Хенрик Сенкевич
С огън и меч (23)

Двадесет и трета глава

Късно вечерта по месечина войската стигна Розлоги. Там намериха пан Скшетуски, седнал на своята Голгота. Както знаем, от болка и мъка рицарят съвсем се беше побъркал и едва когато свещеник Муховецки успя да го свести, офицерите го взеха при себе си и почнаха да го приветстват и утешават, особено пан Лонгинус Подбипента, който вече от три месеца служеше в хоронгвата на Скшетуски. Той беше готов да му прави компания при въздишките и плача и веднага даде нов обет за негово добро, че до смъртта си ще пости всеки вторник, ако Бог по някакъв начин изпрати утеха на поручика. В това време въведоха пан Скшетуски при княза, който бе отседнал в една селска къща. Когато видя любимеца си, князът не каза нито дума, само отвори прегръдки и чакаше. Пан Ян веднага се хвърли със силен плач в тия прегръдки, а князът го притисна до гърдите си и го целуна по главата — и офицерите, които бяха там, видяха сълзи в достойните му очи.

Едва след малко князът заговори:

— Приветствам те като син, защото мислех, че няма да те видя повече. Понеси мъжествено своето бреме и помни, че ще имаш хиляди другари в нещастието, които ще загубят жена, деца, родители, роднини и приятели. И както капката се губи в океана, така и твоята болка ще потъне в морето на всеобщото страдание. Понеже за милото ни отечество дойдоха толкова страшни времена, който е мъж и носи меч на пояса си, той няма да се отдаде на плач за своята загуба, а ще побърза да спасява тая обща майка и или ще получи успокоение в съвестта си, или ще падне със славна смърт и тогава ще придобие небесна корона, а с нея вечно блаженство.

— Амин! — рече свещеник Муховецки.

— О, ваше княжеско височество, по-добре да бях я видял мъртва! — простена рицарят.

— Плачи, голяма е твоята загуба, и ние ще плачем с тебе, защото си дошъл не при поганци, не при диви скити или татари, а при братя и другари. Но кажи си така: „Днес оплаквам себе си, а утрешният ден вече не е мой“. Защото знай, че утре тръгваме в бой.

— Ще отида накрай света с ваше княжеско височество, но не мога да се утеша, толкова ми е тежко без нея, та не мога и не мога…

И бедният воин ту се хващаше за главата, ту пъхаше пръстите си между зъбите и ги хапеше, за да сподави стоновете, защото вихърът на отчаянието отново го брулеше.

— Кажи: да бъде твоята воля! — заповяда строго свещеникът.

— Амин, амин! Подчинявам се на волята му, само че… болката… не мога да преодолея — отговори рицарят с пресекващ глас.

И се виждаше как се огъва, как се бори, докато мъката му накара всички да се просълзят, а по-чувствителните като пан Володийовски и пан Подбипента проливаха истински потоци. Последният сплиташе ръце и повтаряше жално:

— Братче, братченце, овладей се!

— Слушай — каза внезапно князът, — имам сведения, че оттук Богун е потеглил към Лубни, защото във Василовка е избил хората ми. Не се отчайвай предварително, може би той не я е намерил. Иначе защо ще тръгне за Лубни?

— Вярно, може да е така! — викнаха офицерите. — Бог ще те зарадва. Пан Скшетуски отвори очи, сякаш не разбираше какво говорят, но надеждата засвети и в неговия ум; тогава той се просна в краката на княза.

— О, ваше княжеско височество! Целия си живот, кръвта си!… — викаше той.

И не можа повече да говори. Така му прилоша, че пан Лонгинус трябваше да го вдигне и да го настани на пейката, но вече личеше по лицето му, че се е хванал за тая надежда като удавник за сламка и че болката му е преминала. А другите разпалваха тая искрица надежда и казваха, че може би ще намери своята княгиня в Лубни. След това го отведоха в друга къща и донесоха медовина и вино. Поручикът искаше да пие, но стиснатото му гърло не приемаше; верните му другари обаче пиеха, а като пийнаха, започнаха да го прегръщат, целуват и да се чудят, че е толкова отслабнал, както и на белезите от болестта, които личаха по лицето му.

— Изглеждаш като от гроб изваден! — казваше дебелият пан Джик.

— В Сечта трябва да са те мъчили, сигурно не са ти давали да ядеш и пиеш?

— Разкажи какво ти се случи там?

— Друг път ще ви разкажа — отговаряше пан Скшетуски със слаб глас. — Раниха ме и боледувах.

— Ранили го! — викаше пан Джик.

— Ранили го, при все че беше посланик — каза пан Шлешински.

И двамата се спогледаха, смаяни от казашката дързост, а после започнаха да се прегръщат от голяма симпатия към пан Скшетуски.

— А видя ли Хмелницки?

— Видях го.

— Дайте ни го тук — викаше Митурски, — веднага ще го насечем на мръвки!

Нощта мина в такива разговори. На разсъмване съобщиха, че и вторият разезд, който беше изпратен по-далеч, към Черкаси, се върнал. Разездът, разбира се, не беше настигнал Богун, нито го беше хванал, но все пак донесе странни сведения. Той бе докарал много срещнати по пътя хора, които видели Богун преди два дни. Те разправяха, че хайдутинът очевидно преследва някого, защото навсякъде разпитвал дали не са видели един дебел шляхтич да бяга с някакво момче. При това много бързал и летял презглава. Тия хора твърдяха също така, че не са видели Богун да кара със себе си някаква девойка, която непременно щели да забележат, ако е била с него, тъй като с Богун нямало много казаци. Нова утеха, но и нова грижа нахлу в сърцето на пан Скшетуски, понеже тия разкази бяха просто неразбираеми за него.

Той не проумяваше за какво Богун отначало е летял към Лубни, нападнал е василовския гарнизон, а после внезапно е завил към Черкаси. Че не е отвлякъл Елена, това изглеждаше сигурно, защото пан Кушел бе срещнал отряда на Антон, в който я е нямало, а сега хората, доведени откъм Черкаси, не я бяха видели при Богун. Къде тогава можеше да бъде, къде се е подслонила? Избягала ли е? Ако е така, в коя посока? По какви причини е могла да бяга не към Лубни, а към Черкаси и Прохоровка. Но защо пък са разпитвали за шляхтич с момче? На всички тия въпроси поручикът не намираше отговор.

— Съветвайте, говорете, обяснявайте какво значи това — каза той на офицерите, — моята глава не ражда нищо!

— Аз мисля, че тя ще е в Лубни — заяви пан Мигурски.

— Това не може да бъде — отвърна хоронжи Зачвилиховски, — защото, ако тя беше в Лубни, тогава Богун по-скоро би се скрил в Чигирин, а нямаше да се тика под носа на хетманите, за чийто погром още не е могъл да знае. А щом е разделил хората си и е преследвал в две посоки, значи е търсел нея, а не някого другиго.

— Но защо е питал за стар шляхтич и момче?

— Няма нужда от голяма sagacitas^[1], за да се отгатне, че ако е бягала, не е била с женски дрехи, а сигурно преоблечена, за да не я познаят. Ето защо смятам, че това момче е тя.

— О, вярно, съвсем вярно! — повториха другите.

— Да, но кой е тоя шляхтич?

— Това аз не зная — каза старият хоронжи, — но можем да поразпитаме. Селяните ще са видели кой е бил тук и какво се е случило. Я дайте насам стопанина на тая къща.

Офицерите скочиха и след малко докараха стопанина от обора, като го държаха за врата.

— Селянино — каза Зачвилиховски, — беше ли тук, когато казаците и Богун нападнаха имението?

Селянинът както обикновено започна да се кълне, че не е бил, че нищо не е видял и нищо не знае, но пан Зачвилиховски знаеше с кого си има работа, та каза:

— О, вярвам, погански сине, че ти си дебнел като котарак, когато са грабили имението! Тия ги разправяй на друг. Ето ти тук една жълтица, а там войник с меч — избирай! На това отгоре и селото ще изгорим, по твоя вина бедните хора ще пострадат.

Едва тогава селянинът почна да разправя какво е видял. Когато казаците започнали да гуляят на двора пред къщата, той отишъл с другите да види какво става. Чули, че княгинята и князете са убити, но че Миколай ранил атамана, който лежи полужив. Не могли да узнаят какво е станало с младата княгиня, но още на другата сутрин, чули, че избягала с един шляхтич, който бил дошъл с Богун.

— Ето това е! Ето това е! — каза пан Зачвилиховски. — Ето ти, селянино, жълтицата. Виждаш, че нищо лошо не ти правим. А ти видя ли този шляхтич? Някой от съседите ли беше?

— Видях го, пане, но не е тукашен.

— А как изглеждаше?

— Дебел, пане, като бъчва, с прошарена брада. А псуваше като дявол. Сляп с едното око.

— О, за бога! — каза пан Лонгинус. — Та това ще е пан Заглоба, кой друг!?

— Заглоба? Чакай, ваша милост! Заглоба… А може и да е той! Те се бяха сдушили в Чигирин с Богун, пиеха заедно и играеха на зарчета. Може да е той. Това е неговият контерфект^[2]!

Тук пан Зачвилиховски отново се обърна към селянина:

— Тоя ли шляхтич е избягал с младата княгиня?

— Той. Така чухме ние.

— А вие познавате ли Богун добре?

— Ой, ой, пане! Ами че той прекарваше тук по цели месеци.

— Дали тоя шляхтич не я е отвел по негова воля?

— От къде на къде, пане! Той завързал Богун и го увил с жупана, а княгинята, казваха, отвлякъл и вече човешко око не я е видяло. Атаманът виеше като луд. Призори заповяда да го вържат между два коня и полетя към Лубни, но не могъл да ги настигне. После ги гонил в друга посока.

— Слава на Бога! — каза Мигурски. — Тя ще е в Лубни, нищо, че са я гонили и към Черкаси. Като не са я намерили там, са опитали тук.

Пан Скшетуски вече беше коленичил и се молеше пламенно.

— Бре, бре — мърмореше старият хоронжи, — не очаквах от Заглоба такава смелост, с такъв буен мъж като Богун да се реши да влиза в разправии. Вярно, че той имаше голяма симпатия към пан Скшетуски заради оная тригодишна лубнинска медовина, която пихме заедно в Чигирин, той много пъти ми е говорил за това и наричаше Скшетуски великолепен кавалер. Само че всичко това не ми се побира в главата, защото много нещо е изпил той и за сметка на Богун. А да върже Богун и да отвлече момичето — такава смела постъпка не съм очаквал от него, винаги съм го смятал за хайта и страхливец. Той е способен, но е голям колорист^[3], а на такива хора цялата им смелост обикновено е в устата.

— Все едно, важното е, че е изтръгнал княгинята от разбойническите ръце — каза пан Володийовски. — А понеже, както се вижда, не му липсва находчивост, сигурно ще избяга заедно с нея, за да избегне опасността от страна на неприятелите.

— Собственият му живот зависи от това — отговори Мигурски. А после се обърна към пан Скшетуски: — Утеши се, скъпи другарю!

— Всички ще ти бъдем шафери!

— И ще се напием на сватбата ти! Зачвилиховски добави:

— Ако е избягал зад Днепър и е узнал за погрома при Корсун, би трябвало да възвие към Чернигов, а в такъв случай ще го настигнем.

— За успешния край на грижите и страданията на нашия приятел! — извика Шлешински.

Почнаха да вдигат наздравици за пан Скшетуски, за княгинята, за техните бъдещи потомци и за пан Заглоба и така минаваше нощта. На разсъмване затръбиха за поход — войската тръгна към Лубни.

Колоната се движеше бързо, защото отрядите на княза вървяха без обоз. Пан Скшетуски искаше да полети напред с татарската хоронгва, но беше твърде слаб, а и князът го държеше при себе си, тъй като искаше да чуе доклада му за неговата мисия в Сечта. Затова рицарят трябваше да докладва как е пътувал, как са го нападнали в Хортица и са го повлекли към Сечта, замълча само за споровете си с Хмелницки, за да не помислят, че се хвали. Князът най-много се разтревожи от вестта, че старият Гроджицки не е имал барут и поради това е смятал, че не ще може да се защитава дълго.

— Това е неизразима загуба — казваше князът, — защото тая крепост би могла дълго да пречи на бунта и да възпира бунтовниците. Пан Гроджицки е голям военачалник, истински decus et praesidium^[4] на Жечпосполита. Защо обаче не е поискал барут от мене? Щях да му дам от лубнинските складове.

— Изглежда е смятал, че великият хетман ех officio^[5] е трябвало да помни за това — каза пан Скшетуски.

— Вярвам… — рече князът и замлъкна. Но след малко продължи:

— Великият хетман е стар и опитен воин, но твърде много вярваше в себе си и това го погуби. Той подценяваше целия този бунт и ако аз бях побързал да му се притека на помощ, съвсем нямаше да ме посрещне с отворени обятия. С никого не искаше да дели славата, страхуваше се, че ще припишат победата на мене…

— И аз така мисля — рече Скшетуски сериозно.

— С камшик възнамеряваше да смирява Запорожието, но ето какво се случи. Бог наказа надменността. Поради тая именно надменност, която и сам Бог не търпи, гине Жечпосполита и струва ми се, че тук никой не е без вина…

Князът имаше право, защото дори и той не беше без вина. Не толкова отдавна по спора си с пан Александър Конецполски за Хаджач князът бе отишъл във Варшава с четири хиляди души, на които заповяда да нахълтат в сенаторската зала и да посекат всички, ако той бъде принуден да дава клетва. И вършеше това не за друго, а само от надменност — защото не можеше да допусне да не вярват на думите му и да го привличат под клетва.

Може би в тоя момент той си припомни тъкмо тая работа, защото се замисли — и продължи да язди мълчаливо, с поглед, зареян из широките степи от двете страни на пътя, — а може би мислеше за съдбата на тая Жечпосполита, която обичаше с цялата си гореща душа, но за която изглежда се приближаваше dies irae et calamitatis^[6].

Най-сетне след пладне на високия бряг на Сула се показаха издутите кубенца на лубнинските православни черкви, както и лъскавият покрив и островърхите кули на католическата черква „Свети Михал“. Войската бавно влизаше в града и това зае времето чак до вечерта. Сам князът веднага се запъти за замъка, в който според предварително издадените заповеди всичко трябваше да бъде готово за път; а хоронгвите се разположиха да нощуват в града, което не беше лесно, защото тук се бе насъбрал много народ. Поради вестите за разширяването на междуособиците на десния бряг и поради кипежа между селяните цялата шляхта на Задднеприето се бе събрала в Лубни. Надошла бе шляхта дори от далечни места с жените, децата, прислугата, конете, камилите и с цели стада добитък. Дошли бяха също така комисарите на княза, подстаростите, най-различни служебни лица от шляхтишкото съсловие, арендатори, евреи — с една дума, всички, срещу които бунтът можеше да насочи острието си. Човек би казал, че в Лубни има някакъв голям ежегоден панаир, защото не липсваха дори московски търговци и астрахански татари, които бяха тръгнали със стока за Украйна и се бяха спрели тук поради войната. На пазарището имаше хиляди най-разнообразни коли — с колелета, вързани с ракита и с колелета без спици, изрязани от едно дърво; казашки талиги, шляхтишки карети. По-високите гости се бяха настанили в замъка и в странноприемницата, а по-дребните и прислугата — в палатки около черквите. По улиците бяха запалили огньове, на които се готвеше храна. И навсякъде блъсканица, бъркотия и глъч, като в кошер. Най-различни облекла и най-разнообразни униформи; войници на княза от различните хоронгви: хайдути, паюци, евреи с черни кафтани, селяни, арменци е виолетови шапчици, татари с овчи кожуси. Чуваха се най-различни езици, подвиквания, проклятия, плач на деца, лай на кучета и рев на говеда. Тия тълпи приветстваха с радост пристигащите хоронгви, защото в тях виждаха сигурно покровителство и спасение. Други отидоха при замъка, за да крещят в чест на княза и княгинята. Сред тълпата също така се носеха най-различни слухове: че князът остава в Лубни, че заминава чак за Литва, та ще трябва да се пътува подир него; казваха дори, че вече бил победил Хмелницки. А князът, след като се поздрави със съпругата си и съобщи, че на другия лен ще трябва да пътува, гледаше загрижено тия безброй каруци и хора, които щяха да се влачат подир войската, да му бъдат като букаи на краката и да забавят похода. Утешаваше го само мисълта, че отвъд Брагин, в по-спокоен край, всичко това ще се пръсне, ще потърси убежище по най-различни кътища и ще престане да му тежи. Самата княгиня с придворните дами и двора щеше да бъде изпратена във Вишньовец, та князът да може да тръгне на война спокойно и без пречки с всичките си сили. Приготовленията в замъка бяха вече завъртени, колите с вещите и скъпоценностите натоварени, хранителните припаси също, дворът беше готов веднага да се качи на колите и конете. А тия приготовления беше извършила княгиня Гризелда, която в нещастието имаше също така голяма душа като княза и почти беше равна на него по енергия и твърдост на характера. Това обстоятелство много зарадва княза, при все че сърцето му се късаше при мисълта, че идва време да напусне лубнинското си гнездо, в което беше преживял толкова щастие, беше създал такава мощ и придобил толкова слава. Впрочем тая тъга споделяха всички: и войската, и прислугата, и целият двор; защото всички бяха уверени, че когато князът воюва в далечни места, неприятелят няма да остави Лубни на спокойствие, но ще си отмъщава на тия любими стени за всички удари, които ще понесе от ръцете на княза. Затова не липсваше плач и вайкане, особено между жените и ония, които се бяха родили тук и оставяха бащините си гробове.