Белва Плейн
Ветрове без посоки (36)

Тридесет и пета глава

Самолетът им отлиташе за Индия тази вечер. Мартин вече се бе сбогувал с Нед и Клер, но му хрумна, че иска да ги види още веднъж. Нали отиваха на другия край на света.

Беше ясен неделен ден от пролетта с искрици розово във въздуха. Упъти се на юг към хотел „Уолдорф“, където Нед и Клер бяха отседнали. Имаше много хора, които разхождаха английски детски колички или екзотични породи кучета, като пули^[1] и брияр^[2]. Скъпи деца и скъпи животни, отбеляза Мартин. Група жизнерадостни момчета, които не бяха скъпи, префучаха покрай него на ролкови кънки — колелцата прожужаха по асфалта. Срещна и двойка от Индия, жената бе загърната в поръбено със златно сари и бе белязана с червен знак за кастова принадлежност. Многообразието и жизнеността на най-чудесния град не познаваха граници! Мина покрай Неврологичния институт. Сградата се мъдреше скромно и елегантно на сенчестата страна на улицата като някой замислен учен е разкошна шапка и тога. Неописуеми усещания се раждаха у Мартин.

— Много вода изтече — изрече той гласно за свое учудване.

Да, много вода. И си помисли, че би трябвало да има по-добър начин, освен това изтъркано клише, по който да изрази как чувства промените и кризите в житейския път — не само в своя, а в живота изобщо.

Без Клер за него нещата щяха много да се променят. Поне се бе опитал да скрие този факт от нея. Убеден бе, че в щастието си тя нищо не подозира.

Тържествената вечеря в тяхна чест бе минала под знака на веселието. Ийнък си бе дошъл от Браун, бяха поканени и семейство Хорват и някои приятели на Нед и Клер. Дори бе довел сестра си и семейството й в Ню Йорк. (Милата Алис! Подарената от него екскурзия до големия град бе най-голямото събитие на годината за нея.) Естер се бе справила блестящо с приготвянето на храната, а Марджъри бе подредила масата. У нея вече се бяха развили домакинските способности на майка й и Мартин истински се бе зарадвал при вида на рубинения кристал на Хейзъл, който не бяха употребявали от дълго време. Но дантелената покривка, която бяха купили през онзи ден в Сан Франциско, накара сърцето му да се свие от мъка.

С Нед бяха останали насаме за няколко минути и той го бе уверил в чувствата си.

— Бих искал да знаете, сър — английска учтивост, — че този път всичко ще бъде наред. Можете да разчитате на мен.

А Мартин бе отвърнал приятелски:

— Знам. В противен случай светът ще ти се види тесен.

Нейното момче! От всички младежи в света именно нейният син, който бе отраснал в къщата й, усещал нейното докосване и чувал нейния глас, щеше да донесе толкова много от нейното присъствие в живота на Клер и неизбежно — в собствения живот на Мартин. Но той бе чудесен младеж. И Мартин си спомни онова дълго пътуване през зимата, след като бащата на момчето беше загинал. Чудесен младеж, у него имаше състрадание и това бе само едно от положителните му качества.

И все пак единствено времето щеше да покаже как ще се развият нещата. Може би дори ще минат няколко поколения, преди човек да разбере със сигурност. Съвременната жена! Двамата с Мери и двамата с Хейзъл принадлежахме на старото време. Сключваш договор, даваш думата си и държиш на нея каквото и да ти коства. Това, другото, бе ново, тази несигурност, тази подвижност. Работа, брак… пробваш дали ти стават, ако не пасват, просто ги сменяш.

— Грижи се за нея. Обичай я — бе му заръчал той с надеждата, че думите му не звучат старомодно и прекалено покровителствено. По дяволите, дори и да бе така!

Любов. От всичко, което четеше или виждаше на екрана, му се струваше, че страстта и силата вече не бяха същите, както по времето, когато сексът бе забулен в тайна от общоприетите норми. Тогава на първо място стоеше другото — обектът. Беше някакъв вид… да, беше обожание. Сега от значение си самият ти, а сексът е вид игра. Партньорът ми напълно и честно ли изпълнява своя дял? Аз добре ли се представям? Постигам ли онова задоволяване, за което говорят специалистите? Прецени и изпълни — принципът на днешния ден.

Как я обичам? Нека открия измеренията. Обичам я до дълбините, широтите и висините, които може да достигне моят дух.

И все пак в тази стая той бе видял дъщеря си и мъжа, когото тя обичаше, да се държат за ръце и да се гледат с такива очи, които… Те бяха минали през огън — помисли си Мартин — и връзката им бе оцеляла. Бог да ги благослови.

Във фоайето на хотела цареше обичайната учтива суматоха от пристигащи и заминаващи. Багаж, съобщения, кутии от цветарски магазини се разнасяха напред-назад. Някакъв нисък човечец на рецепцията вдигаше врява до бога заради билети за театър. Местата били на края, казваше той, и проклет да бъдел, той нямало да плати тази безумна цена.

— Да, но… — заекна обърканият млад мъж от другата страна на тезгяха, — вие ги искахте за същата вечер и единствено тези места бяха останали.

Защо хората се възмущаваха така грубо за дреболии? Може би човек наистина трябва да е минал през огън, както си бе помислил преди миг за Нед и Клер, за да може да преценява правилно значението на нещата.

Доктор Фаръл и господин Лам били още в стаята си. Багажът им щял да бъде свален долу в пет и половина, уведоми го служителят. В асансьора Мартин поклати глава с усмивка от тъга и радост едновременно. „Господин Лам и доктор Фаръл“, виж ти!

На четвъртия етаж спря за миг, чудейки се в коя от трите посоки е стаята. В другата част на коридора, с гръб към него, стояха мъж и жена и също се колебаеха накъде да тръгнат. Жената бе висока почти колкото мъжа. Тя бе облечена е костюм от фина вълна в житен цвят. Дланта й с лека ръкавица почиваше на сгъвката на лакътя на мъжа. В къдравата й коса със средна дължина имаше сребърни нишки. Позна я мигновено, още преди да чуе неподражаемия й глас, който би познал, където и да е.

— Мисля, че беше стая номер единадесет — каза тя.

Обръщайки се в същия момент, тя улови погледа на Мартин. Нейният взор, устремен към края на коридора зад него, леко се плъзна назад и се задържа. Очите се познаха в този мимолетен миг и изрекоха… Изрекоха какво? Послание, което може да обиколи пространството, да те докосне и да изчезне. Стори му се, че устните й потрепнаха, но вероятно причината бе в собствения му замъглен поглед.

— Насам, Мери — каза съпругът й. — Наляво.

Вратите на асансьора се отвориха отново и Мартин влезе в кабината. Главата му бучеше. Изпитваше нужда да поседне за малко във фоайето, но нямаше свободни столове. После помисли, че е необходимо да се махне, но при входа на хотела имаше опашка за таксита, а той нямаше нито нерви, нито търпение да чака. Тръгна пеш, почти тичаше. Чувстваше се като зашеметен.

„Ако някога се срещнем отново — бе казала тя, — тръгни си, обещаваш ли?“

„Да, обещавам“ — бе отвърнал той.

И си помисли, че може би най-доброто доказателство за любовта му към нея бе желанието му в настоящия момент тя да е щастлива. Не бе благороден, знаеше, че е далеч от благородството, но поне можеше да й го пожелае от все сърце. Саймън бе добър и внимателен човек. Прозрял го бе от пръв поглед — истински мъж, който знае как да направи една жена щастлива.

Мери Фърн. Мери Фърн. Далечно сияние, избледняващо и бляскащо, избледняващо и бляскащо. За колко дълго? Завинаги? До края на дните му?

Минал бе две преки, когато някаква кола спря пред него. Чуждестранна лимузина, карана от шофьор в кафява униформа. От нея излезе мъничка жена е широко кремаво палто и освободи колата.

— Джеси! — извика той.

— Мартин? — след кратко колебание тя му протегна ръка. — Как си, Мартин?

— Добре, благодаря. Тук ли ще влезеш? — попита той и посочи сградата, пред която се намираха.

— Не, отивам към къщи. Имам нужда от раздвижване, ето защо изпратих колата в гаража.

Трябваше да каже нещо в отговор, затова отбеляза учтиво, че автомобилът бил хубав. Джеси се усмихна.

— Това, което си мислиш в действителност, е, че е прекалено помпозна. Познавам спартанския ти вкус.

— Не, не.

— Не можеш да ме излъжеш, Мартин. Но аз обичам тази кола. Тя означава много за мен.

— Е, тя наистина е хубава. Освен това много ми харесва палтото ти, Джеси.

— Дрън-дрън! В такъв вид се нося година след година. Все същата качулка, за да скрие гърбицата. Единственото, което се променя, са материята и цветът.

Малката Джеси! Рязката пряма малка Джеси! И нещо болезнено докосна сърцето на Мартин, стар спомен и усещане за deja vu. О, сърцето му бе прекалено уязвимо днес!

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита я той. — Изглежда, в една и съща посока сме.

— Нямам нищо против, разбира се.

Повървяха доста, преди някой от двамата да наруши мълчанието.

— Бил си при Клер, нали? — попита Джеси.

— Отидох до „Уолдорф“, но не се качих горе.

— Защото си видял Фърн.

— Как разбра, за бога?

— Погледът ти е отнесен. Не съм ли познавала винаги, когато нещо те тормози?

— Вярно е. Винаги познаваше.

— Да, никога не би могъл да ме излъжеш, Мартин.

Той не отговори. Сети се за нещо, което бе видял само преди няколко седмици, една картина в музея в Чикаго. Картина на Олбрайт^[3]: „Това, което трябваше да направя, но не направих“. Беше обикновено изображение на погребален венец, закачен на дървена врата, ала го бе трогнало дълбоко, бе достигнало тъмните кътчета в душата му.

— Постъпих много несправедливо е теб — каза той. — Не че тези думи биха ти помогнали сега, нито пък на мен. Но чувството, че съм виновен, е вътре в мен, съпътства ме всеки ден от живота ми.

— Съжалявам, че го чувам! Много съжалявам, Мартин! Като се замисля сега, ти ми направи огромна услуга, знаеш ли. Имам Клер благодарение на теб, нали? И знаеш не по-зле от мен, че не можех да чакам да долети Прекрасният принц, да ме отнесе на коня си и да ме „дари с дете“, както казват в приказките.

Той сведе поглед към нея. Прическата й бе елегантна. Лицето й, което понякога в младостта й бе изглеждало по-възрастно, сега изглеждаше младо за годините й. Изражението й, както винаги, бе жизнено, с наострени за света сетива.

— Знаеше ли, че Фърн е в Ню Йорк? — попита тя.

— Не — отвърна той и не можа да се въздържи да не запита:

— А ти?

— Не знаех, че ще идва. Никой не знаеше. Тя пристигна навреме за сватбата.

— Тя е присъствала на сватбата?

— Да. Дойде у дома същия следобед. Радвам се, че дойде. Никога не бих я поканила, за нищо на света. Но съм толкова щастлива, че тя дойде. Поговорихме си надълго и нашироко.

Мартин бе толкова изумен, че не можа да измисли какво да каже.

— Най-прекрасното бе, че от срещата с нея не ме заболя така, както очаквах! Предполагам, че стана тъй, защото сама постигнах нещо в живота си. Вече няма причина да се чувствам като… като нищожество! О, корените са толкова назад в миналото! Във времето, когато аз още бях в бебешкия стол, а тя тичаше напред-назад и имаше красив изправен гръб… Разбираш ли?

— Мисля, че винаги съм разбирал, Джеси.

— Не казвам, че вече не боли. Винаги ще боли мъничко… Понякога си мисля колко странно и тъжно е, че никога никого не съм обичала достатъчно! Дори и теб, ако те обичах достатъчно, нямаше да бъда толкова горда, нали? А ако бях обичала Фърн достатъчно силно, щях да мога да й простя, че е това, което е — и допълни: — Клер не я броя, защото тя е моя плът и кръв.

— Ти си способна да обичаш, Джеси. Недей да си мислиш противното — изрече Мартин с болка.

Тя не обърна внимание на протеста му.

— Естествено е човек да си помисли, че гърбицата ми е причината за неспособността ми да обичам. Ами ако няма нищо общо с това? Ако просто съм била сглобена, лишена от усещането за любов?

— Не, не. Не бих повярвал на това. Не бих го купил, както се изразяват напоследък.

— Е, купуваш или не, нещата действително стоят по този начин.

Мартин замълча. Продължиха да вървят, стъпките им бяха забързани. Изведнъж Джеси каза:

— Съжалявам за това, което се случи с института ти. Клер ми разказа как са те измамили.

— Човек свиква с всичко.

— Не съвсем — Джеси се усмихна накриво.

Не, човек никога не би се примирил с гърбица, помисли си Мартин, никога не би го напуснал копнежът за красота и любов.

— И на двамата Клер ужасно ще ни липсва, нали? — каза тя.

— Да.

— Ти поне имаш още три.

— Така е. Но тя… — той млъкна. Щеше да прозвучи театрално, но Джеси без съмнение щеше да му повярва. — Но тя е любимото ми дете, душата ми.

— Клер казва, че децата ти са чудесни.

— Нежни. Като майка си — отговори той сериозно.

— И като теб.

На Мартин му се прииска да отвърне на честния комплимент със същата прямота, затова каза:

— Свършила си фантастична работа, като си възпитала Клер такава, каквато е. Винаги съм имал желание да ти го кажа.

— И ти имаш пръст в тази работа, да. От самото начало ти бе нейният герой. Как страдах, когато дойде при теб! — в очите на Джеси, вдигнати към Мартин, се четеше чиста и пряма искреност. — А толкова исках да я запазя само за себе си!

— Ти я запази, Джеси. Тя те обича и ти се възхищава! Повярвай ми, убеден съм в това.

— Да. Но този брак сега! Сякаш я губя отново. Вече няма да я виждаме често.

— За късмет, и двамата сме много заети.

— Не съм ходила по петите й, когато бе при мен. Това поне е добре. Нямах време, но така или иначе не бих го направила.

Джеси въздъхна.

— По дяволите! Не понасям вайкащи се хора и не изключвам себе си от това число. Стигнахме къщата ми. Няма да те поканя да влезеш, защото всъщност нямаме какво повече да си кажем днес, нали? Но ми беше приятно — тя протегна ръката си. — Късмет, Мартин.

— И на теб, майко на Клер.

Уличните лампи светнаха и небето над назъбените покриви се оцвети в тъмнозелено. Той забави крачка и продължи към дома си в мекия сгъстяващ се здрач. Мислите му се носеха свободно. Какъв особен ден! Ден, в който миналото се бе устремило напред, за да се свърже с бъдещето. Джеси винаги ме е разбирала най-добре, помисли си той. Да, наистина, още от самото начало. В гърлото му заклокочи нещо, подобно на радостен смях. Има-няма пет стъпки на ръст, а каква сила! Но и Мери е силна. И Клер. Моята Клер. Каква огромна сила притежават тези жени! Горката Хейзъл бе слаба. Тя нямаше вина за това, човек е такъв, какъвто е. В този ред на мисли дори не бих могъл да кажа колко силен съм самият аз. Жалко, че човек никога не може да се види отстрани.

 

 

Под вратата на Питър се процеждаше светлина дълго след вечеря. Мартин отвори и съзря сина си, седнал зад бюрото.

— Пак ли математика?

— Алгебра. Как я мразя само! — момчето бе прехапало загрижено устната си съвсем по детски, но над нея вече се бе появил първият юношески мъх.

— Недей да се затормозяваш. Опитай се да се справиш според силите си — посъветва го Мартин.

— Трябва да имам по-добър резултат на следващия тест.

— Не може да „трябва“. От никого не се очаква да бъде блестящ във всичко, Питър.

— Клер блести във всичко. Ще ми се да съм умен като нея, татко.

— Ти си умен по свой начин.

— Но не като нея — повтори Питър упорито.

— Няма еднакви хора.

Чудесно момче бе Питър — сериозно дете с чувство за отговорност. Но наистина никога не бе притежавал интелектуалния плам на Клер. Жалко! За едно момче той е къде-къде по-необходим, помисли си Мартин. И после: Клер би се вбесила, ако можеше да ме чуе в този момент.

Постави ръка на рамото на сина си. Навярно нещо от нежността, която го бе завладяла днес, се предаде чрез докосването на момчето, защото то го погледна притеснено.

— Нещастен ли си, татко?

— Глупости, разбира се, че не. Защо трябва да съм нещастен?

— Ами помислих си… Ийнък казва, че Клер ужасно ще ти липсва. Така ли е?

Колко пъти още щяха да му задават този въпрос?

— Да, май на всички ще ни липсва, нали?

— Но на теб най-много.

Доверчивите срамежливи очи на момчето се вгледаха в лицето му. И Мартин за първи път не извърна поглед от това подобие на Хейзъл, от този кротък взор. Прокашля се.

— Я, та ти растеш. Само този пуловер ли имаш?

— Че какво му е?

— Ръкавите са ти окъсели.

— От миналата година съм пораснал с пет сантиметра. Не си ли забелязал?

Не, не беше забелязал, бе толкова погълнат от други неща.

— В събота сутринта отиваме по магазините. Май имаш нужда почти от всичко. Прав ли съм?

— Марджъри иска разни работи от сума време. Роклите са й станали прекалено къси, а пролетното палто въобще не й става.

— „От сума време“? Защо не ми е казала?

— Предполагам, че си мисли, че си прекалено зает. — Можеше да обиколи магазините с Клер.

— Но Клер се готвеше за заминаването си.

— Да-а-а — проточи Мартин колебливо, — аз и представа си нямам какво носят малките момиченца в днешно време.

— Би могъл да й купиш неща, които момичетата от нейния клас имат, нали?

— Прав си — съгласи се Мартин.

Добротата и разсъдливостта на момчето го трогнаха. След смъртта на майка им децата сякаш се бяха сплотили. И той си помисли, че добричките му деца сигурно имат съвсем не детски страхове. Предстоеше им да минат още през толкова много неща — шини за коригиране на зъбите, мъка по дома в детските лагери, полово възпитание с тайните и опасностите му. (Как ще им дадеш някаква основа, като самият ти знаеш толкова малко?) После колеж и най-накрая — работа. Как да ги възпита да живеят, без да бъдат стъпкани от живота и все пак, без да тъпчат самите те, да запазят в себе си онази първична чистота и почтеност от неделното училище?

Клер възприема света така, както го виждаше баща ми, ненадейно си помисли Мартин. Тя се смята за изтънчена и в някои отношения наистина е. Но в същността си тя е като баща ми.

Погледна часовника. Сигурно вече са излетели и са се отправили на изток към една древна, бедна и опасна страна. Не, не можеше да си позволи да остарее, дори и да иска. Все още има много хора, за които да се грижи. Усмихна се на Питър.

— Добре, ще се погрижим за всичко. Сега ти предлагам да си легнеш. Вече е късно, а утре е понеделник.

Отиде в кабинета си. Всички дребни предмети в стаята, лампите, гърбовете на книгите, пепелниците и часовникът проблясваха в отразената от голите бели стени светлина. Неочаквано и за първи път той най-сетне проумя защо се бе заобиколил с белота. Онази нейна стая… И Мартин отвори килера, където на най-горната лавица, все още опакована в английска хартия, но вече прашна и изтъркана от годините, се намираше лятната версия на „Три червени птици“. Свали я долу и я подпря на стената. Загледа се, за миг погълнат от ритъма на птиците и фона в онзи жизнен зелен цвят, който тя толкова обичаше.

„Сред дърветата — казваше тя — човек чува диханието на света.“

Утре ще я закачи и най-после ще застане лице е лице срещу действителността. А дали всичко това бе действително? Понякога му се струваше недействително, омая, която не би могла да бъде такава, каквато си я спомняше. Ами ако бяха живели заедно и споделяли един дом, детски болести, сметки за ток и вода, умора, как ли щеше да бъде тогава? Как щяха да се справят?

Това, приятелю, никога не ще узнаеш.

Крайно време бе да си легне, ако иска да бъде във форма сутринта. Предстоеше му трудна операция. Пациентът му бе студент, млад физик, вече овладял внушителни знания, които далеч надхвърляха възможностите на Мартин. А нещо нарастваше в главата му, нещо, в което Мартин щеше да влезе и да определи, задълбавайки все по-навътре, без да знае чак до последния момент дали най-висококвалифицираните му предположения са били верни. Как би могъл някога човек да свикне с този риск? Всеки път бе като за пръв път. И той се отпусна на табуретката до леглото си, за да обмисли за сетен път стъпките и вероятностите за утрешния ден.

След като прехвърли в съзнанието си диаграмите, с удоволствие остави мисълта си да се носи свободно и захапа ябълка. Хейзъл винаги му оставяше някакъв плод преди лягане. Сега Марджъри поддържаше традицията. Облегна се назад, за да й се наслади напълно. Чудесна възкисела ябълка, сорт „Джонатан“ може би. Навремето под прозореца му имаше ябълково дърво. О, какъв живот кипеше в него! Шумолеше и удряше с клоните си по стената на къщата посред лято, когато задухваха северните ветрове. Ябълките от детството — пролетните, е възкисел вкус и дебела кора, летните и есенните, жълти и червени, с топла сладост. Рояк оси над загниващите купчини ябълки по тревата. Кошницата на верандата, когато татко се разболя и умря.

Когато аз умра, пациентите ми няма да донесат нито ябълки, нито сълзи в дома ми. Някои от тях дори няма да си спомнят името ми. „Един голям доктор направи операцията“ — ще казват те. А баща ми… колко го обичаха! И той ги обичаше! Те така и не разбраха — а и как биха могли — колко малко знаеше той всъщност. Дори и самият той не знаеше колко малко знае. Вината не бе у него, разбира се. Нямаше да повярва, ако можеше да дойде и да види какво ще направя на този младеж утре сутринта.

Човек плаща за всичко. Знаем повече, постигаме повече, но не сме като бащи за болните, както беше татко, и те не ни обичат.

Отиде до прозореца и дръпна пердетата. Под белезникавото сияние на небето сърцето на града туптеше. Дори и от тази височина Мартин можеше да чуе шепота му. Сякаш вчера бе стоял до прозореца и бе наблюдавал тълпата, която нахлуваше в деня на дипломирането му. Шапката и тогата, величествени и строги, висяха готови в гардероба. Алис седеше между майка му и баща му на втория ред. Родителите му изглеждаха дребнички и посивели. Бе му направило впечатление, че някои от родителите бяха млади. Спомни си, че Том бе много сериозен, а Пери, когото бе загубил сега, се задъхваше от смях. Доктор Перо произнесе дълга реч за напредъка на медицината и предстоящите велики промени. Извикваха имена. Бе изпитвал ужасното чувство, че ще се препъне нагоре или надолу по стълбите при получаването на дипломата си. После — тържествената музика и излизането. Татко му разтърси ръката. Онова сълзи ли бяха или просто примигване срещу силната светлина на слънцето? „Доктор Фаръл“ — бе казал баща му и бе първият, който го нарече с титлата му.

Тридесет и пет години, помисли си в този момент. А има още толкова много, което не съм направил. И както винаги, връхлетя го чувството за отлитащото време, като вятър в ушите на момче, устремено надолу по хълма.

Пусна пердетата и вдигна слушалката на телефона.

— С кого говоря? Госпожица Кериган? Пациентът ми Бейтман от стая 1002 още ли е неспокоен? (Неспокоен, да, защо не, горкото момче, тази дълга, дълга нощ, тази отминаваща нощ, която не е достатъчно дълга за него?) Помолете доктор Котър да отиде при него, ако обичате. Да, благодаря ви.

Безпокоеше се за младия Бейтман — толкова интелигентен, толкова целеустремен, толкова уплашен. Когато човек не мисли, че ще се възстанови, той често наистина не успява, бе открил Мартин. Действително съществуваше нещо като жажда за живот. Навремето го бе смятал за бабини деветини, така и бе казал укорително на баща си.

— Има някои неща, които никога не ще узнаем — бе отвърнал той. И бе прав. Тялото и съзнанието са едно цяло. Или го наречете душа, ако това име ви удовлетворява повече.

Мартин въздъхна и събу обувките си. Човек може да си позволи да се отпусне, щом има стажант като Фред Котър, който да наглежда пациента. Не му се случваше често. Веднъж на сто години сред морето от наистина компетентни млади хора, които работят с желание, се появява един, който притежава онзи специфичен усет, един вид вродена вътрешна светлина, толкова ярка, така пламтяща, че нищо не би могло да я угаси — нито възрастта, нито парите, нито престижът, нито дори любовта. Такъв човек може да ти стане спътник във вселената. Албениц би харесал Котър.

Мартин бе извадил стария си дневник, за да го покаже на Клер преди заминаването й. Той сега лежеше на масата, отворен на първата страница, където бе записал онзи цитат от Ескулап, който, забравяйки, че го знае от години, бе избрал отново за мото на института. И си се представи там, в стаята си със скосен таван в Кипър, в леглото си… сладкия аромат на дървените греди през юни… как пише, подпрял тетрадката на коленете си.

Този гръцки лекар, живял във време и място толкова различно от настоящето, че бе почти невъзможно да си го представиш, бе уловил истината. Лазурното небе над Атика^[4] — на Мартин му хрумна, че винаги във въображението си го бе съзирал изключително синьо. О, ще отиде там някой ден заедно с децата и ще го види.

— Да, да — прошепна той и изгаси лампата.

После, понеже обичаше звученето на древните думи, произнесе отчетливо в тъмнината:

— Защото там, където има любов към човека, има любов към изкуството.