчанието на княжеската войска. Но тъкмо в тоя миг сред тая войска започна раздвижване. Тя отстъпи, като остави между себе си и насипа обширен празен полукръг, който щеше да бъде бойно поле.

След това пехотинците на Корицки се разстъпиха и откриха насочените към насипа гърла на оръдията на Вурцел, а в крайбрежните храсталаци, в ъгъла, който се образуваше от Случ и насипа, проблясваха мускетите на немците на Ошински.

И веднага за хората на войната стана ясно на чия страна трябва да бъде победата. Само един смахнат бунтовнически главатар като Кривонос можеше да се хвърли в бой при такива условия, когато с цялата си сила не би могъл да си осигури дори преминаване, ако Вишньовецки поиска да му пречи.

Но князът умишлено реши да пусне част от неговите сили отсам насипа, за да ги обгради и унищожи. Големият военачалник използваше заслепението на противника си, защото Кривонос не обръщаше внимание дори на това, че през тесния проход не беше възможно да се прехвърлят бързо по-значителни части и той не би могъл да се притече на помощ на хората си, които се биеха на другия бряг. Затова опитните бойци гледаха смаяни постъпката на Кривонос, когото нищо не принуждаваше към такъв безумен ход.

Принуждаваше го само амбицията и жаждата за кръв. Той бе узнал, че Хмелницки, въпреки численото превъзходство на изпратените под командването на Кривонос сили, се бои за резултата от битката с Йереми и затова е тръгнал с цялата си войска на помощ. Кривонос беше получил заповед да не влиза в бой. Но тъкмо затова той реши да влезе — и бързаше.

След превземането на Полонне той се настърви на кръв и не искаше да дели кръвопролитието с друг, поради което именно бързаше. Ще загуби половината си хора — какво от това? Нали с останалите ще залее малобройните сили на княза и ще ги избие до крак. А после ще поднесе на Хмелницки в дар главата на Йереми.

В това време селските маси достигнаха края на насипа, преминаха го най-сетне и се разляха по оня полукръг, оставен от войската на Йереми. Но в същия миг скритата пехота на Ошински откри отстрани огън срещу тях; от оръдията на Вурцел цъфнаха дълги ивици дим, земята се затресе от гърмежите и битката започна по цялата линия.

Пушеци забулиха бреговете на Случ, езерото, насипите и самото поле, така че нищо не се виждаше; понякога само се мярваха червените дрехи на драгуните, понякога блясваха гребени над полетелите шлемове и в тоя облак кипеше страшно. В града биеха всички камбани, чийто жален стон се смесваше с басовия рев на оръдията. От стана на Кривонос прииждаха към насипа все нови и нови пълчища.

А тези, които го бяха минали и се озоваха от другата страна на езерото, в миг се разгънаха в дълга линия и нападаха с ярост княжеските хоронгви. Битката се разгъна от единия край на езерото чак до завоя на реката и до блатистите лъки, залени през онова мокро лято.

Селяните и низовци трябваше или да победят, или да загинат, защото зад тях беше водата, към която ги изтласкваха атаките на княжеската пехота и конница.

Когато хусарите тръгнаха напред, пан Заглоба, при все че имаше задух и не обичаше навалицата, полетя заедно с другите, защото не можеше да постъпи другояче, без риск да бъде прегазен. И така той летеше с притворени очи, а в главата му прелитаха светкавично такива мисли: „Нищо не могат да помогнат хитростите! Нищо не струват хитростите! Глупавият печели, умният загива!“ После го хвана яд на войната, на казаците, на хусарите и на всички в света. Започна да проклина и да се моли. Въздухът фучеше в ушите му, спираше дъха в гърдите! Внезапно той се удари в нещо с коня, усети съпротива, отвори очи — и какво да види: коси, саби, тояги, множество пламнали лица, очи, мустаци… И всичко това неясно, неизвестно чие, всичко трепери, скача, беснее. Тогава го овладя страхотна ярост срещу тия неприятели, че не са побягнали по дяволите, че летят пред очите му, та го принуждават да се бие. „Щом искате, ето ви!“ — помисли той и започна да сече слепешката на всички страни. Понякога сечеше въздуха, но понякога усещаше, че острието на сабята му потъва в нещо меко. В същото време чувстваше, че е още жив, и това му придаваше необикновен кураж. „Бий! Убивай!“ — ревеше той като бивол. Най-сетне тия побеснели лица изчезнаха от очите му, а вместо тях видя много плещи, върхове на шапки и виковете за малко не му продраха ушите.

„Дали офейкват? — мярна се през ума му. — Точно така!“

Тогава той се изпълни с безкрайна смелост.

— Разбойници! — викна Заглоба. — Така ли се биете срещу шляхтата?

И скочи между бягащите, надмина мнозина и смесил се с навалицата, с още по-голямо хладнокръвие започна да сече. В това време другарите му притиснаха низовци до брега на Случ, обраснал доста гъсто с дървета, и ги гониха по брега до насипа, без да вземат никого в плен, защото нямаше време.

Внезапно пан Заглоба усети, че конят му започва да се разкрачва под него, а същевременно върху него падна нещо тежко и така му омота главата, че наоколо стана съвсем тъмно.

— Ваша милост панове, спасете ме! — викна той, като удряше коня с пети.

Но жребецът, изглежда уморен от тежестта на ездача, само пръхтеше и стоеше на място.

Пан Заглоба чуваше врясъци и виковете на конниците, които прелитаха край него, после целият този ураган премина и наоколо стана сравнително тихо.

И отново мисли, бързи като татарски стрели, започнаха да се мяркат в главата му.

„Какво е това? Какво стана? Боже, Света Богородице, взели са ме в плен!“

Челото му се ороси със студена пот. Изглежда, че бяха увили главата му по същия начин, както някога той беше увил главата на Богун. А тая тежест, която усеща на раменете си — това е ръка на казак. Но защо не го карат или не го убиват? Защо стои на едно място?

— Пусни ме, простако! — викна най-сетне той със сподавен глас. Мълчание.

— Пусни ме, простако! Подарявам ти живота!

Никакъв отговор.

Пан Заглоба още един път заби пети в хълбоците на коня, но пак без резултат. Спънатото животно само се разкрачваше още повече и стоеше на място.

Тогава безкрайна ярост овладя нещастния пленник, той извади ножа от ножницата, която висеше на корема му, и замахна страшно назад. Но ножът разсече само въздуха.

Тогава Заглоба грабна с две ръце покривката, която увиваше главата му, и я смъкна в един миг.

— Какво е това?

Казаци няма. Наоколо е пусто. Само в далечината се вижда как сред пушеците прелитат червените драгуни на Володийовски, а на петнайсетина хвърлея по-нататък святкат броните на хусарите, които гонят останалите живи след боя противници и ги насочват от полето към водата.

А тук в краката на пан Заглоба лежи знаме на запорожки полк. Изглежда, че някой побягнал казак го беше хвърлил така, че дръжката му се беше закачила за рамото на пан Заглоба, а платът бе покрил главата му.

Като видя всичко това и разбра напълно каква е работата, пан Заглоба се опомни съвсем.

— Ах! — рече си той. — Пленил съм знаме. Как така? Може ли да не съм го пленил? Ако в тая битка не загине и правото, сигурен съм в наградата си. О, селяндури! Имате щастие, че конят ми се беше разкрачил. Не съм се познавал, като съм смятал, че повече мога да разчитам на хитростта си, отколкото на храбростта. Аз мога да послужа за нещо повече във войската, а не само да ям сухари. О, за Бога, тук отново лети някаква банда. Не оттук, кучета, не оттук. Дано вълци да го ядат тоя кон! Бий! Убивай!

И наистина нова група казаци летеше към пан Заглоба и виеше с нечовешки гласове, а отзад я гонеха броневаците на Поляновски. И може би пан Заглоба щеше да намери смъртта си под копитата, ако хусарите на Скшетуски, които бяха издавили подгонените от тях, не се връщаха сега, за да притиснат между два огъня придошлите нови части. Като видяха това, запорожците се хвърлиха във водата, но само за да избягнат мечовете и да намерят смъртта си в тинята и в дълбоките трапища. Други падаха на колене и молеха за милост, но умираха под ударите на сабите. Настана страхотна и всеобща гибел, но най-страшна беше на насипа. Всички части, които го бяха минали, бяха унищожени от разположените в полукръг войски на княза. А тия, които още не бяха минали, гинеха под непрестанния огън на оръдията на Вурцел и на залповете на немската пехота. Те не можеха да мръднат ни напред, ни назад, защото Кривонос пращаше все нови и нови полкове, които се блъскаха, тласкаха ония пред тях и задръстваха единствения път за бягство. Човек би казал, че Кривонос се е заклел да погуби собствените си хора, които се блъскаха, душеха, биеха се помежду си, падаха, скачаха във водата от двете страни и се давеха. В единия край се чернееха масите, които бягаха, в другия — масите, които отиваха напред, в средата — планини и камари от трупове, стонове, нечовешки викове, обезумели от страх, бъркотия, хаос. Цялото езеро се напълни с човешки и конски трупове. Водата излезе от бреговете си.

От време на време оръдията млъкваха. Тогава насипът като оръдейно гърло изхвърляше тълпи от запорожци и селяни, които се разбягваха по полукръга и отиваха под меча на изпречилата се конница, а Вурцел отново започваше да гърми; с град от желязо и олово затваряше насипа и спираше прииждащата помощ.

В тия кървави схватки минаваха цели часове. Кривонос, бесен, разпенен, още не се признаваше за победен и хвърляше хиляди молойци в устата на смъртта.

А от другата страна Йереми, облечен със сребърна броня, стоеше на кон върху височина, наричана по онова време Кружа могила, и гледаше.

Лицето му беше спокойно, погледът му обхващаше целия насип, езерото, бреговете на Случ и стигаше чак до мястото, където, обгърнат от синкава мъгла поради разстоянието, стоеше грамадният обоз на Кривонос. Очите на княза не слизаха от това сборище на коли, най-сетне той се обърна към дебелия киевски воевода и рече:

— Днес вече няма да можем да превземем обоза.

— Как така? Ваше княжеско височество би искал…

— Времето лети бързо. Късно е вече! Гледай, ваша милост, настава вечер.

И наистина, откак бяха излезли единоборците, подклажданата от упорството на Кривонос битка траеше вече толкова дълго, че слънцето успя да мине целия си дневен път и клонеше към залез. Високите леки облачета, които предвещаваха хубаво време, разпръснати по небето като стада белоруни овце, поруменяха и почнаха да си отиват на групи от небесните поля. Казаците вече не прииждаха така на насипа, а полковете, които се бяха качили на него, се отдръпваха в паническо безредие.

Битката свършваше, а свършваше, защото най-сетне разбитите казаци се втурнаха към Кривонос, като викаха отчаяно и яростно:

— Изменнико! Ти ще ни погубиш! Кърваво псе! Сами ще те вържем и ще те предадем на Йереми, за да откупим живота си. За тебе смърт, а не за нас!

— Утре ще ви докарам княза с цялата му войска или сам ще загина — отговаряше Кривонос.

Но това очаквано „утре“ тепърва щеше да дойде, а сегашното „днес“ беше ден на погром и поражение. Няколко хиляди най-храбри низовци, без да се смятат селяните, паднаха на бойното поле или се изподавиха в езерото и реката. Близо две хиляди души бяха взети в плен. Паднаха четиринайсет полковници освен сотниците, есаулите и разните други чинове. Вторият след Кривонос командир, Пулян, падна жив в ръцете на неприятеля, макар и със строшени ребра.

— Утре ще изколим всички! — повтаряше Кривонос. — Залък в уста няма да сложа, нито глътка водка, докато не го направим.

А в това време в противниковия стан хвърляха пленените знамена в краката на страшния княз. Всеки, който бе пленил знаме, го хвърляше и така се образува голям куп, защото знамената бяха четирийсет. А когато на свой ред мина пан Заглоба, така силно и с трясък запокити своето, та чак дръжката му се пукна. Като видя това, князът го спря и попита:

— Ти, ваша милост, със собствените си ръце ли отне това знаме?

— На вашите услуги, ваше княжеско височество!

— Виждам, че си не само Одисей, но и Ахил^[4].

— Аз съм прост войник, но служа под командването на Александър Македонски.

— Понеже ваша милост не получаваш заплата, ковчежникът ще ти даде още двеста жълтици за тоя твой толкова благороден подвиг.

Пан Заглоба прегърна коленете на княза и рече:

— Ваше княжеско височество! Вашата милост е по-голяма от моята храброст, която бих искал да скрия в собствената си модестия^[5].

Едва видима усмивка блуждаеше по мургавото лице на пан Скшетуски, но рицарят мълчеше и по-късно не спомена нито пред княза, нито пред друг за страховете на пан Заглоба преди битката; а пан Заглоба се отдалечи с такъв свиреп израз на лицето, че като го гледаха войниците от другите хоронгви, го сочеха с пръст и казваха:

— Тоя днес се прояви най-много.

Настана нощ. От двете страни на реката и езерото пламнаха хиляди огньове и пушеци като стълбове се издигаха към небето. Отруденият войник се подкрепяше с храна и водка или си даваше кураж за утрешната битка, като разказваше за подвизите през днешната. Но най-високо говореше пан Заглоба и се хвалеше с онова, което бе направил, и с онова, което би могъл да направи, ако конят му не се бе разкрачил.

— Та, казвам ви, ваша милост панове — обърна се той към княжеските офицери и шляхтата от хоронгвата на Тишкевич, — че големите битки не са нещо ново за мене, участвал съм в много такива и в Молдовата, и в Турско, но понеже съм бил и пребил на бойното поле, страхувах се не от неприятелите — кой ли се страхува от такива простаци! — а от това, че лесно се паля и мога много да се увлека.

— И като че ли си се увлякъл, ваша милост.

— Как така: като че ли! Я попитайте пан Скшетуски! Щом видях пан Вершул да пада от коня, веднага щях да се втурна на помощ, без да питам никого. Другарите едва ме задържаха.

— Точно така! — каза пан Скшетуски. — Трябваше да задържаме ваша милост.

— Но къде е Вершул? — прекъсна ги Карвич.

— Замина вече с разезд, той не знае почивка…

— Та, ваша милост панове — продължи пан Заглоба, недоволен, че му прекъснаха разказа, — като взех това знаме…

— Значи Вершул не е ранен? — попита отново Карвич.

— … То не е първото, което съм взел през живота си, но никое не ми е струвало толкова усилия…

— Не е ранен, само се е понатъртил — отговори пан Азулевич, татарин — и е нагълтал вода, тъй като падна в езерото с главата надолу.

— Чудно, че рибите не са измрели — каза гневно пан Заглоба. — От такава огнена глава водата трябва да е завряла.

— Все пак той е голям воин!

— Не е чак толкова голям, щом тоя половин Ян^[6] му е видял сметката. Тю, с ваша милост панове човек не може да си каже нито дума! Вие можехте да научите от мене как се вземат знамена от неприятеля…

По-нататъшният разговор беше прекъснат от младичкия пан Аксак, който в тоя момент се приближи до огъня.

— Новини ви нося, ваша милост панове! — каза той със звучен полудетски глас.

— Бавачката пелените не изпрала, котката млякото изпила и чашата се счупила — измърмори пан Заглоба.

Но пан Аксак не обърна внимание на тая закачка за детската му възраст и каза:

— Пекат Пулян на огън…

— За кучетата ще има печено месо! — прекъсна го пан Заглоба.

— … и прави признания. Преговорите са прекъснати. Панът от Брусилов едва не полудял. Хмел идва с всичките си сили в помощ на Кривонос.

— Хмел? Та какво е Хмел? Кой обръща внимание на Хмел? Има ли хмел, ще направим бира, намерете буре! Пет пари не давам за Хмел!… — плещеше пан Заглоба, като при това плъзгаше страшен и горд поглед наоколо.

— Значи Хмел идва, но Кривонос не го почака и затова проигра…

— Игра, игра, докато си проигра червата…

— Шест хиляди молойци са вече в Махновка. Води ги Богун.

— Кой? Кой? — попита внезапно пан Заглоба със съвсем друг глас.

— Богун.

— Не може да бъде!

— Така твърди Пулян.

— Те ти, булка, Спасовден! — извика жално пан Заглоба. — Дали скоро ще бъдат тук?

— След три дни. Понеже идват на бой, няма да бързат много, за да не уморят конете си.

— Но аз ще бързам! — измърмори шляхтичът. — Ангели Божи, спасявайте ме от тоя нехранимайко! С готовност бих дал моето спечелено знаме, стига тоя хайта да си счупи врата, преди да дойде тук. Spero^[7], че няма да чакаме тук дълго. Показахме на Кривонос какво знаем, а сега е време да си починем. Аз така мразя тоя Богун, че ми се повръща, като си спомня дяволското му име. Ех, че работа! Не можех ли да си седя в Бар? Кой дявол ме докара тук…

— Не се безпокой, ваша милост — прошепна Скшетуски, — че е срамота. Между нас нищо не те заплашва!

— Нищо не ме заплашва, а? Ти не го познаваш, ваша милост! Той може би вече пълзи някъде под огъня към нас. — Тук пан Заглоба се огледа неспокойно наоколо. — А той има зъб и на ваша милост, както на мене.

— Дай Боже да се срещна с него! — каза пан Скшетуски.

— Ако това ще е благоволение, предпочитам да не го получа. Като християнин с готовност ще му простя всичкото зло, но при условие, че два дни преди това го обесят. Аз не се плаша, но ти, ваша милост, дори няма да повярваш какво необикновено отвращение ме овладява! Аз обичам да зная с кого имам работа: с шляхтич ли, със селянин ли, но това е същински дявол, с когото човек не знае как да се държи. Аз съм си позволявал с него големи работи, но как се облещи, когато му връзвах главата, това няма да разкажа на ваша милост, но ще го помня и в смъртния си час. Да спи зло под камък. Един път стомна за вода… И на ваша милост ще кажа, че си неблагодарник и не се грижиш за клетото момиче…

— Ама quo modo?^[8]

— Ей така — каза пан Заглоба, като издърпа рицаря по-далече от огъня, — ваша милост искаш да удовлетворяваш своите военни прищевки и фантазии, затова воюваш ли, воюваш, а тя там всеки ден се залива lacrimis^[9] и напразно очаква отговор от тебе. Друг щеше да прави, да струва и отдавна вече да ме е пратил при нея, щом има истинско чувство в сърцето си и милост към нейната мъка.

— Значи ти искаш да се върнеш в Бар, ваша милост?

— Дори още днес, че ми домъчня за нея.

Пан Ян повдигна с копнеж очи към звездите и заговори така:

— Не ме обвинявай, ваша милост, в неискреност, Бог ми е свидетел, че залък хляб не слагам в уста, нито със сън подкрепям мизерното си тяло, преди да помисля за нея, а в сърцето ми никой не може да има по-постоянна резиденция от нея. А не изпратих ваша милост с отговор, понеже сам исках да замина, за да дам израз на любовта си и незабавно да се свържа навеки с нея. Защо нямам криле да полетя към моята клета…

— Тогава защо не летиш, ваша милост?

— Преди битката не можех да направя това. Аз съм войник и шляхтич и трябва да мисля за своята чест…

— Но днес вече е след битката, ergo… можем да тръгнем дори веднага…

Пан Ян въздъхна:

— Утре ще атакуваме Кривонос…

— Това вече не го разбирам, ваша милост. Бихте младия Кривонос — дойде старият Кривонос, ще биете стария Кривонос — ще дойде другият млад (дано не му казвам името в лош час)… Богун ще го биете и тогава ще дойде Хмелницки. Какво, дявол да го вземе! Както е тръгнало, ваша милост, по-добре още отсега се събери с пан Подбипента. Ще се получи един глупак с целомъдрие plus негова милост Скшетуски summa facit^[10]: двама глупаци и целомъдрие. Я се остави, ваша милост, защото, кълна се в Бога, пръв ще почна да увещавам княгинята да ти сложи рога, а там пан Йенджей Потоцки, когато я види, чак искри изскачат от очите му: малко остава да се разцвили като кон. Тюх, дявол да го вземе! Да беше ми казвал това някакъв хлапак, който не е влизал в бой и сега трябва да си създава име, щях да го разбера, но не ваша милост, който се е налокал с кръв като вълк, а при Махновка, както ми разказваха, си убил някакъв пъклен змей или човекоядец. Juro^[11] в небесната луна, че ваша милост нещо шикалкавиш или така си се вече настървил, та предпочиташ кръвта пред брачното ложе.

Пан Скшетуски погледна неволно към луната, която плуваше като сребърен кораб по високото ясно небе над стана.

— Лъжеш се, ваша милост — рече той след малко. — Не съм се настървил на кръв, нито искам да си създавам име, но не е достойно да изоставям другарите си в тоя час, когато предстои хоронгвите да застанат nemine excepto^[12]. В това е рицарската чест, а тя е свято нещо. Що се отнася до войната, тя непременно ще продължи, тъй като твърде много се е увеличила тая паплач. Все пак, щом Хмелницки иде на помощ на Кривонос, ще има прекъсване. Утре Кривонос или ще приеме сражението, или не. Ако го приеме, с Божия помощ заслужено ще му дадем урок, а после ще трябва да се отдалечим в по-спокоен край, за да си поемем малко дъх. Повече от два месеца вече не спим, не ядем, само се бием и бием, ден и нощ без покрив над главата, изложени на всички бесни стихии. Князът е голям военачалник, но е и разумен човек. Той няма да се хвърли срещу Хмелницки с няколко хиляди души, когато оня има стотици хиляди. Знам също, че ще потегли към Збараж, там войската ще се поохрани, той ще събере нови войници, шляхта от цяла Жечпосполита ще се стече при него — и едва тогава ще тръгнем на решителен бой. Затова утре е последен ден на труд, а вдругиден вече ще мога заедно с ваша милост с чисто сърце да тръгна за Бар. А за успокоение на ваша милост ще добавя, че Богун по никакъв начин не ще успее да дойде утре и няма да участва в боя. Но дори и да участва, надявам се, че неговата селяшка звезда ще залезе не само пред княжеската, а и пред моята, рицарската.

— Той е същински Велзевул. Казвах на ваша милост, че не обичам навалицата, но той е по-лош от навалицата, при все че — repeto: не мога да преодолея не толкова страха, колкото отвращението си от него. Е, добре. Да оставим това! Значи утре ще щавим селските гърбини, а после право към Бар! О, как ще се засмеят тия прекрасни очи при conspectus^[13] на ваша милост. Как ще пламне това личице. А ще ти кажа, ваша милост, че и на мене ми е тъжно за нея, защото я обичам като баща. И не се чуди. Синове legitime natos^[14] нямам, имотът ми е далече, чак в Турско, където поганските комисари ми го крадат, и живея тук, на тоя свят, като сирак, а на старини навярно ще трябва да търкам чужди прагове при пан Подбипента в Миши черва.

— Другояче ще стане всичко, не се тревожи, ваша милост. За това, което направи за нас, никога не ще можем да ти се отблагодарим.

На по-нататъшния разговор попречи някакъв офицер, който минаваше наблизо и попита:

— Кой е там?

— Вершул! — извика пан Скшетуски, като го позна по гласа. — От разезд ли?

— Да. А сега се връщам от княза.

— Какво ново?

— Утре битка. Неприятелят разширява насипа, прави мостове на Стир и Случ, защото иска непременно да се прехвърли отсам.

А князът какво казва?

— Князът каза: добре!

— И нищо повече?

— Нищо. Не заповяда да им пречим, а там брадвите просто беснеят! До сутринта ще работят.

— Взе ли пленници за разпит?

— Отвлякох седем. Всички били слушали, че Хмелницки идва, но бил още далеко. Каква нощ!

— Вижда се като посред бял лен. А как си след падането?

— Болят ме костите. Отивам да благодаря на нашия Херкулес, а после да спя, защото съм уморен. Да мога поне два часа да подремна!

— Лека нощ!

— Лека нощ!

— Върви и ти, ваша милост — каза пан Скшетуски на Заглоба, — защото е късно, а утре ни чака работа.

— А вдругиден път — напомни Заглоба.

Отидоха, прочетоха си молитвата и си легнаха край огъня. Скоро огньовете почнаха да гаснат един след друг. Мрак обвиваше стана и само луната хвърляше сребърни блясъци, с които осветяваше нови и нови групи от заспали. Тишината се нарушаваше само от общото мощно хъркане и от подвикването на стражата, която бдеше над стана.

Но сънят не слепи за дълго натежалите клепачи на войниците. Щом първият зрак освети леко сенките на нощта, във всички краища на стана прозвучаха тръбите за ставане.

След един час за общо удивление на рицарите князът отстъпваше по целия фронт.