Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (1)

I

В Тинец, в кръчмата „Свирепият тур“, която принадлежеше на местното абатство, седяха няколко души и слушаха разказите на един опитен воин. Той бе дошъл от далечни страни и разправяше за всичко, което му се бе случило на война и при пътуване.

Пътникът имаше брада, беше на зряла възраст, широкоплещест и много едър, но измършавял; косата му беше прибрана в мрежа, обшита с мъниста; носеше кожена дреха с дълбоки отпечатъци от бронята, а върху дрехата — пояс от медни скоби; на него висеше нож в рогова ножница, а на бедрото — къс, удобен при пътуване меч.

До него на масата седеше момък с дълга коса и весел поглед, навярно негов другар, а може би оръженосец, защото беше облечен със също такава пътна кожена дреха, по която бронята също беше оставила дълбоки следи. Останалите събеседници бяха двама земевладелци от околностите на Краков и трима граждани с червени надиплени шапки, чиито островърхи краища висяха отстрани чак до лактите им.

Стопанинът, немец с жълтеникава качулка и изрязана назъбена яка, наливаше на гостите от голяма кана силно пиво в глинени канички и се вслушваше с любопитство във военните разкази.

Но с още по-голямо любопитство слушаха гражданите. По това време омразата, която при крал Локетек^[1] разделяше Гражданите от рицарите-земевладелци, беше доста намаляла и гражданите бяха вирнали глава много повече, отколкото по-сетне. Тогава още се ценеше готовността им „ad concessionem pecuniarum“^[2], за това в кръчмите често се виждаха търговци да пият другарски с шляхтата^[3]. Тях дори ги приемаха на драго сърце като хора с повече пара на ръка: те обикновено черпеха благородниците.

Така и сега те седяха, разговаряха и от време на време намигаха на стопанина да напълни каничките.

— Та, значи, вие, благородни рицарю, доста свят сте обходили? — каза един от търговците.

— Малцина от ония, които сега прииждат от всички страни към Краков, са видели толкова — отговори новодошлият рицар.

— А ще се струпа много свят — продължи гражданинът. — Голям празник и голямо щастие за кралството! Разправят, и така трябва да е, че кралят заповядал да постелят цялата спалня на кралицата със златоткана коприна, обшита с бисери, а над леглото да направят също такъв балдахин. На рицарските арени ще има забави и турнири, каквито светът не е виждал досега.

— Куме Гамрот, не прекъсвайте рицаря — каза вторият търговец.

— Не го прекъсвам аз, куме Ейертретер, но мисля, че и нему ще е драго да узнае какво се разправя, защото и той навярно отива в Краков. Днес ние и без това няма да се върнем в града, защото, доде стигнем, ще затворят портите, а през нощта гадинките, които се въдят в талаша, не ще ни оставят да спим, така че имаме време за всичко.

— Та вие на една дума отговаряте с двайсет. Взехте да остарявате, куме Гамрот!

— Все още мога да нося вързоп влажно сукно под една мишница.

— Хайде де! Такова, което прозира като сито.

Но пътникът-воин прекъсна препирнята, като каза:

— Разбира се, че ще остана в Краков, защото чух за състезанията и ще бъда доволен да опитам силата си на арената — та и братовият ми син също, който при все че е млад и голобрад, е повалил на земята не една броня.

Гостите изгледаха момъка, който се усмихна весело, прибра с ръце дългата си коса зад ушите и поднесе към устата си каничката с пиво.

А старият рицар прибави:

— Пък и да бихме искали да се върнем, няма къде.

— Как така? — попита единият от шляхтичите. — Отде сте вие и как се казвате?

— Аз се казвам Мачко от Богданец, а този юноша ми е братов син и се казва Збишко. Гербът ни е тъпа подкова, а бойният призив на рода ни е Градовци!

— А къде е вашият Богданец?

— Ех, братко, по-добре попитайте къде е бил, защото го няма вече. Още през войната на гжималитчите с наленчите изгориха нашия Богданец до основи; остана само старата къща, всичко друго разграбиха, слугите се разбягаха. Остана само гола земя, защото и селяните, които ни бяха съседи, забягнаха в горите. Наредихме се ние отново с брата, бащата на този юноша, но на следната година водата отнесе всичко. После брат ми умря, а като умря, аз останах сам със сирачето. Помислих си тогава: не ще уседя аз тук! А по онова време се приказваше, че ще има война и че Яшко от Олешница, когото крал Владислав беше изпратил във Вилно да смени Миколай от Москожов, търсел усърдно рицари по цяла Полша. А аз, като познавах добре достойния абат и наш сродник Янко от Тулча, заложих му земята си, с парите купих оръжие, коне — приготвих се както трябва за война; качих на един по-дребен кон момчето, което беше на дванайсет години, и хайде при Яшко от Олешница.

— С момъка ли?

— Не беше той момък тогава, но си беше здравеняк още от малък. Случваше се още дванайсетгодишен да опре арбалета о земята, да натисне с корем и така да го обтегне с витела, че нито един от ония англичани, които видяхме при Вилно, не ще може да го обтегне по-добре.

— Толкова ли е бил силен?

— Носеше и той като мене шлем, а когато направи тринайсет години — и щит за пешак.

— Надали сте останали там без войни.

— Все благодарение на Витолд. Този княз тогава беше при кръстоносците и всяка година нападаха заедно Литва около Вилно. С тях вървеше всякакъв народа немци, френци, англичани — майстори в стрелбата с лъкове, чехи, швейцарци и бургундци. Изпосякоха горите по пътя си, крепости строяха и накрай покориха Литва, жестоко, с огън и меч, така че целият народ, който населяваше тая земя, искаше вече да я напусне и да си търси друга, ако ще би и накрай света, ако ще би и при тартора на дяволите, само да е по-далече от немците.

— Чуваше се и тук, че всички литовци искали да се изселят с жените и децата си, но ние не вярвахме.

— А пък аз го видях с очите си. Ех! Ако не беше Миколай от Москожов, да не беше Яшко от Олешница, па без да се хвалим, ако не бяхме и ние, не щеше да има вече Вилно.

— Знаем. Вие не предадохте крепостта.

— Да, не я дадохме. Слушайте сега добре какво ще ви кажа, защото аз служа отдавна и разбирам от война. Още старите казваха „Яростната Литва“ — и то е истина! Бият се те добре, но на открито поле не могат да се мерят с рицарите. Виж, когато немските коне затънат в блатата или гората е гъста — тогава работата е друга.

— Немците са добри рицари! — извикаха гражданите.

— Като стена стоят те един до друг в своите железни брони, така закрити, че едва можеш да видиш през наличника очите на тия кучи синове. И вървят като стена. Случваше се литовците да нападнат такава стена и да се разсипят като пясък, ако ли пък не се разсипят, немците ще ги повалят а изпогазят. Но те не са само немци, защото, колкото народи има по света, всичките служат у кръстоносците. А пък са войнствени! Случваше се не един път някой рицар да се наведе, да насочи напред копието и сам-самичък преди битката да нападне цяла войска като ястреб — ято.

— Исусе! — извика Гамрот, — Ами кои от тях са най-добри?

— Зависи. С арбалет стреля най-добре англичанинът, който със стрела броня пробива, а на сто крачки гълъб улучва. Чехите секат страшно с брадви. А за двуръчния^[4] меч няма по-добър от немеца. Швейцарецът шлемове разбива с желязна тояга, но най-добри са рицарите, които идат от френската земя. Такъв ще ти се бие и с конница, и с пехота, а при това ще ти наговори някакви страшно войнствени думи, които не можеш и разбра, защото говорът им е такъв, като че ли тракат калаени паници, ако и да са набожен народ. Те ни укоряваха чрез немците, че помагаме на езичниците и сарацините срещу кръста, и се задължаваха да докажат това с рицарски двубой. Такъв именно съд божи е определен между четирима техни и четирима наши рицари, а срещата е назначена да стане при двора на Вацлав, крал римски и чешки^[5].

 

При тези думи още по-голямо любопитство обзе земевладелците и търговците. Те проточиха над каничките шии към Мачко от Богданец и го заразпитваха:

— Ами кои ще са от нашите? Казвайте по-скоро!

А Мачко поднесе чашата до устата си, изпи я и отвърна:

— Ей, не се бойте за тях. Ще бъде Ян от Влошчова, добжински кащелян^[6], ще бъде Миколай от Вашмунтов, още Яшко от Здаков и Ярош от Чехов: все славни рицари и яки момци. До копия ли дойде работата, до мечове ли или до секири — за всичко ги бива. Ще има какво да видят хорските очи, а ушите какво да чуят, защото, както казах, френецът и на шията му да стъпиш, той все рицарски думи ти приказва. Кълна се в бога и в светия кръст, че докато ония се набъбрят, нашите ще ги смажат.

— Ще се прославим, ако е рекъл господ — каза единият от шляхтичите.

— И свети Станислав! — добави другият.

После се обърна към Мачко и започна да го разпитва отново:

— Разправяйте по-нататък де! Хвалите немците и другите рицари, че са храбри и че лесно сломявали литовците. Ами с вас не им ли беше по-мъчно? Мигар с готовност излизаха и срещу вас? Как ви вървеше? Похвалете и нашите!

Но личеше, че Мачко от Богданец не е самохвалко, защото отговори скромно:

— Които бяха току-що дошли от далечни страни, нападаха охотно, но като се опитаха веднъж-дваж, нямаха вече сърце да се бият, защото нашият народ е жилав и за тая жилавост често ни укоряваха: „Презирате смъртта, казват, но помагате на неверниците литовци и затова ще бъдете осъдени на вечни мъки!“. А нашата упоритост още повече растеше, защото това не е истина! Кралят и кралицата покръстиха Литва и всеки човек там признава господа Исуса Христа, при все че не всеки умее да се моли както трябва. Знае се също, че когато изнесли от храма в Плоцк идола и го хвърлили на земята, дори нашият милостив господар заповядал да му запалят свещ — та свещениците трябвало да му обясняват, че такова нещо не бива да правят. А какво остава за обикновените хора! Мнозина от тях си казват: „Князът ми заповяда да се покръстя — покръстих се, заповяда ми да се кланям на Христа — кланям се, но защо да не дам малко извара на старите езически дяволи или да не им хвърля печена ряпа, защо да не им отлея пяна от пивото. Не сторя ли това, я конете ми ще заболеят, я кравите ще окраставеят или пък в млякото им ще има кръв, я на жътвата ще се напакости.“ И мнозина правят така, затова ги и подозират, че са езичници. Но те го правят от незнание и защото се страхуват от дяволите. Добре им е било на тия дяволи едно време: имали си и дъбрави, и големи горски хижи, и коне за езда, и десетък вземали. А сега горите изсечени, няма какво да се яде — по градовете бият камбани, цялата тази нечестива сбирщина се изпокри в най-гъстите гори и там вие от мъка. Отиде ли литовец в гората, ту един дявол, ту друг го дърпа за кожуха и казва: „Дай!“ Някои все още дават, но има и смели селяни, които не искат нищо да дадат, а дори и самите дяволи ловят. Един селянин насипал печен грах във волски мехур, а в мехура веднага влезли тринайсет дявола. Той го затъкнал с глогова клечка и го занесъл във Вилно да го продаде на монасите-францисканци, които му дали на драго сърце двайсет монети, за да унищожат враговете на Христовото име. Аз видях с очите си този мехур; от него излизаше страшна воня и дразнеше ноздрите още отдалече — така тия нечестиви духове издаваха страха си от светената вода…

— Ами кой ги е преброил, че са били тринайсет? — попита разсъдливо търговецът Гамрот.

— Литовецът ги броил, когато гледал как влизали в мехура. То си личеше, че са вътре, пък и по самия смрад можеше да се познае и никой не искаше да махне клечката.

— Брей, чудесии, същински чудесии! — извика един от шляхтичите.

— Нагледах се аз до насита на големи чудесии, защото — не ще и дума — народът си е добър, но всичко у тях е особено. Чорлави са и само някои боляри си разчесват косата; с печена ряпа се хранят, предпочитат я пред всяка друга храна, защото твърдят, че храбростта от нея растяла. В хижите си живеят заедно с добитъка и смоковете; а в яденето и пиенето мярка не знаят. Не зачитат за нищо женените жени, но девойките много почитат и им признават голяма сила: стига някоя девойка да разтрие корема на човек със сушени боровинки, и бодежите му минават.

— Да ти е драго да хванеш бодежи, ако момите са хубави! — извика Ейертретер.

— За тая работа питайте Збишко — отвърна Мачко от Богданец.

А Збишко тъй се разсмя, че чак пейката се разтърси под него.

— Има и прекрасни! — каза той. — Нима Рингала не беше хубавица?

— Каква е тая Рингала? Да не е някоя въртиопашка? Кажете!

— Как така? Не сте ли чували за Рингала? — попита Мачко.

— Не сме чували ни дума.

— Ами че тя е сестра на княз Витолд. И жена на Хенрик, мазовецкия княз.

— Какво приказвате? На кой княз Хенрик? Имаше един мазовецки княз с това име, беше избран за плоцки епископ, но умря.

— Той същият. Трябваше да получи от Рим разрешение, за да се откаже от духовния сан, но смъртта по-рано му даде разрешение, защото изглежда, че не е зарадвал бога с постъпката си. Яшко от Олешница ме беше изпратил с писмо до княз Витолд, когато от краля дойде в Ритерсвердер княз Хенрик, плоцкият епископ. На Витолд беше вече дотегнала войната, и то защото не можа да вземе Вилно, а на нашия крал бяха дотегнали родните му братя и тяхната разпуснатост. Когато разбра тогава, че Витолд има и сръчност, и ум повече от родните му братя, кралят прати при него епископа с поръка да убеди Витолд да напусне кръстоносците и да се покори, за което ще му се даде управлението на Литва. А Витолд, жаден за разнообразие, изслушал любезно пратеника. Имаше тогава и пиршества, и турнири. Епископът с готовност възсядаше коня, при все че другите епископи не одобряват това, и показваше на турнирите рицарската си сила. А всички мазовецки князе са от юнашки род — знае се, че дори девойките от този род лесно чупят подкови. Веднъж князът свали от седлото трима рицари, друг път петима, а от нашите свали мене, пък конят на Збишко от натиска му клекна на задните крака. А всички награди той приемаше от ръцете на дивната Рингала, пред която коленичеше в пълно въоръжение. И те тъй се залюбиха, че на пиршествата го дърпаха за ръкавите, за да го отделят от нея духовниците, които бяха дошли с него, а нея я възпираше брат й Витолд. Най-после княз Хенрик каза: „Аз сам ще си дам разрешение, а папата, ако не римският, то авиньонският, ще го потвърди, но сватбата трябва да стане веднага, инак изгорях!“ Това беше голям грях, но Витолд не искаше да се противи, за да не обиди кралския пратеник — и сватбата стана. Сетне те заминаха за Сураж, след това за Слуцк, за голяма жалост на ей тоя Збишко, който по немския обичай си бе избрал княгиня Рингала за дама на сърцето и беше дал клетва да й бъде верен до гроб…

— Ех — прекъсна го отведнъж Збишко, вярно е, Но после хората казваха, че княгиня Рингала, тъй като не й подобава да бъде жена на епископ (защото той, макар и женен, не искал да се откаже от духовния си сан) и за такъв брак не може да има божия благословия, отровила мъжа си. Като чух това, аз помолих един благочестив пустинник от околностите на Люблин да ме освободи от дадената клетва.

— Пустинник беше той наистина — възрази със смях Мачко, — но дали беше благочестив — не знам, защото ние отидохме при него в гората в петък, а той разсичаше с брадва костите на една мечка и така изсмукваше от тях мозъка, та чак гръклянът му играеше.

— Ама казваше, че костният мозък не е месо и че си бил измолил разрешение, защото, като се насмучел с мозък, виждал чудни сънища и на следния ден можел да пророкува чак до пладне.

— Добре, добре! — отвърна Мачко. — Но дивната Рингала сега е вдовица и може да те повика да й служиш.

— Напразно ще ме вика, защото аз ще си избера друга дама, на която ще служа до смъртта си, а после ще си намеря и съпруга.

— Ти си намери най-напред рицарски пояс.

— О-хо! Нали ще има състезания когато роди кралицата? А преди това или след това кралят ще препаше^[7] мнозина. Аз всекиму излизам насреща. И княз Хенрик нямаше да ме надвие, ако конят ми не беше клекнал на задните си крака.

— Ще има и по-добри юнаци от тебе.

При тези думи земевладелците от околностите на Краков завикаха:

— То се знае! Пред кралицата ще се явят не такива като тебе, а най-славните рицари на света. Ще се състезава там Завиша от Гарбов и Фарурей, и Добко от Олешница, и Повала от Тачево, и оня ми ти Пашко Злодей от Бискупице, и Яшко Нашан, и Абданк от Гура, и Анджей от Броховице, и Кристин от Остров, и Якуб от Кобиляни!… Де можеш се мери ти с тях, с които не може да се мери никой нито тук, нито при чешкия двор, нито при унгарския. Какво си приказваш; по-добър си бил от тях? На колко си години?

— Осемнайсета карам — отговори Збишко.

— Тогава всеки от тях може да те смачка с пръсти.

— Ще видим.

Но Мачко каза:

— Чувах, че кралят награждавал щедро рицарите, които се връщали от литовската война. Кажете, като сте тукашни, истина ли е това?

— Бога ми, вярно е! — отговори един от шляхтичите. Щедростта на краля е позната на цял свят, само че сега не ще може тъй лесно да се добере човек до него, защото в Краков гъмжи от гости, които се събират за деня, когато ще роди кралицата и за кръщавката. Те искат да окажат с това на нашия господар чест и почит, Ще дойде унгарският крал, ще дойде, както казват, и римският император, и различни князе, велможи и безчет рицари — и всеки се надява, че не ще си отиде с празни ръце, Казваха дори, че ще дойде сам папа Бонифаций, който също има нужда от благоволението и помощта на нашия господар срещу своя авиньонски противник. Затова при такава навалица достъпът до краля няма да бъде лесен; но стига човек да намери достъп и падне в краката на господаря — той щедро ще награди заслужилия.

— Така и ще направя, защото съм заслужил, а ако има война, пак ще отида. Там аз взех малко плячка, получих нещо и от княз Витолд като награда, та не съм зле, но вече съм на години, а на старини, когато костите отслабнат, човек би искал да има спокоен кът.

— Кралят посрещаше с радост ония, които се връщаха от Литва под началството на Яшко от Олешница, и те всички сега ядат тлъсто.

— Виждате ли! А аз тогава не се върнах веднага и продължих да воювам. Трябва да знаете, че съглашението на краля с княз Витолд излезе кисело на немците. Князът си върна с хитрост заложниците, а после — хайде срещу немците! Замъци разруши, изгори, рицари изтрепа, много народ погуби. Немците искаха да си отмъстят заедно със Свидригейло, който избяга при тях. Отново имаше голям поход. Сам магистър Конрад потегли към Литва с голяма войска. Обсадиха Вилно, опитаха се да разрушат крепостта със страхотни обсадни кули, опитаха се да д превземат с измама — нищо не сполучиха! А на връщане толкова много от тях паднаха, та и половината не стигнаха у дома си. Излязохме на бой и срещу Улрих фон Юнгинген, брат на магистъра и управител на Самбия, но той се уплаши от княза и избяга с плач. След неговото бягство настана мир и градът отново се съвзема. А един свет монах, който можеше да ходи бос по нагорещено желязо, предсказваше, че отсега нататък, докато свят светува, Вилно няма да види вече под стените си въоръжен немец. Ако това се сбъдне, на чии ръце се дължи то?

При тия думи Мачко от Богданец протегна напред своите широки и необикновено яки ръце, а другите почнаха да клатят глави и да потвърждават.

— Тъй! Тъй! Право е това, което казва! Така е!

Но разговорът беше прекъснат от глъчката, която се чу през прозорците, чиито рамки, облепени с ципа от животински мехур, бяха извадени, защото настъпилата нощ бе топла и приятна. Отдалече се чуваше дрънкане на оръжия, човешки гласове, пръхтене на коне и песни, Всички в кръчмата се зачудиха, защото беше доста късно и луната беше вече възлязла високо на небето. Стопанинът-немец изтича навън, но преди гостите да успеят да изпият до дъно последните канички, той се върна още по-бързо и завика:

— Приижда някакъв княжески двор!

А след малко на вратата се показа един момък с ясносиня дреха и червена шапка на главата, Той се спря, изгледа присъствуващите и като видя стопанина, каза:

— Избършете масите и запалете свещи: княгиня Ана Данута ще отседне тук на почивка.

След тия думи се обърна и излезе. В кръчмата настъпи оживление: стопанинът започна да подвиква на слугите, а гостите се споглеждаха в недоумение.

— Княгиня Ана Данута — каза единият от гражданите, — та това е дъщерята на Кейстут, жената на Януш Мазовецки. Тя вече две седмици е в Краков, но е ходила в Затор на гости на княз Вацлав, а сега навярно се връща в града.

— Куме Гамрот — каза другият гражданин, — да идем на сеното в плевника: това общество е много високопоставено за нас.

— Че пътуват нощем, не ми е чудно — обади се Мачко, — защото денем е горещо, но защо се отбиват в кръчмата, когато манастирът е толкова наблизо?

И се обърна към Збишко с думите:

— Родна сестра на дивната Рингала, разбираш ли?

А Збишко отговори:

— С нея трябва да има цял куп мазовецки девойки, ей!