Хенрик Сенкевич
С огън и меч (21)

Двадесет и първа глава

Сутринта на другия ден след бягството на Заглоба сеймените намериха Богун полузадушен в жупана, с който пан Заглоба го бе увил, но понеже нямаше тежки рани, скоро дойде в съзнание. Като си спомни всичко, което се бе случило, той побесня от ярост, ревеше като див звяр, кървавеше ръцете си от собствената си кървава глава и с нож се нахвърляше върху хората, затова сеймените не смееха да се доближат до него. Най-сетне, понеже още не можеше да се държи на седлото, заповяда да вържат една еврейска люлка между два коня, настани се в нея и като луд полетя към Лубни, защото смяташе, че бегълците са се насочили натам. Легнал така в еврейското легло, в пух и в собствената си кръв, той се носеше през степта като вампир, който бяга към гроба от утринната зора, а подире му се носеха верните сеймени, уверени, че отиват на явна смърт. Летяха така чак до Василовка, където князът имаше гарнизон от сто и петдесет души унгарска пехота. Без да се колебае, дивият разбойник налетя на тях, сякаш животът му беше опротивял, пръв се хвърли в огъня и след неколкочасова битка ги изби до крак с изключение на няколко войника, които остави, та чрез мъчения да изтръгне показания от тях. Но като узна, че никакъв шляхтич не е идвал насам заедно с девойка, взе да се чуди какво да предприеме и от болка си късаше превръзките. Невъзможно беше вече да върви по-нататък, защото навсякъде по пътищата към Лубни имаше княжески полкове, а жителите на Василовка, избягали по време на битката, трябва да ги бяха предупредили за нападението. Затова верните казаци грабнаха припадналия от ярост атаман и го поведоха назад към Розлоги. Когато се върнаха, вече не намериха и следа от къщата, защото местните селяни я бяха ограбили и изгорили заедно с княз Васил, като смятаха, че ако князете или княз Йереми поискат да си отмъстят, лесно ще стоварят вината върху казаците и Богун. В същото време бяха изгорени всички постройки, изсечена вишневата градина, избита цялата прислуга, така селяните си отмъщаваха безмилостно за твърдото управление и гнета от страна на князете Курцевичи. Току зад Розлоги в ръцете на Богун попадна Плешневски, който идваше от Чигирин с вест за поражението при Жълти води. Запитан къде и за какво отива, той почна да се обърква и да мънка. Това предизвика подозрение, сложиха го да го пекат на огън и той изпя всичко, което знаеше: и за поражението, и за пан Заглоба, когото бе срещнал предния ден. Зарадваният разбойник си отдъхна. След като обеси Плешневски, полетя напред, вече почти уверен, че Заглоба няма да му избяга. Конярите му дадоха нови указания, но отвъд брода всички следи сякаш потънаха във водата. Атаманът не можа да попадне на ограбения от пан Заглоба просяк, тъй като той вече се беше придвижил надолу по течението на Кагамлик, а и беше толкова уплашен, че като лисица се криеше из тръстиките.

Отново бяха изминали един ден и една нощ и понеже преследването към Василовка също бе отнело около два дни, Заглоба бе имал много време на разположение. Какво трябваше да се прави тогава?

В това трудно положение на помощ на Богун дойде със съвет есаулът, стар степен вълк, от младини свикнал да подушва татарите в Дивите поля.

— Бащице! — рече той. — Те са бягали към Чигирин и умно са бягали, така са спечелили време — но когато са узнали от Плешневски за Хмел и за жълтоводското поражение, са променили посоката. Ти, бащице, сам видя, че са се отклонили от пътя встрани.

— В степта ли?

— В степта аз бих ги намерил, бащице, но те са тръгнали към Днепър, за да отидат при хетманите, затова са тръгнали или към Черкаси, или към Золотоноша и Прохоровка… но дори да са отишли към Переяслав, макар че едва ли, пак ще ги намерим. Затова трябва единият от нас да тръгне за Черкаси, а другият за Золотоноша по коларския път — и то бързо, защото прехвърлят ли се през Днепър, ще стигнат при хетманите или ще ги загащят татарите на Хмелницки.

— Тогава ти тръгвай за Золотоноша, а аз ще поема за Черкаси.

— Добре, бащице.

— Но внимавай добре, той е хитра лисица.

— О, и аз съм хитър.

Като си съставиха така план за преследването, веднага завиха единият към Черкаси, а другият по-нагоре към Золотоноша. Вечерта същия ден старият есаул Антон стигна до Демяновка.

Селото беше пусто, останали бяха само жени, всички мъже бяха отишли отвъд Днепър, при Хмелницки. Щом видяха въоръжени хора, а не знаеха кои са те, жените се изпокриха по строповете и плевните, Антон дълго трябваше да търси, докато намери една старица, която вече не се страхуваше от нищо, дори от татарите.

— А къде са мъжете, майко! — питаше Антон.

— Откъде да зная! — отвърна тя и показа жълтите си зъби.

— Ние сме казаци, майко, не се бойте, ние не сме ляхи.

— Ляхи?… Дано се в земята продънят!

— Вие сте с нас, нали?

— С вас ли? — Старицата помисли малко. — А вас пък дано ви чумата тръшне!

Антон не знаеше какво да предприеме, когато вратата на една къща скръцна внезапно и една по-млада, хубава жена излезе на двора.

— Ей, молойци, аз чух, че вие не сте ляхи.

— Не сме.

— Хора на Хмел ли сте?

— Негови сме.

— Не сте ли от ляхите!

— Не.

— А защо питахте за мъжете?

— Ех, така питахме, дали са отишли.

— Отидоха, отидоха!

— Слава Богу! Но я ми кажи, невесто, не е ли бягал оттук един шляхтич, лях проклет, с дъщеря си?

— Шляхтич? Лях? Не съм виждала.

— Никой ли не е бивал тук?

— Беше един просяк. Той надума селяните да отидат при Хмел, в Золотоноша, защото казваше, че княз Ярема щял да дойде тук.

— Къде?

— Ами тук. А после щял да тръгне за Золотоноша. Така приказваше просякът.

— И той ли надума селяните да се разбунтуват?

— Той.

— А сам ли беше?

— Не. С едно нямо.

— А как изглеждаше?

— Кой?

— Просякът.

— Ой, стар-стареничък, на лира свиреше и от пановете се оплакваше. Но аз не съм го видяла.

— И той ли надумваше селяните към бунт? — попита Антон още веднъж.

— Той ами.

— Хм! Сбогом, невесто.

— Сбогом.

Антон се замисли дълбоко. Ако тоя просяк беше Заглоба преоблечен, защо, пуст да опустее, ще надумва селяните да се присъединят към Хмелницки? А и откъде би взел това облекло? Къде би оставил конете? Защото нали избягаха на коне. Но преди всичко защо ще надумва селяните към бунт и ще ги предпазва от идването на княза. Един шляхтич няма да предупреждава и най-напред сам ще се скрие под крилото на княза. А ако князът отива към Золотоноша, в което няма нищо невероятно, той непременно ще отмъсти за Василовка. Тук Антон трепна, защото изведнъж новият кол на вратата му се стори досущ като кол за набиване на човек върху него.

— Не. Тоя просяк е бил само просяк и нищо повече. Няма защо да го гоня към Золотоноша, освен ако реша да бягам нататък.

Но като избяга, какво ще прави по-нататък? Ако чака, може да дойде князът; ако тръгне за Прохоровка и се прехвърли отвъд Днепър, това значи да налети на хетманите. Старият степен вълк се видя натясно в широката степ. Почувства също, че ако той е вълк, в лицето на пан Заглоба е попаднал на лисица.

Изведнъж се плесна по челото.

А защо тоя „просяк“ е повел селяните към Золотоноша, след която беше Прохоровка, а след нея, зад Днепър — хетманите и целият кралски стан?

Антон реши така или иначе да замине за Прохоровка.

Ако след пристигането на брега чуе, че на отвъдната страна са хетманските войски, тогава няма да се прехвърля през реката, а ще тръгне надолу по течението и срещу Черкаси ще се срещне с Богун. Освен това по пътя ще научи нещо за Хмелницки. От разказа на Плешневски Антон вече знаеше, че Хмелницки е заел Чигирин, че е изпратил вече Кривонос срещу хетманите и че сам той заедно с Тухай бей незабавно щял да тръгне подир него. Затова, като опитен войник и добре запознат с местността, Антон беше уверен, че битката трябва вече да се е състояла. В такъв случай беше необходимо да знае как да се държи. Ако Хмелницки е бит, хетманските войски са се разлели по петите на казаците из цялата област на Днепър и в такъв случай няма защо повече да търсят Заглоба. Но ако Хмелницки е победил?… Наистина Антон не вярваше много в това. По-лесно е да бие хетманския син, отколкото хетмана; по-лесно е да победи един разезд, отколкото цяла войска.

„Ех — мислеше старият казак, — нашият атаман би направил по-добре, ако беше помислил за собствената си кожа, а не за момичето. При Чигирин би могъл да се прехвърли през Днепър, а оттам, докато е време, да офейка в Сечта. Тук, между княз Ярема и хетманите, сега трудно ще се задържи.“

Като размишляваше така, Антон се движеше бързо заедно със своите казаци към Сула, която трябваше да премине веднага зад Демяновка, за да стигне до Прохоровка. Стигнаха Могилна, която се намираше на самата река. Тук съдбата помогна на Антон, защото, макар Могилна да беше пуста като Демяновка, все пак намери саловете готови заедно с превозвачи, които прехвърляха побягналите към Днепър селяни. Самото Задднеприе не смееше да въстане, понеже се намираше под властта на княза, но пък селяните от всички села, поселища и привилегировани слободи бягаха, за да се присъединят към Хмелницки и да застанат под неговите знамена. Вестта за победата на запорожците при Жълти води прелетя като птица през цялото Задднеприе. Простолюдието не можеше да стои повече спокойно, при все че там именно не изпитваше почти никакъв гнет, защото — както се каза — князът, безмилостен към бунтовете, беше истински баща за спокойните заселници, а комисарите му се страхуваха да притесняват повереното им население. Но това население от разбойници, неотдавна превърнати в земеделци, не можеше да търпи закони, строго управление и ред, затова бягаше там, където блясваше надежда за дива свобода. От много села при Хмелницки бяха избягали дори жените. От Чабановка и Високи беше излязло цялото население, като изгори къщите зад себе си, за да няма къде да се върне. В ония села, където още бяха останали малко хора, се въоръжаваха презглава.

Антон веднага започна да разпитва превозвачите дали нямат вести от Задднеприето. Вести имаше, но противоречиви, объркани, неясни. Говореше се, че Хмел се бие с хетманите, но едни твърдяха, че е загубил, други — че е победил. Един селянин, който бягал към Демяновка, казал, че хетманите са взети в плен. Превозвачите подозирали, че е преоблечен шляхтич, но не посмели да го задържат, защото чули също така, че войската на княза е близко. Страхът преувеличаваше навсякъде числеността на княжеските войски и правеше от тях вездесъща армия, тъй като в тоя момент по цялото Задднеприе надали имаше дори едно село, в което да не се говореше, че князът е съвсем наблизо. Антон забеляза, че навсякъде вземат неговия отряд за разезд на княз Ярема.

Но той веднага успокои превозвачите и започна да ги разпитва демяновските селяни.

— Разбира се. Бяха. Ние ги превозихме на другата страна — каза един от превозвачите.

— А просяк имаше ли с тях?

— Имаше.

— И едно нямо с просяка? Малко момче, слуга?

— То се знае.

— Как изглеждаше просякът?

— Не е много стар, дебел, с очи като на риба, на едното с перде.

— Това е той! — измърмори Антон и продължи да пита: — А слугата?

— Ой, стари атамане, като същински херувим. Такъв досега не сме виждали.

В това време доплаваха до брега. Антон вече знаеше какво да прави.

— Ей, ще доведем невеста на атамана — измърмори той сам на себе си. После се обърна към казаците: — На конете.

Полетяха като орляк подплашени дропли, при все че пътят беше тежък, защото земята беше прорязана от долове. Но навлязоха в голям дол, на чието дъно покрай един извор имаше път, направен сякаш от природата. Долът стигаше чак до Кавраец и те летяха няколко десетки хвърлея, без да си починат, а Антон напред, на най-добрия кон. Вече се виждаше широкото устие на дола, когато Антон изведнъж стегна юздата на коня така, та задните му копита чак изскърцаха по камъните.

— Какво е това?

Устието внезапно се затъмни от хора и коне. Някаква конна част навлизаше в дола и се нареждаше по шестима. Бяха около триста коня. Антон погледна и при все че беше стар воин, свикнал на всякакви опасности, сърцето му скочи в гърдите, а по лицето му изби смъртна бледост.

Той позна драгуните на княз Йереми.

Късно беше да бяга, едва двеста крачки отделяха отряда на Антон от драгуните, а изморените коне на казаците при преследване не биха избягали далеко. Драгуните също ги забелязаха и веднага се понесоха в тръс. След малко казаците бяха заобиколени от всички страни.

— Чии хора сте вие? — попита поручикът заплашително.

— На Богун! — отговори Антон, който виждаше, че трябва да казва истината, защото самата им униформа щеше да ги издаде. Но като позна поручика, когото беше виждал в Переяслав, веднага възкликна с преборена радост:

— Пан поручик Кушел! Слава Богу!

— А, това си ти, Антоне! — рече поручикът, като се вгледа в есаула. — Какво правите тук? Къде е вашият атаман?

— Великият хетман изпрати нашия атаман при княза воевода да го моли за помощ и атаманът замина за Лубни, а на нас заповяда да обикаляме селата и да ловим бегълците.

Антон лъжеше като циганин, но смяташе, че щом драгунската част иде откъм Днепър, не може още да знае нито за нападението срещу Розлоги, нито за битката при Василовка, нито за другите провинения на Богун.

Все пак поручикът каза:

— Човек би помислил, че искате да се прокраднете към бунта.

— Ей, пане поручик — каза Антон, — ако искахме да отидем при Хмел, нямаше да бъдем от тая страна на Днепър.

— Вярно — каза Кушел, — съвсем вярно и аз не мога да го отрека. Но атаманът няма да намери княза воевода в Лубни.

— Ами! А къде е князът?

— Беше в Прилука. Може би едва вчера е тръгнал за Лубни.

— Жалко. Атаманът има писмо от хетмана до княза. Извинете, ваша милост, но ваша милост от Золотоноша ли идва с войската си?

— Не. Ние бяхме в Каленки, а сега получихме заповед, както и цялата войска, да се приберем в Лубни, откъдето князът ще тръгне с цялата сила. А вие къде отивате?

— В Прохоровка, защото там селяните се прехвърлят през реката.

— Много ли са избягали вече?

— Ой, много, много!

— Е, тогава вървете с Бога напред.

— Благодарим покорно, ваша милост. С бога напред. Драгуните отвориха път и отрядът на Антон мина между тях към изхода на дола.

Когато излязоха от устието на дола, Антон спря и се ослуша внимателно, а когато драгуните вече изчезнаха от очите му и последното ехо от тях отзвуча, той се обърна към казаците си и рече:

— Да знаете, глупаци, че ако не бях аз, след три дни щяхте да пукнете набучени в Лубни. А сега на конете, дори ако трябва да им извадим душата.

И тръгнаха веднага.

„Имахме щастие — мислеше Антон, — двойно щастие имахме: веднъж, че отървахме кожата, втори път, че тия драгуни не идваха от Золотоноша и Заглоба се е разминал с тях. Защото, ако беше ги срещнал, щеше да бъде в безопасност от каквото и да било преследване.“

Наистина за пан Заглоба беше много неблагоприятно, че съдбата не му помогна да попадне на пан Кушел и на неговата част, с което щеше да бъде веднага спасен и освободен от всякакви страхове.

Вместо това в Прохоровка като гръм го удари вестта за поражението при Корсун. Още по пътя към Золотоноша по селата и хуторите се носеха слухове за голяма битка, дори за победа на Хмел, но пан Заглоба не им даваше вяра, тъй като от опит знаеше, че между простолюдието всяка вест расте и расте до небивали размери и че именно за казашките успехи това простолюдие с готовност разправя чудеса. Но в Прохоровка мъчно можеше вече да се съмнява. Страхотната и зловеща истина го удряше като с чук в главата. Хмел тържествуваше, кралските войски бяха унищожени, хетманите в плен, цяла Украйна в огън.

В първия момент пан Заглоба изгуби ума и дума. Той беше в страшно положение. Не му провървя и по пътя, понеже в Золотоноша не намери никакъв гарнизон. Градът кипеше срещу ляхите, а малката стара крепост беше изпусната. Той не се съмняваше нито за миг, че Богун го търси и че рано или късно ще попадне на следите му. Наистина, той линкаше като подгонен заек, но познаваше много добре ловното куче, което го преследва, и знаеше, че това куче няма да изпусне дирята. И така, зад себе си пан Заглоба имаше Богун, а пред себе си морето на селския бунт, кланетата, пожарите, татарските грабителски отряди, развилнелите се тълпи.

При такова положение бягството беше почти неизпълнима задача, особено бягство с момиче, което, макар да беше преоблечено като слуга на просяк, навсякъде привличаше вниманието с необикновената си хубост.

Наистина имаше от какво да загуби ума и дума.

Но пан Заглоба никога не губеше хладнокръвието си за дълго. Сред най-голямата бъркотия в главата си той виждаше отлично едно нещо, или по-скоро чувстваше най-ясно именно него: че от Богун се бои сто пъти повече, отколкото от огъня, водата, бунта, кланетата и от самия Хмелницки. Само при мисълта, че би могъл да попадне в ръцете на страшния хайдутин, кожата на пан Заглоба настръхваше. „Той ще ме дере с кремък! — повтаряше си Заглоба постоянно. — А пред мене тук е морето на бунта!“

Оставаше един начин за спасение: да зареже Елена и да я остави на Божията воля, но това пан Заглоба не искаше да направи.

— Не може да бъде — казваше й той. — Ти, ваша милост, трябва да си ми направила магия, от която ще стане така, та заради ваша милост да ми ощавят кожата за ремък.

Но той не искаше да я изостави и дори не допускаше тая мисъл в главата си. Тогава какво трябваше да прави?

„Ха! — мислеше Заглоба. — Сега не е време да търся княза! Пред мене е море, тогава ще се гмурна в това море, поне ще се скрия, а ако е рекъл Бог, и до другия бряг ще преплувам.“

И реши да се прехвърли на десния бряг на Днепър.

Но в Прохоровка това не беше лесна работа. Още за Кшечовски и изпратените с него войски пан Миколай Потоцки беше взел всички платноходки, чайки, салове, враници, члунове, ладии, лодки, дори и най-малките, като се почне от Переяслав чак до Чигирин. В Прохоров имаше само един продупчен сал. Да преминат с него чакаха хиляди хора избягали от близкото Задднеприе. Всички къщи, обори, плевни, кочини в цялото село бяха заети и се ширеше нечувана скъпотия. Пан Заглоба наистина трябваше с лира и песен да изкарва къшея хляб. През цялото денонощие не можаха да се прехвърлят през реката, защото салът се развали на два пъти и трябваше да го поправят. Нощта прекараха с Елена седнали край реката, заедно с тълпи пияни селяни около огнищата. А нощта беше ветровита и студена. Княгинята беше изтощена от умора и болки, защото селските обуща бяха изпонаранили краката й. Тя се страхуваше да не заболее тежко. Лицето й почерня и побледня, чудните й очи угаснаха, непрекъснато я обземаше страх, че може да бъде позната под тия дрехи или че неочаквано ще дойде потерята на Богун. През същата тая нощ очите й видяха страшна гледка. Селяните докараха от устието на Рос няколко шляхтичи, които бяха поискали да се скрият в държавата на Вишньовецки от татарското нашествие, и ги избиха жестоко на брега. Извъртяха със свредели очите им, а главите им смазваха между камъни. Освен това в Прохоровка имаше две еврейски семейства. Тях развилнялата се тълпа хвърли в Днепър, а понеже не потънаха веднага на дъното, потопиха мъжете, еврейките и еврейчета с помощта на дълги пръти. Всичко това се съпровождаше от крясъци пиянство. Пийналите казаци се любеха с пийналите невести. Страхотни избухвания на смях звучаха зловещо по тъмните брегове на Днепър. Вятърът разхвърляше огнищата, червени главни и искри, грабнати от вихъра, хвърчаха, за да издъхнат във вълните. Понякога наставаше паника. От време на време някакъв пресипнал пиянски глас викаше в мрака: „Хора, спасявайте се, Ярема иде!“ И тълпата се хвърляше слепешката към брега, тъпчеха се един друг, изблъскваха се във водата. Веднъж за малко не стъпкаха Заглоба и Елена. Това беше адска нощ изглеждаше, че няма да има край. Заглоба изпроси малко водка, пи сам и принуди княгинята да пийне, за да не припадне или да вдигне температура. Най-сетне вълните на Днепър започваха да побеляват и да лъсват. Развиделяваше се. Наставаше мрачен, облачен, бледен ден. Заглоба искаше час по-скоро да се прехвърли на другата страна. За щастие, салът беше поправен, но блъсканицата около него беше страхотна.

— Място за просяка, място за просяка! — викаше Заглоба, като държеше Елена пред себе си между протегнатите си ръце и я пазеше от натиска. — Място за просяка, добри хора, драги молойци, дано черната смърт ви издуши, вас и децата ви! Не виждам добре, ще падна във водата, момчето ще ми удавите. Дайте път, деца, дано ви се подървят всичките крайници, дано пукнете, дано на колове псовисате!

Като крещеше така, проклинаше, молеше и разбутваше тълпата с мощните си лакти, той изтласка най-напред Елена, а после сам се качи на сала и веднага започна отново да крещи:

— Стига вече, защо се тикате така? Ще потопите сала, ако се наблъскате тук толкова много. Стига, стига!… Ще дойде ред и за вас, а ако не дойде, голяма работа.

— Стига, стига! — викаха тия, които се бяха качили на сала. — Тръгвайте! Тръгвайте!

Веслата се напрегнаха и салът започна да се отдалечава от брега. Силното течение веднага го понесе малко по течението на реката към Демонтов.

Бяха преминали вече половината от ширината на коритото, когато на прохоровския бряг се чуха викове и крясъци. Сред тълпите, които бяха останали край водата, избухна страхотна паника; едни бягаха като луди към Демонтов, други скачаха във водата, а трети крещяха, махаха с ръце или се тръшкаха на земята.

— Какво е това? Какво се е случило? — питаха на сала.

— Ярема! — викна един глас.

— Ярема, Ярема! Да бягаме! — викаха други.

Веслата започнаха да удрят трескаво по водата, салът се понесе по вълните като казашка чайка.

В тоя миг някакви конници се появиха на прохоровския бряг.

— Войските на Ярема! — викаха на сала.

Конниците тичаха по брега, въртяха се, разпитваха хората за нещо — най-сетне започнаха да викат към ония, които плаваха със сала:

— Стой! Стой!

Заглоба погледна и студена пот го обля от главата до петите. Позна казаците на Богун.

И наистина това беше Антон със сеймените си.

Но както се каза, пан Заглоба никога не губеше самообладание за дълго; той заслони очите си с ръка като човек, който вижда слабо, та трябва да се взира по-дълго, после започна да крещи, сякаш някой му дереше кожата:

— Деца! Това са казаците на Вишньовецки! О, Боже и Святая Пречистая Богородице! По-скоро към брега! Ще прежалим ония, които останаха, а сала да насечем, защото иначе гибел за всички нас!

— По-скоро, по-скоро да насечем сала! — викаха другите.

Вдигна се врява, сред която не можеха да се чуят виковете от Прохоровка. В тоя миг салът скръцна по чакъла на брега. Селяните почнаха да скачат, но едни не бяха успели още да слязат, когато други вече къртеха страните на сала и удряха дъното със секири. Дъски и откъртени трески захвърчаха във въздуха. Рушаха нещастното корабче с ярост, трошеха го на парчета и страхът даваше сили на рушителите.

А в това време пан Заглоба викаше:

— Сечи, троши, късай, пали!… Спасявай се! Ярема иде! Ярема иде! Като викаше така, той насочи здравото си око към Елена и започна да й намига многозначително.

А хората от другия бряг, като виждаха как разрушават сала, викаха още по-силно, но понеже беше много далече, не можеше да се разбере какво викат. Махането с ръце приличаше на заплаха и само ускори разрушаването.

След малко салът изчезна, но внезапно от всички гърди отново се изтръгна вик на страх и ужас.

— Скачат във водата. Плуват към нас! — крещяха селяните. Наистина най-напред един конник, а след него няколко десетки други вкараха конете във водата и се спуснаха да плуват към другия бряг. Това беше едва ли не безумна смелост, защото поради пролетното пълноводие течението беше силно и на места образуваше многобройни водовъртежи и завои. Грабнати от течението на реката, конете не можеха да плуват направо, водата ги понесе с необикновена бързина.

— Няма да доплуват! — викаха селяните.

— Ще потънат!

— Слава Богу! О! Един кон вече потъна.

— Смърт за тях!

Конете преплуваха една трета от реката, но водата все по-силно ги носеше надолу. Явно беше, че започват да губят сили и постепенно затъваха все по-дълбоко. След малко възседналите ги молойци бяха вече до пояс във водата. Мина някое време. От Челепуха дотърчаха селяни да гледат какво става: сега само конските глави стърчаха над водата, а молойците бяха до гърди в нея. Но пък бяха преплували половината река. Внезапно една конска глава и един молоец изчезнаха под водата, след него друг, трети, четвърти, пети… броят на тия, които плуваха, намаляваше все повече. В тълпите от двете страни на реката зацари глухо мълчание, но вървяха по течението, за да видят какво ще стане. Две трети от реката беше вече премината, броят на задържалите се намаля още повече, но се чуваше вече тежкото пръхтене на конете и ободрителните гласове на молойците; виждаше се вече, че някои ще доплуват.

Внезапно гласът на Заглоба се разнесе сред тишината:

— Хей, деца! Грабвайте пушките! Смърт за хората на княза!

Избухна дим, изтрещяха гърмежи. Викът от реката прозвуча отчаяно и след малко конете, молойците, всичко изчезна. Реката беше пуста, само някъде вече далеко сред вълните се мярваше по някой конски корем или червена фуражка на молоец.

Заглоба гледаше Елена и намигваше…