Хенрик Сенкевич
С огън и меч (8)

Осма глава

В Чигирин пан Скшетуски намери стария Зачвилиховски силно развълнуван и тревожен. Той чакаше нетърпеливо пратеника на княза, защото от Сечта пристигаха все по-заплашителни вести. Вече нямаше никакво съмнение, че Хмелницки се готви с оръжие в ръка да иска възмездие за своето онеправдаване и да се бори за някогашните казашки привилегии. Зачвилиховски имаше сведения, че Хмелницки се намирал в Крим, където молел хана за татарска помощ, и вече всеки ден го очаквали в Сечта. Оттук се готвел всеобщ поход от Низ срещу Жечпосполита, който при татарска помощ би могъл да бъде пагубен. Бурята се очертаваше все по-близка, по-ясна, по-страшна. Вече не глуха и неопределена тревога прелиташе над Украйна, а просто увереност, че иде сеч и война. Великият хетман, който отначало не обръщаше особено внимание на цялата работа, сега се премести с войската си в Черкаси; предните части на коронните войски достигаха чак до Чигирин, и то главно, за да спрат бягствата. Защото казаците, които служеха във войската на крепостите, и простолюдието започнаха масово да бягат в Сечта. Шляхтата се прибираше в градовете. Говореше се, че в южните воеводства ще бъде свикано народно опълчение. А някои, без да чакат това, изпращаха жените и децата си в замъците и сами тръгваха за Черкаси. Нещастната Украйна се раздели на две половини: едната бързаше към Сечта, другата към лагера на кралските войски; едната се обявяваше в полза на съществуващия ред, другата желаеше да й отнеме това благо. Скоро предстоеше двете половини да окървавят братски ръце в собствените си вътрешности. Страхотният конфликт, преди да си намери религиозни лозунги, които за Низ бяха съвсем чужди, се надигаше като социална война.

Но при все че черни облаци се бяха струпали на украинския кръгозор, при все че от тях се спускаше зловеща нощ, при все че вътре в тях бучеше и фучеше, а мълниите ги пресичаха от единия край до другия, хората още не си даваха сметка каква буря се развихря. Може би не си даваше сметка и сам Хмелницки, който през това време изпращаше писма до краковския кастелан, до казашкия комисар и до коронния хоронжи, пълни с оплаквания и вайкания, а заедно с това с клетви за вярност към Владислав IV и Жечпосполита. Дали искаше да печели време, или предполагаше, че някакво споразумение все още може да сложи край на конфликта? Различно съдеха хората, само двама души не се лъжеха нито за миг.

Тия хора бяха Зачвилиховски и старият Барабаш.

Старият полковник също така получи писмо от Хмелницки. Писмото беше подигравателно, заплашително и пълно с обиди. „Ще започнем с цялата запорожка войска — пишеше Хмелницки — горещо да молим и апелираме да бъдат осъществени ония привилегии, които ваша милост криеше у себе си. А понеже ти ги криеше за собствена полза, цялата запорожка войска те обявява достоен да бъдеш полковник на овце или свине, не на хора. А аз моля ваша милост да ми простиш, ако с нещо не съм ти угодил в моя беден дом в Чигирин на Никулден и че заминах за Запорожието, без да те уведомя и да поискам позволение.“

— Гледайте, ваша милост панове — казваше Барабаш на Зачвилиховски и Скшетуски, — как се подиграва с мене, а пък аз съм го учил да воюва и съм му бил като баща.

— Значи той обявява, че с цялата запорожка войска ще претендира за привилегии — каза Зачвилиховски. — Това е просто вътрешна война, най-страшна от всички войни.

На това Скшетуски отвърна:

— Виждам, че трябва да бързам. Дайте ми, ваша милост панове, писмата до ония, с които ще трябва да вляза във връзка.

— До атамана кошевой имаш ли писмо, ваша милост?

— Имам от самия княз.

— Тогава ще ти дам до един куренни^[1], а негова милост Барабаш има там роднина, също Барабаш. От тях ще узнаеш всичко. Но кой знае дали не е вече късно за такава експедиция. Князът иска да знае как е там наистина, нали? Отговорът е къс: зле! Или иска да знае какво да прави. Къс съвет: да събере колкото може повече войска и да се съедини с хетманите.

— Тогава пратете куриер до княза с отговора и съвета — каза пан Скшетуски. — А аз трябва да тръгвам, защото съм изпратен там и не мога да изменям решението на княза.

— А знаеш ли, ваша милост, че това е страшно опасна експедиция? — каза Зачвилиховски. — Тук народът вече е толкова разбунен, та мъчно можем да го удържим. Ако не беше наблизо кралската войска, простолюдието би се нахвърлило върху нас. А какво остава там! Все едно, че влизаш на змея в устата.

— Ваша милост хоронжи! Йона^[2] е бил вече в корема на кита, а не в устата, и с Божия помощ е излязъл здрав и читав.

— Заминавай тогава. Похвалявам твоята решителност. До Кудак можеш, ваша милост, да стигнеш безопасно, а там вече ще видиш какво да правиш по-нататък. Гроджицки е стар войник. Той ще ти даде най-добри инструкции. А при княза навярно ще отида сам — ако ще трябва да се бия на стари години, предпочитам под негово командване, отколкото под командването на някой друг. Сега ще намеря за ваша милост байдак^[3] или корабче и лодкари, които да те закарат до Кудак.

Скшетуски излезе и отиде право в квартирата си на пазарния площад, в къщата на княза, за да извърши последните си приготовления за заминаване.

Въпреки опасностите на това пътуване, за които му говори Зачвилиховски, поручикът не без известно задоволство мислеше за него. Щеше да види Днепър почти по цялата му дължина чак до Низ и праговете, а за тогавашното рицарство това беше сякаш омагьосана земя, тайнствена, към която се стремеше всеки дух, жаден за приключения. Мнозина биха прекарали целия си живот в Украйна, но не можеха да се похвалят, че са видели Сечта — освен ако някой е пожелал да се запише в казашкото братство, но за това вече сред шляхтата нямаше много желаещи. Времето на Самуил Збровски беше минало и нямаше да се върне повече.

Разцеплението между Сечта и Жечпосполита, възникнало през времето на Наливайко и Павлюк, не само че не се премахваше, но се увеличаваше все повече и напливът в Сечта не само на полски шляхтичи, но и на руски, които не се отличаваха от низовците нито по език, нито по вяра, значително намаля. Такива като Булихови-Курцевич намираха малко подражатели; изобщо сега само нещастието, изгнаничеството, с една дума, провинения, които не можеха да се изкупят, тласкаха шляхтата при братството в Низ.

Затова някаква тайна, непроницаема като мъглите над Днепър, обви хищническата низовска държава. За нея разправяха чудесии, които пан Скшетуски искаше да види със собствените си очи.

Наистина, той не очакваше, че няма да се върне оттам. Посланикът си е посланик, особено когато е пратен от княз Йереми.

С такива размисли той гледаше през прозореца на квартирата си към пазарния площад. Но изтече един час, после втори, когато внезапно на Скшетуски се стори, че забелязва две като че ли познати фигури, които отиваха към „Дзвонецки кът“, където беше механата на влаха Допуло.

Той се вгледа по-внимателно: бяха пан Заглоба и Богун.

Те вървяха, хванати под ръка, и скоро изчезнаха в тъмната врата, над която стърчеше сноп като знак, че тук е кръчма.

Поручикът се учуди и от присъствието на Богун в Чигирин, и на приятелството му с пан Заглоба.

— Женджан! Ела тук! — извика той на слугата си. Слугата се показа на вратата на съседната стая.

— Слушай. Женджан, ще отидеш ей там, в оная механа под снопа. Там ще намериш един дебел шляхтич с дупка на челото и ще му кажеш, че иска да го види някой, който има важна работа с него. Но ако попита кой, не казвай.

Женджан скочи и след малко поручикът го видя да се връща заедно с пан Заглоба.

— Здравей, ваша милост! — каза пан Скшетуски, когато шляхтичът се появи на вратата на стаята. — Познаваш ли ме?

— Дали те познавам! Да ме претопят татарите на лой и свещи за джамиите си да направят от мене, ако съм те забравил! Преди няколко месеца ти, ваша милост, отвори с Чаплински вратата у Допул, което особено ми хареса, защото по същия начин веднъж се освободих от затвора в Стамбул. А какво прави пан Празноскитник, герб Свалигащи, заедно със своята иноценция^[4] и меч? Все така ли му кацат врабци на главата, защото го вземат за сухо дърво?

— Пан Подбипента е здрав и поръча да поздравя ваша милост.

— Той е много богат шляхтич, но страшно глупав. Ако отсече три такива глави, каквато е неговата, ще му се сметнат за глава и половина, защото ще отсече три полуглави. Тю, колко е горещо, а едва е март! Езикът в гърлото ми засъхва.

— Имам тук много хубава медовина, ще пийнем ли, ваша милост, по чашка?

— Само глупакът отказва, когато умен го кани. Тъкмо сега бръснарят ми предписа да пия медовина, за да изветрее меланхолията от главата ми. Защото тежки времена идат за шляхтата: dies irae et calamitatis^[5]. Чаплински пукна от страх, не идва у Допул, защото там пият казашки първенци. Само аз едничък се изправям мъжествено срещу опасностите и правя компания на тия полковници, при все че тяхното полковничество смърди на катран. Хубава медовина!… Наистина много хубава. Откъде я имаш, ваша милост?

— От Лубни. Много първенци ли има тук?

— Кой не е тук! Федор Якубович, старият Филон Дедяла, Даниел Нечай, а заедно с тях тяхното писано яйце Богун, който ми стана приятел, откак го надпих и обещах да го осиновя. Сега всички те душат в Чигирин и се чудят на коя страна да се обърнат, защото още не смеят да се обявят открито за Хмелницки. Но ако не се обявят, това ще бъде моя заслуга.

— По какъв начин?

— Ами като пия с тях, аз ги вербувам за Жечпосполита и ги увещавам да запазят вярност. И ако кралят не ме направи староста за това, ще знаеш, ваша милост, че няма справедливост в тая Жечпосполита, нито награди за заслугите, и по-добре човек да насажда кокошки, отколкото да излага главата си pro publico bono^[6].

— По-добре е, ваша милост, да се излагаш на опасност, като се биеш с тях, отколкото да си пръскаш парите за трактаменти^[7], защото така няма да ги спечелиш.

— Аз да пръскам пари? За кого ме смяташ, ваша милост? Малко ли е, че се събирам с тия простаци, та ще плащам за тях. Аз смятам, че проявявам благоволение към тях, като им позволявам да плащат за мене.

— А тоя Богун какво прави тук?

— Той ли? Слухти какво се чува от Сечта, както и другите. Затова е дошъл. Той е любимец на всички казаци. Умилкват се около него като маймуни, защото е сигурно, че переяславският полк ще тръгне след него, а не подир Лобода. А кой ли знае подир кого ще тръгнат казаците на Кшечовски? Богун е брат на низовците, когато трябва да се тръгне срещу турчина или татарина, но сега много се колебае, защото пиян ми призна, че е влюбен в една шляхтичка и иска да се жени за нея, затова не му приличало в навечерието на сватбата да се побратимява със селяни. Ето защо иска да го осиновя и да му дам герб… Много ви е хубава медовината, ваша милост!

— Пийни си още, ваша милост.

— Ще пийна, ще пийна. Такава медовина не продават по кръчмите.

— Не пита ли, ваша милост, как се нарича тая шляхтичка, за която Богун иска да се жени?

— Та какво ме интересува мене името й, ваша милост? Зная само, че ако сложа рога на Богун, тя ще се нарича пани Рогачова.

Поручикът изведнъж изпита силно желание да зашлеви плесница на пан Заглоба, но той не забеляза нищо и продължи да говори:

— На младини аз бях рядък хубавец. Да ти разкажа само, ваша милост, за какво получих в Галац мъченически венец. Виждаш ли тая дупка на челото ми? Достатъчно е да ти кажа, че ми я пробиха евнусите в сарая на тамошния паша.

— Но ти казваше, ваша милост, че разбойнически куршум…

— Казвал ли съм? Добре съм казвал! Всеки турчин е разбойник, честна дума!

По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на Зачвилиховски.

— Е, ваша милост поручик — каза старият хоронжи, — байдаците са готови, за лодкари имаш сигурни хора, тръгвай в името Божие още сега. Ето и писмата.

— Тогава ще кажа на хората си веднага да отидат на брега.

— А къде отиваш, ваша милост? — попита пан Заглоба.

— В Кудак.

— Напечено ще стане там.

Но поручикът не чу предсказанието, защото бе излязъл от стаята на двора, където войниците стояха при конете почти готови за път.

— На конете и към брега! — изкомандва пан Скшетуски. — Качете конете на корабите и ме чакайте!

В това време в стаята старият хоронжи каза на Заглоба:

— Чух, че ваша милост сега се подмазваш на казашките полковници и пиеш с тях.

— Pro publico bono, ваша милост хоронжи.

— Много си ловък, ваша милост, и ловкостта ти като че ли е по-голяма от срама. Искаш да спечелиш на своя страна казаците in poculis^[8], за да ти бъдат приятели в случай, че победят.

— Може да е така, понеже съм турски мъченик, и не е никак чудно, че не искам да ставам и казашки, защото две гъби могат да развалят и най-хубавата супа. А колкото до срама, никого не каня да го пие с мене — сам ще си го изпия и ще даде Бог да ми е не по-малко вкусен от тая медовина. Заслугата като масло ще изскочи отгоре.

В това време Скшетуски се върна.

— Хората вече тръгват — каза той. Зачвилиховски напълни чашата:

— За щастливо пътуване!

— И благополучно връщане! — добави пан Заглоба.

— Ще пътувате добре, защото водата е голяма.

— Седнете, ваша милост панове, да изпием останалото. Буренцето не е голямо.

Седнаха да пият.

— Интересен край ще видиш, ваша милост — каза Зачвилиховски. — И поздрави пан Гроджицки в Кудак! Ей, войник е той, войник! Накрай света седи, далече от хетманските очи, а такъв ред цари при него, че дай Боже в цялата Жечпосполита да е така. Познавам добре Кудак и праговете. В миналото по-честичко се ходеше там и на човек му става тъжно на душата, когато си помисли, че това е вече минало, а сега…

Тук хоронжият подпря с ръка млечнобялата си глава и се замисли дълбоко. Настана миг тишина, чуваше се само конски тропот при портата, защото последните хора на пан Скшетуски заминаваха към байдаците на брега.

— Боже мой! — каза Зачвилиховски, като се сепна от замислеността си. — Все пак едно време беше по-добре, макар и сред крамоли. Ето, помня като днес битката при Хотим преди двайсет и седем години! Когато хусарите отиваха под командата на Любомирски в атака срещу еничарите, тогава молойците в окопите си хвърляха шапки нагоре и така викаха към Сагайдачний, та чак земята трепереше: „Пусни ни, батюшка, да мрем заедно с ляхите!“ А днес какво? Днес Низ, който трябва да бъде предна крепост на християнството, пуска татарите в територията на Жечпосполита, за да се хвърли върху тях едва когато се връщат с плячка. Днес е по-лошо, защото Хмелницки се съюзява направо с татарите и заедно с тях ще избива християните…

— Да пием поради тия тъжни неща! — прекъсна го Заглоба. — Каква великолепна медовина!

— Прибери ме, Боже, час по-скоро, за да не гледам вътрешната война — продължи старият хоронжи. — Общите грехове ще трябва да се измиват с кръв, но това няма да бъде кръвта на изкуплението, защото тук и брат брата си ще убива. Кои са в Низ? Русини. А кои са във войската на княз Йереми? Кои са в отрядите на пановете? Русини. А малко ли са те и в лагера на кралските войски? Ами аз самият какъв съм? Хей, нещастна Украйно! Кримските неверници ще ти сложат верига на шията и ще те заковат в турските галери!

— Не се вайкай така, ваша милост хоронжи — каза пан Скшетуски, — че току-виж сълзи ни потекли от очите. Може пък и за нас да изгрее ясно слънце!

Но тъкмо в тоя момент слънцето залязваше и последните му лъчи хвърляха червен блясък върху бялата коса на хоронжия. В града камбаните биеха за вечерня.

Излязоха. Пан Скшетуски отиде в католическата черква, пан Зачвилиховски в православната, а пан Заглоба в „Дзвонецки кът“ на Допуло.

Беше вече тъмно, когато се срещнаха отново на брега на Тасмина при пристанището. Хората на пан Скшетуски вече седяха в байдаците. Лодкарите още товареха багажи. Студен вятър духаше от близкото устие към Днепър и нощта не обещаваше да бъде хубава. При светлината на запаления огън край брега водата в реката проблясваше кърваво и сякаш със страхотна бързина бягаше някъде в незнайна тъмнина.

— Е, на добър път! — каза хоронжият и стисна сърдечно ръката на младежа. — И се пази, ваша милост!

— Всичко ще имам предвид. Да даде Бог скоро да се видим.

— Навярно в Лубни или в лагера на княза.

— Значи, ваша милост, непременно ще отидеш при княза?

Зачвилиховски повдигна рамене:

— Та какво ми остава? Щом е война, нека бъде война!

— Остани със здраве, ваша милост хоронжи.

— Да те пази Бог!

— Vive valeque!^[9] — извика пан Заглоба. — А ако водата те отнесе чак в Стамбул, поздрави, ваша милост, султана. Или: майната му… Чудна медовина беше тая!… Бррр! Колко е студено тук.

— Довиждане!

— Довиждане!

— Бог да бъде с тебе!

Заскърцаха весла, плеснаха във водата и лодките тръгнаха. Огънят, който гореше на брега, бързо започна да се отдалечава. Дълго време Скшетуски още виждаше фигурата на почтения хоронжи, осветена от пламъците на огнището, и някаква тъга изневиделица го стисна за сърцето. Носи го тая вода, носи го, но го отдалечава от близките сърца и от любимата, от познатите краища; носи го неумолимо като предопределение, но към диви страни, към мрака…

Излязоха от устието на Тасмина и заплаваха по Днепър. Вятърът фучеше, веслата издаваха монотонен и тъжен плясък. Гребците запяха:

„Ой, облак прах иде — не било облак,

мъгла се вдигна — не било мъгла…“

Скшетуски се уви с кожух и си легна на постелята, която му бяха нагласили войниците. Той започна да мисли за Елена, че тя и досега не е в Лубни, че Богун е останал, а той заминава. Страх, лоши предчувствия, грижи го налетяха като гарвани. Бори се с тях, докато се умори, мислите му се помътиха, смесиха се някак странно с фученето на вятъра, с плясъка на веслата, с песните на рибарите — и той заспа.