Хенрик Сенкевич
С огън и меч (25)

Двадесет и пета глава

След деветдневен поход, в който пан Машкевич беше Ксенофонт^[1], и тридневно прехвърляне през река Десна войските най-сетне стигнаха до Чернигов. Пръв заедно с Волоша влезе в града пан Скшетуски, когото князът нарочно изпрати да заеме Чернигов, за да може по-скоро да разпита за княгиня Елена и Заглоба. Но и тук, както и в Лубни, нито в града, нито в замъка някой бе чул нещо за тях. Те бяха изчезнали някъде без следа като камък във водата и рицарят сам вече не знаеше какво да мисли за това. Къде са могли да се скрият? Разбира се, не в Москва, нито в Крим или в Сечта. Оставаше само едно предположение, че са се прехвърлили през Днепър, но в такъв случай веднага са попаднали в центъра на бурята. Там има кланета, пожарища, пияни тълпи, запорожци и татари, от които дори и мъжкото облекло нямаше да предпази Елена, защото дивите неверници с готовност вземаха в робство момчета поради голямото им търсене на стамбулските пазари.

В главата на пан Скшетуски дори се пораждаше страхотно подозрение, че Заглоба може нарочно да я е повел натам, за да я продаде на Тухай бей, който можеше да го възнагради по-щедро от Богун — и тая мисъл го довеждаше почти до лудост, но в случая го успокояваше пан Лонгинус Подбипента, който познаваше Заглоба по-отдавна от Скшетуски.

— Братче, ваша милост поручик — казваше той, — избий си това от главата. Тоя шляхтич не е направил това! И у Курцевичи е имало достатъчно богатства, които Богун с готовност би му отстъпил, та няма защо да иска да погуби момичето и да излага живота си, щял е направо да забогатее.

— Вярно — каза поручикът, — но защо е бягал с нея отвъд Днепър, а не към Лубни или Чернигов?

— Успокой се, мили мой. Аз познавам Заглоба. Пили сме заедно и е вземал пари на заем от мен. Той не скъпи нито своите, нито чуждите пари. Има ли свои, ще ги пропилее, чуждите няма да върне, но да си позволи такова нещо — това не допускам за него.

— Той е лекомислен човек, лекомислен — каза Скшетуски.

— Може и да е лекомислен, но е хитрец, та ще изиграе всекиго и от всякаква опасност ще се измъкне. А щом свещеникът с пророчески дух ти предсказа, че Бог ще ти я върне — така и ще стане, защото справедливо е да бъде възнаградено всяко искрено чувство, затова утешавай се с тая вяра, както аз се утешавам.

Тук пан Лонгинус сам започна да въздиша тежко, а след малко добави:

— Я да попитаме пак в замъка, може поне да са минали оттук.

И питаха навсякъде, но напразно — нямаше никаква следа дори от минавали бегълци. В замъка беше пълно с шляхтичи, заедно с жените и децата, потърсили тук убежище пред казаците. Князът ги увещаваше да тръгнат с него и предупреждаваше, че казаците вървят по следите му. Те не смеят да нападнат войската, но много вероятно е да се съблазнят от замъка и града след заминаването на княза. Но шляхтата в замъка беше удивително заслепена.

— В безопасност сме ние тук, зад горите — отговаряха на княза. — Никой няма да дойде тук при нас.

— Но нали аз минах през тия гори — казваше князът.

— Ваша княжеска светлост си минал, но оная сган няма да мине. Охо! Това не са какви да е гори.

И не искаха да тръгнат, а си останаха в своята заслепеност, за която после платиха скъпо, тъй като след заминаването на княза казаците пристигнаха бързо. Три седмици замъкът се отбранява храбро, после беше превзет и всички в него изклани до крак. Казаците вършеха страшни жестокости, разчекваха деца, горяха жени на бавен огън и никой не им отмъсти.

В това време князът пристигна в Любеч край Днепър, остави там войската си на почивка, а сам с княгинята, двора и багажите замина за Брагин, разположен сред непристъпни гори и блата. Седмица по-късно тук дойде и войската. След това тръгнаха за Бабица при Мозир и там на празника Тяло Господне удари часът на раздялата, защото княгинята с двора трябваше да замине за Туров при леля си, жената на вилненския воевода, а князът с войската — към обзетата от пламъци Украйна.

На последния прощален обед присъстваха князът и княгинята, придворните дами и по-знатните рицари. Но между дамите и господата липсваше обикновената веселост, понеже много войнишки сърца там се късаха при мисълта, че след малко ще трябва да се разделят с оная избраница, която им вдъхваше желание да живеят, да се бият и умират. Много светли или тъмни очи на девойки се заливаха със сълзи от скръб, че той ще отиде на война, сред куршуми и мечове, между казаци и татари — ще отиде и може би няма да се върне…

А когато князът изрече прощалните си думи към жена си и двора, девойките запищяха една след друга жално като котета, а рицарите, като по-силни духом, станаха от местата си, хванаха сабите си за дръжката и викнаха заедно:

— Ще победим и ще се върнем!

— Дано ви Бог помогне! — отговори княгинята.

При тия думи се разнесе такъв вик, та чак прозорците и стените се разтърсиха:

— Да живее нашата княгиня! Да живее нашата майка и благодетелка!

— Да живее! Да живее!

Бойците я обичаха заради нейната благосклонност към рицарите, заради широката й душа, щедрост и ласкавост, заради грижите й за техните семейства. Обичаше я повече от всичко княз Йереми, защото те двамата сякаш бяха създадени един за друг като две капки вода, и двамата излени от злато и бронз.

Затова всички отиваха при нея и всеки коленичеше с чаша в ръка пред стола й, а тя прегръщаше главата на всекиго и му казваше по няколко ласкави думи. А на Скшетуски каза:

— Навярно много рицари ще получат тук иконичка или лента за спомен. А понеже не е тук тая, от която ваша милост най-много би желал да получиш нещо, вземи от мене тоя спомен като от майка.

При тия думи тя свали златното си кръстче, обсипано с тюркоази, и го окачи на шията на рицаря, който целуна ръката й с почит.

Личеше си, че князът беше много доволен от това, с което жена му удостои Скшетуски, защото в последно време го беше обикнал още повече, задето беше защитил княжеското му достойнство като посланик в Сечта и не бе приел писмата на Хмелницки. Тогава всички станаха от масата. Девойките, които бяха чули думите на княгинята към пан Скшетуски и ги бяха преценили като съгласие и разрешение, веднага започнаха да вадят една иконичка, друга лента, трета кръстче, при вида на което всеки рицар се обърна към своята ако не избраница, поне най-мила. Така Понятовски тръгна към Житинска, Биховец към Боговитинянка, защото нея си беше харесал напоследък, Розтворовски към Жуковна, рижият Вершул към Скоропацка, полковник Махницки, ако и да беше стар, към Завейска; едничка само Ануша Борзобогата-Крашенска, макар и най-хубава от всички, стоеше до прозореца сама и изоставена. Лицето й се зарумени, полупритворените й очички стрелкаха сякаш с гняв, а едновременно и с молба да не я засрамват така, докато изменникът Володийовски не се приближи и рече:

— И аз исках да ви моля, панно Ана, за някакъв спомен, но се отказах от това си желание, тъй като смятах, че поради много голямата навалица няма да стигна до вас.

Бузите на Ануша пламнаха още повече и тя, без да мисли нито миг, отвърна:

— Ти, ваша милост, би искал от други, а не от моите ръце да получиш спомен, но това няма да го бъде. Макар там да няма голяма навалица, все пак е твърде високо за ваша милост.

Ударът беше добре премерен и двоен, защото съдържаше задявка, първо — за ниския ръст на рицаря и, второ — за неговите чувства към княгиня Барбара Збаражка. Пан Володийовски най-напред бе влюбен в по-голямата княгиня Ана, но когато я сватосаха, претръпна и скрито обрече сърцето си на Барбара, като смяташе, че никой няма да се сети за това. Но когато чу думите на Ануша, при все че беше първокласен фехтовач със сабя, в словесния двубой така се смути, че си прехапа езика и само плетеше език:

— Ваша милост панно също се прицелваш високо. Виждам, че тъкмо към главата на пан… Подбипента…

— Той наистина е по-висок от ваша милост и с меча си, и с ума си — отвърна решителната девойка. — Благодаря ти, ваша милост, че ми припомни за него. Много добре!

След тия думи тя се обърна към литовеца:

— Ваша милост пане, приближи се. И аз искам да имам свой рицар, а не зная дали бих могла да сложа моя шарф на по-храбра гръд.

Пан Подбипента облещи очи, сякаш се съмняваше дали чува добре най-сетне така се строполи на колене, та подът чак изтрещя:

— Благодетелко моя! Благодетелко!

Ануша превърза шарфа, а после малките й ръчички съвсем чезнаха под русолявите мустаци на пан Лонгинус, чу се само мляскане и мъркане, а пан Володийовски, като слушаше това, каза на поручик Мигурски:

— Човек може да се закълне, че мечка пчели гони и меда им яде.

След това се отдалечи ядосан, защото усещаше в себе си жилото на Ануша, а на времето все пак беше влюбен в нея.

Но и князът също започна да се сбогува с княгинята — и един час по-късно дворът тръгна към Туров, а войската към Припет.

През нощта на брега на реката, когато правеха салове за пренасяне на оръдията, а хусарите следяха работата, пан Лонгинус каза на Скшетуски:

— Ой, нещастие, братче!

— Какво има? — попита поручикът.

— Ами тия вести от Украйна!

— Какви вести?

— Та нали разправяха запорожците, че Тухай бей заминал с ордата за Крим.

— И какво от това? Не вярвам да плачеш за него.

— Напротив, братче, ти сам ми каза — и имаше право, — че не мога да броя казашките глави, а щом татарите са си отишли, тогава откъде ще взема три глави на неверници? Къде ще ги търся? А знаеш ли колко са ми нужни?

Скшетуски, макар и сам изтерзан, се усмихна и отвърна:

— Отгатвам какво искаш да кажеш, нали видях как днес те обявиха за рицар.

При тия думи пан Лонгинус скръсти ръце:

— Така е, защо да крия повече, обикнах, братче, обикнах… Ех, че беда!

— Не се тревожи. Аз не вярвам, че Тухай бей си е заминал вече, а освен това ти ще имаш толкова неверни, колкото тия комари над главите ни.

Наистина цели облаци от комари се носеха над конете и хората, защото войските бяха навлезли в местност с непроходими блата, мочурливи гори, размекнати ливади, реки, рекички и потоци, в край пуст, глух, истински дебри, за които местните жители казваха в ония времена:

Господарят Сиромахов

на щерка си зестра дал

боров катран до два мяха,

наниз гъби изсушени,

две панички дребни мрени

и едно погонче^[2] кал.

Наистина по тая кал растяха не само гъби, но и грамадни богатства за пановете въпреки горните стихове. В тоя момент обаче хората на княза, които в по-голямата си част бяха расли и израсли по сухите, високи задднепърски степи, не искаха да вярват на собствените си очи. Вярно е, че и там имаше на места блата и гори, но тук цялата страна изглеждаше като едно мочурище. Нощта беше хубава, светла — и при блясъка на луната, докъдето поглед стига, не можеше да се зърне нито сажен суха почва. Само отделни китки дървета се чернееха над водата, горите изглеждаха като израсли от водата, вода се плискаше под конските копита, вода изстискваха колелетата на колите и оръдията. Вурцел изпадна в отчаяние. „Странен поход — казваше той, — при Чернигов ни заплашваше огън, а тук ни залива вода.“ И наистина, земята, въпреки своето предназначение, тук не даваше здрава опора на краката, а се огъваше и тресеше, сякаш искаше да се разтвори и да погълне тия, които се движеха по нея.

През Припет войските се прехвърляха четири дни, после почти всеки ден трябваше да преминават реки и рекички, които течаха по разкиснатата земя. А никъде нямаше мост. Цялото местно население се движеше с лодки, с ладии. След няколко дни започнаха мъгли и дъждове.

Хората напрягаха последни сили, за да се измъкнат най-сетне от тия прокълнати места. А князът бързаше, караше и другите да бързат. Заповяда да секат цели гори, да правят пътища от дървени трупи и вървеше напред. А войникът, като виждаше как князът не жали сили, как от сутрин до късна нощ обикаля на кон, как сам ръководи войската, бди за похода, всичко лично разпорежда — не смееше да роптае, при все че напрежението беше свръх силите. От сутрин до вечер да гизнат във вода и влага — това беше общата съдба на всички. Роговата покривка на конските копита започна да пада, много от конете не можеха вече да теглят оръдията, затова пехотата и драгуните на Володийовски почнаха да ги влачат. Отборните полкове като хусарите на Скшетуски, Зачвилиховски и бронираните вземаха брадви, за да правят пътища. Това беше славен поход при студ, вода и глад, в който волята на вожда и ентусиазмът на войниците преодоляваха всички пречки. Досега никой не беше се осмелил да води войска оттук през пролетта, при разлив на водите. За щастие, походът не беше прекъснат нито един път от нападение. Населението там беше тихо, спокойно, не мислеше за бунт и макар по-късно казаците да го подбуждаха, а чуждият пример да го насърчаваше, не искаше да влиза в тяхната войска. Затова и сега гледаше със сънени очи похода на рицарските отряди, които се показваха като призраци от горите и мочурищата и преминаваха като сън; то даваше водачи, изпълняваше тихо и послушно всичко, което се искаше от него.

Като виждаше това, князът забраняваше строго всяко войнишко своеволие и подир войската не се носеха човешки стонове, проклятия и оплаквания, а когато след преминаването на войските в някое задимено село оставаше вест, че княз Ярема е минал, хората клатеха глава и си казваха тихо:

— Ами че той е добър княз.

Най-сетне след двайсет дни свръхчовешки труд и усилия войските на княза навлязоха в разбунтувания край. „Ярема иде! Ярема иде!“ — разнесе се по цяла Украйна, чак зад Дивите поля, до Чигирин и Ягорлик. „Ярема иде!“ — носеше се по градовете, селата, хуторите и пчелините и при тая вест косите, вилите и ножовете изпадаха от ръцете на селяните, лицата побледняваха, разбунтуваните тълпи побягнаха нощем на юг като глутници вълци при звука на ловни рогове; татаринът, заскитал се по тия места за грабеж, час по час скачаше от коня и долепваше ухо до земята; непревзетите още замъци и замъчета биеха камбани и се пееше: „Te Deum laudamus!“^[3]

А страшният лъв легна на прага на разбунтувания край и си почиваше. Събираше сили.