Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Петдесет и седма глава

В Збараж пан Володийовски и Заглоба намериха събрана цялата кралска войска, която очакваше неприятеля. Там бяха и коронният подчаши, който пристигна от Константинов, и каменецкият кастелан Лянцкоронски, който преди това би неприятеля при Бар, и третият военачалник, пан Фирлей от Домбровица, белски кастелан, и пан Анджей Шераковски, коронен писар, и хоронжи пан Конецполски, и пан Пшемски, генерал от артилерията, особено добър боец при превземане на градове и опитен в организирането на отбрана. А с тях десет хиляди души кралска войска, без да се смятат няколкото хоронгви на княз Йереми, които и по-рано си бяха в Збараж.

На южните склонове на града и замъка, зад рекичката Гнезна и двете езера, пан Пшемски беше организирал мощен стан, който бе укрепил според чуждестранното отбранително изкуство и който можеше да бъде превзет само отпред, защото отзад и отстрани го пазеха езерата, замъкът и рекичката. Ето в тоя стан военачалниците имаха намерение да дадат отпор на Хмелницки и да спрат неприятелската лавина, докато кралят пристигне с останалите сили и всенародното опълчение. Но дали това можеше да се осъществи при силата на Хмелницки? Мнозина се съмняваха и основателно изтъкваха причините за своите съмнения, а между другите и тая, че в самия стан работите не вървяха добре. Най-напред между вождовете съществуваше скрито разногласие. Защото те бяха дошли по неволя в Збараж, отстъпили в това отношение пред искането на княз Йереми. Отначало военачалниците имаха намерение да се отбраняват при Константинов, но когато се разнесе вестта, че Йереми обещава лично да вземе участие във войната само ако бъде избран Збараж за място на отбраната, войниците веднага заявиха на кралските вождове, че искат да вървят в Збараж и че никъде другаде няма да се бият. Не помогнаха никакви увещания, нито авторитетът на хетманския жезъл и скоро военачалниците разбраха, че ако продължат да упорстват, войските, като се почне от хусарите, та чак до последния войник от чуждестранните роти, ще ги напуснат и ще отидат под знамето на Вишньовецки. Това беше един от тъжните, но все по-чести по онова време примери на непокорство във войската, родено от неспособността на вождовете, от разногласията помежду им, от безпримерния ужас пред мощта на Хмелницки и небивалите досега поражения, особено това при Пилавци.

И така, военачалниците бяха принудени да тръгнат за Збараж, където властта, въпреки че те бяха назначени от краля, по силата на нещата щеше да премине в ръцете на Вишньовецки, защото войската искаше да слуша само него, да се бие и да гине само под негово командване. Но засега тоя фактически вожд още не беше в Збараж, затова безпокойството сред войската растеше, дисциплината се влоши окончателно и духът падаше. Защото вече се знаеше, че Хмелницки и ханът идат със сили, каквито човешките очи не са виждали още от времето на Тамерлан. Непрекъснато в стана долитаха като зловещи птици нови вести, все по-нови и все по-страшни слухове и подкопаваха смелостта на войника. Имаше опасност внезапно да избухне паника като оная при Пилавци и да разпръсне тая шепа войници, която преграждаше пътя на Хмелницки към сърцето на Жечпосполита. Самите вождове бяха загубили ума и дума. Техните противоречиви разпореждания изобщо не се изпълняваха или се изпълняваха без желание. Наистина само Йереми можеше да предотврати поражението, което висеше над стана, войската и страната.

Като пристигнаха с хоронгвите на Кушел, пан Заглоба и Володийовски веднага попаднаха във военния водовъртеж, защото, щом се изправиха на площада, ги заобиколиха офицери от различни части и един през друг заразпитваха за новини. При вида на татарските пленници чувство на облекчение обзе сърцата на любопитните. „Пипнали татари! Татарски пленници! Бог им дал победа!“ — повтаряха едни. „Татарите са дошли — и Бурлай с тях!“ — викаха други. „На оръжие, ваша милост панове! На валовете!“ Вестта летеше из стана, а победата на Кушел растеше прекомерно. Все повече хора се трупаха около пленниците. „Да се посекат! — викаха. — Какво друго ще ги правим!“ Завъртяха се въпроси като снежна виелица, но Кушел не искаше да разказва и отиде на доклад в квартирата на белския кастелан — а Володийовски и Заглоба през това време бяха приветствани от познатите си от „руските“ хоронгви, но те гледаха да се измъкнат, пък и бързаха да се срещнат със Скшетуски.

Намериха го в замъка, а при него бяха старият Зачвилиховски, двама свещеници от местните бернардинци и пан Лонгинус Подбипента. Като ги видя, Скшетуски леко побледня и присви очи, защото те събудиха у него твърде много спомени, та не можеше да ги гледа без болка. Все пак ги поздрави спокойно, дори радостно — попита ги къде са били и се задоволи с първия хрумнал им отговор, понеже смяташе княгинята за мъртва и не желаеше вече нищо, нищо не очакваше, та дори ни най-малко подозрение не се промъкна в душата му, че тяхното дълго отсъствие може да има каквато и да било връзка с нея. Те също не казаха и дума за целта на своето пътуване, при все че пан Лонгинус поглеждаше ту единия, ту другия изпитателно, въздишаше, въртеше се на мястото си с желание да улови поне сянка от надежда по техните лица. Но двамата бяха заети със Скшетуски, когото пан Михал непрекъснато прегръщаше, защото сърцето му се разтапяше при вида на тоя верен и стар приятел, който толкова нещо беше преживял и толкова загубил, че почти нямаше за какво да живее.

— Ето, отново се събираме заедно всички стари другари — казваше той на Скшетуски — и добре ще ни бъде заедно. Пък и виждам, че ще почне такава война, каквато още не е имало, а с нея големи удоволствия за всяка войнишка душа. Дано само Бог ти даде здраве още много пъти да водиш хусарите в бой.

— Бог вече ми възвърна здравето — отговори Скшетуски — и нищо повече не желая, освен да служа, докато е необходимо.

И наистина Скшетуски беше здрав, защото младостта и голямата му сила бяха победили болестта. Мъките бяха прояли душата му, но не можаха да изядат тялото му. Той беше само много отслабнал и така пожълтял, та челото, бузите и носът му сякаш бяха от черковен восък. Някогашната каменна строгост бе останала върху лицето му, по което се четеше такова застинало спокойствие, каквото имат лицата на мъртвите. Още повече сребърни нишки се виеха в черната му брада, а иначе той с нищо не се отличаваше от другите хора освен с това, че противно на войнишките обичаи избягваше шума, многолюдните компании и пиянства, и най-често общуваше с монаси, чиито разговори за живота в манастирите и за бъдещия живот слушаше особено жадно. Въпреки това изпълняваше службата си извънредно добре и наравно с другите се занимаваше с всичко, което се отнасяше до войната или очакваната обсада.

Скоро разговорът премина на тоя именно предмет, защото никой в целия стан, в замъка и града не мислеше за друго. Старият Зачвилиховски разпитваше за татарите и за Бурлай, с когото беше стар познат.

— Той е голям воин — каза Зачвилиховски — и ми е жално, че въстава срещу отечеството наред с другите. Заедно сме се били при Хотим — тогава бе още младок, но вече се виждаше, че от него ще израсне необикновен човек.

— Но той е от Задднеприето и води задднепърчани — каза Скшетуски, — как така, татко, сега иде от юг, откъм Каменец?

— Изглежда, че Хмелницки нарочно му е определил там място за зимуване — каза Зачвилиховски, — понеже Тухай бей остана край Днепър, а тоя мурза още от едно време страшно има зъб на Бурлай. Никой не е тупал така татарите, както Бурлай.

— А сега ще бъде техен съюзник!

— Така е! — каза Зачвилиховски. — Такива времена дочакахме! Но тук Хмелницки ще следи да не се изядат двамата.

— А кога очаквате Хмелницки? — попита Володийовски.

— Всеки ден, но всъщност кой може да знае. Военачалниците би трябвало да изпращат разезд подир разезд, но не правят това. Едва успях да измоля да пратят Кушел на юг, а пановете Пигловски към Чолгански камък. Самият аз също исках да отида, но тук непрекъснато има съвещания и съвещания… Ще изпратят още и пан коронния писар с петнайсетина хоронгви. Само дано побързат, за да не стане късно. Дай Боже нашият княз да дойде час по-скоро, иначе ни чака такъв позор, какъвто при Пилавци.

— Видях тия войници, когато минахме през площада — каза Заглоба, — и мисля, че между тях има повече мухльовци, отколкото добри бойци. Сергиджии трябва да станат, не съюзници на нас, които обичаме славата и я ценим повече от здравето си.

— Какво приказваш, ваша милост! — избухна старецът. — Аз не отричам храбростта на ваша милост, при все че по-рано имах друго мнение, но и всички рицари тук са най-добрите войници, с каквито някога е разполагала Жечпосполита. Глава само трябва, вожд! Каменецкият пан е добър боец, но никакъв вожд. Пан Фирлей е стар, а колкото до подчашия, той си спечели „хубаво“ реноме при Пилавци заедно с княз Доминик. Какво чудно, че не искат да ги слушат? Войникът с готовност ще пролее кръвта си, когато е сигурен, че няма да го погубят без нужда. Ето и сега! Вместо да мислят за обсадата, те се препират кой къде да застане.

— Но дали има достатъчно вивенди?[1] — попита неспокойно Заглоба.

— Не толкова, колкото е необходимо, но с фуража е още по-лошо. Ако обсадата продължи един месец, навярно вместо зоб ще трябва да даваме камъни на конете.

— Има още време да се мисли за това — каза Володийовски.

— Иди им го кажи, ваша милост. Дай Боже князът да се върне, repeto[2]!

— Не само ти, ваша милост, въздишаш за него — прекъсна го пан Лонгинус.

— Зная — отговори старецът. — Погледнете, ваша милост панове, към плаца. Всички седят по валовете и гледат с копнеж към Стари Збараж, а други се качват чак на градската кула и само някой да викне: „Иде!“ — от радост всички ще полудеят. Зажаднелият елен не desiderat aquas[3] така, както ние жадуваме за него. Дано само успее да пристигне преди Хмелницки, защото мисля вече, че трябва да са му се случили някакви impedimenta.

— Ние също по цели дни се молим за неговото пристигане — обади се един от бернардинците.

Молитвите и желанията на всички рицари щяха скоро да бъдат удовлетворени, при все че следният ден донесе още по-големи страхове и изпълни душите със зловещи предчувствия. В четвъртък, осми юли, страхотна буря се разрази над града и над току-що направените валове около стана. Дъждът валеше като из ведро. Част от земните работи бяха отвлечени от водата. Гнезна и двете езера излязоха от бреговете си.

Вечерта гръм удари в пехотната хоронгва на белския кастелан Фирлей, уби няколко души, а знамето натроши на дребни късчета. Това бе сметнато за лош omen — за видим знак на Божия гняв, толкова повече, че пан Фирлей беше калвинист. Заглоба предложи да се изпрати делегация при него с искане и молба да се върне в католическата вяра — „защото не може да получи Божието благословение войска, чийто вожд живее в непристойни заблуди, противни на небето“. Мнозина споделяха това мнение и самоличният авторитет на кастелана и хетманският му жезъл спряха изпращането на делегация. Но духът падна още повече. А бурята продължаваше да вилнее. Валовете, макар и подсилени с камъни, с върбов плет и с огради от заострени колове, така се размекнаха, че оръдията започнаха да затъват. Трябваше да подлагат дъски под гранатометите, мортирите и дори под старите топове. В дълбоките ровове около валовете шумеше вода колкото човешки ръст. Нощта не донесе спокойствие. Вихърът гонеше откъм изток все нови и нови грамадни кълба облаци, които се трупаха и премятаха по небето със страхотен трясък и изхвърляха над Збараж целия си запас от дъжд, мълнии, светкавици… Само слугите бяха останали в шатрите на стана, а офицерите, по-високите чинове, дори военачалниците, с изключение на каменецкия кастелан, се скриха в града. Ако Хмелницки беше дошъл заедно с тая буря, щеше да вземе стана без никаква съпротива.

На другия ден времето беше малко по-добро, при все че дъжд все още преваляваше. Едва към пет часа след пладне вятърът прогони облаците, над стана се ширна синева, а към Стари Збараж засвети великолепна седмобагрена дъга, чиято огромна извивка слизаше с едното си рамо отвъд Стари Збараж, а с другото сякаш смучеше влага от Черни лес — и светеше, бляскаше и трептеше върху фона на подгонените облаци.

Тогава чувство на облекчение овладя сърцата. Рицарите се върнаха в стана и се качиха по хлъзгавите валове, за да порадват очите си с гледката на дъгата. Веднага започнаха да разговарят шумно и да гадаят какво предвещава тоя благоприятен знак, когато изведнъж пан Володийовски, застанал заедно с други над самия крепостен ров, заслони рисовските си очи с ръка и викна:

— Войска се показва изпод дъгата! Войска!

Настана суетня, сякаш вихър размърда масата от хора, а после изведнъж зашумя. Думите „войска иде“ прелетяха като стрела от единия край на валовете до другия. Войниците започнаха да се притискат, блъскат, трупат. Шушуканията избухваха и стихваха; всички бяха сложили ръка над очите, всички взряха очи напрегнато в далечината — сърцата биеха в гърдите и всички гледаха така, затаили дъх, увиснали между несигурността и надеждата.

Но изведнъж под седмоцветната порта се замержеля нещо и се мержелееше все по-ясно, излизаше от далечината и се приближаваше все повече, и ставаше все по-видимо — докато накрая се показаха знамена, пряпорци, бунчуци — после гора от флагчета върху пики — очите вече отпъдиха съмнението: това беше войска.

Тогава един гръмогласен възклик се изтръгна от всички гърди, възклик на безкрайна радост:

— Йереми! Йереми! Йереми!

Най-старите войници просто полудяха. Едни се спуснаха от валовете, прегазиха крепостния ров и се затекоха пеш през заляната с вода равнина към още отдалечените полкове; други тичаха за конете; едни се смееха, други плачеха, сплитаха или вдигаха молитвено ръце към небето и викаха: „Иде нашият баща, нашият спасител, нашият вожд!“ Човек би помислил, че обсадата е вече вдигната, Хмелницки победен и победата спечелена. В това време полковете на княза се приближаваха все повече, така че вече можеха да се различат разните родове войска. Както обикновено, отпред вървяха леките полкове на княза от татари, сеймени и власи; зад тях се виждаше чуждестранната пехота на Махницки, по-нататък артилерията на Вурцел, драгуните и тежките хусарски части. Слънчевите лъчи се пречупваха в техните оръжия, във върховете на щръкналите копия — и всички вървяха сред необикновен блясък, сякаш вече ги покриваше славата на победата. Скшетуски, застанал заедно с пан Лонгинус на валовете, отдалече позна своята хоронгва, която беше оставил в Замошч — и пожълтелите му бузи леко се зарумениха; той отдъхна дълбоко няколко пъти, сякаш някаква неизмерима тежест сваляше от гърдите си, и очите му светнаха. Защото за него вече наближаваха дните на свръхчовешки усилия и на героична борба, които най-добре лекуват сърцето и отхвърлят болезнения спомен все по-дълбоко в дъното на душата. Полковете се приближиха още повече и едва хиляда крачки ги деляха от стана. Дотърчаха също и висшите чинове, за да наблюдават пристигането на княза, а именно тримата военачалници, заедно с тях пан Пшемски, пан коронният хоронжи, пан красниставският староста, пан Корф и всички други офицери както от полските хоронгви, така и от чуждестранните части. Те споделяха общата радост и особено пан Лянцкоронски, военачалникът, по-голям рицар, отколкото вожд, но влюбен във военната слава, който протягаше хетманския си жезъл натам, откъдето идеше Йереми, и говореше толкова високо, че го чуваха всички:

— Ето там е нашият върховен вожд и аз пръв му отдавам чест и своята власт!

Полковете на княза започнаха да влизат в стана. Те бяха всичко три хиляди души, но войската сякаш се увеличили със сто хиляди сърца — защото всички те бяха победители при Погребище, Немиров, Махновка и Константинов. Познатите и приятелите започнаха да се приветстват. Подир леките полкове най-сетне с мъка влезе и артилерията на Вурцел, който караше четири хаковници, две големи октави и шест взети от неприятеля органки[4]. Князът, който изпращаше полковете от Стари Збараж, пристигна в стана едва вечерта, след залез-слънце. Всичко живо се стече, за да го посрещне. Войниците запалиха фенери, недогорели свещи, факли и борина и така обградиха коня на княза, че той не можеше да пристъпи. Хващаха го за юздите, за да могат по-дълго да се опиват от гледката на героя. Целуваха дрехите му, а самия него едва не го грабнаха на ръце. Ентусиазмът стигна дотам, че не само войниците от полските части, а и чуждестранните роти заявиха, че ще служат безплатно едно тримесечие. Около княза се образуваше все по-голяма навалица и той вече не можеше да пристъпи нито крачка — затова седеше на белия си кон, обграден от войниците като овчар сред стадото си, а възгласите и виковете „да живее!“ нямаха край.

Настана тиха, приятна вечер. По тъмното небе блеснаха хиляди звезди и веднага се появиха благоприятни знаци. Тъкмо когато пан Лянцкоронски се приближаваше до княза с хетманския си жезъл в ръка, за да му го предаде, една звезда се откъсна от небосвода и като повлече подир себе си светлиста струя, падна с грохот към Константинов, откъдето очакваха да дойде Хмелницки, и угасна.

— Това е звездата на Хмелницки! — викнаха войниците. — Чудо! Чудо! Явна поличба!

— Vivat Йереми victor![5] — повториха хиляди гласове, а изведнъж каменецкият кастелан се приближи и даде знак с ръка, че иска да говори. Веднага гълчавата поутихна, а той рече:

— Кралят ми даде хетмански жезъл; но аз го предавам в твоите по-достойни ръце, победителю, и пръв желая да слушам твоите заповеди.

— И ние заедно с него! — повториха другите двама военачалници. Трите жезъла се протегнаха към княза, но той си дръпна ръката и отвърна:

— Не аз съм ви дал тия жезли, ваша милост панове, и не аз ще ги взема.

— Тогава бъди четвърти над тримата! — каза Фирлей.

— Vivat Вишньовецки! Vivat военачалниците! — викнаха рицарите.

— Искаме заедно да живеем и умрем!

В същия момент белият кон на княза вдигна глава, разтърси боядисаната си пурпурна грива и зацвили толкова силно, че всички коне в стана му отговориха в един глас.

И това се сметна като предсказание за победа. В очите на войниците гореше огън. Сърцата пламнаха от желание за бой, трепет на ентусиазъм пробягваше през телата. Дори старшите офицери споделяха общия възторг. Подчашият плачеше и се молеше, а каменецкият кастелан и красниставският староста първи започнаха да дрънкат саби, като подражаваха на войниците, които тичаха горе на валовете, протягаха ръце в мрака и викаха натам, откъдето се очакваше неприятелят.

— Добре дошли, кучи братя! Ще ни намерите готови!

Тая нощ никой в стана не спа и чак до сутринта гърмяха възгласи и се рояха светлини на блеснали фенери и факли.

На разсъмване коронният писар Шераковски се върна откъм Чолгански камък и донесе вести за неприятеля, който се намирал на пет мили от стана. Разездът беше водил бой с по-многобройни татарски сили и в този бой бяха загинали двамата панове Манковски, пан Олексич и няколко други благородници. Докараните пленници твърдяха, че подир тяхната част идат ханът и Хмелницки с цялата си сила. Денят мина в очакване и разпореждания за отбраната. Князът, след като прие без повече колебания главното командване, стягаше войската, определяше на всекиго къде ще трябва да застане, как да се отбранява и как да се притича на помощ на другите. В стана зацари най-висок дух; дисциплината беше възстановена и вместо по-раншната бъркотия, кръстосани разпореждания и неувереност навсякъде личеше ред и готовност. Към пладне всички бяха на позициите си. Пръснатите пред стана стражи съобщаваха всеки миг какво става в околността. Изпратените в близките села слуги събираха храна и фураж, колкото можеше да се намери. Войникът, който стоеше по валовете, приказваше високо и пееше, а нощта прекара в дрямка край огнищата, с ръка на сабята и с такава готовност, сякаш всеки миг предстоеше да започне атака.

На разсъмване нещо започна да се чернее към Вишньовец. Камбаните в града удариха тревога, а в стана проточените жални гласове на тръбите събудиха бдителността на войниците. Пехотните части излязоха на валовете, между тях застана конницата, готова при пръв знак да се хвърли в атака. А по цялата дължина на окопа се издигаха нагоре пушечета от запалени фитили.

В същия момент князът се появи на белия си кон. Беше облечен със сребърна ризница, но без шлем. По челото му не се виждаше ни най-малка грижа; напротив — радост бликаше от очите и лицето му.

— Имаме гости, ваша милост панове, имаме гости! — повтаряше той, като минаваше по дължината на валовете.

Настана тишина и се чуваше само плющенето на знамената, които лекият повей на вятъра ту издуваше, ту увиваше около дръжките. В това време неприятелят се приближи дотолкова, че можеше да бъде обгърнат с око.

Това беше първата вълна, следователно не самият Хмелницки с хана, а разузнавателна част от трийсет хиляди избрани татари, въоръжени с лъкове, пушки и саби. След като плениха хиляда и петстотин слуги, пратени за храна, те идваха като гъста лавина от Вишньовец, после се разтегнаха в дълъг полумесец и започнаха да заобикалят от противната страна към Стари Збараж.

Но, в това време князът, като се убеди, че насреща му е само разузнавателна част, даде заповед конницата да излезе от окопите. Разнесоха се команди, полковете се раздвижиха и започнаха да излизат иззад валовете като пчели от кошери. Равнината се изпълни с хора и коне. Отдалече се виждаха ротмистрите с топузи в ръка, които обикаляха хоронгвите и ги строяваха за бой. Конете пръхтяха бодро, а понякога цвилене преминаваше по редиците. После от тая маса излязоха напред две хоронгви княжески татари и сеймени и се понесоха в ситен тръс напред; лъковете се тръскаха върху плещите им, калпаците им блестяха и те се движеха мълчаливо, а начело яздеше рижият Вершул, чийто кон се хвърляше като луд, всеки миг вдигаше във въздуха предните си копита, сякаш искаше да скъса юздата и да полети към хаоса.

Нито едно облаче не помътваше небесния лазур, денят беше ясен, прозрачен — и конниците се виждаха като на длан.

В същия миг откъм Стари Збараж се появи малкият обоз на княза, който не бе успял да влезе в стана заедно с цялата войска, а сега бързаше с все сили от страх да не би татарите да го обкръжат с един замах. Обозът не убягна от очите им и веднага дългият полумесец тръгна към него с голяма бързина. Виковете „Аллах!“ долетяха чак до ушите на пехотинците, които стояха по валовете; хоронгвите на Вершул се понесоха като вихър на помощ.

Но полумесецът пристигна по-бързо до обоза и в миг го опаса като с черна лента, а в същото време няколко хиляди татари се насочиха с нечовешки вой към Вершул и се мъчеха да обградят и него. Но тук вече можа да се познае опитността на Вершул и стегнатостта на неговите войници. Като видяха, че ги обграждат отдясно и отляво, те се разделиха на три и скочиха встрани, след което се разделиха на четири, после на две — и при всяко такова деление неприятелят трябваше да се обръща с цялата си линия, защото пред себе си нямаше никого, а вече му разкъсваха крилата. Едва на четвъртия път двете страни се сблъскаха гърди в гърди, но Вершул удари с цялата си сила в най-слабото място, разкъса линията на неприятеля и изведнъж се намери в тила му. Тогава той го изостави и се понесе като сюрия към обоза, без да обръща внимание, че ония веднага ще връхлетят върху него отзад.

Опитните стари воини, които гледаха всичко това от валовете, почнаха да се удрят с въоръжени ръце по бедрата и да викат:

— Пустите му конници! Само ротмистрите на княза могат да водят така!

В това време Вершул се вби като остър клин в пръстена, който бе обградил обоза, проби го така, както стрела пробива тялото на войника, и в миг се намери в средата. Сега вместо две битки закипя една, но много по-ожесточена, това беше чудесна гледка! В средата на равнината обозът като подвижна крепост изхвърляше дълги ивици дим и бълваше огън, а наоколо се чернееше подвижен, разбеснял се мравуняк като някакъв грамаден водовъртеж, зад водовъртежа коне, които тичат без ездачи, в средата шум, крясък, гръм от пушки. Тия се блъскат едни през други, ония не се оставят да ги разкъсат. Както обграден глиган се отбранява с белите си зъби и разпаря заядливите кучета, така и този обоз сред татарската лавина се отбраняваше отчаяно и с надежда, че от стана ще дойде помощ, по-голяма от Вершуловата конница.

И наистина скоро в равнината се замяркаха червените куртки на драгуните на Кушел и Володийовски — човек би казал, че това са листенца от червени цветя, брулени от вятъра. Те долетяха до татарската лавина и се втурнаха в нея като в черна гора, така че след малко изобщо не можеха да се видят, само настана още по-голям кипеж. Войниците дори се, чудеха защо князът веднага не отива с достатъчна сила на помощ на обградените, но той се бавеше, понеже искаше да покаже на войниците какви подкрепления им е довел и с това да повиши духа им и да ги приготви да посрещнат още по-големи опасности.

Обаче огънят от обоза вече отслабваше; виждаше се, че те нямат време да пълнят мускетите си или пък цевите се бяха прекалено много загрели; вместо това крясъкът на татарите се засилваше все повече. Тогава князът даде знак и три хусарски хоронгви: едната лично неговата, командвана от Скшетуски, другата на красниставския староста и третата, кралска, командвана от пан Пигловски, се втурнаха от стана към полесражението. Стигнаха там, удариха и като с чук изведнъж разкъсаха татарския пръстен, после го подгониха, смазаха го в равнината, изблъскаха го към гората, разбиха го още веднъж и го гониха на четвърт миля от стана, а обозът се прибра безопасно в окопите сред радостните викове и грохота на оръдията.

Татарите обаче, понеже знаеха, че подир тях идат Хмелницки и ханът, не изчезнаха съвсем от очите; напротив — скоро се явиха отново и с викове „Аллах! Аллах!“ обикаляха около целия лагер, като при това заемаха пътищата и близките села, където скоро се вдигнаха до небето стълбове черен дим. Много техни ездачи се приближиха до окопите, срещу които веднага се изсипаха поотделно или на групички княжески и кралски войници, особено от татарските, влашките и драгунските хоронгви.

Вершул не можеше да участва в тия двубои, защото при защитата на обоза беше ударен шест пъти със сабя по главата и сега лежеше като мъртъв в шатъра; но пан Володийовски, при все че беше вече цял червен като рак от кръв, не се беше наситил и пръв тръгна да се бие. Тия сблъсквания продължиха чак до вечерта, а от стана пехотата и конниците от другите хоронгви ги наблюдаваха като зрелище. При тях се надпреварваха едни други, сблъскваха се на групи или поотделно и ловяха пленници. А пан Михал, щом хванеше и отведеше някого, веднага се връщаше; неговият червен мундир се виждаше по цялото бойно поле, докато най-сетне Скшетуски го показа отдалеко на пан Лянцкоронски като нещо рядко, понеже, колчем се сблъскаше с татарин, все едно че гръм удряше татарина. Заглоба го насърчаваше с вик от валовете, при все че пан Михал не можеше да го чуе, от време на време се обръщаше към застаналите около него бойци и казваше:

— Гледайте, ваша милост панове! Аз съм го учил тоя да се бие със сабя. Добре! Удряй пак! Ако е рекъл Господ, той скоро ще ме достигне.

Но в това време слънцето залезе и бойците постепенно започнаха да се прибират от полето, където останаха само конски и човешки трупове. В града започнаха да звънят за вечерня.

Нощта настъпваше бавно, но не се стъмни, защото наоколо светеха пожарища. Горяха Залостици, Баринци, Люблянки, Стрийовка, Кретовиц, Зарудие, Вахловка — цялата околност, докъдето поглед стига, изглеждаше като един пожар. През нощта димът стана червен, звездите светеха върху розов фон на небето. Ята от птици се вдигаха със страхотен крясък от горите, гъсталаците и езерата и се въртяха в осветения от пожара въздух като хвъркати пламъци. Добитъкът в обоза, уплашен от необикновената гледка, започна да реве жално.

— Невъзможно е — говореха помежду си в окопа старите войници — тоя татарски разезд да е запалил толкова пожари. Навярно самият Хмелницки иде с казаците и цялата орда.

И това не бяха празни предположения, защото предния ден пан Шераковски бе вече донесъл новината, че запорожкият хетман и ханът се движат зад самия разезд, затова идването им се очакваше. Войниците до един бяха в окопите, а народът — по покривите и кулите. Всички сърца биеха неспокойно. Жените ридаеха из черквите и протягаха ръце към светото причастие. Очакването, което е по-лошо от всичко, бе потиснало с неизмерима тежест града, замъка и стана.

Но това не продължи много. Нощта още не беше напълно настъпила, когато на хоризонта се появиха първите казашки и татарски редици, след тях втори, трети, десети, стотни, хилядни. Човек би казал, че внезапно всички гори и храсти са се изтръгнали от корен и отиват към Збараж. Напразно човешките очи търсеха края на тия редици; докъдето стигаше поглед, се чернееше човешки и конски мравуняк, който се губеше в дима и пожарищата в далечината. Те вървяха като облаци или като скакалци, които ще покрият цялата околност със страхотна подвижна маса. Пред тях се носеше мрачно боботене на човешки гласове подобно на вихър, който шуми в гората между върхарите на старите борове. После се спряха на четвърт миля и започнаха да се настаняват и да палят огньове за нощуване.

— Виждате ли огньовете? — шепнеха си войниците. — Заемат в дълбочина по-голямо разстояние, отколкото кон може да премине на един дъх.

— Боже Господи! — каза Заглоба на Скшетуски. — Казвам ти, ваша милост, че аз съм лъв и не чувствам страх, но бих предпочел гръм да ги избие всички до утре. За Бога, та те са прекалено много! Сигурно и в Йосафатовата долина[6] не ще да е имало по-голяма навалица. И кажи ми, ваша милост, какво искат тия злодеи? Нямаше ли да е по-добре, ако тия кучи синове си бяха седели вкъщи? Ако мирно си бяха отработвали ангарията към пана? Какво сме виновни ние, че Бог ни е създал шляхтичи, а тях прости селяци и им е заповядал да бъдат крепостни? Тюх! Яд ме хваща! Аз съм мек човек, като мехлем на рана да ме сложиш, но само да не ме изкарват от кожата! Твърде много свободи имаха те, много хляб, затова се размножиха като мишки в хамбар и сега се дигат срещу котките… Почакайте! Почакайте! Тук има един котарак, който се нарича княз Ярема, и втори — Заглоба! Как мислиш, ваша милост, дали ще се опитат да преговарят? Ако вземат някак да се покорят, тогава може да им се дари животът — нали? Едно ме само постоянно безпокои: дали в стана има достатъчно вивенди? Ах, дявол да го вземе! Я гледайте, ваша милост панове, там нови огньове зад тия огньове — и по-нататък пак огньове! Дано черна смърт връхлети върху тоя congressus[7].

— За какви преговори говориш, ваша милост — отвърна Скшетуски, — когато те смятат, че ние всички сме им в ръцете и утре ще ни видят сметката?

— Но няма да могат, нали? — попита Заглоба.

— Зависи от Божията воля. Във всеки случай, щом князът е тук, няма да успеят лесно.

— Ех, че ме успокои, ваша милост! Не е въпрос да не успеят лесно, ами изобщо да не успеят.

— За войника не е малко удовлетворение, когато не си даде живота даром.

— Разбира се, разбира се… Гръм да порази всичко заедно с вашето удовлетворение!…

В тоя момент се приближиха Подбипента и Володийовски.

— Разправят, че ордата и казаците броели около половин милион — рече литовецът.

— Дано ти отрежат езика, ваша милост! — викна Заглоба. — Добра новина!

— При атаките им по-лесно могат да бъдат сечени, отколкото на полето — отговори пан Лонгинус сладко.

— Щом нашият княз и Хмелницки най-после се срещнаха, и дума не може да става за някакви преговори — каза пан Михал. — Или кмет, или пъдар! Утре ще е Страшният съд! — добави той и потри ръце.

Малкият рицар имаше право. В тая толкова дълга война двата най-страшни лъва нито веднъж досега не се бяха изправяли един срещу друг. Единият разгромяваше хетмани и военачалници, другият — мощни казашки атамани; победата вървеше по следите и на единия и на другия, и единият и другият бяха страшилище за неприятеля, но на чия страна щеше да натежи везната при непосредствената среща — това едва сега щеше да се реши. Защото Вишньовецки гледаше от окопа необхватните татарски и казашки маси и напразно се мъчеше да ги обгърне с поглед. Хмелницки поглеждаше от полето към замъка и стана и си мислеше: „Там е моят най-страшен враг. Щом унищожа него, кой ще ми се опре?“

Лесно можеше да се отгатне, че борбата между тия двама души ще бъде дълга и упорита, но резултатът не можеше да буди съмнение. Тоя княз на Лубни и Вишньовец стоеше начело на петнайсет хиляди души, в това число и слугите от обоза, а в същото време подир селския вожд вървяха хората, които живееха от Азовско море и Дон чак до устието на Дунав. С него вървеше ханът начело на кримската, белгородската, ногайската и добруджанската орда — вървеше населението от целите поречия на Днестър и Днепър, вървяха низовци и неизброими маси от простолюдие — от степи, долища, гори, градове, градчета, села и хутори, и всички ония, които по-рано бяха служили в кралските войски или във войските на разните магнати; вървяха черкасци, влашки каралаши, силистренски турци, румелийски турци; вървяха дори отделни чети от сърби и българи. Човек би помислил, че това е ново преселение на народите, които са изоставили мрачните си заселища в степта и отиват на запад, за да завземат нови земи и да образуват нова държава.

Такова беше съотношението между воюващите сили… шепа срещу стотици хиляди, остров срещу море! Затова нищо чудно, че не едно сърце биеше тревожно и че не само в града, не само в тоя кът на страната, но и в цяла Жечпосполита гледаха на самотния окоп, обграден от лавината от диви бойци, като на гробница на велики рицари и на великия им вожд.

Навярно по същия начин гледаше и Хмелницки, защото, щом огньовете в неговия стан се разпалиха добре, един казашки пратеник започна да размахва пред окопите бяло знаме, да тръби и да вика да не стрелят по него.

Стражите излязоха и веднага го хванаха.

— От хетмана до княз Йереми — каза им той.

Князът още не беше слязъл от коня си и стоеше при окопа със спокойно като небето лице. Пожарите се отразяваха в очите му и отсеняваха с розов блясък неговото нежно бяло лице. Като застана пред неговата господарска осанка, казакът загуби ума и дума и краката му затрепераха, мравки го полазиха по цялото тяло, при все че беше стар степен вълк и идеше тук като пратеник.

— Кой си ти? — попита князът воевода и впи в него спокойния си поглед.

— Аз съм стотникът Сокол… от хетмана.

— С какво идеш?

Стотникът почна да бие поклони чак до стремето на княза.

— Прости, господарю! Каквото ми заповядаха, това ще кажа, аз не съм виновен!

— Говори смело.

— Хетманът заповяда да кажа, че е дошъл на гости в Збараж и утре ще ви посети в замъка.

— Кажи му, че не утре, а днес давам пир в замъка! — отговори князът.

След около един час загърмяха топовни салюти, понесоха се радостни викове — и всички прозорци на замъка светнаха от хиляди ярки свещи.

Ханът чу топовните салюти и звука на тръбите и барабаните и излезе лично пред шатъра, съпроводен от брат си Нурадин, от султан Галга, Тухай бей и много мурзи, а после изпрати за Хмелницки.

Хетманът, при все че беше малко пийнал, дойде веднага и като удряше поклони и едновременно допираше пръсти до челото, брадата и гърдите си, чакаше какво ще го питат.

Дълго време ханът гледа към замъка, светнал в далечината като грамаден фенер, и кимаше леко с глава, а накрая поглади с ръка рядката си брада, която на две дълги ивици се спускаше върху шубата му от невестулки, посочи с пръст светналите прозорци и каза:

— Хетмане запорожки, какво става там?

— Всемогъщи царю! — отговори Хмелницки. — Княз Ярема пирува.

Ханът се смая.

— Пирува ли?…

— Пируват днес в чест на утрешните трупове — отговори Хмелницки.

Изведнъж нови гърмежи изтрещяха над замъка, прозвучаха тръби и смесени възгласи стигнаха чак до достойните уши на хана.

— Аллах е един — измърмори той. — Лъв живее в сърцето на тоя гяур.

И след кратко мълчание добави:

— Бих предпочел да стоя с него, отколкото с тебе.

Хмелницки потрепера. Тежко плащаше той необходимото му татарско приятелство, а на това отгоре все още не беше сигурен в страшния си съюзник. Една най-малко приумица на хана — и всички орди можеха да се обърнат срещу казаците, които тогава щяха да бъдат загубени, без никаква надежда за спасение. А при това Хмелницки знаеше още, че ханът му помага наистина заради плячката, за даровете, за нещастните роби, но все пак се смята за законен монарх и в душата си се срамува, че застава на страната на бунта срещу краля, на страната на някакъв си „Хмел“ срещу един Вишньовецки.

Казашкият хетман често пъти се напиваше не само защото се беше пристрастил, но и от отчаяние…

— Велики монарше! — рече той. — Ярема е твой враг. Той отне Задднеприето от татарите, той бесеше победените мурзи като вълци по дърветата, за да всява страх, той искаше да тръгне към Крим с огън и меч…

— А вие не правехте ли поразии в улусите[8]? — попита ханът.

— Аз съм твой роб.

Сините устни на Тухай бей започнаха да треперят, а зъбите му да святкат; той имаше между казаците смъртен враг, който на времето си му бе избил до крак един цял чамбул и насмалко не улови самия него. Сега името му напря в устата на Тухай бей с неумолимата сила на отмъстителните спомени, затова той не удържа и започна да ръмжи тихо:

— Бурлай! Бурлай!

— Тухай бей! — каза веднага Хмелницки. — По светлейшата и мъдра заповед на хана миналата година вие с Бурлай ляхте вода върху мечовете.[9]

Нов салют от замъка прекъсна по-нататъшния разговор. Ханът протегна ръка и направи с нея кръг, който обхващаше града Збараж, замъка и окопа.

— Утре това ще бъде ли мое? — попита той, като се обърна към Хмелницки.

— Утре ония ще измрат — отвърна Хмелницки с впити в замъка очи. После отново започна да бие поклони и да докосва с ръка челото, брадата и гърдите си, като смяташе разговора за свършен. Ханът също се уви с невестулковата си шуба, защото нощта беше хладна, макар и юлска, обърна се към шатрите и каза:

— Късно е вече!

Тогава всички започнаха да се клатят, сякаш движени от една сила, а той тръгна към шатъра си бавно и сериозно, като повтаряше тихо:

— Аллах е един!

Хмелницки също се отдалечи към своите, а по пътя мърмореше:

— Ще ти дам и замъка, и града, и плячката, и пленниците, но Ярема ще бъде мой, а не твой дори ако трябва да платя за това с живота си.

Малко по малко огнищата започваха да бледнеят и гаснат, постепенно глухият шумол от неколкостотин хилядите гласове започна да утихва; само тук-таме се чуваха свирки или викове на татарските коняри, които изкарваха конете на нощна паша — после и тия гласове замлъкнаха и сън обори неизброимите татарски и казашки пълчища.

Само замъкът ехтеше, гърмеше… пращаше салюти, сякаш в него се празнуваше сватба.

Всички в стана очакваха, че на другия ден ще има атака. От сутринта тълпите простолюдие, казаци, татари и други диви бойци, тръгнали с Хмелницки, се размърдаха и тръгнаха към окопите като черни облаци, които се трупат един през друг по планинските върхове. Войникът, който предния ден напразно се бе мъчил да преброи огньовете, сега изтръпна при вида на това море от глави. Но това още не беше истинската атака, а по-скоро проучване на бойното поле, окопите, рововете, валовете и целия полски стан. И както издутата морска вълна, която вятърът гони от далечните простори, ще дойде, ще се вдигне, ще се разпени и удари с гръм, а после ще се отдръпне в далечината — така и те се удряха ту тук, ту там, отново се отдръпваха и отново удряха, сякаш опитваха съпротивата, сякаш искаха да се убедят дали само със своя вид, със самия си брой няма да смажат духа, преди да са смазали тялото.

Гърмяха и с оръдията — и гюллетата започваха да падат нагъсто в стана, откъдето отговаряха оръдия и пушки, а в същото време на валовете се появи процесия със светата дарохранилница, за да окуражи изтръпналата войска. Свещеник Муховецки носеше златната кутийка, държеше я с две ръце пред лицето си, като понякога я вдигаше нагоре — и вървеше с притворени очи и аскетично лице, спокоен, облечен със сърмена одежда и под балдахин. От двете му страни крачеха двама свещеници и го придържаха под мишниците: Яскулски, хусарски свещеник, навремето си славен воин, опитен във военното изкуство като истински военачалник, и Жабковски, също бивш военен, грамаден бернардинец, който в целия стан отстъпваше по сила само на пан Лонгинус. Дръжките на балдахина държаха четирима шляхтичи, между които беше и Заглоба, а пред балдахина пристъпваха момиченца с мили личица, които хвърляха цветя. Така те вървяха по цялата дължина на валовете, следвани от висшите военни, а войниците при вида на златната кутийка със светото причастие, която блестеше като слънце, при вида на спокойните свещеници и момиченцата, облечени в бяло, придобиваха дух и смелост, ентусиазъм пламваше в душите. Вятърът разнасяше подкрепителната миризма на тамян, който гореше в кадилниците; главите на всички се навеждаха смирено. Муховецки от време на време повдигаше дарохранилницата и очите си към небето и запяваше песента „Пред такова велико тайнство“.

Веднага двата могъщи гласа на Яскулски и Жабковски я подхващаха и допяваха: „… да паднем ничком“, а цялата войска пееше по-нататък: „Нека старите вече да отстъпят със завета си пред новите закони!“ Дълбокият бас на оръдията пригласяше на песента, а понякога топовно гюлле прелиташе с вой над балдахина и свещениците, понякога удряше по-ниско по вала и ги засипваше с пръст, та пан Заглоба се свиваше и притискаше до дръжката на балдахина. Особено му настръхваше косата от страх, когато процесията спреше на едно място за молитва. Тогава наставаше мълчание и се чуваше ясно как гюллетата летят като ято, като грамадни птици; Заглоба само ставаше все по-червен, а свещеник Яскулски поглеждаше накриво към полето и без да може да се сдържи, мърмореше: „Дай им на тях патки да пасат, а не да стрелят с оръдие!“ — защото наистина казаците имаха много слаби стрелци, а той като някогашен войник не можеше да гледа спокойно тая несръчност и това хабене на барута. И отново тръгваха по-нататък — докато не стигнаха до другия край на валовете, където от страна на неприятеля също нямаше никъде голям напор. След като се опитаха тук-там, особено откъм западното езеро, дали не ще успеят да предизвикат паника, татарите и казаците най-сетне се отдръпнаха към своите позиции и стояха там, без да изпращат дори отделни конници за двубои. В това време процесията напълно ободри обсадените.

Сега беше вече явно, че Хмелницки чака да пристигне неговият обоз, макар, от друга страна, да беше съвсем сигурен, че първата истинска атака ще бъде достатъчна, затова заповяда да направят само няколко насипа за оръдията и не предприе никакви други земни работи за заплаха на обсадените. Обозът пристигна на другия ден и спря кола до кола в няколко десетки редици на една миля дължина от Верняки чак докъм Дембина. С него дойдоха и нови сили, а именно великолепна запорожка пехота, почти равна на турските еничари, много по-способна за атаки и за встъпителен бой, отколкото простолюдието и татарите.

Паметният вторник — тринайсети юни — мина в трескави приготовления от двете страни. Вече нямаше никакво съмнение, че ще последва атака, защото тръбите, барабаните и литаврите свиреха от сутринта в казашкия стан, а между татарите бумтеше грамадният свещен тъпан, наричан балт… Вечерта настана тиха, спокойна; само от двете езера и от Гнезна се издигаха леки мъгли — най-сетне първата звезда; замига на небето.

В тоя момент шейсет казашки оръдия ревнаха в един глас — неизброими пълчища се втурнаха със страхотен вик към валовете и атаката започна.

Войската стоеше по валовете и на всички се струваше, че земята трепери под краката им; и най-старите войници не помнеха нещо подобно.

— Господи, Света Богородице! Какво е това? — питаше Заглоба, застанал до Скшетуски с хусарите, дето се прекъсваха валовете. — Не са хора това, което идва срещу нас.

— Да знаеш, ваша милост, че наистина не са хора, неприятелят гони пред себе си воловете, за да се уморим преди това със стрелба срещу тях.

Старият шляхтич почервеня като цвекло, очите му изскочиха, а от устата му излезе една дума, в която се съдържаше целият бяс, целият ужас и всичко, което можеше да измисли в тоя момент:

— Мръсници!…

Воловете, карани от диви, полуголи пастири с бичове и запалени факли, пощръклели от страх, бягаха като луди напред с ужасен рев, като ту се събираха накуп, те тичаха, ту се разбягваха или се връщаха назад — но подгонвани с викове, парени с огън, шибани с камшици от сурова волска кожа, отново тичаха към валовете. Ала ето че Вурцел започна да бълва огън и желязо — тогава пушеци закриха света, небето почервеня, угасеният добитък се разпръсна, сякаш го прогони мълния, половината от него падна, а неприятелят продължи да върви по труповете.

Отпред, мушкани с пики и пърлени с огън от пушките, тичаха пленници с торби пясък, за да засипват рова. Това бяха селяни от околностите на Збараж, които не бяха успели да се скрият в града от нападателите: както млади мъже, така и старци, и жени. Всички те тичаха с викове и плач и като протягаха ръце към небето, зовяха за милост. Косите настръхваха на човека от тоя вой, но по това време милостта беше умряла на земята: от една страна, казашките пики се вбиваха в техните плещи, от друга — гранатите на Вурцел смазваха нещастниците, шрапнелите ги разкъсваха на парчета, изораваха между тях бразди и те тичаха, подхлъзваха се в кръв, падаха, ставаха и отново тичаха, защото ги тласкаше вълната от казаци, от турци, от татари…

Ровът бързо се напълни с тела, кръв, торби с пясък — и накрая се изравни със земята, а неприятелят се хвърли с вой през него.

Полковете се надпреварваха един през друг, при светлината на оръдейния огън се виждаха офицерите, които тласкаха с топузите си нови и нови пълчища към насипа. Най-добрите бяха хвърлени към квартирата и войската на Йереми, защото Хмелницки знаеше, че там съпротивата ще бъде най-голяма. И така срещу тях вървяха казашките курени от Сечта, зад тях страшните переяславци начело с Лобода, подир тях Воронченко водеше черкаския полк, Кулак — карвовския полк, Нечай — брацлавския, Степка — чуманския, Мрозовицки — корсунския; вървяха и калничани, и силният белоцерковски полк, който броеше петнайсет хиляди души, а с него сам Хмелницки; с лице на лъв, с поглед на орел, той като червен дявол стоеше сред огъня, изложил широката си гръд на куршумите — сред хаоса, дима, бъркотията, сечта и вихъра виждаше всичко и ръководеше всичко в пламъците.

Зад молойците вървяха дивите донски казаци; по-нататък черкасците, които водеха ръкопашен бой с ножове; досам тях Тухай бей водеше отбрани ногайци; зад тях Субагази — белгородските татари, в съседство Курдлук — мургавите астраханци, въоръжени с грамадни лъкове и стрели, всяка от които можеше да мине почти за копие. Те вървяха толкова нагъсто едни подир други, че горещият дъх на тия отзад обливаше вратовете на предните.

Кой ще разкаже, кой ще възпее колко от тях паднаха, преди да стигат до рова, запълнен с телата на пленниците! Но стигнаха и го минаха и започнаха да се катерят по валовете. Тогава човек би рекъл, че тая звездна нощ е нощ на Страшния съд. Оръдията, като не можеха да бият наближилите, непрестанно бълваха огън към по-задните редици. Гранатите чертаеха огнени дъги по небето, летяха с адски кикот и превръщаха тъмната нощ в светъл ден. Немската и полската пехота, а до нея слезлите от конете драгуни на княза сипеха огън и олово почти право в лицата и гърдите на молойците.

Първите казашки редици искаха да отстъпят, но тласкани отзад, не можеха. Затова умираха на място. Кръв се плискаше под краката на нападателите. Валовете станаха хлъзгави, краката, ръцете и гърдите се свличаха по тях. А те се катереха, падаха и отново се катереха, прикрити от дима, черни от саждите, мушкани, сечени, презрели раните и смъртта. На места вече се биеха с хладно оръжие. Виждаха се хора, сякаш обезумели от ярост, озъбени, с облени с кръв лица… Живите се биеха върху трепетната маса от паднали и умиращи. Команди вече не се чуваха, само общ страхотен вой, в който потъваше всичко: и грохотът на стрелбата, и хъркането на ранените, и стоновете, и воят на гранатите.

А тая грандиозна и безпощадна битка продължаваше цели часове. Около вала израсна втори вал от трупове, който спираше достъпа на нападателите. Казаците от Сечта бяха избити почти до крак, переяславският полк лежеше натъркалян около валовете; карвовският, брацлавският и гуманският бяха напълно разбити — но другите продължаваха да напират, тласкани отзад от хетманската гвардия, от румелийските турци и урумбейските татари. Въпреки това в редиците на нападателите вече настъпваше объркване, докато в окопа полската селска пехота, немците и драгуните досега не бяха отстъпили нито педя. Задъхани, облени в кръв, грабнати от бойния ентусиазъм, изпотени, полуобезумели от миризмата на кръв, те се надпреварваха един през друг срещу неприятеля — също както разярени вълци летят към стадо овце. В тоя момент Хмелницки натисна повторно с остатъците от първите полкове и с цялата незасегната още сила на белоцерковци, татари, турци и черкасци.

Оръдията от окопите престанаха да гърмят и гранатите да свирят, само хладното оръжие хръскаше по цялата дължина на западния вал. Врявата отново започна. Накрая и стрелбата замлъкна. Мрак покри бойците.

Никой не можеше вече да види какво става там — само нещо се премяташе в мрака като грамадно тяло на чудовище, което се хвърля в конвулсии. Дори от виковете не можеше вече да се познае дали в тях звучи триумф или отчаяние. Понякога и те замлъкваха и тогава се чуваше само нещо като един огромен стон, който се носи от всички страни, изпод земята, над земята, във въздуха, по-горе и още по-горе, сякаш и душите отлитаха със стон от бойното поле.

Но това бяха кратки паузи: след такъв миг виковете и воят се оживяваха с още по-голяма сила, още по-хрипливо, още по-нечовешки.

Внезапно отново загърмя огънят на ръчното оръжие: оберщер Махницки идеше с остатъка от пехотата в помощ на изморените полкове. В задните редици на молойците засвириха тръби за връщане.

Настана пауза, казашките полкове отстъпиха на един хвърлей от окопа и се спряха под прикритието на собствените си трупове — но не мина и половин час и Хмелницки отново се вдигна и за трети път подгони войската си в атака.

Ала тогава на насипа се показа на кон сам княз Йереми. Човек лесно можеше да го познае, защото хетманският пряпорец и бунчук се развяваха над главата му, а пред него и зад него се носеха няколко десетки факли, които горяха кървавочервено. Веднага от оръдията започнаха да стрелят срещу него, но неопитните стрелци прехвърляха гюллетата далече, чак отвъд Гнезна, а той стоеше спокойно и гледаше към облаците, които прииждаха…

Казаците забавиха крачка, сякаш омагьосани от тая гледка.

— Ярема! Ярема! — понесе се тих шепот като шум на вятър през дълбоките редици.

И както стоеше на окопа сред кървавите светлини, тоя страшен княз им се струваше като някакъв исполин от приказките, затова тръпки преминаваха по изморените човешки крайници, а ръцете правеха кръстен знак. Той продължаваше да стои.

Замахна със златния си жезъл и тутакси по небето зашумя зловещо ято от гранати и улучи устремените напред редици; пълчищата се огънаха като смъртно ударен змей; възклик на ужас прелетя от единия им край до другия.

— Бегом! Бегом! — разнесоха се гласовете на казашките полковници.

Черната лавина се понесе с пълна бързина към валовете, та под тях да намери убежище от гранатите, но не измина дори половината път, когато князът, който продължаваше да се вижда като на длан, се обърна малко на запад и отново даде знак със златния си жезъл.

При тоя знак откъм езерото, от празното място между него и вала, потегли конница и в миг се разля по бреговата ивица; при светлината от гранатите се виждаха отлично грамадните хусарски хоронгви на Скшетуски и Зачвилиховски, драгуните на Кушел и Володийовски и княжеските татари на Розтворовски. След тях излизаха все нови и нови полкове от сеймени и власи на Биховец. Не само Хмелницки, но и последният от казашките тиловаци в обоза в миг позна, че дръзкият вожд е решил да удари с цялата конница неприятеля във фланг.

Веднага в редиците на молойците прозвучаха тръби за връщане назад. „С лице срещу конницата! С лице срещу конницата!“ — разнесоха се ужасени гласове. А в същото време Хмелницки се мъчеше да промени фронта на своите войски и да се закрие с конница срещу конницата. Но вече нямаше време. Докато построи редиците си, хоронгвите на княза се вдигнаха и се понесоха като на криле с възгласите: „Бий, убий!“ — при плющенето на пряпорците, фюфюкането на перата и желязното подрънкване на оръжията. Хусарите вбиха копия в стената на неприятеля и сами се втурнаха след тях като ураган, който събаря и мачка всичко по пътя си. Никаква човешка сила, никаква заповед, никакъв вожд вече не можеше да задържи пешите полкове, срещу които се насочи първият устрем. Дива паника обхвана елитната гвардия на хетмана. Белоцерковчани хвърляха кремъклийките си, мускетите, копията, косите, сабите, закриваха главите си с ръце и бягаха обезумели от страх, с животински рев към застаналите отзад татарски части. Но татарите ги посрещнаха с порой от стрели, затова те се хвърлиха встрани и бягаха покрай обозните коли, под огъня на пехотата и оръдията на Вурцел, като стелеха земята толкова гъсто с трупове, че рядко някъде не падаха един върху друг.

Но в това време дивият Тухай бей, подпомаган от Субагази и Урум мурза, пресрещна с бяс хусарската лавина. Той не се надяваше да я сломи, желаеше само да я задържи поне за малко, та през това време силистренските и румелийските еничари да могат да се строят в карета, а белоцерковчани да се съвземат от първата паника. Затова той се втурна презглава и сам летеше в първата редица не като вожд, а като прост татарин и сечеше, убиваше, излагаше се заедно с другите на опасност. Кривите саби на ногайците звънтяха по брони и шлемове, а воят на бойците заглушаваше всички други гласове. Но не можаха да удържат. Изблъскани веднага, натискани от страшната тежест на железните конници, срещу които не бяха свикнали да се бият, тласкани към еничарите, сечени с дълги мечове, събаряни от седлата, мушкани, бити, мачкани като отровни червеи, те все пак се отбраняваха с такава ярост, че устремът на хусарите наистина беше спрян. Тухай бей се хвърляше в кипежа на битката като унищожителен огън, а ногайците вървяха след него, както вълците вървят подир вълчица.

s_ogyn_i_mech_husari.jpg

Въпреки това те отстъпваха и покриваха земята с все повече трупове. Виковете „Аллах“, които долитаха от бойното поле, показваха, еничарите са застанали в редици, когато Скшетуски настигна побеснелия Тухай бей и го фрасна с меча си по главата. Но изглежда, че рицарят още не беше възстановил напълно силите си след боледуването или може би кованият в Дамаск шлем устоя на удара, защото сабята се плесна върху главата, удари с плоската си страна и се строши на дребни парчета. Но пред очите на Тухай бей се спусна мрак, той се свлече от коня и падна в ръцете на ногайците, които грабнаха вожда си и се пръсваха със страхотен крясък на две страни, както се пръска мъгла, духнаха от буен вихър. Сега всички конници на княза се намериха срещу румелийските и силистренските еничари и срещу четите от сръбски потурнаци, които заедно с еничарите образуваха едно мощно каре и отстъпваха бавно към обоза, обърнати с лице към враговете, насочили срещу тях цевите на мускетите си, острията на дългите пики, сабите си, секирите и ятаганите.

Бронираните, драгунските и сейменските хоронгви се носеха към тях като вихър, а най-отпред летеше с шум и грохот хусарската хоронгва на Скшетуски. Той сам хвърчеше слепешката в първата редица, а до него беше пан Лонгинус на своята инфландска кобила, със страшната си сваликачулка в ръка.

Червената огнена лента се изви от единия край на карето до другия — куршумите засвириха в ушите на конниците, тук-таме ще простене човек, другаде кон ще падне, линията на конниците се чупи, но те летят напред; вече достигат, еничарите вече чуват пръхтенето и задъханото дишане на конете — карето се сбива още по-тясно и навежда към разлуделите се жребци стената от пики, държани с жилести ръце. Колкото острия има в тоя облак, толкова смърт заплашва рицарите.

Ненадейно някакъв хусар великан се втурва с неудържим устрем към стената на четириъгълника; за миг се виждат копитата на грамадния кон, увиснал във въздуха — след това рицарят и конят са вече в средата на сбитата навалица, трошат пики, събарят хора, чупят, мачкат, унищожават.

Както орел връхлита върху ято бели лещарки, а те, сбити пред него в подплашен куп, стават плячка на хищника, който ги разкъсва с нокти и клюн — така пан Лонгинус Подбипента, намерил се в средата на неприятелските редици, беснееше със своята сваликачулка и никога смерч не е правил такива опустошения в гъста млада гора, както той в сбитата маса еничари. Страшен беше пан Лонгинус; неговата фигура бе придобила нечовешки измерения; кобилата му се беше превърнала в някакъв змей, който бълва пламък от ноздрите си, а в ръката на рицаря сваликачулката вършеше работа за три меча. Кислар бег, грамаден ага, са хвърли срещу него и падна разсечен на две. Напразно по-силните мъже протягат ръце и му се противопоставят с пиките си — те веднага умират, сякаш поразени от мълния, — а той гази по тях, хвърля се в най-голямата тълпа и щом замахне, човек би казал, че класове падат под косата, отваря се празно място, чуват се викове на ужас, стонове, шум от удари, иззвънтяване на желязо в череп и пръхтене на адската кобила.

— Див! Див![10] — викат ужасени гласове.

В тоя момент желязната лавина на хусарите начело със Скшетуски връхлетя през отворената от литовския рицар порта: страните на карето се пропукаха като стени на събаряна къща и еничарските маси се хвърлиха да бягат на всички страни.

Време беше за това, защото ногайците начело със Субагази вече се връщаха като жадни за кръв вълци, а от друга страна, Хмелницки събрал отново белоцерковчани, идеше на помощ на еничарите. Но сега всичко се обърка. Казаци, татари, потурнаци, еничари бягаха в най-голямо безредие и паника към обоза, без да оказват никакъв отпор. Конницата ги гонеше и сечеше слепешката. Който не загина в първия хвърлей място, загиваше във втория. Гонитбата беше толкова ожесточена, че хоронгвите задминаха последните редици на бягащите; ръцете на войниците отмаляваха от сеч. Тълпите захвърляха оръжието, знамената, шапките, дори и дрехите си. Бели еничарски калпаци покриха полето като сняг. Цялата избрана войска на Хмелницки, пехотата, конницата, артилерията, спомагателните татарски и турски части образуваха една безредна маса, загубила и ума и дума, полудяла, ослепяла от ужас. Цели стотици бягаха от един рицар. Хусарите, след като разбиха пехотата и татарите, бяха извършили своето, а сега драгуните и леките хоронгви полетяха в надпревара начело с пан Володийовски и Кушел, които разширяваха до неимоверност поражението. Кръв като една локва покри страхотното бойно поле, плискаше като вода под силните удари на конските копита и пръскаше броните и лицата на рицарите.

Обърнатите в бягство тълпи си отдъхнаха едва сред колите на своя обоз, когато тръбите повикаха назад конницата на княза.

Рицарите се връщаха с песни и радостни възгласи, като брояха по пътя с кървави саби неприятелските трупове. Но кой би могъл с един поглед да обхване размерите на поражението, кой би могъл да преброи всички паднали, когато при самия насип телата лежаха едно въз друго „на височина цял човешки ръст“? Войниците бяха като замаяни от противната миризма на кръв и пот. За щастие откъм езерата духна доста силен вятър и отнесе тая миризма към неприятелските шатри.

Така свърши първата среща между страшния Ярема и Хмелницки.

Но атаката не беше свършила — докато Вишньовецки отблъскваше нападенията срещу дясното крило на стана, Бурлай на лявото за малко не стана господар на насипа. Като обиколи тихо града и замъка начело на задднепърските бойци, той стигна до източното езеро и удари силно върху позицията на Фирлей. Унгарската пехота, която се намираше там, не можа да устои на удара, защото валовете при езерото не бяха още довършени — и пръв знаменосецът офейка със знамето, а след него побягна и целият полк. Бурлай влезе вътре зад насипа, подире му задднепърци се втурнаха като неудържим поток. Победните им викове се чуха чак на другия край на стана. Казаците, които летяха подир побягналите унгарци, разбиха една малка конна част, превзеха няколко оръдия и вече стигнаха до позицията на белския кастелан, когато пан Пшемски с няколко немски роти се притече на помощ. С едно мушване той прободе знаменосеца, грабна знамето и се хвърли с него срещу неприятеля, след него немците се скопчиха здраво с казаците. Закипя страшна борба с хладно оръжие, в която, от една страна, ожесточеността и много по-големият брой на Бурлаевите бойци, а от друга — мъжеството на старите лъвове от Трийсетгодишната война се надпреварваха да покажат какво могат. Напразно Бурлай се хвърляше като ранен глиган в най-гъстите редици на биещите се. Нито презрението към смъртта, с което се биеха молойците, нито тяхната упоритост можеше да спре неудържимите немци, които вървяха като стена напред и така напираха, че веднага ги изблъскаха от мястото, притиснаха ги до окопите и след половинчасов бой ги изхвърлиха зад валовете. Пан Пшемски, облян в кръв, пръв забучи знамето си върху недовършения насип.

Сега положението на Бурлай беше страшно, защото той трябваше да отстъпва по същия път, по който бе дошъл, а понеже Йереми вече бе смазал атаката на дясното крило, лесно можеше да отреже цялата част от Бурлай. Наистина Мрозовицки му дойде на помощ начело на корсунските конни молойци, но в тоя момент се показаха хусарите на пан Конецполски, към тях се присъедини Скшетуски на връщане от атаката на еничарите — и двамата обградиха Бурлай, който досега се оттегляше в пълен ред.

С един напор те го разбиха на пух и прах и тогава започна страхотно клане. Казаците, след като им бе отрязан пътят към обоза, имаха открит път само към смъртта. Затова едни се отбраняваха ожесточено на групички или единично, без да молят за пощада, други напразно протягаха ръце към конниците, които фучаха като вихър по бойното поле. Започнаха се гонитби, надпреварвания, единични сблъсквания, търсене на неприятелите, скрити в долчинките и неравностите на терена. За да осветят бойното поле, от окопите започнаха да хвърлят запалени катраници с катран, които летяха като огнени метеори с грива от пламък. При тия червени светлини дотичаха останалите задднепърци.

Втурна се да им помогне и Субагази, който тоя ден показа чудеса от храброст, но славният Марек Собески, красниставски староста, го скова на място, както лъв сковава дивия бивол — и Бурлай вече видя, че отникъде няма спасение. Обаче Бурлай обичаше своята казашка слава повече от живота си, затова не търсеше спасение! Други се провираха мрака, криеха се по трапищата, промъкваха се между копитата на жребците, а той търсеше още врагове. Така той съсече пан Домбек и пан Рушецки, и храбрия като лъв млад слуга на пан Аксак, същия оня, който при Константинов се бе покрил с безсмъртна слава; после грабна пан Савицки, после изведнъж простря на майката земя двама крилати хусари, накрая видя един грамаден шляхтич да тича през бойното поле и да реве подобно на зубър, подскочи и се понесе като светъл пламък подире му. Пан Заглоба — защото това беше той — изрева от страх още по-силно и обърна коня си за бягство. Остатъкът от коса настръхна на главата му, но той не загуби присъствие на духа, напротив — хитрините като светкавици прелитаха през главата му, а в същото време крещеше с все сили: „Ваша милост панове! Който в Бога вярва!…“ — и летеше като вихър към една по-гъста група от конници. А Бурлай му пребяга отстрани като по тетивата на лък. Пан Заглоба затвори очи, а през ума му мина: „Ще пукна и аз, и бълхите ми!“ Той чуваше зад себе си пръхтенето на кон, видя, че никой не идва на помощ, че не ще може да избяга и че никоя друга ръка освен неговата собствена няма да го изтръгне от лапите на Бурлай.

Но в тоя последен миг, в тая вече почти агония внезапно неговото отчаяние и страх се превърнаха в ярост; той изрева така страшно, както не реве никой тур, и като обърна коня си на място, намери се лице в лице с противника.

— Заглоба ще гониш, а? — викна той и нападна с вдигната сабя.

В тоя миг от окопите хвърлиха множество нови пламнали катраници; стана светло. Бурлай погледна и се смая. Не се смая, когато чу името, защото никога през живота си не бе го чувал, а се изуми, когато позна мъжа, когото неотдавна беше гощавал в Ямпол като приятел на Богун.

Но тъкмо тоя нещастен миг на изумление погуби храбрия вожд на молойците, защото, докато се опомни, пан Заглоба го удари със сабята през челото и с един замах го свали от коня.

Това стана пред очите на цялата войска. На радостния вик на хусарите отговори възгласът на ужас на молойците. Като видяха смъртта на стария черноморски лъв, те окончателно загубиха дух и се отказаха от всякаква съпротива. Ония, които Субагази не успя да изтръгне от хаоса, загинаха до един — защото през тая страхотна нощ пленници изобщо не се вземаха.

Субагази офейка към обоза, гонен от красниставския староста и леката конница. Атаката беше отблъсната по цялата линия на окопите — само при казашкия обоз още кипеше изпратената за преследване конница.

Възклик на триумф и радост разтърси целия стан на обсадените, а мощните викове се издигаха чак до небето. Окървавените бойци, облени в пот, покрити с прах и черни от барута, с подпухнали лица и още смръщени вежди, с неугаснал още пламък в очите, стояха облегнати върху оръжието и поемаха дълбоко въздух, готови отново да скочат в бой, ако се явеше нужда. Но постепенно почна да се връща и конницата от кървавата жътва при обоза; после на бойното поле слезе самият княз, а след него военачалниците, пан хоронжият, пан Марек Собески, пан Пшемски. Цялата тая блестяща свита се движеше бавно край насипа.

— Да живее Йереми! — викаше войската. — Да живее нашият баща! А князът без шлем се кланяше с глава и жезъл на всички страни.

— Благодаря ви, ваша милост панове! Благодаря ви, ваша милост панове! — повтаряше той с висок, звучен глас.

След това се обърна към пан Пшемски и каза:

— Тоя окоп е прекалено голям! Пшемски кимна в знак на съгласие.

Така вождовете победители преминаха от западното чак до източното езеро, като оглеждаха бойното поле, щетите, които неприятелят беше причинил по валовете, и самите валове.

В това време извън свитата на княза обзети от ентусиазъм войници носеха на ръце сред възгласи пан Заглоба към стана като най-голям триумфатор през днешния ден. Двайсетина здрави ръце вдигаха нагоре боеца, а той, червен, потен, махаше с ръце, за да запази равновесие, и викаше с всички сили:

— Ха, дадох му да разбере! Нарочно се престорих, че бягам, за да го подмамя подире си. Няма вече да бурлее тоя кучи син! Трябваше да се даде пример на младите, ваша милост панове! За Бога внимавайте, ще ме изтървете и пребиете. Дръжте добре, щом сте ме вдигнали! Ама бая се изпотих с него, вярвайте ми! Ах, негодници! Всеки нехранимайко днес излиза срещу шляхтича! Но си получиха своето. Внимателно! Пуснете ме, дявол да го вземе!

— Да живее! Да живее! — викаше шляхтата.

— При княза с него! — повтаряха други.

— Да живее! Да живее!

В това време запорожкият хетман се втурна в своя обоз и ревеше като ранен див звяр, дереше жупана на гърдите си и си дращеше лицето. Високите чинове, оцелели от погрома, го заобиколиха в мрачно мълчание, без да продумат нито дума на утеха, а той беше почти обезумял. Устата му се покри с пяна, забиваше пети в земята и е две ръце си скубеше косата.

— Къде са моите полкове?… Къде са молойците? — повтаряше той с хриплив глас. — Какво ще каже ханът, какво ще каже Тухай бей? Предайте ме на Ярема! Нека набият главата ми на кол!

Старшите офицери мълчаха мрачно.

— Защо врачките ми предсказаха победа? — продължаваше да реве хетманът. — Да се отрежат главите на тия вещици!… Защо ми разправяха, че ще хвана Ярема?

Когато ревът на тоя лъв разтърсваше стана, полковниците обикновено мълчаха. Но сега лъвът беше победен и стъпкан, щастието, изглежда, го напускаше и поражението направи офицерите дръзки.

— Срещу Ярема няма да устоиш — измърмори мрачно Степка.

— Ще погубиш и нас, и себе си! — обади се Мрозовицки. Хетманът скочи към него като тигър.

— А кой победи при Жълти води? Кой при Корсун? Кой при Пилавци?

— Ти! — каза дръзко Воронченко. — Но там Вишньовецки го нямаше.

Хмелницки се хвана за косата.

— Аз обещах на хана да нощува тая вечер в замъка! — виеше той от отчаяние.

На това Кулак каза:

— Какво си обещавал на хана, си е твоя работа! Само си пази главата, да не падне от раменете ти… И в атака не ни пращай, не погубвай Божите раби! Обгради ляхите с валове, заповядай да се направят насипи за оръдията — горко ти иначе.

— Горко ти! — повториха мрачни гласове.

— Горко вам! — отвърна Хмелницки. И така разговаряха те страшно гръмовито… Най-сетне Хмелницки се олюля и се хвърли върху вързопите овчи кожи в ъгъла, покрити с килими.

Полковниците стояха над него с наведени глави и дълго цареше мълчание. Най-сетне хетманът вдигна глава и викна хрипливо:

— Водка!…

— Няма да пиеш! — изръмжа Виховски. — Ханът ще прати да те повикат.

В това време ханът седеше на една миля път от бойното поле и не знаеше какво става там. Нощта беше спокойна и топла, затова седеше пред шатрата си, обграден от молли и аги — и в очакване на новини ядеше фурми от сребърна паница, сложена до него, а от време на време поглеждаше към звездното небе и промърморваше:

— Мохамед Росуллах![11]

Внезапно на разпенен кон долетя Субагази задъхан, изпоцапан с кръв. Той скочи от седлото, приближи се бързо и започна да прави поклони в очакване да бъде попитан.

— Говори! — рече ханът с уста, пълна с фурми.

Думите пареха като пламък устните на Субагази, но той не смееше да заговори без приетите титли, затова започна по следния начин, като непрекъснато се кланяше:

— Най-могъщи хане на всички орди, внук на Мохамеда, независими монарше, мъдри господарю, господарю честити, господарю на желаното дърво от Изтока до Запада, господарю на цъфналото дърво…

Тук ханът махна с ръка и го пресече. Като виждаше по лицето на Субагази кръв, а в очите болка, жал и отчаяние, изплю в ръка недоядените фурми, после ги даде на един от моллите, който ги прие с израз на необикновена почит и веднага започна да ги яде, а сам ханът рече:

— Говори бързо, Субагази, и умно: взет ли е вече станът на неверниците?

— Бог не даде!

— Ляхите?

— Победиха.

— Хмелницки?

— Бит.

— Тухай бей?

— Ранен.

— Един е Аллах! — рече ханът. — Колко верни отидоха в рая?

Субагази вдигна очи нагоре и посочи с кървава ръка към звездното небе.

— Колкото са тия светлини в нозете на Аллаха — отговори той тържествено.

Тлъстото лице на хана почервеня, гняв стисна гърдите му.

— Къде е онова куче, което ми обещаваше днес да спим в замъка? — попита той. — Къде е тази отровна змия, която Аллах ще смаже с моя крак? Нека се яви пред мене и даде сметка за гадните си обещания.

Няколко мурзи веднага тръгнаха за Хмелницки, а ханът се успокояваше постепенно и накрая каза:

— Един е Аллах!

След това се обърна.

— Субагази! — рече той. — По лицето ти има кръв.

— Това е кръв на неверници — отвърна боецът.

— Разказвай как я проля и зарадвай ушите ни с храбростта на верните.

Субагази започна да разказва обширно за цялата битка, като възхваляваше храбростта на Тухай бей, Галга и Нурадин; не премълча и за Хмелницки, напротив — възхваляваше го наравно с другите и за причина на поражението сочеше само волята Божия и яростта на неверниците. Една подробност в разказа му направи впечатление на хана, а именно, че в началото на битката ляхите изобщо не стреляли срещу татарите и че конницата на княза ги атакувала едва когато те и препречили пътя.

— Аллах!… Те не са искали война с мене — каза ханът, — но сега е вече късно…

И така беше наистина. В началото на битката княз Йереми беше забранил да стрелят срещу татарите, защото желаеше да внуши на войниците си убеждението, че преговорите с хана са вече започнати и че ордите само наглед стоят на страната на бунтовниците. Едва по-късно по силата на обстоятелствата се стигна до сблъскване и с татарите.

Ханът кимаше с глава и размишляваше в тоя момент дали не е по-добре да обърне оръжието си срещу Хмелницки, когато внезапно самият хетман застана пред него. Хмелницки беше вече спокоен и се приближи с вдигната глава, като гледаше хана смело в очите; по лицето му се четеше хитрост и мъжество.

— Приближи се, изменнико — рече ханът.

— Приближава се казашкият хетман и не изменник, а верен съюзник, на когото ти обеща помощ не само в щастие — отговори Хмелницки.

— Иди да нощуваш в замъка! Иди и извлечи ляхите за косите от окопа, както ми обещаваше!

— Велики хане на всички орди! — отговори със силен глас Хмелницки. — Ти си могъщ и наред със султана най-могъщият на земята! Ти си мъдър и силен, но можеш ли да пуснеш от лъка си стрела, която да стигне чак до звездите, или да измериш дълбочината на морето?

Ханът го погледна учуден.

— Не можеш — говореше все по-високо Хмелницки. — Така и аз не можах да преценя цялата надменност и дързост на Ярема! Нима можех да помисля, че той няма да се уплаши от тебе, че няма да се смири пред твоя вид, че няма да удари чело пред тебе, а ще вдигне дръзка ръка срещу самия тебе, ще пролее кръвта на твои бойци и ще се гаври с тебе, могъщ монарх, като с последния от твоите мурзи? Ако аз бях посмял да помисля такова нещо, щях да оскърбя тебе, когото почитам и обичам.

— Аллах! — каза ханът още по-учуден.

— Но ще ти кажа още — продължи Хмелницки с все по-голяма самоувереност в гласа и държанието, — ти си велик и могъщ, от Изток чак до Запад народи и монарси бият чело пред тебе и те наричат лъв. Само Ярема не пада по лице пред твоята брада, и ако ти не го унищожиш, ако не му превиеш врата и не стъпиш на гърба му, за да се качиш на коня си, твоята мощ, твоята слава няма да струват нищо, защото ще кажат, че един ляхски княз е унижил кримския цар и не е бил наказан — че той е по-голям, че е по-могъщ от тебе…

Настана глухо мълчание; мурзите, агите и молите гледаха в лицето на хана като в слънце и задържаха дъха си в гърдите, а той беше затворил очи и мислеше…

Хмелницки се облегна на жезъла си и чакаше смело.

— Ти рече — заговори най-сетне ханът. — Ще превия врата на Ярема, по неговия гръб ще се качвам на коня си, за да не се говори от Изток до Запад, че едно невярно куче ме е унизило.

— Аллах е велик! — извикаха в един глас мурзите.

А от очите на Хмелницки бликна радост: с един замах той беше отклонил гибелта, която висеше над главата му, и бе превърнал в най-верен съмнителния си съюзник.

Тоя лъв умееше всеки момент да се превръща в змия.

Двата стана бучаха до късна нощ като пчели при роене, сгрети от пролетното слънце, а в това време на бойното поле спяха непробуден и вечен сън рицарите, прободени с копие, посечени с меч, пронизани от стрела и куршум. Месецът изгря и започна своето пътуване по това поле на смъртта: отразяваше се в локвите съсирена кръв, изтръгваше от мрака нови и нови купища паднали, слизаше от едни тела, изкачваше се тихо на други; оглеждаше се в отворени мъртви зеници, осветяваше посинели лица, късове от строшено оръжие, конски трупове — и лъчите му побледняваха все повече, сякаш ужасени от това, което виждат. Тук-таме по бойното поле тичаха поотделно или на групички някакви зловещи фигури: това бяха слуги или жители на града, дошли да ограбят убитите, както чакалите идват след лъвовете… Но някакъв суеверен страх най-сетне и тях прогони от бойното поле. Имаше нещо страшно, нещо тайнствено в това покрито с трупове поле, в това спокойствие и неподвижност на живите доскоро човешки фигури, в това мирно съгласие, в което лежаха един до друг поляци, турци, татари и казаци. Понякога вятърът зашумяваше в храсталаците по бойното поле, а на войниците, които бдяха в окопа, се струваше, че там човешките души се вият над телата. Говореше се също, че когато в Збараж избило полунощ, по цялото поле от окопите чак до обоза уж се вдигнали с шум грамадни ята птици. Чували се разплакани гласове във въздуха, дълбоки въздишки, от които настръхвали косите на човека — и някакви стонове.

Тия, на които беше писано да паднат занапред в борбата и чиито уши бяха отворени за отвъдземните викове, чули ясно как душите на поляците при отлитането си към небето викали: „Пред твоите очи, Господи слагаме нашите грехове!“ А казашките стенели: „Христе! Христе! Помилуй нас!“ Защото като убити в братоубийствена война те не можеха да отидат направо при вечната светлина, а им беше отредено да летят из тъмните простори и заедно с вихъра да се въртят над долината на сълзите и да плачат, и да стенат нощем, докато изпросят в нозете на Христа опрощение на общите им грехове, забрава и помирение!…

Но засега човешките сърца се бяха вкоравили още повече и никакъв ангел на помирението не прелиташе над бойното поле.

Бележки

[1] Хранителни припаси (лат.). — Б.пр.

[2] Повторете (лат.). — Б.пр.

[3] Жадува за вода (лат.). — Б.пр.

[4] Видове старинни оръдия. — Б.пр.

[5] Да живее победителят (лат.). — Б.пр.

[6] Долина, в която библейският цар Йосафат победил три племена. — Б.пр.

[7] Сборище, сбирщина (лат.). — Б.пр.

[8] Татарски села (тат.). — Б.пр.

[9] Обред за побратимяване. — Б.пр.

[10] Зъл дух, демон (пер.). — Б.пр.

[11] Мохамед е пророк на Аллаха (араб.). — Б.пр.